Сандра Браун
Рикошет (17)

Шестнадесета глава

Елиз се събуди и рязко изопна гръб, задъхана, с разтуптяно сърце.

За кратко бе заспала дълбоко, но в един миг сякаш в главата й отекна пронизителна аларма, която внезапно я изтръгна от съня. Трескаво се озърна в непрогледния мрак и изведнъж си спомни къде се намира и какво се е случило…

Когато Дънкън излезе, беше така отчаяна, че не престана да ридае, докато заспа. Тя — страдащата от хронично безсъние — бе потънала в дълбок сън, без видения? За половин час или за по-дълго? Докато обличаше горнището, се опита да види стрелките на часовника си, но бе твърде тъмно. Какво щеше да каже на Кейто?

По кожата й бе засъхнала пот. Потърка страните си усети солените следи от сълзи. Потърси с ръце бельото си на пода и докато се изправяше, осъзна, че трябва вземе душ, преди да се види с Кейто.

Грабна чантата си и забърза през тъмната къща. Трябваше да се прибере преди съпруга си. Иначе как би оправда отсъствието си и вида си!

Имаше само едно възможно обяснение. Един поглед щеше да му бъде достатъчен, за да разбере какво е правила.

„Господи, дано все още играе карти!“

В каквото и настроение да бе той, трябваше да се справи с положението. След като Дънкън ясно й даде да разбере, че възнамерява да довърши разследването си, тя нямаше друг избор, освен да продължи да се преструва пред Кейто, че семейната им идилия продължава.

Измъкна се през задната врата, откъдето бе влязла. Дворът бе пуст, обрасъл с диви треви и плевели, които драскаха краката й, докато тичаше през тях.

През портата във високата ограда се излизаше на неравна неасфалтирана уличка. Препълнените кофи за смет издаваха немарливостта на обитателите на квартала. Около кофите се въргаляха ръждясали тръби, стари гуми, изтърбушени мебели, играчки и потрошени инструменти.

За да стигне до мястото, където бе оставила колата си, трябваше да мине между двете къщи зад постройката, която Дънкън бе нарекъл „къща на призраците“. Напомняше за дома на Бу Радли от „Да убиеш присмехулник“ — един от любимите й филми. Като дете го бе гледала при всяко излъчване по телевизията, както навярно всеки игрален филм, показан някога в ефир. Комедии, драми, криминални истории — обичаше ги всичките. Те бяха нейното бягство от мрачната реалност на живота й.

Зловещите къщи, които се издигаха от двете й страни, бяха тъмни и пусти. Нищо не издаваше, че някой я наблюдава иззад капаците на прозорците. Но точно когато мислеше, че е успяла да мине незабелязано, от полуизсъхнал жив плет изскочи котка, която накара сърцето й да замре. Животинчето изсъска и изви гръбнак, а после отново се шмугна в храстите.

Колата й бе паркирана в средата на първата пряка. Изпита облекчение, когато видя, че няма счупени стъкла и капачките на джантите са непокътнати. Трудно щеше да обясни на мъжа си подобно вандалско посегателство.

Докато минаваше под улична лампа, отново погледна часовника си и едва не се препъна. Беше спала часове!

Обезумяла от тревога, пъхна ръка в чантата си и извади мобилния си телефон. Може би бе звънял, но не беше я събудил. Погледна екранчето — слава богу, никакви пропуснати обаждания!

Когато Кейто й съобщи за решението си да отиде в кънтри клуба, тя му каза, че ще вземе приспивателно, за да бъде бодра за разпита сутринта. Той обеща, че няма да й се обажда, за да не я буди.

И наистина не беше звънял. Но ако се бе обадил на домашния телефон?

Хрумна й да позвъни на мобилния му, за да узнае къде е. Ако той все още беше в клуба, можеше да му каже, че просто проверява дали всичко е наред. Но ако си беше у дома, Кейто щеше да настоява да узнае защо тя не е там. Щеше да я попита къде скита в този късен час, вместо да е потънала в дълбок сън благодарение на приспивателните. Какво щеше да му каже тогава?

Не, по-добре да не се обажда, за да не рискува. Единствената й надежда да не бъде разкрита бе да стигне до дома им преди него. Измина последните метри до колата си тичешком.

Отключи я с дистанционното. Пиукането и примигването на фаровете за миг разкъсаха тъмнината на пустата улица, напомняйки й за пулсиращите неонови светлини при последната й среща със Савич.

Отвори вратата, стовари чантата си на предната седалка и седна зад волана. Веднага натисна бутона за автоматично заключване, бързо запали и потегли.

Най-добрият сценарий бе Кейто да е все още в клуба и както бе обещал, да не е звънял, за да не я безпокои докато спи. В събота беше играл до сутринта. Може би това щеше да се повтори и тази нощ…

По-лошият вариант беше да е в клуба, но да се е обаждал вкъщи. В такъв случай обяснението й щеше да бъде, че е взела две таблетки, които са се оказали по-силни отколкото е очаквала, и е проспала позвъняванията.

Най-кошмарно щеше да бъде, ако Кейто си е у дома ядосано очаквайки завръщането й.

За да обясни отсъствието си, би могла да каже, че въпреки сънотворните, не е успяла да заспи и е излязла да поразходи с колата си. Би прозвучало глупаво, но правдоподобно.

Ала как щеше да обясни очевидните следи от бурната любовна игра с Дънкън?

— Нима човек може да избира в кого да се влюби? — беше попитала тя, но той нищо не бе отвърнал. Ала изражението му й показа достатъчно ясно това, което трябваше да знае. И вече го знаеше.

Веднъж разпалена, страстта не можеше да бъде необуздана. И бе оставила своите белези. Ако не успееше да ги прикрие, преди да застане пред Кейто, той неизбежно щеше да забележи, че е разрошена, с измачкана пола и със зачервени страни от наболата брада на Дънкън.

За да провери дали са толкова видими, колкото ги чувстваше, надникна в огледалото за обратно виждане.

Нечие лице й се усмихваше от задната седалка.

Елиз извика ужасено и инстинктивно натисна с все сила спирачките.

— Госпожо Леърд, тъй като не сме се срещали лично, позволете ми да ви се представя. — С артистичен жест мъжът й подаде визитка, задържайки я между показалеца и средния си пръст. — Казвам се Мейер Наполи.

* * *

След като остави Елиз в къщата, Дънкън дълго шофира в безцелно търсене на нещо, което не можеше да назове. Вероятно диреше изкупление.

Но нямаше да го намери нито по улиците на града, нито в някой бар, фитнес клуб или кино, а това бяха всички места, които му хрумнаха. Накрая се озова в Казармата.

В отдела имаше само един детектив. Когато го видя да влиза, подхвърли някаква шега за хората, които прекарват и нощта на работното си място. Дънкън отвърна нещо остроумно, след което влезе в офиса си и затвори вратата. Това беше знак, че не желае да разговаря с никого.

Мислеше си, че ако поработи по случая, би могъл да оправдае срещата си с Елиз. И наистина се залови да преглежда материалите.

Дори след като претекстът за Савич се оказа фалшив и той видя кой го очаква в къщата, можеше да каже, че е останал само защото се е надявал да узнае нещо, което да му посочи пътя към истината — някакво признание, доказателство, каквото и да е.

Ако можеше да убеди себе си в това, щеше почти да си намери оправдание за случилото се. От няколко часа опитваше, но накрая се отказа от тези безсмислени самовнушения. Беше останал в къщата, защото искаше да бъде с нея, а не заради разследването. Онова, което бе изживял на прашния диван, не можеше да се нарече оперативна работа.

Приемането на тази истина му подейства освобождаващо. Но не напълно. Все още се бореше с чувството вина.

Щом щеше да се измъчва от угризения, по-добре бе да го прави на спокойствие в дома си. Излезе от Казармата, и измина с колата няколкото преки до къщата си. Веднага щом влезе, потърси утеха в пианото си.

Посвири рокендрол, кънтри и класика, но всяка мелодия звучеше с погребален ритъм. Музиката не бе лек за душата му, както обикновено. Скоро се отказа от опитите си да намери утеха, легна на дивана и закри очите си с ръка. И изведнъж се предаде на угризенията, които заплашваха да го завладеят от мига, в който се бе разделил с Елиз.

Връхлетяха го с неочаквана сила.

В професионален план нямаше оправдание за постъпката си. Беше преспал със заподозряна, което бе абсолютно забранено за служител на реда.

ДиДи и колегите му щяха да го презрат. Началниците щяха да му наложат дисциплинарно наказание, а можеше и да го уволнят. Но колкото и сурово да го заклеймяваха, нищо не можеше да се сравни с присъдата на собствената му съвест. Беше опорочил едно разследване. Нямаше прошка.

А на всичкото отгоре и Елиз бе омъжена.

Някога бе имал типично поведение на син на свещеник, който се стреми да докаже, че не е по-праведен от другите хлапета. Докато растеше, сам си търсеше белята и обикновено я намираше.

В юношеските си години стана истински бунтар. Най-тежкото наказание, което получи, беше да изтърпи две неделни проповеди, докато го мъчеше такъв махмурлук, че му се искаше да заплаче. Три пъти се наложи да излезе от църквата, за да повърне отвратителна смес от стомашен сок и вино с вкус на ябълков оцет.

Баща му се надяваше, че от преживяното ще си извлече поука, но то го научи само да избира по-качествен алкохол.

За най-голямо разочарование на любящите си родители, Дънкън твърдо реши да не бъде различен само защото са свещеническо семейство. А това го правеше още по-голям авантюрист от повечето тийнейджъри и особено важеше за сексуалните му приключения. Беше започнал рано с тях и много от най-запомнящите се, се бяха случили във владенията на църквата. Докато църковното настоятелство обсъждаше с баща му закупуването на нови пейки или молитвеници, той открадваше по някоя целувка от дъщерите им в гардеробната, където се съхраняваха тогите на хористите.

За пръв път докосна женска гръд в църковния двор. Това се случи след вечерна служба на пътеката, дето водеше през горичката зад камбанарията към пристройките. Две лета по-късно на същото място загуби девствеността си. На следващата сутрин, докато вярващите отправяха благодарствени молитви, неговата бе най-искрена.

Имаше и няколко доста щури изпълнения като студент в колежа, но кой не ги е правил? После зрелостта го превърна в предпазлив и внимателен младеж.

От ненаситен колежанин, готов да легне с всяка колежка, която каже „да“, той постепенно стана по-отговорен мъж, изпитващ искрена симпатия и уважение към жените. Колкото и дълго да траеше една връзка, стараеше се да се държи достойно.

Това означаваше и никога да не отнема завоеванието на друг мъж, да не пожелава жената на ближния си.

Родителите му имаха стабилен и щастлив брак, основан на взаимна любов от повече от четиридесет години. Нямаше и следа от съмнение, че все още са лудо влюбени и сексуално активни. Светостта на брачната институция бе любима тема в проповедите на баща му.

Дънкън предполагаше, че макар и заклет бунтар, е усвоил поне този морален урок. „Не прелюбодействай“ бе Божия заповед, която не биваше да бъде нарушавана. Просто не биваше да стига дотам. Никога досега не се бе изкушавал да извърши този грях.

Ала тази нощ прави любов с омъжена жена. И се срамуваше от себе си.

Но най-притеснителното бе, че въпреки всичко, продължаваше да я желае.

Никога нямаше да я има отново — това щеше да е наказанието му.

Както и да приключеше разследването за смъртта Тротър, Елиз нямаше да бъде негова.

И той нямаше да бъде детективът, разкрил случая.

Нямаше да присъства на разпита в десет часа, защо девет и половина щеше да се яви пред капитан Бил Джерард и да признае, че по отношение на госпожа Леърд не е бил толкова обективен, колкото е изглеждал. Дори колкото би му се искало да бъде. Щеше да направи пълни самопризнания и да поеме цялата отговорност за случилото се, оневинявайки Елиз.

Щеше да помоли капитана да не казва на Кейто Леърд защо се оттегля от случая и навярно той щеше да се съобрази с молбата му. Но не за да го пощади, а за да спести на съдията, на Елиз и на полицейското управление публичен скандал.

Джерард щеше да предприеме някакъв дисциплинарен ход, може би дори щеше да отнеме значката му. Вероятно утре по това време вече ще е без работа, и то напълно заслужено.

Имаше още един човек, пред когото трябваше да се изповяда. ДиДи… Другите му колеги щяха да се питат, защо вече не действа в качеството си на главен разследващ по случая и може би някои щяха да се досетят. ДиДи трябваше да чуе истината от него. Дължеше й го — като партньор и приятел. Защото тя го бе предупредила да не допуска увлечението му по Елиз да повлияе върху разследването. Очакваше да чуе от нея думите: „Нали ти казах!“ Ала тя имаше право да ги изрече.

След като взе решение какво да прави, стана от дивана и с тежки стъпки се заизкачва по стъпалата към горния стаж. Преди разговора с ДиДи реши, че е редно да отмие всички следи от Елиз.

Влезе в банята, свали дрехите си и пусна душа. Поддавайки се на моментна слабост, задържа ризата пред лицето си и вдъхна от аромата на Елиз, който сякаш се бе пропил в плата. После припряно пъхна дрехата в коша за пране, преди да размисли и да я запази като романтичен спомен.

Застана под струята.

Досега успяваше да потисне емоциите си от страх да не му попречат да вземе правилните решения, но топлата вода от душа го накара да се предаде. Облегна се на плочките, притисна очите си с длани и простена. Съвестта го измъчваше. Угризенията бяха впили острите си зъби в душата му.

Но все още желаеше Елиз с цялото си същество.

Не можеше да се освободи от това обсебващо желание. Упорито и неугасващо, то не приличаше на нищо, което бе изпитвал към други жени. Сграбчи го в мига, когато я зърна за пръв път, а сега, след като бе вкусил от близостта й, то стана още по-неудържимо от преди.

Но утре щеше да изкупи вината си.

— Кълна се, че ще го направя! — задъхано се зарече той.

Ала тази нощ…

Стисна очи и остави спомените да нахлуят свободно в съзнанието му. И отново изживя всяка подробност. Долови всеки звук, аромат и вкус. Усещанията се повториха: онази първа бурна целувка; мигът, в който бе открил, че и тя го желае; последният сладостен трепет на оргазма й…

От гърдите му се изтръгна тежък стон. Топлата струя обливаше тялото му, докато пороят от усещания го изпълваше отвътре, неумолимо и неудържимо. Когато най-сетне бликна, той потрепери и с цялата напираща емоция изрече името й, както дотогава не си бе позволявал.

* * *

Излезе от банята с кърпа около кръста, влезе в спалнята и седна на леглото. Беше физически изтощен, но знаеше, че няма да може да си почине, докато не снеме товара от плещите си пред ДиДи. Това не можеше да чака до сутринта.

Взе мобилния телефон, дълбоко си пое дъх и преди да се разубеди, набра номера й.

Тя вдигна след първото позвъняване.

— Значи вече знаеш? Уорли и на теб ли се е обадил?

— За какво говориш?

— Чул си за Наполи, нали?

— Наполи ли? Не. Какво ново за него?

— Намерили са го на Талмадж Бридж — мъртъв. Идвам при теб след десет минути.

Затвори, преди Дънкън да успее да каже нещо.

Няколко секунди остана, загледан в телефона. Питаше се дали този странен разговор се е състоял наяве или във въображението му. После, след като проумя смисъла на думите й, скочи от леглото и трескаво се облече. Приглади набързо мокрите си коси, изтича надолу по стълбите и едва не забрави да включи алармата, преди да излезе.

Крачеше по тротоара пред къщата си, когато колата на ДиДи сви покрай ъгъла на неговата улица. Затича се да я пресрещне. Тя спря само за секунда, докато той се качи в автомобила й, и партньорката му веднага потегли с бясна скорост.

— Забави се повече от десет минути.

— Отбих се за кафе, мърморко. Не си прави труда да ми благодариш, че проявих съобразителност и се погрижих да получиш минималната си ежедневна доза кофеин.

ДиДи придържаше голяма кутия диетична кола между бедрата си, но от благодарност за кафето Дънкън не я подкачи за това.

— Все още ли сме сърдити един на друг? — попита тя, поглеждайки го с крайчеца на окото си.

Той отпи глътка кафе.

— Не съм ти се сърдил.

— Напротив, беше сърдит.

— Просто бяхме на различни мнения. Случва се дори с хора, които разсъждават еднакво.

— Е, аз ти бях сърдита. — Когато я погледна, тя сви рамене. — Първо, защото отскочи до Атланта без мен.

— Тони Естебан нямаше да ти хареса, повярвай ми.

— И второ, сърдех ти се, защото оглупяваш, когато става дума за Елиз Леърд. За миг си помислих, че е успяла да завърти главата ти. Успокоих се, когато предложи да я повикаме за разпит утре. Всъщност — днес.

— Почакай, ДиДи. Преди да ми припишеш заслуги, каквито нямам, трябва да ти призная нещо. — Дънкън се поколеба, докато търсеше подходящи думи за онова, което никак нямаше да я зарадва. — Тази вечер аз…

— От мига, в който влязохме в къщата на семейство Леърд в нощта на стрелбата, знаех, че има нещо гнило — прекъсна го тя. — Все още мисля така. А сега и това.

— Какво имаш предвид?

ДиДи профуча по рампата на входа на моста. Дънкън се хвана за страничната облегалка и се опита да задържи чашата, за да не разлее кафето в скута си. Винаги бе неспокоен, щом преминаваше по моста Юджин Талмадж Мемориал Бридж, който се виждаше почти от всяка точка на Савана. Нощем добре осветените му колони се извисяваха над хоризонта на север от града. А сега в най-високата му част примигващите лампи на няколко коли на спешните служби го осветяваха като на Четвърти юли.

— Оперативната група вече е тук — отбеляза доволно ДиДи, виждайки микробуса им. Спря и отвори вратата си.

Дънкън отново повтори въпроса си:

— Какво имаше предвид?

Тя протегна ръка към него — с дланта нагоре:

— Залагам една мелба с ванилов сироп срещу омлет от белтъци, че смъртта на Мейер Наполи по някакъв начин е свързана с тази на Гари Рей Тротър.

Дънкън с неохота плесна отворената й длан.

ДиДи светкавично изскочи от колата.

Признанието му трябваше да почака.

* * *

Мъртъв, Мейер Наполи съвсем не бе така елегантен, както приживе.

Пословично суетният мъж за нищо на света не би искал да бъде толкова грозен труп. Матовата му кожа бе избледняла до цвета на сурово тесто. Изглеждаше още по-бледа на светлината на фотографските светкавици.

— Силни вътрешни кръвоизливи, предполагам — каза Уорли, дъвчейки клечка. Стори път на Дънкън и ДиДи, за да надникнат в паркираната край входното платно кола.

Наполи бе на шофьорската седалка, с наведена глава. В предсмъртните си мигове се бе взирал в дупката от куршум в горната част на корема си и навярно се бе питал как толкова малка рана може да причини такава агония.

Ръцете му бяха отпуснати в скута, кръвта се бе стичала в шепите му. А може би се беше опитвал да спре кървенето, притискайки раната, преди да се примири с неизбежното.

— Сигурно куршумът е разкъсал няколко органа — предположи Уорли. — Пръснали са се като балони с вода. Обезкървен е.

— Това ли каза Дотън?

— Още не е пристигнал — отвърна Уорли. — Но съм виждал достатъчно хора с огнестрелни рани в корема, за да мога да преценя от пръв поглед.

— Откри ли оръжието? — попита ДиДи.

— Все още не.

— Потърси ли го?

Уорли извади клечката от устата си и ехидно се усмихна:

— Не, детектив Бауън. Аз съм кръгъл идиот. Никога не бих се сетил да търся пистолет при стрелба.

Дънкън се намеси, преди да се разрази поредната словесна битка.

— Липсата на оръжието изключва версията за самоубийство.

— Точно така. Освен това негодникът беше твърде самовлюбен, за да си тегли куршума. Но предполагам, че е бил застрелян със собствения си пистолет. Винаги носеше „Торъс“ двадесет и пети калибър в кобур на глезена, с един куршум в барабана.

— Предвидливо момче — отбеляза ДиДи.

— Перчеше се с него. Веднъж лично го видях да повдига крачола на панталона си, за да го покаже.

Уорли се наведе и повдигна маншета на левия му крачол с върха на химикалката си. Празният кобур наистина бе прикачен за глезена му.

— Не откри ли поне гилза? — попита Дънкън.

— Все още не се знае къде е паднала. Огледах заедно с оперативните. Провериха под седалката, но няма нищо — добави Уорли заради ДиДи.

— Час на смъртта? — заинтересува се тя.

— Дотън ще го уточни. Но кръвта не е съсирена, така че навярно не е минало много време. Освен това, ако беше станало отдавна, щеше да бъде открит по-рано.

— Било е лудост да го застрелят тук, на моста — замислено рече Дънкън. — По-светло е, отколкото в търговски център. Всеки случаен минувач би станал свидетел.

— И на мен ми се струва странно — отбеляза Уорли. — Предполагам, че е било престъпление от страст. Непланирано, импулсивно… В този ранен час няма голямо движение. Който и да го е очистил, имал е късмет, щом е успял да изчезне, преди да мине следващата кола.

— Разбира се, всеки шофьор би помислил, че човекът просто има проблем с автомобила. Седи с изправен гръб, отвън не се вижда кръв. Всъщност намерил го е магистрален патрул. Спрял, за да му каже да премести колата.

На равни интервали имаше табели, забраняващи паркирането или дългия престой на моста.

— Разпита ли патрулиращия полицай?

Уорли кимна.

— Той каза само: „Не знам нищо друго, освен очевидното“.

— Затворена ли беше вратата?

— Да. Патрулиращият е направил бегъл оглед на района, след като се обади. Не е видял никого до колата и в близост до нея. Не е докосвал нищо друго, освен вратата, ала е отворил и е използвал кърпичка, за да не оставя отпечатъци.

Дънкън погледна трупа и забеляза нещо необичайно.

— Виждали ли сте някога Наполи с непригладена коса?

— Да, изглежда, сякаш е имало борба — потвърди Уорли. — Той използваше от онова мазило, което задържа всеки косъм на мястото му като залепен.

По косата на Наполи все още имаше следи от гел, но бе разчорлена като от ураган. Вратовръзката му бе изкривена. Все пак седеше съвършено изправен зад волана, двата крака на педалите.

Уорли, който нямаше славата на чувствителен човек каза с насмешка:

— Не би се радвал да го снимат в този вид, а?

— Има ли други следи от съпротива? — попита Дънкън без да обърне внимание на шегата му.

— Отпечатъци от токове на обувки — там, до парапета. Може би неговите, а може би не. Ще разберем едва когато ги свалим и сравним. Но Бейкър и екипът му откриха следи от тътрене на крака и ги оградиха за по-подробен оглед.

Дънкън не обичаше височините. Не му се завиваше свят, както на страдащите от остра акрофобия, но винаги предпочиташе да кара във вътрешното платно по високи мостове и надлези. И не се отклоняваше от пътя си, за да наднича в дълбоки пропасти и клисури.

Но сега тръгна към парапета на моста, където оперативните работници бяха оградили около два квадрата площ с оранжеви конуси и жълта полицейска лента. Премина през тях и погледна надолу, към река Савана, на седемдесет метра под него.

Беше настъпил отлив и реката течеше към океана. При прилив водата се разливаше в обратната посока, което озадачаваше туристите, докато някой не им обяснеше явлението. При вливането сладката вода се смесваше с океанската, образуваха се различни течения и този участък от реката, който се използваше като плавателен канал, ставаше много опасен.

Дънкън се върна при другите.

— Да не би да е поредният опит за отнемане на кола?

Напоследък в града имаше бум на автокражби. Често или нападателят, или шофьорът загиваха.

— Тук, на моста, където всеки пешеходец винаги би изглеждал подозрително, това е изключено.

— ДиДи е права, Дънк — намеси се Уорли. — Става въпрос за нещо друго. Колата дори не е на Наполи. — Усмихна се и премести клечката в другия ъгъл на устата си. — Затова ви се обадих. Този автомобил е регистриран на името на Кейто Леърд.