Сандра Браун
Рикошет (21)

Двадесета глава

Малко преди обяд Дънкън се върна в отдел „Тежки престъпления“.

— Постигнахме напредък — похвали се Уорли още щом го видя да влиза.

— Намерили сте я? — Той изведнъж застина на прага.

— Казах „напредък“, а не „чудо“! — смъмри го Уорли.

От изоставената къща Дънкън бе тръгнал към дома си, надявайки се да поспи няколко часа. Дълго лежа буден, разкъсван между ужаса и очакването телефонът да звънне, за да му съобщят, че Елиз е открита… Жива или мъртва.

Накрая се бе отказал от опитите да задреме. Между душа и бръсненето позвъни на десетина места, във всички агенции, участващи в издирването. Като главен детектив по случая, настоя да разговаря с шефовете. Никой не му даде съществена информация, но и той не очакваше да чуе за голям пробив. Ако имаше такъв, щяха да му се обадят. Постара се да ги убеди колко е сериозно, напомняйки за високото обществено положение на съдия Леърд и за думите на шериф Тейлър, че издирването на госпожа Леърд е приоритетно.

Няколкото хеликоптера на бреговата охрана прелитаха ниско над крайбрежието. По плажовете обикаляха патрули. Спасителните екипи кръстосваха океанския бряг. Безспорно полагаха се сериозни усилия, но никой не очакваше Елиз да е стигнала до Атлантика.

Изтощени, кучета и хора все още обхождаха мочурищата. Полицейски катери претърсваха реката и притоците й. Областните спасителни служби на Чатъм Каунти и щатските поделения помагаха с каквото могат. Водолазите бяха в плавателния канал от зори.

Местните телевизии често прекъсваха програмата си, за да съобщават актуална информация за издирването. Но бюлетините им не съдържаха друго, освен съобщението, че няма нищо ново.

— Извинявай, че го казвам, Дънк, но изглеждаш ужасно — рече Уорли.

— А аз тъкмо се канех да отбележа колко свеж и изтупан си днес.

Уорли продължи да го гледа загрижено.

— Закуси ли?

— Взех си нещо, докато идвах насам — излъга Дънкън. — За какъв напредък ми спомена?

Уорли отиде до вратата и се провикна в коридора:

— Хей, Конг? Дънк е тук.

Конг се появи с чашка кафе и изтри пудра захар от устата си с опакото на косматата си ръка.

— Здрасти, Дънк! Никак не изглеждаш добре.

— Не си първият, който ми го казва.

— Чух, че всички сте работили до късно. Намерили сте моя човек. Държа да отбележа, че бих предпочел да е жив.

— Аз — също. За какъв напредък говори той?

Навярно тонът на Дънкън издаваше, че не е в настроение за празни приказки.

— Откакто Наполи изчезна, търсехме колата му — рече Конг. — Тази сутрин се появи.

— Къде?

— На паркинга пред една църква.

— Последното място, където бихме потърсили Наполи — отбеляза Уорли с насмешка.

Дънкън се отправи към вратата:

— Да отидем да погледнем.

— ДиДи вече е там — обясни му Уорли и проследявайки озадачения му поглед, допълни: — Но това не е всичко. Знаех, че Наполи не е отишъл на църква, за да се моли. Мисля, че просто е оставил колата там, защото е удобно място… И може би защото е последното, където бихме я потърсили.

През нощта бяха стигнали до извода, че щом Мейер Наполи е изнудвал някого от съпрузите Леърд, така нареченото му „изчезване“ е било по негова воля.

— Обадих се във всички таксиметрови служби в града и знаеш ли какво?

Дънкън не бе в настроение да си играят на догадки, но все пак изказа предположение:

— Наполи е повикал такси да го откара от църквата.

— Шестнадесет минути след полунощ — съобщи Уорли със задоволство. — Шофьорът го оставил в дванадесет и двадесет и шест.

— На няколко километра от църквата — подчерта Конг.

— Какъв е адресът? — попита Дънкън.

Уорли го прочете от малкия си бележник.

Дънкън познаваше улицата. Преди броени часове крачеше по нея, търсейки следи от Елиз и колата й.

— Там е опасен квартал — вметна той с надежда гласът му да прозвучи неутрално.

— Е, улицата не е представлявала интерес за Наполи, а кола, паркирана на нея — продължи Уорли. — Кола, която никак не се вписвала в обстановката… Таксиметровият шофьор каза, че Наполи не искал да бъде оставен на точен номер и му дал добър бакшиш, за да забрави, че някога го е виждал. Но тази сутрин момчето видяло снимката му по телевизията и си казало: „Е, какво може да ми стори, ако го издам, по дяволите?“ Затова щом се обадих, с охота разказа всичко. Щом колегите му узнаели, че е возил клиент часове преди да бъде застрелян, щял да стане известен.

Уорли се тръшна на най-близкия стол и попита Конг дали има още понички, а той му отвърна, че за съжаление е изял последната.

— Шофьорът описа ли колата, до която е оставил Наполи? — поинтересува се Дънкън.

— Да, на Елиз Леърд е била — отвърна Уорли, мръщейки се на Конг, че е излапал поничките. — Не е запомнил номера, но я описа много точно. Мисля, че разгадахме мистерията къде се е състояла срещата. Само не споменавайте пред Негово съдийство, че отново съм се изразил така, сякаш става дума за предварително уговорена среща.

И той обясни на Конг възраженията на съдия Леърд.

— Не сме потвърдили, че е била уговорена — напомни му Дънкън.

— Да, не е потвърдено — съгласи се Уорли с известна раздразнителност. — Но какво друго може да е правела госпожа Леърд в онзи квартал?

„Да се е чукала с ченге“, мислено отвърна Дънкън.

Беше оставил Елиз около дванадесет минути преди полунощ. Дали бе останала в къщата, очаквайки Наполи да пристигне при нея? Но защо? За да поиска помощ от него, щом Дънкън й бе отказал? Или за да реши проблема си веднъж завинаги? Ако срещата не бе предварително уговорена, откъде Наполи бе разбрал къде да я открие?

— Къде е колата й сега? — попита той, внезапно връхлетян от една мисъл.

— На паркинга за конфискувани коли.

Той се отправи към вратата и рече мрачно:

— Обадете ми се, когато изникне нещо друго.

* * *

Час по-късно Дънкън обърна хартиения плик за доказателства и малкият кръгъл предмет падна върху бюрото на Бил Джерард.

— Транспондер, устройство за проследяване.

— Дънкън го намери под колата на госпожа Леърд — обясни ДиДи.

С партньора й се бяха срещнали на полицейския паркинг. Тя пристигна, когато докараха колата на Наполи от църквата. Дънкън я запозна с най-същественото от показанията на таксиметровия шофьор.

— Какво правиш тук? — попита ДиДи.

— Търся проследяващо устройство.

Наполи не се бе постарал да го скрие и след по-малко от минута Дънкън го откри. Без да губи време, тръгна обратно към Казармата.

— Не е имала среща с него — каза той на Джерард, ДиДи и Уорли, които се бяха събрали около бюрото на капитана и гледаха втренчено в транспондера, сякаш бе нещо от извънземен произход. — Проследил я е дотам.

— Как е успял да прикачи тази джаджа към колата й? — недоумяваше Уорли.

— С това изкарваше прехраната си. Всеки може да поръча техника за наблюдение по интернет. Би могъл да монтира устройството, докато колата й е паркирана пред фризьорския салон, или да плати на някой нещастник като Тротър да го направи, докато тя обядва със съпруга си. Не е било трудно. Няколко секунди — и готово.

— Добре, това бръмбарче е ценна улика. Наполи е следил госпожа Леърд. Но какво е правела съпругата на нашия уважаван съдия в онзи запуснат квартал посред нощ?

Никой нямаше желание да обсъжда поставения от ДиДи въпрос, най-малко — Дънкън.

Най-сетне Уорли каза:

— Първото, което трябва да направим, е да попитаме съдията дали отново е наредил да следят съпругата му.

— Дори и да е така, той ще отрече — заяви ДиДи. — Как бихме могли да го докажем?

— Някой разпитва ли из квартала? — попита Джерард.

— В момента двама униформени се занимават с това — осведоми го Уорли.

— Може би беше по-добре да изпратиш цивилни — намеси се ДиДи.

— В онзи квартал няма никакво значение — възрази Дънкън. — Когото и да изпратим, ще разберат, че е ченге.

Излишно бе някой от тримата ветерани да изтъква, че разпитването е загуба на време. В онази част на града всеки, който се държи приятелски с полицаи, би могъл да стане случайна жертва на стрелба от преминаваща кола. Никой нямаше да проговори пред двамата униформени, които обикаляха от врата на врата да задават въпроси.

Телефонът на бюрото на Джерард звънна. Капитанът вдигна и отчетливо изрече името си. След като изслуша съобщението, каза:

— Ще им предам, благодаря. — Сетне затвори. — Дотън е готов да извърши аутопсията на Наполи.

— Аз ще отида — предложи прибързано Дънкън. Ако откриеха по трупа частици, съдържащи ДНК на нападателя, трябваше да го узнае пръв. Внимателно повдигна транспондера и го върна в плика. — Ще оставя това в лабораторията.

— Уорли, да поискаме имената на живеещите във всяка къща на улицата, където е била колата на госпожа Леърд — предложи Джерард. — Да видим дали ще открием връзка между нея и някого от тях.

— Ще намеря на кого да възложа това. После ще посетя съдията. Ще му кажа за транспондера и ще намекна, че може би госпожата е била проследена от Наполи, за да видя как ще реагира.

— Добре. Вземи и ДиДи. Тя умее да преценява реакциите на хората — рече Джерард и след кратко мълчание добави: — Не е зле да проверим и имената на живеещите на съседните улици.

Докато излизаха, Дънкън се надяваше неназованият собственик на запуснатата къща, в която се бяха срещнали, да не бъде лесно открит и идентифициран като неин познат.

Добрата страна бе, че търсенето на информация е досадна работа, изискваща време. Щяха да изминат дни, докато бъде съставен пълен списък на собствениците и временните обитатели на къщите. Особено в квартал, където фалшивите самоличности бяха нещо толкова често срещано, колкото хлебарките. За откриването на връзката с Елиз щеше да бъде нужно още повече време. Може би седмици.

Дотогава тя сигурно щеше да се появи.

Сигурно.

* * *

Но една седмица се изниза неусетно. Старанието, с което всички се включиха в издирването на Елиз Леърд, отслабваше с всеки изминал ден. Времето отминаваше, без да бъде открита дори незначителна следа.

Аутопсията на Наполи бе потвърдила първоначалното становище: причината за смъртта бяха вътрешни кръвоизливи поради разкъсване на няколко важни органа.

— Дори и да бе стигнал жив до травматологичния център, едва ли някой хирург би успял да го спаси. Кръвозагубата е била твърде бърза и значителна — обясни патологът на Дънкън. — Убиецът е знаел къде да се прицели за смъртоносен изстрел.

„Също както убиецът на Гари Рей Тротър“, помисли си Дънкън.

Завладян от тази мисъл, той едва не пропусна твърдението на Дотън, че куршумът, изваден от тялото, е от пистолет 22-и калибър.

— Искаш да кажеш: двадесет и пети — поправи го той.

— Не, двадесет и втори.

— Наполи с притежавал двадесет и пети.

Патологът сви рамене, когато му подаде плика с куршума.

— Това не е моя работа.

— А ръцете му? Остърга ли нещо изпод ноктите?

— Бяха чисти като на новородено.

Когато се върна в Казармата, Дънкън сподели новината с ДиДи и Уорли.

— Надявах се да има някаква тъкан за изследване на ДНК, ако е необходимо по-нататък — рече разочаровано партньорката му.

— Няма нищо — каза Дънкън.

— По дяволите! Бях сигурен, че е застрелян със собствения му пистолет — промърмори Уорли.

— Е, не се оказа прав.

Трупаха се въпроси без отговори.

Последваха още няколко непродуктивни дни.

Информационната служба периодично даваше изявления за медиите, но едва след като бъдат одобрени от полицейския началник и съдия Леърд. Във всяка публикация или в телевизионен материал Елиз Леърд бе представена като жертва, а Мейер Наполи — като въоръжен похитител. Като предполагаеми мотиви за принудителното спиране на моста се посочваха изнудване, отвличане за откуп, изнасилване или отмъщение за причинена неприятност.

Уорли и ДиДи дълго се опитваха да притиснат съдията с въпроса дали е продължил да плаща на Наполи, за да следи съпругата му. Той отричаше. Дънкън проведе разгорещен сеанс с него. Приложи всички възможни машинации при разпит, за да разклати самообладанието на Кейто Леърд, но накрая съдията все още уверено твърдеше, че взаимоотношенията му с Наполи са приключили месеци по-рано и ако детективът е продължил да следи Елиз, правел го е на своя глава и очевидно с престъпни намерения.

— Има още нещо — каза Дънкън в края на дългия разпит на Кейто Леърд. — Поискахме да проверите дали притежаваните от вас оръжия са на местата си.

— Да, без изключение. Освен един стар пистолет, два десет и втори калибър — рече той, но забеляза реакцията на Дънкън и припряно добави: — Сигурно просто е прибран някъде.

— Помните ли кога го видяхте за последен път?

— Преди известно време. Беше в сандък със стари ловни оръжия, които държа на тавана. — Леко разтревожен, съдията каза: — Нали не мислите… Слушайте, детектив Хачър, Елиз дори не знаеше, че притежавам такъв пистолет.

— Добре — съгласи се Дънкън, въпреки че чувствата, които този разпит събуди у него, далеч не бяха добри. — Съобщете ми, ако го откриете.

Освен изявленията на отдела за пресата, съдията също свикваше пресконференции почти всеки ден. Бяха кратки и емоционални. Но призивите му за информация за изчезналата му съпруга не доведоха до нищо, освен обичайните обаждания на смахнати и фантазьори.

После, към края на първата седмица, изненада и медиите, и полицията, като предложи петдесет хиляди долара награда. Щеше да я вземе този, който спаси или съобщи нещо, което би могло да доведе до спасяването на Елиз. Това увеличи досадните обаждания в отдела, но не донесе нищо ценно.

На седмия ден разследването бе в пълен застой.

Ала на следващия се случиха две неща, които вдъхнаха нова енергия.

Рано сутринта един от работниците по поддръжката в дока на Уестин Ризорт забелязал липсващия сандал на Елиз сред отломки, блъскащи се в подпорите на кея.

Познал го, защото сандалът, намерен на моста, бе описан подробно във вестниците. Издърпал го от водата с телена закачалка за дрехи, но проявил съобразителност и не го докоснал, преди незабавно да се обади на полицията.

Дънкън и ДиДи решиха лично да съобщят важната новина на съдията. Той стоеше до телефона в дома си, заобиколен от приятели, обслужвани от преданата госпожа Бери.

Тя отвори вратата, а Дънкън я помоли да уведоми Леърд, че незабавно трябва да разговарят с него насаме. Госпожа Бери ги покани в кабинета, където преди две седмици бе застрелян Гари Рей Тротър. Дънкън забеляза, че дупката от куршума в стената е запълнена. На пода бе постлан нов килим. Нямаше никаква друга промяна, освен купчината неотворени писма на бюрото на съдията.

Кейто Леърд се втурна в стаята, задъхан и разтревожен. Тъжните им изражения го накараха внезапно да застине. Трескаво се вгледа в лицата им и се опита да отгатне причината за посещението им, но не се осмели да зададе въпрос.

— Доколкото знаем, съпругата ви е жива — започна Дънкън, за да разсее първоначалния му страх. — Но нямаме новини за местонахождението й.

След това му съобщи за открития от работника сандал.

— Къде го е намерил? — Мелодичният глас на съдията прозвуча сурово.

— На мястото, където миналата година… намериха онзи рибар, паднал в реката от лодката си… — отвърна смутено Дънкън.

Лицето на съдията пребледня.

Повлечен от течението, рибарят се бе удавил пред безпомощните погледи на хората на брега. Трупът му бе изчезнал и бе изплувал отново няколко дни по-късно до кея.

— Това е само един сандал — тихо заговори ДиДи. — Не означава непременно, че госпожа Леърд е била в реката, когато се е изхлузил от крака й.

Дънкън се покашля и млъкна. За него бе твърде мъчително да произнесе думите:

— Въпреки че е така, операцията е прекласифицирана от „спасителна мисия“ в… „търсене на изчезнало лице“.

Съдията се отпусна на най-близкия стол, с празен поглед.

— Значи вече търсят останките й.

Дънкън остана безмълвен. ДиДи кимна и промълви:

— Съжалявам.

Леърд закри лицето си с ръце и зарида.

Преди да си тръгнат, ДиДи и Дънкън го придружих до приятелите му, които го очакваха във великолепното фоайе.

За да стигнат до колата на ДиДи, трябваше да се преборят с тълпа репортери, които от седмица стояха денонощно на ивицата, разделяща Уошингтън Стрийт на две. Бяха точно срещу къщата на съдията.

— Престани да ни будалкаш, Хачър! — изкрещя един от тях. — Какво ново има по случая?

— Върви на майната си! — отвърна му мрачно Дънкън.

— Да те цитирам ли?

— Както желаеш. — Той се качи в колата, настани се зад волана, затръшна вратата и рече на ДиДи: — Да се махаме оттук.

Изминаха пътя до Казармата в пълно мълчание. Навярно партньорката бе отгатнала настроението му или очевидната мъка на съдията бе събудила съчувствие у нея. Във всеки случай — за негов късмет — бе необичайно мълчалива.

Но това далеч не бе всичко за деня.

Още щом влязоха в офиса на отдела, Уорли ги пресрещна разтревожено.

— Подготви се за най-мощната експлозия в живота си, приятелю — каза той на Дънкън, местейки клечката в устата си.

— Избрал си лош момент, Уорли — изръмжа ДиДи. — Не сме в настроение за поредната ти мръсна шега.

— Не е шега.

— Тогава какво има? — нетърпеливо попита Дънкън.

— Получихме ценно сведение. От човек, който е видял Елиз Леърд.

Сърцето на Дънкън подскочи.

— Кога?

— Миналата седмица. Какво, да не си помислихте, че става дума за днес? — Уорли поклати глава. — Не, миналата седмица. Преди да го арестуваме…

— Кого да арестуваме?

— Горди Балу.

— Горди Балу! — възкликна ДиДи, не споделяйки разочарованието на Дънкън.

— Поиска среща със служебния си адвокат — обясни Уорли. — Променил е решението си и иска сделка. Каза, че видял Елиз Леърд в деня на ареста си, в по-ранните часове…

Дънкън изсумтя.

— Как изведнъж си е спомнил това?

— Адвокатът му спомена за присъдата, която го очаква, и за наградата от петдесет хиляди долара, обявена от Леърд.

— Всички висши и нисши форми на живот в радиус от двеста километра около Савана претендират за тази награда! — тросна се Дънкън. — А най-нисшата от тях е Горди Балу. Кажете му, че му пожелавам приятен престой в затвора и да си намери гадже сред съкилийниците.

Тръгна към личния си офис, но Уорли го дръпна настойчиво за лакътя и го накара да се обърне.

— Не те занасям, Дънк! Това може да се окаже истински пробив.

Дънкън гневно издърпа ръката си.

— Съмнявам се. Какво толкова каза Горди?

— Познайте с кого е видял госпожа Леърд…

Нетърпелива колкото него, ДиДи попита:

— С кого?

— С Робърт Савич. — Уорли се усмихна широко и смушка Дънкън в ребрата. — Само да не експлодираш.