Сандра Браун
Рикошет (15)

Четиринадесета глава

Макар и толкова навътре в сушата, Атланта бе знойна колкото Савана.

Дънкън едва дишаше от жегата, когато излезе от летището и повика такси. Шофьорът бе дружелюбен и бъбрив и поддържаше непринуден разговор, докато се придвижваше по натоварените улици към Бъкхед, където Тони Естебан притежаваше луксозната мансарда на висока кооперация.

Дънкън бе станал рано с намерението да пътува Атланта. Не бе казал на никого, дори на ДиДи, която щеше да настоява да дойде с него. Предполагаше, че пуерториканският трофей на „Брейвс“ няма да има желание да обсъжда сексуалния си живот с ченгета, но едно от тях би изглеждало по-малко заплашително, отколкото две.

Освен това чувстваше нужда да си почине от ДиДи. След като вечерта си бяха тръгнали от къщата на съдията, отидоха с отделни коли до ресторант, в който той похапна, а ДиДи се задоволи само с диетична кола. И не бе престанала да злослови за Елиз Леърд и лъжите й.

— Как смее да твърди, че Коулмън Гриър е бил гей? В това ли иска да ни убеди? Друг път!

— Не отговаря на стереотипа, което не означава, че…

— Гриър не беше гей. — ДиДи не приемаше никак възражения и упрекваше и съдията, и Дънкън, защото допускаха, че може да е истина. — Води мъжа си за носа. Той вярва на всичко, което му каже. Дяволски хитра е. Изрекла е единствената лъжа, която би спасила достойнството й. Това изисква талант. Невероятно добра е, Дънкън, не съм виждала друга като нея.

Когато ДиДи замълча за миг, той успя да обясни:

— Дори ако твърдението й за Коулмън Гриър се окаже лъжа, това би означавало само, че е извършила прелюбодеяние. Не е доказателство, че е очистила Гари Рей Тротър поради друга причина, а не самозащита.

— Все пак съмнително е, Дънкън.

Да, достатъчно съмнително, за да го накара да предприеме това кратко пътуване до Атланта на свои разноски. После щеше да поиска да му възстановят сумата. Дори ако полетът останеше за негова сметка, истината си струваше цената. Дали Елиз Леърд бе лъжкиня и манипулаторка? Ако бе така, разследването на фаталния инцидент щеше да продължи. Ако не, собственият й живот беше в опасност. И в двата случая той трябваше да разбере.

Шофьорът паркира таксито във вътрешния двор на високата кооперация и каза нещо по повод лукса. Дънкън се съгласи. Плати и влезе в мраморното фоайе, което примамваше с прохлада, аромат на лилии и нежна музика. На рецепцията седеше униформен портиер.

— Добро утро, сър. Мога ли да ви помогна?

— Добро утро. Тук съм, за да се срещна с господин Антъни Естебан. — Извади портфейла с легитимацията си в движение, при което бе сигурен, че мъжът ще види кобура под якето му.

Портиерът се покашля многозначително:

— Господин Естебан очаква ли ви?

Дънкън отвърна с широка усмивка:

— Не исках да разваля изненадата.

— Трябва да му позвъня.

— Както желаете. Не бързам.

С престорено нехайство се облегна на високия плот и проследи движенията на портиера, който вдигна телефонната слушалка към ухото си и натисна бутона за мансардата.

— Господин Естебан, извинете за безпокойството. Един човек иска да разговаря с вас. Господин…

— Детектив Дънкън Хачър, полицейско управление „Савана-Чатнъм Метрополитън“.

Градското и областното управление се бяха слели официално преди година. Дънкън рядко използваше пълното име. Първо, звучеше глупаво, и второ, бе твърде дълго. За времето, необходимо, за да се представи на престъпник, човек можеше да бъде убит. Всъщност изричаше го само когато искаше да вдъхне авторитет.

Портиерът повтори това, което бе чул, изслуша, а после помоли бейзболиста да задържи слушалката.

— Пита в каква връзка сте тук.

— Елиз Леърд и инцидент в къщата й миналата седмица.

Отново повтори думите му и след кратка пауза каза:

— Господин Естебан не познава никаква Елиз Леърд.

— Приятелка на Коулмън Гриър.

Портиерът остана за миг с отворена уста, сетне предаде съобщението.

— Разбира се, господин Естебан — рече той и затвори. — Качете се.

Асансьорът бе толкова бърз, че ушите на Дънкън писнаха от рязката промяна във височината. Когато вратите се отвориха, той се озова в просторно преддверие. Тони Естебан го очакваше до входната си врата. Беше с няколко сантиметра по-нисък от него, набит и Дънкън знаеше, че има ръце, които могат да стиснат бейзболна топка така, че да се пръсне по шевовете. Беше само по спортни къси панталони. На врата му висеше златен медальон, окачен на масивна верижка.

— Хачър?

— За мен е удоволствие, господин Естебан.

— Наричай ме Тони — каза той и протегна ръка. — Заповядай.

Говореше със съвсем лек испански акцент.

— Прочутата стъклена къща — отбеляза Дънкън, кога влезе в мансардата и се огледа. Прозорци от пода до тавана разкриваха изглед към целия град.

— Харесва ли ти? Струваше ми цяло шибано състояние.

— Е, ти изкарваш повече.

Бейзболистът прие думите му с чаровната усмивка, която го бе направила популярен сред феновете и медиите.

— Искаш ли нещо за пиене? — Поведе Дънкън през огромната, оскъдно обзаведена всекидневна към мокър бюфет. Натисна скрит бутон, който отвори огледални врати зад барплота и разкри съдържанието. — Какво предпочиташ? Скоч, бърбън, млечен шейк? Имам всичко.

— А чаша леденостудена вода?

Изглеждаше разочарован, но каза: „Разбира се“. Дънкън очакваше да влезе зад бара и бе изненадан, когато той извика:

— Джени!

Тя се появи след секунди. Ръст около сто и осемдесет сантиметра, повечето от които стройни, идеално гладки крака с безупречен тен. Косата й бе с цвят на залез, гърдите — огромни. Изглеждаше прелестна с къса пола, сандали с висок ток и горнище, не по-голямо от сутиен, което не оставяше почти нищо на въображението.

— Джени, това е господин Хачър.

Дънкън едва успя да изрече:

— Приятно ми е.

— На мен също. Бейзболист ли сте?

— Не, за съжаление.

— Полицай е, от Савана е и е жаден. Донеси му чаша вода с лед. За мен — един от онези протеинови коктейли.

— Горски плодове и кисело мляко ли?

— Да, нещо здравословно.

Джени влезе зад барплота да изпълни поръчката му. Естебан покани Дънкън на един от ниските дивани с кожени тапицерии. Ъгловите масички бяха от ковано желязо и стъкло.

Щом се настаниха, Естебан попита:

— Падаш ли си по бейзбола?

— Да.

— От „Брейвс“ ли си?

— Разбира се.

— Добре. — Лицето му засия. — Играеш ли?

— Понякога. Но по-често футбол.

— Професионално ли?

Дънкън се усмихна и поклати глава:

— Бях сред най-добрите в колежа.

Запълниха времето, докато Джени приготвяше питиетата им, с разговор за спорт и сезона на „Брейвс“ досега.

— Покажи му пръстена си, скъпа — каза Естебан, когато тя сервира напитките.

Хубавицата протегна ръката си към Дънкън и той похвали диаманта, който изглеждаше, както бе очаквал.

— Почти десет карата — осведоми го Естебан.

Дънкън се усмихна на Джени:

— Годежен ли е?

— Предложи ми по време на разходка с балон — изчурулика тя.

— В Напа — добави Естебан. — Едно от онези винарски градчета.

— Звучи романтично.

— Наистина беше — въздъхна Джени.

— Определихте ли дата за сватбата?

— През уикенда след Деня на благодарността. Не може да бъде по време на бейзболния сезон.

— Разбира се.

— Сватбата, та сватбата — само за това говори. Цветя, рокли, коктейли от скариди. Всички тези глупости. Върви сега, скъпа.

— Радвам се, че се запознахме, господин Хачър. Довиждане.

Естебан ласкаво я шляпна по сърцевидното задниче, преди токчетата й да зачаткат по мраморния под. Кога момичето изчезна през двойните врати, той каза:

— Бива си я, нали?

— Страхотна е.

— Луд съм по нея. Виждал ли си такова тяло?

— Не, доколкото си спомням.

— Има малко силикон в горната част. Аз платих. Искаше ги по-големи и си помислих: защо не, по дяволите. Колкото по-едри, толкова по-добре.

— И аз винаги съм твърдял това.

Другият мъж не забеляза отегчението му; бе твърде самовлюбен, за да чува нещо друго, освен собствения си глас.

— Сладурана е. Разхищава парите като вода, но това доставя удоволствие. А тя доставя удоволствие на мен. Казвам ти, без да преувеличавам. — Тони се наведе по-близо към Дънкън. — Може да те накара да обелиш очи, когато ти прави свирка.

— Впечатляващо.

— Не знаеш и половината. — Мъжът отпи глътка шейк и погледна часовника си. — След час имам тренировка. С какво мога да ти бъда полезен?

— Разследвам един фатален изстрел.

— Това означава, че някой е умрял, нали?

— Да. Стана миналия четвъртък в дома на областния съдия Кейто Леърд и жена му — Елиз.

— А, сетих се коя е Елиз. Сега, когато ми напомни. Тя ли е жертвата?

— Не. — Дънкън го запозна с фактите, избягвайки да употребява думи с повече от пет букви. — Изглежда, Елиз е стреляла при самозащита. Просто изяснявам някои подробности.

— Например?

— Разбрах, че е била близка с Коулмън Гриър.

Тони направи гримаса на съжаление:

— Кинг Коул — така му викахме. Да свърши по такъв шибан начин. Знаеш ли, че когато са го открили в дома му, е бил мъртъв от два дни. Чух, че било ужасно.

Беше пръснал главата си с пистолет. Несъмнено е представлявал ужасна гледка.

— Какво мислиш за отношенията му с Елиз?

— Познаваха се отдавна. Полови другарчета, нали се сещаш? Които се чукат, когато си нямат друго гадже за чукане.

— Позната фраза.

— Бяха нещо като приятели.

Дънкън отпи глътка студена вода и се постара въпросът му да прозвучи нехайно.

— Кога се запозна с нея?

— Доведе я на един купон на „Брейвс“, скоро след като подписа договор с отбора. Всички бяхме смаяни, ’щото се оказа супер маце, а Коул не беше споменавал за нея. Но той си беше такъв, мълчалив. Не беше голям купонджия.

— Ти купонджия ли си?

— Доста съм се вихрил — засмя се той.

— Бракът няма ли да се отрази на стила ти?

Естебан го погледна с недоумение:

— Случващото се по време на път ще продължи да се случва. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Ясно.

Естебан повдигна юмрук. Дънкън допря своя до него в знак на мъжка солидарност.

— Значи Коул довежда Елиз на купон на „Брейвс“ и всички я намират за супер маце. А после?

— Нищо. — Естебан взе чашата си и шумно сръбна шейка. — Това е.

— Така ли?

— Никога друг път не съм я виждал, а както казах, Коул наистина не говореше за такива неща. Не мога да кажа нищо повече.

Дънкън опря гръб на твърдата кожена облегалка на дивана и кръстоса крака.

— Знаеш ли какво ми каза Елиз? Че ти и Коулмън Гриър сте били полови другарчета и когато си го зарязал, това го е подтикнало да напъха дулото в устата си и да натисне спусъка.

Естебан зяпна от изненада. Наведе се напред, после се дръпна назад. Отвори уста, сякаш за да изрече нещо, но не намери думи. Накрая поклати глава и почти извика:

— Кучка. Лъжлива кучка!

— Не е ли истина?

— Не, мамка му! — Тони скочи от фотьойла и нервни закрачи по мраморния под, сипейки ругатни на бърз испански.

— Но защо ще твърди нещо подобно? — попита Дънкън.

Естебан застана срещу него и заплашително се наведе.

— Защо ли? Ще ти кажа. Искаш да знаеш защо, нали! Добре, ето как стояха нещата. В онази нощ, на купона…

— Нали спомена, че не е имало „нищо повече“?

— Не исках да ме помислиш за подлец.

— Та какво стана на купона, Тони?

— Коул се натряска. Беше мъртвопиян. Онова момиче, онази Елиз, идва при мен, загоряла. Нали се сещаш?

— Представям си.

— Нахвърля ми се. Кара ме да се чувствам гузен.

— Гузен ли?

— Да, не исках съотборникът ми да ме намрази заради тази мацка. Но тя твърди, че с Коул не са гаджета. Били приятели и нямал нищо против тя да се позабавлява. Докато говори това, пъхва ръката си в панталоните ми. Дадох й каквото искаше. Два пъти. Казвам си: момичето е адски секси. Защо не?

Дънкън кимна солидарно, по мъжки.

Естебан отново седна.

— Господи, беше добра. Нямах нищо против да го направим пак, но на сутринта тя ми написва всичките си телефонни номера, пита кога ще й се обадя и прочее. После всеки ден ми звъни: кога ще се видим, защо не й се обаждам, не я ли харесвам, как съм посмял да я използвам, а после да я захвърля като парцал. — Изведнъж мъжът замълча. — Гледал ли си онзи филм — „Фатално привличане“? Такава беше. Като онази кучка. Онова психясало изчадие. Очаквах един ден да се прибера и да намеря шибано зайче, врящо на печката в кухнята.

— Видя ли я отново?

Тони поклати глава.

— Не ми трябват подобни глупости. Предполагам, че се е отказала. Най-сетне престана да ми звъни.

— Какво каза Коулмън по въпроса?

— Нищо не разбра, поне от мен. Не знам дали тя му е изпяла. — Направи гримаса на отвращение. — Господи, знаех, че мацката е смахната и ще ми го върне тъпкано, че съм я зарязал, но дори не ми хрумна, че може да ме изкара гей. Аз — гей? Мили боже! — Той гръмогласно се засмя. — Смешно е, като си помисли човек.

* * *

— Пътувал си на своя глава до Атланта, за да се срещнеш с Тони Естебан?

Още щом прекрачи прага на Казармата, Дънкън бе повикан в офиса на Бил Джерард. Капитан Джерард бе добро ченге с близо четиридесет години стаж в управлението. Беше справедлив началник, който следеше развоя на всички разследвания на отдел „Тежки престъпления“. Даваше съвет, ако му бъде поискан, но гласуваше доверие на детективите да вършат работата си, без да бъдат наблюдавани под микроскоп.

Изнасяше назидателни лекции единствено когато имаше сериозен повод. Сега Дънкън му бе дал такъв.

— Обадиха ми се от ръководството на „Брейвс“ — проговори Джерард, приглаждайки оредялата си червеникава коса с белезникавите си ръце. — Бесни са, че не си поискал разрешение от тях, за да разпитваш Естебан.

— Исках да го сваря неподготвен.

— Очевидно си успял, защото след като си си тръгнал, той е размислил. Разхленчил се пред отдел „Връзки с обществеността“, че някакво ченге от Савана дошло да го разпитва за жена, която едва познава, замесена във фатален инцидент. Страхувал се, че медиите ще се доберат до тази история, ще я раздухат и накрая той ще се озове на първа страница на „Нешънъл Инкуайърър“. Ядосани хора от отдела се обадили на шериф Тейлър, който се свърза с мен и настоя за обяснение. Какво става, по дяволите? — Той ядно плю в чашата, която му служеше за плювалник и се загледа в Дънкън над очилата си за четене. — Бих искал да знам, Дънк. Какво става?

— Не съм убеден, че убийството на Гари Рей Тротър е било при самозащита.

— О, мамка му!

Джерард обичаше лова и риболова, книгите за Гражданската война и секса с жена, за която се бе оженил ден след завършването на гимназия. С нетърпение очакваше да се отдаде на тези любими занимания, щом излезе в пенсия. Оставаха му само две години. Дотогава искаше да върши работата си добре, да изпълнява всички изисквания, избягвайки гнева на политици и бюрократи, за да напусне полицията с достойнство и без врагове.

— Не вярваш, че съпругата на съдията е защитила живота си?

— Може би по-скоро е защитила начина си на живот.

— Мамка му! — повтори Джерард. — Това никак няма да се хареса на Кейто Леърд.

— Знам, Бил. Повярвай ми, не престанах да мисля през целия път от Атланта. Той е съдия от Върховния съд. Води криминални дела. Последното, от което се нуждае едно полицейско управление, е съдия, който има зъб на полицаите, изправящи престъпниците пред съда. Това поставя полицията в неловко положение. Давам си сметка, но дългът ми…

Джерард протегна ръка напред.

— Никой от детективите ми не е длъжен да дава обяснение пред мен, Дънк. Вярвам в теб. Още повече вярвам на инстинктите ти.

Не би вярвал толкова, ако знаеше за тайните, които Дънкън пазеше напоследък: за нарушенията на професионалната етика, за бележката на Елиз, за разговора им насаме в неговата къща. Не би му имал такова доверие, ако беше наясно колко се е борил с решението си да продължи да търси доказателства срещу нея.

— Какво каза Естебан, което може да я уличи? — попита Джерард.

— Тук ли е Конг?

Джерард го изгледа озадачено.

— Не знам, защо?

— Искам той и ДиДи да чуят това. За да не се наложи да го повтарям.

— Ще пусна една вода. Ти ги потърси.

Пет минути по-късно ДиДи влезе с кутия диетична кола и намръщено лице. Сърдита бе на Дънкън, че бе отишъл в Атланта без нея и дори не й бе казал за пътуването си. Но той остана безразличен към цупенето й. Щеше да го преживее. Скоро — би се обзаложил. Подозренията й, че Елиз има скрити мотиви, бяха на път да се потвърдят.

Косматото тяло на Конг бе плувнало в пот, но той държеше приветливо, както винаги:

— Какво има?

Капитанът посочи към Дънкън:

— Той председателства това съвещание.

Дънкън започна отдалеч:

— Първо, тук и сега заявявам, че когато порасна, искам да стана професионален бейзболист.

Подробното описание на дома на Тони Естебан бе с цел да ги накара да се усмихнат, да се отпуснат и да слушат с интерес, когато стигне до съществената част.

— В средата на стаята имаше червена метална скулптура. Приличаше на уред за мъчения — или може би на лебед. И също като във филмите — натиска бутон, онези огледални врати се отварят и зад тях се разкрива бюфет зареден с всевъзможни напитки. — Вече бяха наострили слух, когато стигна до Джени. — Хю Хефнър може да се изяде от завист. Безкрайно дълги крака. Ей такива цици. Задържа двете си ръце далеч пред тялото си. — Изхвръкнали над онова прилепнало горнище… И ви казвам…

— Разбрахме, Дънкън — прекъсна го ДиДи. — Тя има големи цици. Какво каза Естебан?

Той погледна мъжете, сякаш обеща, че по-късно ще има по-подробно описание на Джени, и им преразказа разговора си с Естебан.

Когато приключи, Джерард поиска изясняване на няколко подробности.

— Значи госпожа Леърд ви е излъгала, че Коулмън Гриър е бил гей?

— Снощи в дома им — потвърди Дънкън. — С ДиДи бяхме повикани там. Госпожа Леърд не искаше да развали мита…

— Не е мит! — възрази ДиДи.

— … за мъжествеността на Коулмън Гриър. Но тя ни каза, че след ученическия им роман, който бил чисто платонически…

— Да бе! — промърмори ДиДи.

— … той й признал нещо, което не бил казвал на никого. Че изпитва влечение към мъже.

— „Бог ми е свидетел“. — ДиДи драматично сложи ръка на сърцето си. — Закле се прочувствено — като Скарлет О’Хара.

— Господи, не мога да повярвам! — възкликна Конг. — Момчетата ми ще бъдат съкрушени. Не че е нещо толкова страшно. Винаги казвам: „Живей и остави хората да живеят“. Но човек все предпочита бейзболните му идоли да са нормални. — Огледа се, сякаш очакваше другите да потвърдят. — А вие?

— Според Естебан, Коулмън Гриър е бил хетеро.

— Почакай, Бил — възрази Дънкън. — Според Естебан самият той е хетеро. Не можа да каже за Коулмън Гриър, не знаел със сигурност, но сериозно се съмнява да е бил гей. Как е възможно да си пада по мъже и никой да не го заподозре? Как е възможно да го скрие, когато живее на път в компанията на мъже през половината година? Тони не вярва, че Коулмън Гриър е бил гей. Но знае, че самият той не е „шибан педал“.

— Което разбива историята на Елиз Леърд на пух и прах! — възтържествува ДиДи. — Убедена съм, че е измислила тази лъжа, защото е единствената, която мъжът й би прегърнал с две ръце. При всички онези тайни срещи тя не се е чукала с бейзболиста. Не, утешавала го заради края на хомосексуалната му връзка. — Изсумтя презрително. — Гениално! Частен детектив, нает от съпруга ти да те следи, разкрива изневерите ти. Нужна ти е лъжа, бързо. Voila! Любовникът ти не ти е любовник. Той дори не харесва момичета.

— Частен детектив ли? — възкликна Конг. — Ето къде се вмества моят изчезнал човек, нали? Този частен детектив е Наполи.

— Има ли вест от него? — попита Дънкън.

— Нищо. Нито косъм от мазната му глава.

— Съдията е наел Наполи! — Озадачението на Джерард бе очевидно.

— Каза, че отчаяно искал да разбере дали наистина жена му има любовник, или си въобразява — обясни Дънкън. — Призна, че Наполи е открил нещо, но в последния момент той размислил и решил, че не иска да знае какво е то.

— А Конг намери името на Гари Рей Тротър сред книжата на бюрото на Мейер Наполи.

— Точно така, Бил — потвърди Дънкън.

— Е, сега разбирам накъде биете — тежко въздъхна капитанът.

— Наполи е имал доказателства за връзката на госпожа Леърд. Съдията се отказва от желанието си да узнае истината и го отпраща. Но Наполи става алчен и отнася доказателството при Елиз. Изнудва я. За да защити себе си, Коулмън Гриър — или и двамата, тя се съгласява да плати голяма сума. Гари Рей Тротър е приносителят. — След кратка пауза добави: — Всичко това са предположения, но се връзват.

Останаха мълчаливи за минута, замислени върху версията на Дънкън. Конг проговори пръв.

— Но откъде е знаела, че ще проникне в къщата точно в онази нощ?

— Може би е било предварително уговорено. — Дънкън каза на Джерард и Конг за безсънието й и за навика й да слиза на долния етаж за мляко. — Може би Тротър е трябвало да занесе доказателството, както е бил инструктиран…

— Но Елиз го е засякла — продължи ДиДи. — Може би той е стрелял при самозащита, а не тя.

— Вероятно — съгласи се Дънкън и замислено потърка чело. — Но ако се е случило това, къде е доказателството. Ако предположим, че е донесъл някакъв пакет, какво направила тя с него?

— В кабинета има много удобни скривалища — отбеляза ДиДи. — Може да го е пъхнала между два правни тома, преди съдията да слезе. Или в някое чекмедже. Върнала се е за него по-късно.

— Но ако Тротър е дошъл с обещаната стока, защо го застреляла? — попита Конг.

— За да избегне риск. Печена е — отвърна ДиДи.

— Интересно! — каза Дънкън. — Тони Естебан я описа като „загоряла“.

— Мисля, че зависи от гледната точка.

— Права си — отбеляза той със същата хаплива нотка в гласа.

— Ключът към всичко е Наполи — обобщи Джерард. — Ако той е изпратил Тротър в къщата на семейство Леърд и госпожа Леърд го е очаквала, значи случаят е предумишлено убийство.

— Или опит за взломна кражба и убийство при самозащита, както твърди тя — изтъкна Дънкън.

Имаше и друг сценарий — онзи, в който трябва да умре Елиз, а не Тротър. Но разполагаше само с нейната дума за това, а след разговора му с Естебан твърденията й изглеждаха още по-неправдоподобни от преди.

— А балистичната експертиза на двете оръжия? — попита Джерард.

— Получих доклада днес следобед — каза ДиДи. — И за двете всичко е ясно. Съдията е купил своето преди седем години.

— Дълго преди да се запознае с Елиз — изтъкна Дънкън.

— Пистолетът на Тротър никога не е бил свързан с престъпление — продължи тя. — В задънена улица сме.

Бил Джерард се обърна към Конг:

— Наполи трябва да бъде открит.

— Накарах всеки полицай от отдела да отваря очите си на четири. Засега изглежда, сякаш се е изпарил.

— Какъв е следващият ти ход, Дънкън? — попита капитанът.

Той се замисли за миг.

— Отново ще посетя госпожа Леърд и ще й предам, че Естебан категорично отрича да е имал интимна връз Коулмън Гриър. Да видим как ще реагира.

— Ще каже, че е лъжа — категорична бе ДиДи.

Джерард отново плю в чашата си.

— На какво се мръщиш, Дънк? Какви мисли се въртят в главата ти? Нещо ми подсказва, че не си убеден.

Дънкън се изправи, застана до прозореца и замислено се загледа навън. Покрай управлението мина дилижанс натъпкан с туристи. Екскурзоводът показваше архитектурните особености на Казармата и разказваше историята й.

„Убеден е подходяща дума — рече си Дънкън. — Защо се питам дали Естебан не се опитва да ме убеди, че е хетеросексуален. Всичко, което каза, тежкарските му пози изглеждаха пресилени. Куклата Барби с годежния пръстен на ръката, по-голям от котва, огромните й гърди, платени от него. Такива свирки, че да обелиш очи…“

Той се извърна и се усмихна на Конг:

— Да беше го чул. Важното е, че искаше у мен да не остане и следа от съмнение, че е мъжкар, който обича жените.

— Винаги е такъв — каза Джерард. — Да сте го виждали някога да не се перчи?

— Прави се на голяма работа — съгласи се Конг.

— Да, може би тежкарската походка и перченето са просто елементи от имиджа му. — Дънкън се върна стола си, но не седна, а се подпря с ръце на облегалката. — Да приемем, само за да бъдем обективни, че Естебан и Коулмън Гриър са били гаджета. Кой е единственият човек, който знае това и би могъл да го оповести?

Джерард даде отговора:

— Дългогодишната приятелка и довереница на Коулмън — Елиз Леърд.

— Именно. Когато портиерът на кооперацията на Естебан съобщи за мен, казах, че съм там, за да разговарям за приятелката на Коулмън Гриър — Елиз Леърд. Може би е изпаднал в паника. И точно тогава е решил, че хомосексуалността му може да бъде разкрита. В такъв случай всичко, което каза, е било предварително обмислено, така че да противоречи на нейните твърдения за интимна връзка между него и съотборника му.

— Или може би лъжата й е била отмъщение за това, че е зарязал, както твърди той — възрази ДиДи.

— Тони е егоцентрик. Възможно е цялата история, че Елиз му се е нахвърлила, да е измислица.

— Просто не искаш да се окаже убийца — нападна го ДиДи.

— А ти искаш точно това! — сопна й се той.

— Не — бавно изрече ДиДи. — Но личицето й на невинна кукла и изваяното й тяло не означават, че е невинна.

— Нито пък че е виновна.

— Защо не постъпваш с нея, както с всички други заподозрени?

— До днес не беше заподозряна.

— Само защото ти не искаше да мислиш така! — гневно отвърна ДиДи.

— Какво ви прихваща и двамата? — Бил Джерард прекъсна ожесточения спор.

— Дънкън ококорва очи, когато види Елиз Леърд — извиси глас партньорката му.

— Не ме ядосвай! — заговори той тихо, едва помръдвайки устни. — Назови едно нещо, което съм пропуснал да направя.

ДиДи продължи да се взира в него, без да проговори.

— Едно нещо, което съм пропуснал да направя — гневно повтори Дънкън.

Партньорката му погледна Бил Джерард и въздъхна с примирение.

— Досега не е пропуснал нищо. Провежда задълбочено разследване.

— Благодаря — сковано каза той. — Защо съм предпазлив ли? Защо съм по-нерешителен от обикновено? Понеже жената, която сме на път да обвиним, е съпруга на съдия от Върховния съд. Смятам, че преди това трябва обмислим всички вероятности. Защото ако се лъжем, ще ни изритат оттук и ще останем без работа.

Последва дълго, напрегнато мълчание. Конг го наруши с шумна въздишка.

Всички се отпуснаха и се засмяха. Но Дънкън не бе напълно готов да прости на ДиДи и когато я погледна, не се усмихна.

— Всичко се свежда до следното, Дънк — каза Джерард. — Единият от двамата те разиграва. Или госпожа Леърд, или Тони Естебан. Кой мислиш, че е?

Това бе въпросът, който си бе задал хиляда пъти, от както бе излязъл от мансардния апартамент. Дали да вярва на суетния бейзболист, или на жената, която през миналата седмица бе убила човек?

— Елиз Леърд — тихо отвърна той. Погледна ДиДи, след това се обърна към капитана. — Твърде много неща, свързани с инцидента, просто не се връзват, Бил. Не звучат логично. Мисля, че трябва да я повикаме тук утре на официален разпит в присъствието на представител на съда. Да я притиснем здравата и да видим дали ще изплюе камъчето.

Джерард кимна, но не изглеждаше доволен:

— Очаква ни голям скандал. Тази вечер ще уведомя шериф Тейлър, защото съм сигурен, че съдия Леърд ще проглуши ушите му. — Никой не оспори това. — Конг, обади ми се веднага щом откриеш нещо за Наполи.

— Разбира се.

ДиДи бе единствената, която се радваше. Стана, хвърли празната кутия от кока-кола в кошчето и каза на Дънкън:

— Ще бъда на бюрото си, ако искаш да обсъдим плана за утре.

— Добре.

Преди да излезе, Конг смушка Дънкън и прошепна:

— Все още искам да чуя за онази, която те кара да обелиш очи.

Дънкън остана насаме с Джерард, който забърсваше стъклата на очилата си във вратовръзката.

— Вярно ли е онова, което каза партньорката ти? Наистина ли си падаш по госпожата?

— Трябва да съм евнух, за да не я забележа, Бил. И ти не би останал безразличен.

— Виждал съм я. Разбирам. Знам какво е. Можеш ли да сложиш капаци и да бъдеш обективен?

— Тя е омъжена.

— Не те попитах това, Дънкън.

— И е заподозряна в убийство.

— Отново не ми отговори.

— Нямаме никакво солидно доказателство срещу нея. Но моята препоръка е да продължим разследването и ако открием необходимото доказателство, ще настоявам за повдигане на обвинение.

Джерард сложи отново очилата си и посегна към купчината книжа на бюрото си.

— Това исках да чуя.