Сандра Браун
Рикошет (19)

Осемнадесета глава

Съдия Леърд нервно крачеше в офиса на отдел „Тежки престъпления“, утъпквайки пътека върху грозния кафяв мокет, и тихо мърмореше. От време на време се впускаше в тиради за мудността и общата некадърност, с която се води полицейското разследване.

Настояваше за незабавни отговори на въпроси, които никой не бе в състояние да разреши. Отказваше да приеме признания като: „Не знаем, но правим всичко възможно да разберем“.

За нещастие беше оставен точно в компанията на ДиДи.

След като бяха отцепили по-широк участък от моста, който включваше платформата и стълбата, ДиДи придружи Бил Джерард и съдията до полицейското управление. Дънкън и Уорли останаха да координират разследването, в което щяха да се включат и няколко други организации.

На тръгване тя промърмори, че цялото забавление остава за тях, а на нея се пада неприятната задача да бъде бавачка. Но заповедта бе издадена от капитан Джерард, който съвсем не бе в настроение за каквито и да е спорове.

Всъщност щеше да изпита съжаление към съдия Леърд, ако той не се държеше като самонадеян гадняр. Рядко отправяше въпрос директно към нея и нехайно отхвърляше всяко от предположенията й. Явно търпеше присъствието й само защото се налагаше.

Всички двойници на Кейто Леърд по света — добрите стари мъжкари, които шитите по поръчка костюми не можеха да прикрият — засилваха нейната несигурност, втълпявана от родителите й, особено от баща й. Презрението на съдията принизяваше постиженията й. Той, както и баща й, я караше да се чувства като изкуствена звезда, която напразно се опитва да заблести като по-големия си брат.

Сега нейна задача бе да разпита съдията какво е правил, преди да бъде уведомен за убийството на Наполи. И какво знае за заниманията на съпругата си по същото време.

Това бе най-неприятната част от задължението й.

Леърд не преставаше да нервничи. Не можеше да остане на едно място за повече от минута. Всеки, който влезеше или излезеше от отдела, лесно отвличаше вниманието му. А щом звъннеше телефон, което тук се случваше често, той понечваше да посегне към слушалката.

Когато успееше да задържи вниманието му, съдията или отговаряше на въпросите й с драматично примирение, или избухваше, въпреки опитите й да бъде възможно най-тактична.

— Кога за последен път се видяхте с госпожа Леърд?

— Нали ви казах — около девет и половина. Бяхме вечеряли. Елиз искаше да си легне рано. Попитах я дали в такъв случай има нещо против да отида в кънтри клуба. В събота вечерта бе започнал турнир по покер, на който някои от приятелите ми щяха да играят.

— Предвид безсънието на госпожа Леърд, желанието да си легне рано е необичайно, нали?

— Беше си купила приспивателни, които се надяваше да й помогнат да си почине.

— Често ли играете покер до късно през нощта в почивните дни?

— Не, но и двамата бяхме разстроени и се нуждаехме от нещо, което да отвлече вниманието ни от мислите за разпита, насрочен за утре.

— Защо това ви разстрои?

— Детектив Хачър ни посъветва да доведем със себе си адвокат. Прозвуча, сякаш Елиз е престъпница.

— Не, просто имаме още въпроси за отношенията й с Коулмън Гриър.

— Елиз ви даде изчерпателно обяснение.

ДиДи остави думите му без коментар и продължи:

— Разговаряхте ли с госпожа Леърд по телефона, след като излязохте от дома си снощи?

— Не. Надявах се приспивателното да подейства и не се обадих, защото не исках да я безпокоя.

— Съмнявам се, че е взела това приспивателно, господин съдия. Знаем, че не е спала. — ДиДи не допусна гневният му поглед да сломи решимостта й да продължи да го притиска. — С какво беше облечена, когато я видяхте за последен път?

— С пола и потник. Знаете това, детектив Бауън. Познах парчето плат, което партньорът ви намери на платформата. Беше от полата на Елиз.

— Сигурен ли сте? Повечето съпрузи не забелязват с какво са облечени жените им.

— Аз не съм като тях — злобно отвърна той. — Полата беше нова. Току-що я бях купил за нея като подарък. Пробва я пред мен.

— Беше ли обута със сандалите с тюркоазени мъниста?

— Беше боса.

— А на вечеря?

— Вечеряхме върху подноси в спалнята.

— Разбирам, госпожа Бери ви е сервирала. Тя в колко часа си тръгна?

— Чух я да казва на капитан Джерард, че е излязла около десет и половина.

— Значи след вас.

— Да. Изчакала да се увери, че Елиз няма нужда от нея.

— Известно време след като госпожа Бери си е тръгнала, съпругата ви е обула сандалите и е потеглила с колата си.

— Не знаем при какви обстоятелства е излязла — изтъкна той. — Може би е била принудена.

— Може би, но според капитан Джерард, който е бил в къщата ви, не е имало следи от борба, проникване с взлом или нещо подобно. Можем да изключим версията за обир, защото Джерард каза, че сте открили бижутата й — годежен пръстен и обици с доста големи диаманти — върху тоалетката.

— Точно така.

— Изглежда, бързала е да излезе, не мислите ли? Искам да кажа, щом е забравила да си сложи дори годежния пръстен. Нещо, което една жена не би сторила, освен ако е дълбоко разстроена.

Съдията упорито мълчеше, докато ДиДи потропваше с химикалката по бележника си, в който нахвърляше записки.

— Имате ли представа къде може да е отишла съпругата ви, господин Леърд?

— Ако имах, щях да я потърся.

— Да не би да е при приятели, роднини…

— Не, тя няма такива.

— Няма си никого, при когото може да отиде, така ли?

Той поклати глава.

— Не и без да ми каже.

„Не ти е казвала за срещите си с Коулмън Гриър“, помисли си ДиДи със злорадство. Но отегчена от протакането му, премина към съществената част.

— Мислите ли, че тази вечер е имала уговорка с Мейер Наполи?

Леърд се наведе към нея, едва сдържайки гнева си.

— Това ли е начинът, по който разследвате престъпления, детектив Бауън? Като издирвате близките на жертвите, досаждате им с глупави въпроси и си правите прибързани заключения?

Може би съдията не очакваше отговор, но ДиДи откровено призна:

— Понякога. Бихте се изненадали какви неща си спомнят свидетелите, без самите да са си давали сметка за тях. Изключваме вероятности, докато остане нещо правдоподобно. Често това е привидно незначителна, глупава подробност, която довежда до разкриването на случая.

Той се огледа нетърпеливо, сякаш търсеше избавление. Джерард бе изчезнал, ДиДи предполагаше, че е в офиса си. Неколцина други детективи се навъртаха наоколо, преструвайки се, че вършат нещо, но всъщност изгаряха от любопитство да дочуят разговора им.

— Знам колко е важно да бъдете изчерпателни, детектив Бауън — започна Леърд. — След толкова години на съдийската скамейка разбирам, че от паметта на свидетелите могат да се извлекат златни късове, изключително ценни за разследването. Но вече ви казах всичко, което знам. И то неведнъж.

ДиДи обърна нова страница от бележника си.

— Мога ли да продължа?

За час и половина не постигна почти никакъв напредък. Накрая, вече убедена, че съдията не може или не желае да й каже нищо повече, го заряза, а той продължи да крачи из офиса.

Използва телефона отвън, за да се обади на управителя на кънтри клуб „Силвър Тайд“. Събуди съпругата му, която го повика, след като разбра кой го търси. От него получи номерата на служителя от паркинга и бармана, които са били на смяна.

Позвъни на домашните им телефони. За никого от двамата не бе приятно да бъде събуден в този час, особено след дълга нощна смяна. Но потвърдиха, че съдията е пристигнал в клуба малко преди десет часа и се е включил в разгорещена игра на покер. Не излязъл нито веднъж, преди да бъде уведомен от полицията, че колата на госпожа Леърд е била открита на тесния банкет на Талмадж Бридж с мъртвец вътре.

— Когато му съобщиха, че няма следа от нея, обезумя — каза барманът.

ДиДи поиска имената на онези, с които съдията бе играл карти през нощта. Бяха цяла плеяда влиятелни личности, сред които — и областният прокурор.

Съдията щеше да преживее голям удар, ако наистина се окажеше, че Елиз Леърд се е срещнала с Мейер Наполи, докато той е прекарвал приятна вечер в игра на покер, с чаша малцово уиски в ръка. Би изглеждал още по-оглупял от любов. Някои политически врагове, а вероятно и лоялни поддръжници, щяха да се запитат дали наивник като него е достоен да бъде главен областен съдия.

Може би очакваните последици в професионален план бяха една от причините за неговата раздразнителност.

Джерард влезе да провери как се държи Леърд. Помоли ДиДи да уведоми секретарката на Наполи за кончината шефа й и да се свърже с близките му.

Щом чу новината, тя изпадна в истерия. ДиДи се изненада, че Наполи може да събуди толкова силни чувства у друго човешко същество, освен гняв и отвращение. Когато най-сетне се успокои, секретарката обясни, че доколкото знае, Наполи няма никакви роднини, които биха могли да идентифицират тялото му в моргата сутринта. Освен това настоя да узнае какво е предприето за откриването на „чудовището“, което го е застреляло. ДиДи увери, че детективи от отдел „Убийства“ работят по случая и ще направят всичко възможно.

Небето просветваше с наближаването на зората. ДиДи, пиеше третия стек диетична кола. Пристигнаха Дънкън Уорли, който изглеждаше изтощен и мрачен. А Дънкън приличаше на мъртвец, изровен от съседното колониално гробище.

Едва бяха прекрачили прага и Леърд се втурна към тях.

— ДиДи, ще ни донесеш ли кафе? — измърмори Уорли, но тя му напомни, че това не фигурира в длъжностната й характеристика. Ала щом се вгледа в измъченото лице на Дънкън, осъзна, че час по-скоро имат нужда от ободряваща доза. Наля две чаши, но остана с наострен слух за това, което говореха.

— Пристанищната и пътната полици се съгласиха да оставят крайното платно на моста на наше разположени още малко — каза Уорли. — Никак не са доволни от това. Ще създадем транспортни проблеми в сутрешния пиков час, но държим да запазим местопрестъплението непокътнато колкото е възможно по-дълго. Може би на дневна светлина ще изникне нещо, което през нощта не сме забелязали.

С благодарност пое кафето от ДиДи, ала Дънкън очевидно не забеляза чашата, която тя му подаде. Няколко секунди се взира в нея с празен поглед и едва тогава посегна към кафето.

— Едно задръстване не е чак такъв голям проблем — каза Леърд. — Какво предприехте, за да откриете Елиз?

Въпросът бе отправен към Дънкън.

— Мобилизиран е отрядът с кучета. Ще претърсят бреговете на реката и Хътчинсън Айлънд.

— Това е ограничена територия. А другите острови оттук до океана? — попита съдията. — Те ще бъдат ли претърсени?

Никой не се осмели да му каже, че рядко се случва човек да стигне жив до устието на реката. От всички скочили или паднали при злополуки от моста ДиДи бе чувала само за един оцелял. Обикновено трупът изплуваше след няколко дни — в зависимост от сезона и температурата. Появяваше се някъде край Ривър Стрийт или корабостроителния док на Хътчинсън Айлънд, който разделяше реката на два канала.

— Ще разширим издирването по суша, доколкото е необходимо, съдия Леърд — дипломатично отвърна Джерард. — Какво друго, Дънк?

— Разпространена е брошура с описание на госпожа Леърд, за да бъдат ангажирани държавната полиция и шерифството. Морският патрул претърсва всеки канал на реката. Бреговата охрана вече е изпратила един катер — каза той. — Движи се по Атлантическото крайбрежие, но…

„Но нечие тяло рядко стига дотам, преди да изплува“, помисли си ДиДи.

— Бреговата охрана ще изпрати и спасителни екипи с хеликоптери — допълни Дънкън. — В момента ги сформират. Хеликоптерите на отдела излетяха почти веднага след като вие си тръгнахте от моста.

Този отчет сякаш изцеди и последните сили на Дънкън. Той отпи глътка кафе и млъкна.

— Чух, че телефонната централа прегрява от обаждания — каза Джерард. — Хора, видели хеликоптерите, осветяващи бреговете на реката, искат да знаят какво става.

— Не ме интересува на кого създават неудобства! — развика се Леърд. — Нека продължат!

— Разбира се. — Джерард изглеждаше изнервен и ядосан. Явно се дразнеше от властното държане на съдията. — Казвам ви това само защото гражданите искат обяснение, а със сигурност — и медиите. Рано или късно трябва да направим обръщение пред репортерите, които са се събрали долу.

— Трябваше да се борим с тях, за да влезем — обади и Уорли. — Не им дадохме никаква информация, разбира се.

— Лично аз поех пет — шест обаждания в отдела от хора, които твърдяха, че имат сведения за госпожа Леърд — продължи Джерард. — Пресата знае, че застреляният на моста е Мейер Наполи. Репортерите са дочули и че го госпожата е замесена по някакъв начин, но не знаят как и до каква степен. Трябва да помислите как да се справим това, господин съдия.

Леърд въздъхна дълбоко и се отпусна на най-близкия стол. За секунди яростта му се изпари и лицето му прие изражение на уязвим човек. Прегърби се и се загледа съкрушено в пода.

Дадоха му време да се посъвземе. Никой не каза нищо. Дори Уорли прояви тактичност да държи циничния си език зад зъбите.

Най-сетне Леърд вдигна глава и погледна Дънкън.

— Намерихте ли нещо? Каквато и да е следа?

— Само сандала и онова парче плат. — Дънкън се покашля и нервно приглади косата си. — Вие мислите, че от полата на госпожа Леърд…

— Не мисля, а знам.

— Вече изяснихме въпроса — намеси се ДиДи. — Полата е била нова, купена днес. Подарък от него.

ДиДи не можа да си обясни защо Дънкън изглежда още по-измъчен, след като чу това. Видя го да потръпва.

— Не знаем как се е озовало на платформата — каза той. — Оперативната група сне отпечатъци от обръчите, но слизали и са се качвали толкова много работници, че… — Остави изречението недовършено, сякаш отново изчерпал всичката си енергия.

— Някаква следа от другия сандал?

Дънкън поклати глава.

— Не намерихме нищо друго, принадлежало на нея. Веднага щом се съмне, водолазите, които сътрудничат на отдела, ще… ще започнат претърсване на дъното.

Звукът, който издаде съдията, бе подобен на ридание.

ДиДи видя, че Дънкън поглежда към Уорли, който се бе заел да изучава чашката от кафе. Оставяше неприятното задължение изцяло на него.

— Нещо, което по-рано не бяхме забелязали, е, че може би сандалът не е бил свален доброволно — продължи Дънкън. — Каишката беше закопчана.

— Такива сандали могат да се обуват и събуват и без разкопчаване — намеси се ДиДи.

— Но каишката е откъсната от подметката.

— Как може да е станало, Дънк?

Той бавно надигна рамене, сякаш усещаше болка в тях.

— Със сила, предполагам.

Отговорът му бе толкова ясен, че никой не пожела да коментира. Очевидно бе, че му е трудно да говори. ДиДи не помнеше друг път да се е държал така. Дори когато трябваше да уведоми близките на жертвата, че човекът, когото са обичали, е бил сполетян от най-ужасното, което могат да си представят.

— Сравняваме стъпките с токовете от обувките на Наполи — бавно изрече той. — Но, изглежда, сякаш той и госпожа Леърд са били въвлечени в някаква схватка до парапета. — Думите му бяха отправени директно към съдията. — Може би е настъпил сандала й и каишката се е изтръгнала. Парчето плат на платформата не означава, че полата й се е разпорила там. Възможно е да е полетяло, след като е било откъснато при схватката на моста.

— Може би са се борили за оръжието — предположи Уорли, най-сетне решил да даде своя принос в разследването. Всички насочиха вниманието си към него. — Не сме открили пистолета на Наполи, но предполагаме, че е бил застрелян с него. Все пак, съдия Леърд, когато се приберете у дома, проверете дали вашите оръжия са налице. Ще ви бъдем признателни.

Съдията настръхна:

— Нима намеквате, че Елиз е излязла въоръжена за среща с Мейер Наполи?

— Научила се е да борави с пистолет — отбеляза ДиДи. Осъзнаваше, че е единственият полицай в офиса, който би се осмелил да го спомене. — Нали самият вие ни казахте това?

Съдията се обърна към нея, очите му яростно святкаха.

— Казах ви, че тя се съгласи да взема уроци по мое настояване. Не обичаше да държи оръжие. Не би взела пистолет от къщи.

— Не се съмнявам, че можете да гарантирате за всички револвери, които притежавате — каза Дънкън. — Тогава изключваме версията Наполи да е бил застрелян с ваше оръжие. Междувременно ще приемем, че е бил убит със собствения си пистолет.

— При схватка извън колата, до парапета на моста?

— Това е една теория — отвърна Уорли в отговор на въпроса на Джерард. — Само предположение, на този етап.

— Предположение! — разпалено заговори съдията. — Но нямате представа какво се е случило в действителност, нали?

— Едно от нещата, които знаем — отвърна му Уорли със същата язвителност, — е, че за момент единият от тях — или и двамата — са се озовали на задната седалка.

— На задната седалка ли? — зяпна Леърд.

Уорли бе твърде зает да си придаде самодоволно изражение и остави на Дънкън да дообясни.

— Момчетата на Бейкър събраха прашинки от някакво вещество от пода на колата, от предните и от задните седалки.

— За какво говорите, по дяволите? Какво вещество?

— Не можем да кажем със сигурност, докато не бъде потвърдено от лабораторията, но прилича на обикновен цимент — обясни Уорли и потърка пръсти. — Стрит на прах. Обадихме се в моргата и помолихме асистента на доктор Брукс да провери обувките на Наполи. Потвърди, че има следи от нещо сиво по подметките, ситен прах, примесен с песъчинки. Същото имаше и по подметката на сандала на госпожа Леърд — продължи той. — Това означава, че единият или и двамата са били на задната седалка, а не само отпред. — Направи пауза за по-голямо въздействие. — Ако в лабораторията установят със сигурност какво е веществото и ни дадат насока за произхода му, може би ще разкрием къде се е състояла срещата на Наполи и госпожа Леърд.

Дънкън плъзна ръка по лицето си и привлече вниманието на ДиДи. Никога не го бе виждала така разстроен, дори след като са си тръгвали от местопрестъпление на зверско убийство. Не за пръв път се запита докъде е стигнало увлечението му по Елиз Леърд.

Не се държеше като обективен полицай при разследване. Естествено бе да изпитва загриженост за съдбата на всеки, изчезнал от местопрестъпление, на което друг човек е загинал, но в конкретния случай изглеждаше необичайно разстроен.

Взира се в него достатъчно дълго, за да усети погледа й. Когато се обърна към нея, тя изрече само с устни: Добре ли си? Дънкън отвърна: Малко уморен. И продължи да слуша Уорли, който отговаряше на възражение на съдията по повод използваната терминология.

— Под „среща“ нямах предвид нищо непочтено, съдия Леърд. Просто начин на изразяване.

— Елиз не би се съгласила на среща с онзи човек. Особено насаме. Сигурен съм, че насилствено е влязъл в колата й.

— Възможно е — отстъпи Уорли и сухо се покашля. — Колата изглежда в безупречно състояние. Няма спукана гума или друга неизправност. Затова не знаем защо са се отбили и са спрели в най-високата част на моста, когато на всеки няколко метра има табели за забранено паркиране. Следва въпросът защо са се движели по посока към града, което означава, че са били някъде другаде и са се връщали. Някакви предположения?

— Никакви.

Уорли не трепна от троснатия отговор на съдията.

— Ще помолим всички възможни свидетели да дадат показания. Всеки, който случайно е минал по моста преди онзи патрулиращ полицай, може да е видял нещо. Не сме в състояние да предвидим какъв ще бъде резултатът от подобен призив към обществеността. Обикновено не постигаме нищо, но може би този път ще бъде различно.

Дънкън се намеси:

— С детектив Уорли сме съгласни, че в един момент са слезли от колата и са застанали до парапета, но не знаем защо.

— Той седеше буквално върху визитката си — изтъкна ДиДи. И обясни на съдия Леърд и Джерард, че след изваждането на трупа от колата, на шофьорската седалка бе открита визитка на Наполи. — Едва ли би седнал върху нея, освен ако е слязъл от колата и отново се е качил.

— Не знаем защо са слезли, но ако правилно тълкуваме следите, там, до парапета, е имало спречкване — кимна Дънкън. — Теорията беше основана върху откъснатата каишка на сандала, парчето плат от полата на госпожа Леърд и следите от тътрене на крака по настилката.

— Мислиш ли, че Наполи е държал насочен пистолет срещу нея? — попита Джерард, настоявайки за изясняване.

— Това е само предположение, Бил, но определено съществува такава вероятност — отвърна Дънкън. — Ако открием оръжието на Наполи и докажем, че фаталният изстрел е произведен от него, тази вероятност става още по-голяма.

— Защо?

— По всичко личи, че е стреляно от съвсем близо, право в корема му, така че почти със сигурност е стоял с лице към онзи, който го е застрелял. Но беше открит, обърнат напред, зад волана на колата. За да бъде прострелян така, стрелецът трябва да е насочил оръжието към него отстрани. Странен и безспорно неудобен ъгъл за убиец, застанал до отворената врата на колата или седнал на предната седалка. Затова смятаме, че може би — подчертавам — може би, е бил застрелян извън колата.

— Има ли изходна рана? — попита Джерард.

— Не. Това бе първото, което Дотън провери, когато извадиха тялото. Затова е изтекла толкова малко кръв и повечето е останала по ръцете на Наполи. — Замълча за миг, след което направи обобщение: — С Уорли смятаме, че е възможно, докато са се борели за пистолета, да е стрелял. Притискайки раната, Наполи е успял да се върне в колата, преди да умре.

— Но това не обяснява къде е Елиз! — троснато го прекъсна съдията и трескаво се огледа. — Ако… ако е станало това, което твърдите, значи се е защитавала, борела се е за живота си. Нали? Може би се е опитал да я блъсне…

Уорли отново се покашля, прикривайки устата си с ръка.

— Възможно.

Дънкън изглеждаше напълно сломен. Съдията не сдържа нервите си:

— Господи! Къде е тя? Какво й е сторил?

Никой не се осмели да изкаже предположение. След няколко мига Джерард се приближи към него и го потупа съчувствено по рамото.

— Съветвам ви да се приберете у дома, господин съдия. Стойте там и чакайте новини.

— Не мога да си тръгна. Всеки момент може да изникне нещо.

— Да, и ще бъдете уведомен незабавно. Няма как да помогнете с нещо тук. Отсега нататък следва досадна детективска работа. Ще премислим всичко отново, но в общи линии и на нас не ни остава друго, освен да чакаме. Вече всички участват в издирването. Веднага щом я открият…

— Престани да ме заблуждаваш, Бил! — прекъсна го съдията и гневно отблъсна ръката му. — Мислиш, че я е бутнал от моста, че е мъртва, нали?

Изражението на Джерард остана спокойно.

— Ще се придържам към това, което знам, а не което предполагам, но все още разполагаме с твърде малко следи. Няма да я смятам за мъртва, докато не видя трупа й. Възможно е госпожа Леърд да е била шокирана от случилото се на моста и сега да се скита, замаяна, някъде. Нищо чудно след всичко, което стана тази седмица, като започнем от Тротър. Когато дойде на себе си, ще се върне у дома. Желателно е да бъдете там, когато се прибере.

Последният довод постигна онова, което другите не успяха — Леърд разсеяно кимна и бавно се изправи. Позволи да го придружат до вратата.

— Ще ви изпратя и ще наредя на някой полицай да ви откара и да остане с вас — предложи Джерард.

— Не е нужно.

— Няма да спорим. Наполи имаше много врагове, така че малцина ще тъгуват за него, но е възможно да е имал и един-двама съучастници. В такъв случай нито аз, нита шериф Тейлър бихме рискували. Ще бъдете под полицейска охрана до разкриването на случая. — След кратко колебание добави: — Излишно е да отправям молба, ако узнаете нещо за госпожа Леърд, незабавно да се свържете с нас.

Съдията се спря и се обърна към него със смръщени вежди, в израз на непоколебима решителност.

— Бих закрилял Елиз с цената на живота си — каза той. Погледна всеки от детективите право в очите. — Но държа да постъпя, както е редно.