Сандра Браун
Рикошет (22)

Двадесет и първа глава

Кени, секретарят на Савич, потръпна ужасено при вида на прическата на ДиДи.

— Мога да препоръчам продукт, който ще ви помогне да контролирате това.

— Какво да контролирам? — попита тя и му показа значката си.

— Мили боже!

Дънкън не знаеше дали Кени се вайка заради фризурата на ДиДи, или защото са дошли полицаи да разпитват шефа му.

Когато влязоха в офиса на Савич, той се усмихна иззад бюрото си и учтиво ги покани с жест да седнат на двата стола срещу него.

— Очаквах ви.

— Защо? — попита Дънкън.

— Защото при всяко убийство без заподозрян идвате при мен. Наистина съм поласкан, детектив Хачър. Но ми писна да бъда вечната ви изкупителна жертва.

— Какво знаеш за Елиз Леърд?

Поразителните сини очи на Савич се отместиха към ДиДи, която бе задала въпроса без предисловия.

— В какъв контекст?

— В този, че е в неизвестност вече цяла седмица.

— Е, в този контекст не знам нищо, освен това, което прочетох във вестника и чух по телевизията. — Пренебрежително извърна глава и отново втренчи проницателния си поглед в Дънкън. — Кени предложи ли ви нещо разхладително?

— Дни преди изчезването на Елиз Леърд си се срещнал с нея в топлес бар, наречен „Уайт Тай енд Тейлз“.

Савич преплете пръсти и замислено попита:

— Мислите ли, че това име има расистки подтекст?

— Говори за срещата, Савич!

Нетърпението на Дънкън го накара да се усмихне.

— Някой ви води за носа, детектив Хачър.

— С детектив Бауън сме твърде заети напоследък. Ако обичаш, престани да ни губиш времето. Кажи ни защо се срещнахте на четири очи в онова тъмно сепаре.

— Не е имало никаква среща.

— Един човек ни каза друго.

Савич остана невъзмутим.

— Нека отгатна. Този човек иска да лапне наградата от петдесет хилядарки, която предлага съпругът.

— Този човек е надежден източник — прекъсна го ДиДи.

Горди Балу бе толкова надежден, че ако те поздравеше с „Добър ден“, трябваше да се увериш дали все пак слънцето е на небето. Но Дънкън кимна, потвърждавайки думите на партньорката си.

— Той лъже! — скочи Савич.

— Не съм казал, че е мъж.

Савич нехайно махна с ръка.

— Той, тя — няма значение. Вашият доносник лъже.

— Бих се обзаложила, че лъжецът си ти! — сряза то ДиДи. — Имаме часа и мястото на срещата, плюс свидетел, готов да даде показания срещу теб. Помисли си хубаво, Савич, съсредоточи се! Сигурен ли си, че миналата седмица не си срещал Елиз Леърд?

Савич се загледа в нея, вяло барабанейки с пръсти по лакирания плот на бюрото си. След няколко мига каза:

— А аз бих се обзаложил, че си падаш по жени.

ДиДи бе готова да скочи от стола си и да се нахвърли върху него, но Дънкън протегна ръка, за да я спре. Гневната й реакция бе точно това, което целеше Савич. Дънкън го знаеше от горчив опит — беше прекарал два дни в ареста след този урок.

Преди да дойдат тук, предупреди партньорката си да не се поддава на манипулации. Савич щеше да използва всички средства за отвличане на вниманието.

Дънкън погледна многозначително ДиДи и отново се обърна към Савич:

— Лъжеш за срещата. Знаем, че се е състояла. Така че просто ни кажи това, което знаеш за Елиз Леърд.

— Знам, че е готина мацка — уклончиво рече той. — Или поне беше, когато я видях за последен път.

— Кога беше това?

— Доста отдавна. Още преди да се омъжи, а колко време мина оттогава? — Вгледа се в лицето на Дънкън и напевно добави: — Не е лесно да забравиш такава жена, а? Запознахме се, докато работеше в „Уайт Тай енд Тейлз“. Помня първия път, когато ме… позабавлява. Бях омагьосан. — Той се засмя гръмогласно. — Съдейки по изражението ви, бих казал, че и вие не сте безразличен към прелестите й, детектив Хачър. Приятно е човек да узнае, че сте подвластен на същите първични страсти като нас, простосмъртните.

Въпреки клокочещия гняв, Дънкън успя да запази спокойствие.

Савич ехидно се усмихна и продължи:

— Колкото и неустоима да изглеждаше Елиз, намекнах, че ако й подаря силиконови цици, кариерата й ще потръгне още по-добре. Ала тя не прегърна идеята, всъщност категорично я отхвърли. — Отвори сребърна табакера на бюрото си и извади дълга черна цигара. — Някой от вас желае ли?

И двамата замълчаха. Савич сложи цигарата във филтър от слонова кост, доближи пламъка на златна запалка и затвори капачето така, че да щракне силно. Всмукна дълбоко и демонстративно изпусна дима към тавана.

— Като се замисля — отново заговори той, — Елиз имаше право. В естественото си състояние гърдите й са много нежни и секси.

Дънкън изпита желание да дръпне цигарата от усмихнатите му устни, да я угаси в окото му, а после да изхвърли сладкодумния кучи син през прозореца зад бюрото му.

Сухо го попита дали е познавал Мейер Наполи.

— Бях чувал за него, разбира се.

— Възползвал ли си се някога от услугите му? — заинтересува се ДиДи.

— Това е абсурдна идея — дори за вас, детектив Бауън.

— Защо да е абсурдна?

— Как ще наема някакъв си частен детектив с ограничени възможности и умения!

— Разбира се, след като си имаш щатни наемници да вършат мръсната работа вместо теб.

Савич не каза нищо.

— Можем да разпитаме всички, които са били в клуба в онзи следобед — продължи ДиДи. — Все някой ще си спомни за срещата ти със съпругата на съдията.

Савич прие завоалираната й заплаха с усмивка. Закрепи цигарата си на ръба на кристалния пепелник, извади от чекмеджето на бюрото си визитка и й я подаде.

— Не е имало такава среща. Доносникът ви лъже. Както и да е, щом толкова държите да загубите времето на всички, мога да гарантирам пълното съдействие на управителя на „Уайт Тай енд Тейлз“. Това е неговата визитка с телефона, факса и имейла му. Кени има и номера на личния му мобилен телефон. Можете да го поискате на излизане. — След като я убеди, че е разбрал как го блъфира, стана. — Сега се налага да ме извините. Закъснявам за делова среща.

Никой от двамата детективи не помръдна. Най-сетне ДиДи извърна глава към Дънкън, но той бе зает да се взира заплашително в очите на престъпника.

— Излез и ме изчакай отвън — каза партньорът й.

ДиДи стана, поколеба се, а сетне тръгна, макар и с неохота. Кени й подхвърли нещо, на което тя отвърна със същия хаплив тон.

Дънкън не престана да се взира в очите на Савич.

— Знаеш, че ще разбера за какво е била онази среща с Елиз Леърд.

Очите на Савич блестяха хладно, както диамантената му обичка. Изразът им не се промени дори когато устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— Сякаш нещо ви изгаря отвътре заради този случай, детективе. Питам се — защо ли? Може би… — Очите му се присвиха: — Възможно ли е причината да е просто една жена? Това ли е слабото ви място, детектив Хачър? Колко е обикновено, за мое разочарование. И колко жалко, че дамата, завъртяла главата ви, вероятно е мъртва. — Дълго и силно се смя, после се наведе над бюрото си и прошепна: — Наслука!

* * *

По-късно следобед детективите отидоха до областния център за временно задържане на Чатъм Каунти и получиха разрешение за двадесетминутен разговор с Горди Балу. В присъствието на назначения служебен адвокат, Дънкън, все още бесен след срещата със Савич, го засипа с въпроси какво е видял в топлес бара.

Трябваше да узнае какво е обсъждала Елиз със Савич. Със сигурност бе важно за разследването им, но още по-важно — за самия него.

Навъсено застана срещу Горди Балу и изръмжа:

— Какво правеха двамата?

— Говореха си.

— На четири очи ли?

— Да, насаме. — Колкото по-неспокоен ставаше Горди, толкова по-натрапчив бе говорният му дефект. — В едно сепаре. Както ви казах вече сто пъти.

Твърдеше, че е познал русата дама и е осъзнал важността на срещата й със Савич едва когато видял снимката й на първа страница на вестника.

— Веднага я познах.

— Защо не ни уведоми незабавно?

— Трябваха му пет дни, за да довлече жалкия си задник тук и да поговори с мен! — извика Горди и хвърли презрителен поглед към адвоката, който се прозина в отговор.

— Знаеш колко искам да докопам Савич заради Фреди Морис и другите? — заплашително изрече Дънкън. — Мисля, че просто си преосмислил предложението, което отхвърли миналата седмица, и си съчинил тази пикантна история, за да има с какво да се пазариш.

Горди уплашено погледна ДиДи и адвоката, но никой от тях не му предложи помощ да се измъкне. Отново се обърна към Дънкън:

— Не е така.

— Ще се закълнеш ли в живота си?

— Видях я със Савич — настоя дребничкият мъж и носовият му глас прозвуча по-пискливо.

— Това не е клубът, в който са те арестували по-късно същата вечер за нападение.

— Вярно. След „Уайт Тай“ отидох на другото място.

— Савич видя ли те в „Уайт Тай“?

Тази вероятност го накара видимо да затрепери от страх. Сгърчи се на стола си.

— Не ми обърна внимание. Бях в другия край на заведението и гледах шоуто. Едно от онези момичета танцуваше на пилона.

— Накисна ли се в онзи тъмен стриптийз клуб…

— Какво значи „накиснал“?

— Пиян ли беше?

— Не.

— Послъгваш ме — смъмри го Дънкън.

— Добре, добре, наливах се, но все още не бях пиян.

— Дрогиран ли беше?

Горди се озърна, избягвайки погледа му:

— Може би съм взел нещичко, не помня…

— А помниш блондинката, с която е разговарял Савич, така ли?

— Да.

— Видял си я от другия край на тъмния клуб. Докато си бил дрогиран и пиян. И няколко дни по-късно си убеден, че е била Елиз Леърд.

— Точно така, Хачър. — Горди кимна утвърдително. — Това е в общи линии.

Дънкън стана и побутна стола си под масата.

— Дрънкаш пълни глупости.

— Не, кълна се! Не и този път.

— Защо този път да е различно? А, сетих се. — Дънкън щракна с пръсти. — Наградата! Ето каква е разликата.

— Петдесетте хилядарки нямат нищо общо.

— Нима ти приличам на вчерашен? — изкрещя Дънкън. — Чул си за наградата, знаеш, че искам да пипна Савич — и удар в десетката! Измислил си тази история и губиш времето ми, което от няколко дни насам е твърде малко и ценно. Още по-малко е търпението ми за лъжливи пълзящи гадини като теб!

— Добре, Хачър, може да съм те излъгал няколко пъти преди, но не и сега. — Гласът на Горди затрепери. — Кълна се, аз… Къде отиваш? — ужасено изпищя той, когато Дънкън се отправи към вратата.

— Ще се върнем — каза Дънкън, без да се обърне, докато с ДиДи излизаха.

Уорли ги чакаше отвън.

— Какво мислите?

Дънкън въздъхна тежко и замислено проследи Горди с поглед през малкото прозорче, докато надзирателите го отвеждаха от стаята.

— Непоправим е — рече той. — Но или е станал изключително добър лъжец, или този път казва истината. Придържа се към твърденията си, без да промени нито дума. Ще му дадем време до утре да поседи на тръни, а после отново ще го навестим. Междувременно ще поговорим със съдията…

— Няма да стане. — Уорли пъхна нова клечка в устата си. — Не можем, Дънк, разпорежданията са отгоре.

— Защо, по дяволите?

— Знаех, че ще се ядосаш. Затова отлагах да ти го съобщя. Капитан Джерард забрани да задаваме въпроси на съдията за предполагаемата среща на жена му със Савич.

— Сериозно ли говориш? — изсъска ДиДи.

— Напълно — отвърна Уорли. — Джерард съобщил на шефа за твърденията на Горди и буквално бил нахокан. Покрай целия скандал досега успяват да запазят миналото на госпожа Леърд като полугола сервитьорка в тайна.

Представете си каква сензация биха направили медиите от това. Но ако тръгне слух за нейна връзка със Савич, дните й по прашки ще изглеждат невинни като в неделно училище.

— Нали самият шериф Тейлър нареди да използваме всеки възможен източник на информация, за да разбулим мистерията около изчезването на госпожа Леърд! — възнегодува ДиДи.

— Казвам ви само това, което ми нареди Джерард — оправда се Уорли. — Шериф Тейлър е нарекъл тези твърдения за нея „измислици на арестант, който опитва да се пазари“. Съдията не бивало да научава за тях, докато не намерим неоспоримо доказателство. Попитал каква е вероятността госпожа Леърд да има нещо общо с престъпник като Робърт Савич.

— А каква беше вероятността да е имала нещо общо с Мейер Наполи? — ядосваше се ДиДи. Не очакваше отговор и не го получи. Гледаше ту Уорли, ту Дънкън и накрая се спря на партньора си: — Е, ръцете ни са вързани, какво ще правим по-нататък?

„Ще намерим Елиз и ще узная каква работа е имала със Савич, по дяволите!“, помисли си Дънкън, но каза друго:

— Ще продължим да я търсим.

Щом изрече тези думи, отвъд прозорците отекна гръм, от който стъклата затрепериха.

* * *

Гръмотевиците бяха последвани от порой, който плисна следобед и безмилостно продължи през следващите четиридесет и осем часа. Това направи мисията по издирването още по-трудна и сломи духа на всички, които участваха в нея. Така че в третия пореден дъждовен ден настроението в отдел „Тежки престъпления“ бе погребално.

Въпреки че бе събота, никой не пожела да почива през уикенда. Детективите се събраха в офиса на Дънкън, за да прегледат това, което знаят, и да споделят предположенията си. Заключението от балистичната експертиза на куршума, изваден от тялото на Наполи, бе, че не съответства на никой друг в националната база данни. И тук попаднаха в задънена улица.

Уорли нервно задъвка клечката си:

— Ако Елиз е паднала в реката, независимо дали е била блъсната, или е скочила, как е възможно все още да не е изплувала? Обикновено не чакаме толкова дълго, най-много десетина дни.

— Може би изобщо не е падала в реката — предположи Дънкън.

— А може би не е била и на моста! — Мъжете се обърнаха към ДиДи, която обясни какво има предвид. — Наполи е карал обратно към града. Може да е оставил трупа някъде в Южна Каролина, където има километри мочурища и гори.

— А сандалите й? — напомни Уорли.

— Сетил се е, че все още са у него и е спрял на моста да се отърве от тях…

— А в това време лошата вещица от Запада е долетяла на метлата си и го е застреляла.

— Просто теоретизирам, Уорли — злобно промърмори ДиДи.

После още повече се ядоса, когато загуби хвърлянето на „ези-тура“ и на нея се падна да излезе в пороя да донесе обяд. Току-що се бе върнала и раздаваше сандвичите, когато изненадващо, без предизвестие, влезе Кейто Леърд.

Изглеждаше, сякаш е отслабвал с половин килограм през всеки от десетте дни след изчезването на съпругата си. Беше загубил здравословния тен, добит при игра на голф, и кожата му изглеждаше жълтеникава. Потъмнелите му очи бяха хлътнали дълбоко, ходеше прегърбен. Не бе взел чадър, дрехите и косата му бяха мокри и подсилваха окаяния му вид. Неочакваното му пристигане накара всички в отдела да млъкнат. Погледите се втренчиха в него, когато се отправи към Дънкън, който се опитваше да отхапе от сандвича си.

— Детектив Хачър, трябва да поговорим.

Дънкън му даде знак да го последва в малкия му личен офис. Когато седнаха, съдията сложи хартиен пакет на бюрото му и погледна към отворената врата.

— Предполагам, че те също трябва да видят това.

— ДиДи, Уорли! — извика Дънкън, знаейки, че всички са достатъчно близо, за да чуят. Те се появиха почти веднага.

— Нека дойде и капитан Джерард — настоя съдията. — Тук ли е?

— Всички работим извънредно. Ще го повикам.

ДиДи забърза да съобщи на Джерард, а Дънкън предложи:

— Да ви донеса ли кафе, вода?

Не проявяваше гостоприемство, а просто отлагаше да чуе това, което съдията се канеше да му каже. Хартиеният пакет изглеждаше съвсем обикновен, но детективът имаше лошо предчувствие. Ако съдържаше нещо обнадеждаващо, съдията не би се държал, сякаш наближава краят на света.

— Съдия Леърд? — Джерард се промъкна в офиса и му подаде ръка. — Детектив Бауън каза, че сте дошли да разговаряте с нас.

Кимна и посегна към пакета. Отстрани все още бе прихванат с телбод, но горната част бе разрязана по ръба.

— Тази сутрин, в опит да се поразсея от мислите за Елиз, реших да прегледам пощата, която се трупа на бюрото ми след изчезването й. Намерих това. Не знам кога е пристигнало, но клеймото е от деня на… деня, в който Мейер Наполи умря, а Елиз се изгуби. — Погледна насъбралите се, които го слушаха внимателно. — Мисля, че това ще обясни… Е, сами ще видите.

След тези думи изсипа съдържанието на плика върху бюрото на Дънкън. Имаше десетина черно-бели снимки. Лошото качество на някои от тях издаваше, че са направени през телеобектив. На всичките бяха Елиз и Робърт Савич, очевидно снимани, без да подозират.

— Както виждате, обстановката с различна! — Кейто Леърд говореше с треперещ от болка и почуда глас. — Както и дрехите им. Това говори за няколко срещи през определен период от време, не мислите ли?

Детективите разглеждаха снимките, прехвърляйки ги внимателно, за да не заличат евентуални отпечатъци по тях. Дънкън не ги докосна, но повдигна визитката, която бе изпратена в пакета. Беше гравирана с името на Мейер Наполи, адреса на кантората му и няколко телефона за контакти, същата като онази, която бе открита на местопрестъплението.

— Наполи е изнудвал съпругата ви? — попита Джерард.

Съдията тежко въздъхна.

— Така изглежда. Щом ми е изпратил тези снимки, предполагам, че е възнамерявал да изнудва и мен.

— Значи не сте подозирали за познанството на госпожа Леърд с Робърт Савич?

Въпросът на ДиДи събуди надменния му нрав.

— Разбира се, че не.

На всяка снимка и двамата бяха напълно облечени. Само няколко фотоса бяха направени на открито, но заради близкия план разпознаването на мястото бе невъзможно. Не изглеждаха интимно близки, а по-скоро като двама души, водещи непринуден разговор. Нямаше нищо еротично или компрометиращо, освен това, че съпругата на съдия, заемащ висша длъжност, е в компанията на известен престъпник. А то бе достатъчно скандално.

— Ако трябва да гадая…

— Ако обичате, господин съдия — подкани го Джерард да довърши онова, което бе понечил да каже.

— Ако трябва да гадая, мисля, че може би Наполи се е натъкнал на това… познанство, докато следеше Елиз по моя поръчка. Когато я е видял със Савич, срещите й с Коулмън Гриър са отишли на заден план. — Погледна към снимките и бързо извърна глава. — Знаел е, че те могат да донесат големи неприятности и на двама ни и е решил да напълни гушата си за наша сметка.

— А Тротър е бил куриерът му — съобщи ДиДи.

Съдията потръпна.

— Предполагам. Случайно или нарочно, лично аз предпочитам да вярвам, че Елиз е осуетила този план.

— През времето, в което сте чули изстрела и сте влезли в кабинета, съпругата ви имала ли е възможност да скрие пакет с копия от тези снимки?

— Може да ги е пъхнала някъде с намерение по-късно да ги извади — замислено отвърна съдията. — Всъщност напоследък няколко пъти я заварвах в кабинета и все я стрясках с влизането си. Реакции на гузен човек, сега си давам сметка… Вероятно е унищожила копията, донесени от Тротър. Но Наполи, верен на себе си, е имал резервни.

— А в нощта, когато са били на моста, Наполи й е казал, че ви е изпратил тези снимки по пощата — досети се Джерард.

— Предполагам, че се е ядосала и…

— И е използвала вашия пистолет двадесет и втори калибър, за да го застреля — довърши ДиДи вместо него.

Съдията закри лицето си с ръце и зарида.

— Има ли някой, на когото бихте искали да се обадите? — тихо попита Джерард.

Той поклати глава, но не отвърна нищо. Джерард посочи към вратата и детективите се изнизаха.

— Мисля, че заслужава няколко минути да остане насаме — каза капитанът на подчинените си, когато всички излязоха от офиса.

— Това е адски горчив хап за него — отбеляза Уорли.

— Наполи е едно, но Савич? Господи! Каква е неговата роля?

Дънкън не можеше да му отговори, но се бореше с най-мъчителната мисъл: дали имаше и най-малка вероятност Савич да е изпратил Елиз при него? Спомни си самодоволната му усмивка. Нима тя бе тайното оръжие на Савич, което Дънкън се бе страхувал, че няма да разпознае? Онова, което щеше да го унищожи?

Джерард прекъсна мислите му:

— Първо ще изясня въпроса с шефа, но мисля, че е време отново да си побъбрим с Горди Балу. — Помоли ДиДи да повика служебния му адвокат и да уреди свиждането. — Трябва да стане възможно най-скоро! — настоя Джерард. — Тази вечер. Погрижи се да разбере това.

— Ясно.

— Изглежда, за пръв път онази невестулка казва истината! — учуди се Уорли. — Кой би повярвал?

Съдия Леърд излезе от офиса на Дънкън със зачервени очи.

— Мисля, че трябва да уведомя шериф Тейлър лично. Ще дойдеш ли с мен, Бил?

— Разбира се.

— Оценявам разбирането ти.

— Няма да ви бъде никак леко, съдия Леърд — каза Джерард.

— Знам. Все пак единственото, което доказват снимките, е, че Елиз и Савич се познават и разговарят. Не са хванати да вършат нищо престъпно. Не са в еротични пози. А и може би се лъжа за времето. Всички знаем, че е възможно да са отпреди години, преди да се запознаем.

Джерард погледна Дънкън, възлагайки на него задачата да разсее тази заблуда.

— Всъщност, господин съдия, появи се свидетел, който твърди, че е видял госпожа Леърд със Савич в клуб, където някога е работела. Срещата се е състояла дни преди изчезването й.

Съдията залитна и направи крачка назад.

— Какво? Толкова скоро ли?

— Така твърди.

— Кой е този свидетел?

— Човек, който в момента е в ареста за нападение — отвърна Дънкън.

— Откога имате тази информация? Защо не е достигнала до мен?

Джерард се намеси:

— Този човек е рецидивист с дълго криминално досие. Шериф Тейлър предположи, че се е поблазнил от наградата и може би се надява на по-кратка присъда. Помоли да не ви безпокоим с тази история, докато не получим потвърждение.

— Но беше подложен на дълъг разпит и се кълне, че казва истината — продължи Дънкън. — Ако е така… — Замълча, сякаш за да преглътне горчилката, която се бе насъбрала в душата му. — Ако е така, възможно е Савич да е свързан по някакъв начин с изчезването на съпругата ви.

— Този арестант… как се казва? — развълнувано попита съдията, показвайки повече въодушевление и надежда, отколкото през последните няколко дни.

— Горди Балу.

— Щом се е познавал със Савич, може би знае повече, отколкото казва. Може би е наясно къде е Елиз.

Възвърналият му се оптимизъм будеше повече съжаление, отколкото отчаянието. Дори и да откриеха съпругата му жива, щеше да бъде обвинена в убийството на Наполи. Сякаш бе забравил това. Или не го бе грижа, стига да е жива.

Джерард се опита да му вдъхне още малко надежда.

— Ако някой може да изкопчи информация от Горди, това е Дънкън. Можете да присъствате на следващия разпит.

— Няма да има такъв. — Думите на ДиДи бяха отправени към всички, но тя гледаше Дънкън. — Преди около час Горди е пробол сънната си артерия с пластмасова вилица. Мъртъв е.

* * *

Новината, съобщена от ДиДи, подейства като гръм. Уорли застана до бюрото си и започна да тършува в чекмеджетата за някоя цигара, запазена за черни дни.

Джерард седна на ръба на друго бюро и тъжно се загледа в пода.

Само съдията, изглежда, не разбра съдбовното значение на тази новина.

— Все пак можете да уличите Савич, нали? Защо не го разпитате лично?

Дънкън имаше чувството, че се задушава в тази стая. Първо — снимките на Савич с Елиз. После — натрапчивото подозрение, че е бил съблазнен по сценарий на Савич. А сега и загубата на Горди Балу.

Като по чудо успя да запази очакваното хладнокръвие, но сега дръзкият въпрос на съдията накара гнева му да изригне.

— Защо не разпитаме Савич ли? Нима мислите, че не сме го направили? — изкрещя той с треперещ от злоба глас. — Горди Балу е мъртъв! Това означава, че срещата на съпругата ви със Савич все едно не се е състояла. Заличена е. Ето така. — Плесна с ръце, сякаш за да убие комар. — Не е ли малко късно да настоявате за разпит на Савич? Вие го пуснахте! Ако не бяхте прекратили проклетия процес, сега щеше да бъде зад решетки, а не на свобода да убива хора. Да съсипва живота на други.

— Дънкън! — укорително рече Джерард с тих глас, но въздействието бе достатъчно силно.

Дънкън трепереше от гняв. Едва се сдържаше да не удари или счупи нещо, но стисна зъби и не отрони нищо повече.

ДиДи заговори дипломатично:

— Савич отрече, че се е състояла такава среща, съдия Леърд. Сега вероятността някой друг да проговори, е нищожна.

Съдията колебливо въздъхна и тежко се отпусна на най-близкия стол.

— Снимките обясняват много неща. Елиз е водела двойствен живот. Кулминацията е било убийството на Наполи. После е скочила от моста. — Срещна погледа на всеки от тях, сякаш се надяваше някой да оспори хипотезата му. Никой не го направи. — През цялото това време я търсехме и се надявахме да я открием жива, а е била мъртва, нали? — Гласът му секна и той избухна в ридания. — Мисля, че всичко свърши.

— Грешите — каза Дънкън. — Не е свършило, докато не открием трупа й.

* * *

Детективът профуча през отдел „Тежки престъпления“ и едва по средата на пътя към центъра за временно задържане осъзна накъде е тръгнал. Беше побързал да се измъкне, страхувайки се какво би могъл да каже, ако остане още миг в офиса.

Смъртта на Горди Балу не биваше да бъде потулена. Безспорно той бе поредната жертва на Савич.

По някакъв начин престъпникът бе успял да стигне до Горди Балу и да го убеди, че дори мъчително самоубийство с далеч по-лека смърт от онази, която той му е подготвил.

Затворническите решетки не бяха пречка за Савич, пуснал пипала навсякъде: във всички бизнес среди, във всяко учреждение, във всички етажи на местната власт. Всепроникващото му влияние се простираше надалеч. Ако искаше да изпрати послание до Горди в затвора, би го постигнал с изумителна лекота.

Но Дънкън щеше да се погрижи да не се отърве безнаказано.

Напълно забравил за ограниченията на скоростта, измина пътя от Казармата до затвора за много по-кратко време от обичайното. След като паркира, бавно закрачи към входа. Възнамеряваше да се застои дълго при надзирателите, поради чието невнимание Гордън Балу бе успял да се самоубие. Със сигурност поне един от тях бе щатен агент на Савич.

Точно тогава, сякаш призован със силата на мисълта му, пред погледа му се появи самият Савич. Той спокойно вървеше през фоайето на сградата към изхода.

Дънкън пръв стигна до вратите, втурна се през тях и препречи пътя му. Изненадата на престъпника отшумя за миг и той приветливо се усмихна:

— О, здравейте, детективе. Радвам се да се видим тук.

Дънкън присви юмруци.

— Дошъл си лично да се увериш, че Горди е мъртъв.

— А, значи вече сте чули за горкия човечец. Имаше трагичен живот, с още по-трагичен край. Дойдох да поискам тялото, за да му уредя достойно погребение.

— Бабини деветини! Дошъл си да провериш дали е изпълнил това, което си го накарал да стори.

— Нямам представа за какво говорите. — Наклони зализаната си глава, огледа критично Дънкън и прошепна: — Изчервяваш се. Толкова ли си разстроен? Не знаех, че с Горди сте близки.

— Потопи ли пръст в кръвта му?

— Откъде ти хрумна подобна гадост?

— Трябвало е да се увериш, че Горди е замълчал завинаги и вече не е заплаха за теб. Не би повярвал на материал в пресата за самоубийство на затворник. Нужно е било да видиш с очите си, че пластмасовата вилица е свършила работа.

— Надминавате себе си, детектив Хачър! — Савич отново заговори в учтива форма. — Въображението ви няма граници. Тук съм от милосърдие към свой бивш служител. Нищо повече. Сега, ако ме извините…

Понечи да мине покрай Дънкън, но той го сграбчи за бицепсите, притисна го с гръб към стената и доближавайки лице до неговото, попита:

— Ти ли я изпрати при мен?

— Момичето, което си забърсал в бара на Ривър Стрийт? Много я бива, нали?

Дънкън притисна гърлото му.

— Говоря за Елиз! — изръмжа той.

— А, благоверната съпруга на съдията. — Лицето му потъмняваше от натиска, но остана усмихнато. — Значи се оказах прав. Интересът ти към нея не е чисто професионален.

— Хей, какво става?

С крайчеца на окото си Дънкън мерна двама надзиратели да се приближават към тях.

— Дънкън Хачър, полицейско управление на Савана, отдел „Убийства“ — представи се той.

— Да, знаем кой сте, детективе. Имате ли нужда от помощ?

— Не, стойте настрана. — Притисна още по-силно гърлото на Савич и сниши глас, така че да го чуе само той: — Ти ли я изпрати при мен?

— Не съм сватовник. Е, освен онзи единствен път. Реших, че заслужаваш малко развлечение в събота вечер.

Дънкън едва потискаше яростта си, която замъгляваше погледа му.

— Питам те за Елиз. Ти ли я изпрати при мен?

— Защо мислиш, че съм аз? Не вярваш ли в собствения си сексапил?

Надзирателите бавно се приближаваха. Един от тях разкопча кожения кобур на хълбока си и сложи ръка на пистолета.

— Детектив Хачър — каза той, — ако ви е нужно съдействие…

— Ще арестувате ли този човек? — попита другият надзирател.

— Казах да стоите настрана! — извика Дънкън.

Смехът на Савич вече приличаше на тихо хъркане.

— Наистина си съкрушен, а? Горкичкият! На всяка крачка — поражение. Не ти стига това, а и да се влюбиш в призрак. — После почти шепнешком добави: — Горе главата, детективе! Може би Наполи е действал бързо и не се е мъчила.

Юмрукът на Дънкън нанесе мълниеносен удар в лицето на Савич. Детективът видя разцепената му кожа, кръвта и присвитите от болка очи. Но задоволството му бе кратко. Надзирателите се втурнаха напред, към тях се присъединиха още двама. Заедно го издърпаха от Савич, който спокойно извади от джоба си носна кърпа, за да попие кръвта от раната на скулата си.

Дънкън не се съпротиви на надзирателите. Позволи им да го отведат, но прониза врага си с поглед.

— Подготви се, скоро ще те пипна!

Само преди няколко мига Савич го бе гледал с насмешка, ала сега в очите му проблесна злоба.

— Чакам те с нетърпение — просъска той.