Сандра Браун
Рикошет (16)

Петнадесета глава

— Елиз?

Тя рязко се извърна, осъзнавайки, че изглежда виновна. Така се и чувстваше.

— Кейто! — възкликна и задъхано се засмя. Беше застанал на прага на отворената врата, с пазарска чанта в ръце.

— Изплаши ме. Кога се прибра?

— Току-що. Какво правиш?

Когато влезе в кабинета си, изражението му бе любопитно, леко подозрително.

— Тази стая все още ме плаши.

— Тогава защо се отбиваш тук?

— За да видя как върви ремонтът.

Посочи към стената, където дупката от куршума на Тротър бе запълнена и скрита. Предния ден няколко полицаи бяха отстранили лентата. Кейто веднага повика хора да възстановят кабинета в предишния му безупречен вид.

Изцапаният с кръв килим бе навит и изнесен — с нареждане да бъде унищожен. Съдията не го искаше. После цялата стая бе лъсната като огледало от професионалисти.

— Не ми хареса как са я замазали и знаех, че и ти няма да одобриш — въздъхна Елиз. — Търсех визитката на майстора. Исках да му се обадя утре сутринта.

— Госпожа Бери я има. Ще я помоля да му позвъни.

— Мисля, че се налага. Нали искаш работата да бъда свършена както трябва? Знам колко държиш на този кабинет.

— Много мило, че си решила да се погрижиш — усмихна се той. — Ще пийнеш ли нещо с мен преди вечеря?

— С удоволствие. — Тя заобиколи бюрото и погледна чантата. — Какво е това?

— Подарък.

Посегна към розовата хартия, която се подаваше отгоре.

— Може да почака.

Кейто остави чантата на пода, обви ръце около талия й и се опита да я целуне, но тя се отдръпна.

— Исках да се освежа, преди да се прибереш. Следобед си починах и дори успях да подремна. Но все още не съм си измила зъбите.

— Нямам нищо против.

— Но аз имам. Ще се кача да се приведа в приличен вид. Ти налей питиетата.

— Да ги донеса ли горе?

— Да, още по-добре. — Елиз се освободи и тръгна към вратата.

— Ето, вземи чантата. — Вдигна я и й я подаде.

— Мога ли да надникна?

— Мисля, че ще го направиш — засмя се той — със или без моето разрешение, така че — давай!

В същия шеговит дух, докато излизаше от стаята, тя се обърна и извика:

— Водка с тоник, моля. С много лимон и много лед.

Изтича нагоре по стълбите и влезе направо в спалнята.

Веднага щом затвори вратата, се облегна с гръб на нея, задъхана и с разтуптяно сърце. Цялата трепереше. На косъм бе избегнала опасността да бъде заловена.

След признанието си, че е наел частен детектив, Кейто бе нежен и любящ и често я питаше дали му е простила за недоверието. Тя го уверяваше, че е получил прошката й и отвръщаше на ласките му с топлота. Привидно всичко изглеждаше наред.

Изми зъбите си и бързо се преоблече с новия тоалет, който бе намерила в пазарската чанта. Слагаше си парфюм, когато той влезе в спалнята с две чаши. Погледна я и кимна одобрително.

— Струваше си чакането.

— Благодаря.

Елиз разпери широката пола встрани и направи пирует.

— Не е нещо шикозно — каза Кейто. — Но го видях и ми хареса.

— На мен — също. И то много. Благодаря.

Съдията вече беше свалил сакото и вратовръзката си. Горните копчета на ризата му бяха разкопчани. Хвърли многозначителен поглед към нея и затвори вратата. Тя погледна часовника на ръката си.

— Госпожа Бери ще чака да сервира вечерята.

— Казах й да я поддържа топла, така че имаме време. — Отиде при нея и й подаде питието. Допря чашата си със скоч до нейната. — Да забравим за инцидента и неприятните последици.

— Ще пия за това.

След като отпиха по глътка, той я поведе към леглото, седна на ръба и я притегли между разтворените си бедра. Остави чашата си върху нощното шкафче и обгърна талията й.

— Не съм сигурен дали мога да чакам повече…

Елиз отпи още няколко глътки и сложи чашата си до неговата.

Той леко плъзна ръце по гърба й.

— Все още ли ми се сърдиш, Елиз?

— Заради частния детектив ли? Не, Кейто, толкова пъти ти казах. Какво друго да си помислиш? Всички признаци са говорели за любовна връзка. Постъпих глупаво като не ти обясних отношенията си с Коулмън.

— Дори и да го бе направила, нямаше да одобря срещите ви в хотелски стаи.

— Не събуждах никаква страст у него — каза тя с шеговит смях. — Опитах, когато бяхме в гимназията, но бе пълен провал. Не ме желаеше по този начин.

— Тогава значи не е бил само гей. Трябва да е бил и мъртъв.

Телефонът звънна. Кейто хвърли поглед натам, но видя лампичката за деривата в кухнята да примигва, което означаваше, че госпожа Бери е вдигнала. Обхвана тила на Елиз и притегли главата й към своята.

По интеркома госпожа Бери каза:

— Съдия Леърд, извинявам се за безпокойството. Онзи детектив Хачър настоява да разговаря с вас.

Кейто продължи да се взира в Елиз няколко секунди, а след това отмести ръце от нея и вдигна слушалката. Натисна примигващия червен бутон на клавиатурата.

— Детектив Хачър?

Елиз посегна към питието си, усетила, че ръката й трепери, с надеждата Кейто да не забележи.

— Разбирам — каза той. Разговорът продължи още само няколко мига. — Ще направя необходимите промени в графика си. Ще бъдем там. — Бавно върна слушалката и остана загледан в телефона, без да каже нищо.

Елиз не успя да скрие тревогата си:

— Какво искаше? Ти каза, че ще бъдем там. Къде?

— В полицейския участък. Утре в десет сутринта.

— Защо?

Едва сега съпругът й вдигна поглед.

— Имаме проблем, Елиз. Или по-скоро — полицията има проблем.

— Какъв?

— За отношенията ти с Коулмън Гриър. Не ти вярват.

* * *

Колата на Дънкън пълзеше по улицата, докато той се взираше в номерата, за да зърне търсения адрес. Спря до бордюра пред къщата. Беше опасен квартал с висока престъпност, който заслужаваше да бъде наричан „мизерно предградие“. Всяка сграда бе занемарена от десетилетия, но тази сякаш всеки момент щеше да рухне.

Може би тъмнината подвеждаше очите му, но невзрачната постройка бе в окаяно състояние. В двора не растеше нищо друго, освен един дъб, целият покрит с испански лишеи. Самото дърво изглеждаше почти изсъхнало.

Той угаси двигателя на колата и извади служебното си оръжие от кобура. Здраво хванал пистолета в дясната си ръка, слезе от автомобила и внимателно се огледа наоколо. Улицата изглеждаше пуста. Или по-скоро — опустяла. Прозорците на няколко къщи светеха, но повечето бяха потънали в мрак. Малкото улични лампи, които все още бяха здрави, осигуряваха слаба светлина и само правеха сенките още по-дълбоки.

Тротоарът бе неравен. През големите пукнатини растяха плевели. Под обувките му хрущяха камъчета, докато вървеше към края на двора, за да огледа къщата. Беше съвсем тъмна.

Започна да се пита дали бе добра идея да дойде тук. Най-малкото, не биваше да идва сам. Знаеше това, даваше си ясна сметка. Беше глупаво, безразсъдно от негова страна и до известна степен самонадеяно.

Става дума за Савич. Ела сам.

Тези думи и адресът на къщата бяха цялото съдържание на съобщението, оставено в гласовата поща на мобилния му телефон от дрезгав женски глас. Когато провери часа на обаждането, на екрана се изписа: 22:37. Вместо номер, в него се казваше: поверително обаждане.

Мамка му!

Веднага се сети за жената, която Савич му изпрати в събота вечерта. Дали отново използваше нея? Едва ли би проявил такава наглост. Не беше в стила му, но ако някой се опиташе да предвиди ходовете му, в деветдесет процента от случаите не би ги отгатнал.

Предпазливо тръгна по пътеката към площадката. Огледа се и на двете страни, но не видя никакво движение по улицата, не чу нито звук. Старите дъски проскърцаха под тежестта му, когато пристъпи към вратата.

Осъзна колко голяма е вероятността да попадне в капан, който би предопределил съдбата му. Беше очаквал Савич да му устрои засада. Дали се бе излъгал? Може би вместо това, бе решил да застане лице в лице с него.

Или в тази къща го очакваше поредната страхотна изненада. Трупът на Люсил Джоунс може би. Проститутката, която бе обслужвала Савич, след убийството на Фреди Морис все още бе в неизвестност и не можеше да бъде разпитана от полицията. Вероятно я бе накарал да замълчи завинаги и бе оставил тялото й тук, където Дънкън трябваше да го намери.

Сети се и за Горди Балу. Дали Савич бе чул, че са се опитали да сключат сделка с Горди да го изпорти? За щастие той се намираше на сигурно място — зад решетките в областния затвор.

Каквото и да криеше тази стара къща, мигът на истината бе настъпил. Дънкън отмести ръждясалата желязна врата, която висеше на една панта, и хвана дръжката на вътрешната. С лекота я завъртя и прекрачи прага. Въздухът вътре бе горещ, задушен и изпълнен с мирис на плесен, характерен за старите, запуснати домове. „Но не и на гниеща плът“, забеляза той с облекчение.

Ослушвайки се за всеки звук, Дънкън спря за миг, за да се ориентира. Беше традиционна южняшка къща, построена преди климатиците да се превърнат в необходимост за оцеляването в убийствената лятна жега. Някога — може би преди век — навярно бе представлявала прекрасен дом.

Пред него се простираше коридор със стълбище в единия край и редици врати от двете страни. Беше празен. Дънкън внимателно пристъпи към първата от дясната си страна и надникна зад нея. Дървена ламперия и избелели, окъсани тапети. Дупка на тавана, където някога бе висял полилей. Вероятно помещението бе проектирано за трапезария.

Прекоси коридора и влезе в стаята отсреща, която бе приемна. Различни тапети, също окъсани. Провиснали дантелени пердета, които изглеждаха тънки като паяжини, висящи на прозорците. Стаята бе обзаведена, но оскъдно.

В средата стоеше Елиз Леърд.

Нещо странно стана със сърцето му. Но той вдигна пистолета и го насочи към нея.

— Ти си тук?

Гласът й бе тих, почти шепнещ. Същият дрезгав глас, който бе оставил съобщението на гласовата му поща. Запита се защо не я бе познал веднага.

А може би я беше познал?

Може би въпреки споменаването за Савич, знаеше кой ще го очаква в тази тъмна и пуста къща? Вероятно бе отказал да признае пред себе си, че това е нейният глас, защото тогава не би дошъл тук с чиста съвест? Савич му даваше оправдание за това, а Елиз — не.

— Какво става, по дяволите? — гневно попита той.

— Използвах името на онзи престъпник, за да те накарам да дойдеш.

— Откъде знаеше, че ще успееш?

— Кейто ми каза, че отдавна го преследваш.

Дълго и замислено се взира в нея, преди да свали деветмилиметровия пистолет. Но остави куршум в първата камера и не го прибра в кобура. Придвижи се така, че да остане с гръб към стената, а не към отворената врата.

Доловила предпазливостта му, тя каза:

— Тук няма никой друг, ако това си мислиш. Трябваше да се видя с теб насаме.

— Чия е тази къща?

За пръв път я виждаше с пуснати, а не пригладени коси. Те погалиха раменете й, когато раздвижи глава.

— На един приятел.

— Твоят приятел трябваше да помисли за ремонт.

— Живее далеч от доста време. Даде ми разрешение да ползвам къщата, ако се наложи, в замяна на проветряване от време на време.

Дънкън кимна, сякаш това обясняваше всичко. А всъщност не означаваше нищо. Само пораждаше нови въпроси, но те можеха да почакат. Вече имаше предостатъчно за обсъждане.

— Е, добре, налапах примамката — и ето ме тук. Какво искаш?

— Няма значение какво искам, Дънкън. Важното е това, от което се нуждая. Помощта ти. Отчаяна съм.

Името му, изречено от нея, накара цялото му тяло да потръпне. Опита се да се отърси от усещането, но не можа и това го ядоса.

— Предполагам, че си излъгала съпруга си, за да се измъкнеш.

— Не се наложи. Обаждането ти го разстрои. Отиде в кънтри клуба. — Доловила изненадата му, тя обясни. — Много негови колеги, дори областният прокурор, си устройват покер турнири. Тази вечер ще играят. Кейто се разтревожи, че ще тръгнат слухове за разпита ми утре в полицията. Стараеше се да изглежда спокоен. Както и да е, излезе. Изчаках, докато госпожа Бери си тръгна, и се обадих.

— И ме подмами тук, в къщата на призраците. Защо?

— Ще прибереш ли този пистолет?

— Не.

— Няма причина да се страхуваш от мен.

„Мога само да загубя работата си — помисли си той. — Кариерата, почтеността си.“

— Аз съм тази, която има от какво да се бои.

Докато изричаше това, Елиз направи няколко крачки към него.

Лъхна го ароматът на парфюма й — нежен, опияняващ. Облеклото й бе подобно на онова, с което бе дошла в дома му. Пола, сандали, прилепнало горнище. Не толкова оскъдно, колкото на годеницата на Естебан, но достатъчно изрязано, за да разкрива част от гърдите й и да накара Дънкън да се смути.

— Знам игричките ви, госпожо Леърд. Целта ви е да ме отклоните от верния път, да отвлечете вниманието ми от изследването, за да не ви арестувам за убийството на Гари Рей Тротър.

Да, това прозвуча добре. Той бе разследващият детектив; тя — заподозряната. Така стояха нещата и не биваше да го забравя, въпреки че едва се сдържаше да не я сграбчи в прегръдката си.

— Защо не вярваш, че съм застреляла Тротър при самозащита? Защо не ми вярваш за Кейто? За Коулмън?

След дълго мълчание, с което искаше да придаде тежест на думите си, Дънкън отвърна:

— Радвам се, че го спомена. Днес отскочих до Атланта да си поговоря с Тони Естебан.

Тя не успя да прикрие изненадата си.

— Разговарял си с него…

— О, да, побъбрихме си приятелски.

— И какво ти каза?

— Не си му любимка.

— И той не ми е любимец.

— Всъщност нарече те „психясала кучка“.

— Той дори не ме познава. Срещнахме се само веднъж на купон.

— Когато Коулмън Гриър се е насвяткал и заспал, а ти и приятелчето му Тони сте си направили купон насаме, голи.

— Какво?

— Ще ти спестя унижението да преразкажа пикантните подробности. В общи линии, според него, ти си била инициаторката. С Естебан добре сте се позабавлявали, докато нищо неподозиращият ти любовник Коулмън Гриър не е бил на себе си. Но на следващата сутрин си се превърнала в кошмара за всеки мъж. Започнала си да го преследваш. Често си го търсела по телефона. Не си го оставяла на мира и когато станало ясно, че не иска от теб нищо друго, освен онези няколко горещи часа в леглото, си се зарекла да му го върнеш тъпкано. Както и направи, когато вчера заяви пред детектив Бауън и пред мен, той е бил гаджето на Коулмън Гриър.

Елиз го гледаше ужасено:

— И си повярвал във всичко това?

— Повече, отколкото на твоята версия.

Тя се хвана за тапицираната облегалка на дивана — една от малкото мебели в стаята — и бавно седна. Няколко минути се взира в пространството пред себе си. Най-сетне го погледна.

— Лъже. Да, Коулмън ме покани на един купон на „Рейвс“. Там ме запозна с Тони Естебан. Наистина Коулмън се напи в онази нощ. Но го направи, защото Тони флиртуваше с мен. Вече бе хлътнал по него и Тони го бе накарал да повярва, че влечението им е взаимно.

Дънкън остана мълчалив и недоверчив.

— Тони Естебан е лъжец и измамник — решително каза тя. — Дори и да не беше хомо или бисексуален, или какъвто и да е, никога не би привлякъл вниманието ми. Той е противен егоцентрик. Не съм имала нищо общо с него нито в онази нощ, нито когато и да било.

— Значи го обвиняваш в същото, в което той — теб? Да не би да искаш да кажеш, че ми е наговорил всичко това, за да ти отмъсти, защото си го отблъснала?

— Не ме интересува какви са подбудите му. Още по-малко — мнението му за мен — отвърна тя. — Но лъже за връзката си с Коулмън. Тони разби сърцето на приятеля ми. Страхуваше се, че ще ги разкрият и отказа да продължи да се среща с него насаме. Месеци наред Коулмън беше съкрушен от раздялата. Тогава се виждахме най-често. Измъчваше се, имаше нужда от човек, с когото да разговаря открито за връзката си, някой, на когото има безрезервно доверие. Беше съсипан, защото Тони го бе отблъснал и накрая се самоуби заради него. Това е истината, кълна се.

Дънкън свали якето си и попи потта от челото си. Усещаше се изтощен от жегата, изнервен. И беше на път да й повярва, срещу което водеше жестока вътрешна борба.

— Естебан се е сгодил за червенокоса секс бомба, която го слуша като дресирано кученце. Купил й е силиконови гърди и пръстен с диамант, връзката им е доста сериозна. През есента ще се женят.

— Разбира се, че има такава приятелка, както винаги. Това беше причината за проблемите между него и Коулмън. Всеки път, когато се перчеше със сексуалните си завоевания пред съотборниците им или глезеше поредната хубавица, Коулмън страдаше. Но мъжкарското държане на Тони е само за показ, Дънкън. Бракът му ще бъде фарс. Не виждаш ли, че всичко това е прах в очите? Червенокосата му служи за параван. Може би след по-малко от година ще му роди дете. Той ще се погрижи.

Дънкън бе имал подозрения за това, но все още не бе готов да го приеме.

— Тони постъпваше ужасно с Коулмън — продължи тя. — Един ден го обграждаше с внимание, а на следващия странеше от него. Тази непостоянност измъчваше приятеля ми.

— Тогава защо е бил така заслепен от любов?

За миг Елиз не каза нищо, а после промълви:

— Нима човек може да избира в кого да се влюби?

Изведнъж стаята сякаш стана още по-тъмна, тясна и задушна. Кожата на Дънкън лепнеше, тялото му потръпваше. Отмести поглед от нея и каза:

— Не знам кой е гей, кой е нормален и кой с кого се е чукал и честно казано — не ме интересува. Важното е, че Мейер Наполи е открил нещо за теб. Съдията му е платил да си мълчи, но Наполи е предприемчив и е надушил възможността да си докара още някоя пачка. Дошъл е при теб и е заплашил, че ще направи малката ти тайна публично достояние, каквато и да е тя, ако не му платиш. Съгласила си се и сте си уговорили среща с него в кабинета на съпруга ти късно през нощта. Наполи се е съгласил, но той не е глупак. За да запази собствената си кожа, е подмамил безобидния наивник Гари Рей Тротър за посредник, в случай че се опиташ да го изиграеш. Впрочем, какво ти донесе Тротър в онази нощ? Снимки, касети, видеозапис? Може би наистина не си имала връзка с Коулмън Гриър, а си искала да запазиш имиджа на най-добри си приятел. И това няма значение. Каквото и да е имал Наполи, застрашавало е не само теб, а и приятеля ти. И най-важното — съпруга ти. На първо място си искала да запазиш положението си на госпожа Кейто Леърд. Влязла си в кабинета, както е било уговорено, очаквайки Наполи. Но вместо него, си заварила Тротър. Казал ти е нещо. Убеден съм в това, въпреки че ти отрече. След като си го застреляла, си се постарала да изглежда, сякаш си хванала крадец. Може би дори сама си сложила онзи лост за смяна на гуми и си счупила прозореца. И ето че влиза Кейто, който се разтреперва при мисълта, че е бил на косъм да загуби обожаваната си съпруга. Позволяваш му да те приласкае, както никога преди. Напълно приема историята за самозащита. — Дънкън присви очи срещу нея. — Единственото, което те измъчва в момента, е въпросът къде се намира Мейер Наполи. Ако не беше той, щеше да бъдеш в пълна безопасност. Наполи е човекът, който може де съсипе живота ти.

Елиз се присви и сведе глава.

Дънкън се приближи към нея и рязко повдигна брадичката й.

— Така ли беше?

— Да. — Тя изненадващо скочи на крака и протегна ръце към него. — Сложи ми белезници. Арестувай ме, вкарай ме в затвора. Поне там ще бъда в безопасност.

— От съпруга си ли?

— Да!

— Защото иска да те убие?

— Не би го извършил сам — прошепна тя с треперещ глас. — Не е толкова глупав. Преди две нощи имаше възможност да го направи в басейна. Мислех, че ще ме удави, но не го стори, значи няма да го направи. Просто ще се погрижи да умра.

— Но защо? — извика Дънкън.

— Той…

— Защо?

— Не мога да ти отговоря.

— Защото няма причина.

Елиз енергично поклати глава:

— Моля те, просто ми повярвай.

— Да ти повярвам? — засмя се язвително той. — Няма да стане.

— Какво трябва да направя, за да ми се довериш? Да ме открият мъртва ли?

— Като за начало.

Тя колебливо си пое дъх и направи крачка назад.

— Ще се видим утре в участъка. В десет часа — продължи той със същия хладен тон.

Обърна се и се отправи към главния коридор. Тя тръгна след него, докосна ръката му и го накара да се обърне.

— Няма друг, който би могъл да ми помогне. Страхувам се. Кейто знае…

— Какво?

— Или поне подозира, че съм наясно с намеренията му. Затова ти е казал за Наполи. Играе ролята на наранен рогоносец, за да спечели съчувствието ти и да те настрои срещу невярната съпруга. Насочил те е към връзката между Наполи и Тротър и между мен и Коулмън, за да ме изкара виновна. Всичко това е част от грандиозния му замисъл.

— Добре! — изнервено викна Дънкън. — Щом е така, дай официални показания. Утре на разпита ще ги запишем.

— Не мога. Така ще подпиша смъртната си присъда. — Притисна ръката му по-силно. — Моля те, Дънкън.

— За какво точно ме молиш?

— Престани да търсиш доказателства срещу мен. Започни да разследваш Кейто и защо Тротър влезе в къщата ни в онази нощ.

— Твърдиш, че за да те убие.

— Да.

— Откъде би могъл жалък нещастник като Тротър да знае, че бродиш из къщата нощем сама?

— Кейто му е казал. Накарал го е да ме чака в кабинета докато сляза, което със сигурност щеше да стане.

— И те е задържал в леглото, за да не включиш алармата.

— Не звучи ли правдоподобно?

Да, това се връзваше. Дънкън долови надеждата в погледа й и се изкуши да й повярва.

— Кажи ми защо съпругът ти желае твоята смърт.

— Не мога — отвърна тя с умоляващ шепот. — Не преди да бъда напълно сигурна, че ми вярваш. Без никакви съмнение.

— Тогава нямаш късмет.

Преди отново да й обърне гръб, тя сложи ръце на раменете му и се приближи плътно до него.

— Искам да ми повярваш.

Дънкън посегна да отмести ръцете й.

— Не! — едва не простена той, но ръцете й не помръднаха от раменете му.

Елиз се повдигна на пръсти и потърка устните му със своите.

— Повярвай ми, Дънкън. Моля те.

Той застена от безсилие, хвърли якето и пистолета си на пода и сграбчи кичур от косите й. Изви главата й назад. Може би щеше да я пусне и да си отиде само ако бе отвърнала на гнева в погледа му, ако бе доловил в очите й дори следа от злорадство или дързост. Вместо това, миглите й се притвориха.

— Проклета да си! — прошепна Дънкън. — Проклет да съм и аз!

Устните му се впиха в нейните, езикът му проникна в устата й. Обхвана талията й и я притегли към себе си. Допирът на тялото й напълно заглуши гласа на съвестта. Завладя го желание, каквото никога не бе изпитвал.

Тя обви ръце около врата му и зарови пръсти в косите му. Устните й отвръщаха на ласките му, страстно поемаха езика му, довеждаха го до лудост и го караха да я желае все по-силно.

Побутна я назад, докато тя опря гръб на стената, и повдигна горнището й. Под него бе голата й плът. Тя вдигна ръце и дрехата се събра над лактите й. Той сграбчи двете й китки с една ръка и ги задържа, притиснати към стената над главата й.

По-късно щеше да съжалява, че не се бе спрял да погледа изпънатото й тяло, да се наслади на това, за което си фантазираше още от мига, в който я видя за пръв път на приема. Щеше да съжалява, че не плъзна пръсти по кожата й, за да усети допира й, че не обходи гърдите й с ръце и устни.

Но в този миг беше подвластен на първичната жажда да я има. Посегна под полата й, плъзна ръка нагоре към ханша й, където не се натъкна на нищо освен гола плът. Изричайки вулгарни думи или може би отчаяни молитви, той я отнесе на ръце до дивана.

Когато я остави, тя издърпа горнището си и го хвърли на пода. Стъпил с един крак на ръба, повдигна полата над талията й. Плъзна прашката надолу по краката й и се загледа в нежните косъмчета между бедрата й. Дишането му отекваше в тихата стая, докато се пребори с токата на колана и ципа си, рязко разтвори бедрата й и проникна в нея.

Завладян от наслада, прокара пръсти през косите й. За няколко секунди се предаде на опияняващото усещане да потъва в нея, да я подчини.

Когато се раздвижи, дълбоките тласъци бяха породени колкото от страст, толкова и от отчаяние. Тихите й стонове ги правеха още по-неудържими. Дори и да бяха престорени, не го бе грижа. Харесваха му. Разпалваха поривите му.

Плъзгайки ръце по кожата й, той я повдигна, докато навлизаше в тялото й с все по-бързи и енергични движения. Заливаха го все по-горещи вълни, докато потрепери от блаженство. Мигът на върховна наслада бе дълъг, разтърсващ и изтощителен.

Тежко се отпусна върху нея с дълбока въздишка и влажният му дъх докосна шията й. Би могъл да лежи така цяла вечност. Но още преди да се осъзнае, той се повдигна лакти и понечи да се отдръпне.

— Не. — Тя го сграбчи в прегръдката си. — Не.

Тялото й бе напрегнато. Лежеше със затворени очи дишаше учестено.

Плъзгайки ръце под влажната му риза, впи пръсти в лепнещия му от пот гръб. Леко раздвижи ханш и притисна тялото си към неговото. Натискът я накара да затаи дъх. Той забрави за намерението си да се отдели от нея и вместо това, отново сграбчи ханша й и я повдигна към себе си. От нея се изтръгна тих вик на страст.

Раздвижи се, докато я притискаше. Усещаше впиването на ноктите й в плътта си. Поклащаше се съвсем леко, но тези движения бяха достатъчни. С лек стон тя изви гръбнак назад и бедрата й силно го притиснаха. Почувства оргазма й от върха на члена си, потънал дълбоко в нея.

Когато стоновете й затихнаха, тя остана да лежи, задъхана, под него. Светлината на улична лампа, нахлуваща от прозореца през окъсаното дантелено перде, хвърляше сенки върху гърдите й. От крайчеца на окото й се търкулни сълза и достигна до влажните коси на слепоочието й. Косите й бяха като смачкана бледа коприна. Устните й изглеждаха подути и зачервени.

Отчаяно му се искаше да полежи до нея, да я целуне, но нежно и ласкаво. Ала заради това със сигурност щеше да попадне в ада. Беше загубил ума си и се бе предал на плътско желание, за което по-късно щеше да обвини нагона си, но нямаше извинение за своята нежност. Вече бе дошъл на себе си и чудовищната сила на прегрешението му го връхлиташе.

Тя отвори очи и вдигна поглед към него. Шепнейки името му, повдигна ръка към лицето му. Преди да го докосне, той се отдръпна и стана. С гръб към нея, вдигна панталона си и трескаво закопча колана. Остави краищата на ризата си отвън. Вдигна кобура, но не го сложи на рамо.

Беше заставал лице в лице с най-жестоките престъпници в историята на Савана, но най-голямото геройство, което трябваше да извърши, бе да се обърне и да погледне тази жена.

За негово облекчение, тя се бе изправила и бе пригладила полата си. Все още не бе сложила горнището, но свенливо го държеше пред гърдите си. Тази класическа женствена поза на свян се запечата в съзнанието му. И по-късно споменът колко уязвима бе изглеждала в този момент щеше да разкъсва сърцето му.

Но това щеше да бъде по-късно.

Сега тръгна към коридора, където се наведе да вземе якето и служебното си оръжие от пода. Без да се обърне, каза:

— В десет часа. Ела с адвоката си и не закъснявай.