Сандра Браун
Рикошет (14)

Тринадесета глава

Малко след дванадесет на обяд в понеделник ДиДи нахълта в офиса на Дънкън.

— Току-що говорих по телефона с нея. Ще дойде след пет минути.

— Толкова скоро?

— Да. Свързах се на мобилния й. Излязла е на покупки и каза, че веднага тръгва насам.

След закуската в неделя бяха решили да си дадат почивка. ДиДи отиде при родителите си за вечеря. Нарече това „неизбежно зло“.

Той потренира във фитнес залата следобед и преплува пет дължини в басейна. Останалата част от деня прекара в дома си, където — според заключението на експерта по системи за наблюдение — нямаше никакви „бръмбари“. Това му донесе само леко облекчение.

Савич не бе изпратил жената да монтира подслушвателни. Искаше да му предаде посланието, че той може да се добере до него по всяко време и когато най-малко го очаква. А Дънкън се опасяваше точно от това.

Погледа телевизия, реши кръстословица, посвири на пиано. Тези занимания не изискваха да бъде въоръжен, но въпреки това държеше пистолета до себе си. Взе го дори в леглото.

Сетне дълго размишлява за Елиз. Повече, отколкото бе здравословно за него.

Когато с ДиДи пристигнаха на работа сутринта, обсъдиха как ще проведат предстоящия разговор със съпругата на съдията. Трудно щеше да бъде да я разпитват за връзката й с Коулмън Гриър, без да разкрият, че са узнали за нея от мъжа й. Но Дънкън не искаше да подклажда излишно гнева на съдията.

— Попита ли за какво я викаме? — заинтересува се той сега.

— Казах й, че темата е деликатна и се стараем да уважим правото й на личен живот, доколкото е възможно — обясни ДиДи.

— Спомена ли нещо за съдията?

— Само че ще го помоли да дойде.

— Мамка му!

— Разубедих я, като отново намекнах, че искаме да остане поверително.

— Леърд ще ни одере живи, ако разбере.

— Тя със сигурност няма да му каже — рече ДиДи. — Ако наистина няма представа, че знае за връзката й, защо да му признава сега?

— Може би това е по-малкото зло. По-добре да признае за изневяра, отколкото да бъде обвинена в убийство. Изборът не е труден — отбеляза Дънкън. — Особено ако съпругът ти вече ти е простил.

— Съпруг, който е експерт по дела за убийства! — изтъкна ДиДи. — Познава най-добрите адвокати, а цената няма никакво значение. Съдията може да спаси кльощавия й задник.

„Но дали би го направил?“, запита се Дънкън. Не и ако бяха верни твърденията на Елиз, че той желае смъртта й.

— Можем да изясним доста неща, ако поговорим с Наполи — каза ДиДи, изтръгвайки го от мислите му.

— Конг твърди, че няма никакви следи. Не са открили дори колата му. Нито пък самолетен или автобусен билет.

— Да не е взел яхта под наем?

Дънкън поклати глава и в този миг телефонът на бюрото му звънна.

— Може би Наполи е отвлечен от извънземни.

— Това щеше да бъде следващото ми предположение. — Той вдигна слушалката. Съобщиха му, че госпожа Леърд е пристигнала във фоайето. Закри микрофона. — Къде проведем разговора? В стаята за разпити?

— Нека бъде възможно най-спокойно — предложи ДиДи. — Какво ще кажеш да дойде тук?

Дънкън съобщи на администратора, че детектив Бауън ще придружи госпожа Леърд до отдел „Тежки престъпления“. Докато бе сам в офиса си, намери място за още един стол и осъзна, че приглажда ризата и вратовръзката си. „Защо го правя, по дяволите?“, запита се той. Нямаше романтична среща с нея, това бе разпит.

ДиДи бърбореше непрестанно, опитвайки се да се държи приятелски с Елиз, докато я водеше по пътеката между бюрата на детективите. Елиз не каза нищо, преди да стигне до вратата на офиса.

— Здравейте, детектив Хачър.

— Благодаря, че се отзовахте толкова бързо.

Предложи й стол. ДиДи се настани на другия. Той седна зад бюрото си.

— Да повикам ли адвокат?

— Ако желаете.

Елиз погледна първо ДиДи, а после отново него.

— Преди да започнете с въпросите, аз имам един.

— Питайте.

— Защо разследвате случая, сякаш е убийство?

— Не е така — възрази ДиДи.

Но Елиз не откъсна поглед от очите му.

— Какво знаете или мислите, че знаете, което ви пречи да повярвате, че съм застреляла онзи човек при самозащита?

— Ако проведем анкета сред убийците в затворите, госпожо Леърд, вероятно деветдесет и девет процента от тях ще заявят, че е било самозащита. Не можем да приемем думите им на доверие.

— И моите ли?

Тихият й глас издаде, че има предвид не само въпроса за самозащитата. Дънкън не бе приел на доверие и твърдението й, че Кейто Леърд желае смъртта й.

— И вашите — заяви той.

Елиз си пое дъх, сякаш за кураж.

— Защо ме помолихте да дойда днес?

— Решихте ли за адвоката? — прекъсна я ДиДи.

— Първо ми обяснете за какво става дума.

— За Коулмън Гриър.

Очевидно изненадана, тя млъкна за миг.

— Познавали сте покойния Коулмън Гриър, звездата на „Атланта Брейвс“.

Елиз погледна към Дънкън, а после кимна на ДиДи:

— Познавах го добре. Бяхме приятели.

— Приятели ли?

— Да.

Всички отново млъкнаха. Дънкън и ДиДи изчакаха дали ще последват по-подробни обяснения, но Елиз изглеждаше вцепенена. Най-сетне погледна Дънкън.

— Какво ви интересува за Коулмън?

Преди да чуе отговора, ДиДи каза:

— Беше страхотен играч.

— Много талантлив.

— Негова почитателка ли бяхте?

— По-скоро приятелка. Не се интересувам от спорт.

— Как се запознахте?

— Отраснахме заедно. — Доловила изненадата им, тя продължи: — Бяхме съученици в прогимназията, после в гимназията. От един и същи малък град сме в Централна Джорджия.

— Бяхте ли гаджета като ученици?

— Не, детектив Бауън. Приятели.

— Продължихте ли това приятелство и след като завършихте?

— Беше трудно. Коулмън получи бейзболна стипендия. След колежа беше приет в младежката лига. Сигурно знаете всичко това — обърна се тя към Дънкън.

— Знам за бейзболната му кариера, но нищо — за личния му живот. Той ни интересува. Отношенията ви с него.

— Защо? Какво общо има?

— Това се опитваме да установим.

— Няма нищо за установяване — заяви Елиз. — Как узнахте, че с Коулмън сме се познавали?

— Имаме източници.

Отговорът бе толкова безсмислен, че Дънкън погледна ДиДи със същата насмешка, както и Елиз.

— Загубили сте връзка, когато е бил в колежа и в младежката лига — каза той.

— Бейзболът поглъщаше цялото му време. Изпращахме си картички за рождените дни, за Коледа. Но иначе не поддържахме връзка.

— Кога се видяхте за последен път?

Тя извърна глава и отвърна тихо:

— Няколко дни преди смъртта му.

— Преди самоубийството му — поправи я ДиДи.

С наведена глава, Елиз кимна.

— Забелязахте ли някакви признаци, че възнамерява сложи край на живота си?

Тя вдигна глава и гневно изгледа ДиДи:

— Ако бях забелязала, не мислите ли, че щях да направя нещо, за да го спра?

— Не знам. А щяхте ли?

Жестокият въпрос на ДиДи я накара да онемее. Елиз продължи да се взира в нея няколко мига, а после се обърна към Дънкън:

— Не разбирам какво става. Защо ми задавате въпроси за Коулмън?

— Мъчителни ли са за вас?

— Разбира се.

— Защо?

— Беше мой приятел!

— И любовник.

— Какво?

— Трябва ли да повторя?

— Не, но грешите. Не бяхме любовници. Бяхме приятели.

ДиДи я изгледа недоверчиво, но Елиз отмина това с безразличие. Вниманието й бе изцяло насочено към Дънкън.

— Мислех, че е изникнало нещо във връзка с Гари Рей Тротър. Какво общо има Коулмън с него? С каквото и да било? — запита Елиз.

— Кога подновихте контактите си?

— Обади се и ме покани да се видим в Атланта.

— Съпругът ви присъства ли на тази среща?

— Не, беше точно когато Коулмън започна да играе за „Брейвс“. Все още не познавах Кейто. По-късно, след като се омъжих, поканих Коулмън на вечеря в дома ни. Съпругът ми е фен на „Брейвс“ и много се зарадва, когато узна, че сме приятели.

— Допаднаха ли си?

— Много.

— Освен тази вечеря, имали ли са други срещи?

— Коулмън ни уреди места в ложата на един от мачовете им като домакини. После вечеряхме заедно. Доколкото знам, виждали са се само тези два пъти.

Дънкън стана от стола си и седна на ръба на бюрото, за да я гледа отвисоко. Искаше да я притесни.

— Много добре знаете, че не са се виждали друг път, защото бихте изпаднали в доста неудобно положение, съпругът ви и любовникът ви…

— С Коулмън не бяхме любовници.

— И никога не сте се срещали с него насаме?

Елиз се поколеба.

— Не съм казала това.

— Значи сте се виждали само двамата.

— Понякога.

— Често ли?

— Графикът на Коулмън беше…

— Често ли?

Отстъпвайки под натиска му, тя кимна.

— Когато графиците ни го позволяваха.

— Къде се срещахте?

— Обикновено тук, в Савана.

— Къде по-точно?

— На различни места.

— В ресторанти, в барове?

— Коулмън се стараеше да избягва обществени места. Феновете не го оставяха на мира.

— Затова се срещахте на места, където можехте да бъдете насаме?

— Да.

— Например в хотелски стаи.

След миг колебание тя кимна.

— Какво мислеше съпругът ви за тези срещи?

Елиз не отговори.

— Не е знаел за тях, нали? — продължи Дънкън. — И не сте му казвали, че отивате да се видите с известен, привлекателен бейзболист като Коулмън Гриър в хотелска стая. Защото никак не би му харесало.

Тя скочи от стола си:

— Не съм длъжна да слушам това!

Дънкън сложи ръка на рамото й.

— Можете да го изслушате сега или по-късно, в присъствието на адвокат и на съпруга ви.

С дланта си усещаше топлината, която излъчваше тялото й. Дишането й бе учестено, тревожно.

— С Коулмън бяхме приятели. Само приятели.

— Които се срещат тайно в хотелски стаи.

— Защо не ми вярвате?

— Защото нищо, което казвате, не звучи правдоподобно. — Дънкън я прониза с поглед. — Нищо!

— Казах ви истината.

— За вас и Коулмън Гриър ли?

— За всичко.

— Колко продължаваха тези приятелски срещи? Час, два, по-дълго?

— Различно.

— Колкото един мач ли? Извинете за неуместната шега.

— Час — два. Не по-дълго.

— В зависимост от времето, за което сте успели да се измъкнете.

Елиз предпазливо въздъхна. И изведнъж призна:

— Прав сте, Кейто не знаеше за посещенията ми при Коулмън. Но не беше, каквото си мислите. Нямахме интимна връзка.

— Хотелските стаи се използват за две неща. Едното от тях е за спане. Не вярвам да сте ходили в стаята на Коулмън Гриър, за да си подремнете.

— Разговаряхме.

— Само това ли?

— Да.

— И то облечени?

— Да!

— Нима очаквате да повярвам, че сте били в хотелска стая с мъж… и не сте се чукали?

Елиз си пое дъх и понечи да каже нещо, но размисли. Устните й останаха стиснати.

Дънкън се усмихна самодоволно:

— Така си и мислех.

Едва когато Елиз раздвижи рамото си под ръката осъзна колко силно я е притиснал.

— Арестувате ли ме, детектив Хачър?

— Все още не.

Тя грабна чантата си и с гневна походка се втурна навън.

След внезапното й излизане в тясната стая настъпи тишина. Дънкън се загледа в отворената врата, през която тя бе профучала. И в миг от устата му се отприщи порой от ругатни. След доста време си спомни, че и ДиДи е там и го гледа, намръщена.

— За какво беше всичко това? — Партньорката му го пронизваше с убийствено подозрителен поглед. — Имаше нещо странно между вас двамата!

— Какво нещо?

— Някакво напрежение, не знам… Ала каквото и да е било, то витаеше във въздуха.

— Въобразяваш си. Щом чу за Коулмън Гриър без дрехи и хормоните ти закипяха.

— Говориш за хормони, а допускаш тази жена да замъгли разсъдъка ти!

Дънкън се сепна. Тези думи сякаш го събудиха.

— Кажи ми: какво те кара да мислиш така?

— Позволи й да си тръгне.

— Нямаме никакво основание да я арестуваме, ДиДи — каза той гръмогласно. — Какво мога да направя без доказателства? Бог знае, че исках да я задържа.

Преди да излезе, партньорката му изстреля:

— Да я задържиш! Така ли се нарича вече онова, което искаш да направиш с нея?

* * *

През останалата част от следобеда ДиДи остана зад бюрото си да разчисти документацията във връзка с друг случай. Дънкън също остана зад своето и дълго размишлява за Елиз, питайки се дали е опитна лъжкиня, или говори истината. Привидно бе зает да въвежда ред в събраните доказателства срещу Савич.

Единственото полезно нещо, което свърши, бе да се обади на свой познат във федералния отдел за борба с наркотиците.

— Нашият човек кротува вече доста време — каза той. — Кара ме да се чувствам неспокоен.

Узна, че след сигнал от информатор са претърсили едни от камионите на Савич. Не намерили нищо друго, освен машини и съответната документация за транспортирания товар, безупречна до последната цифра в серийните номера.

Дънкън не бе изненадан, че Савич не използва камионите на компанията си, за да превозва наркотици по междущатска магистрала 95. Докато камионът бе щателно претърсван, семейни микробуси и незабележими частни коли, натоварени до пръсване, бяха поели към доходоносните пазари по източното крайбрежие.

Опита се да утеши агента за провала на мисията.

— И аз не успях да го поставя натясно за Фреди Морис.

— Все още ли нямаш напредък?

— Никакъв — призна Дънкън. — Люсил Джоунс е потънала вдън земя, а прокурорът отказва да поиска нов процес без нещо съществено. Например да му покажа ножа, с който е бил отрязан езикът на Фреди, за предпочитане все още окървавен.

— Няма да стане.

— Човек има право да мечтае.

Разочарованието на Дънкън бе не по-малко от това на федералния агент. Подозираше, че някой от платените информатори на отдела донася на Савич. Той бе пуснал пипала, които винаги отлично му бяха служили. Може би бе надушил предателството на Фреди и за да избегне всякакъв риск, незабавно го бе ликвидирал.

Готов да сложи край на непродуктивния понеделник, Дънкън тръгна рано от офиса си. На излизане се спря до бюрото на ДиДи.

— Какво ти подсказва интуицията?

Тя не вдигна глава.

— За кое?

— За Леърд. Да приключим ли разследването? Било е самозащита и точка.

— Това ли искаш?

— Ако можехме да поговорим с Наполи…

— Но не можем.

— Цялата тази история е като краста, която няма как да почеша — каза той. — Връзката Наполи — Тротър.

— Би било полезно да знаем какво е имал Наполи за госпожа Леърд. Колко компрометиращо е било.

Дънкън се загледа за миг през прозореца, а след това решително заяви:

— Да поработим по случая още няколко дни. Може би Наполи ще изплува отнякъде.

Едва сега тя го погледна със засияла усмивка:

— До утре.

Но след по-малко от час позвъни на мобилния му телефон:

— Какво правиш?

— Купувам това-онова от магазина за хранителни стоки — отвърна той.

— Хранителни стоки ли? Та ти не готвиш.

— Досега съм взел само тоалетна хартия и бира.

— Безспорно неща от първа необходимост.

Облекчен, че отново са приятели, Дънкън попита:

— Какво има?

— Трябва да отидем в къщата на Леърд в осем часа.

— Тази вечер ли? За какво?

— Не мисля, че сме поканени на вечеря.

— Ще се видим там.

В осем без тридесет секунди се срещнаха на алеята към вратата на внушителната резиденция.

— Имаш ли някакви идеи? — попита Дънкън.

— Той каза само да бъдем тук в осем — и ето ни.

— Защо се е обадил на теб?

— Всички други си бяха тръгнали от офиса. — Натисна бутона на звънеца и чуха звън в къщата. — Може би бива да се надяваме на пълни самопризнания.

— За какво?

— За каквото и да е.

Госпожа Бери отвори вратата и ги изгледа, сякаш бяха вонящи клошари.

— Очакват ви.

Придружи ги до сводестия вход на хола. Кейто Леърд стоеше с гръб към камината и картината, изобразяваща убит заек сред пресни плодове. Елиз бе седнала на дивана. Израженията и на двамата бяха сериозни, но тонът му бе приятелски, когато им благодари, че са дошли, и ги покани да седнат. Този път не им бяха предложени напитки.

Съдията се настани до съпругата си на дивана. Хвана ръката й и я погали, сякаш за да й вдъхне кураж.

— Елиз ми каза за разговора си с вас по-рано днес. Първата ми реакция бе да се обадя на Бил Джерард и да вдигна скандал. Поставили сте съпругата ми в ужасно положение.

Дънкън и ДиДи почтително замълчаха.

— Но размислих и реших да не подавам оплакване. Заслужавате публично порицание за подобна тактика, но не желая да подлагам Елиз на допълнителен стрес. Всъщност бях по-ядосан на себе си, отколкото на вас. По моя вина е била принудена да изтърпи този унизителен разпит. Не мога да си го простя. — Погледна я и отново се обърна към тях. — Затова й признах, че съм наел Мейер Наполи да я следи.

Дънкън отмести поглед към Елиз. Тя се взираше в него с нескрита неприязън. Съдията продължи:

— Реших, че жена ми трябва да узнае всичко, за което ви казах онзи ден в съблекалнята, детектив Хачър. Не се гордея със себе си, че излъгах вас и детектив Бауън, когато заявих, че не съм имал лични взаимоотношения с Наполи. Дълбоко съжалявам за уговорката си с него, особено ако тя е довела до убийството на Тротър, независимо колко далечна е връзката.

— Това си помислихме и ние, когато разговаряхме с госпожа Леърд днес — намеси се ДиДи. — Че проникването на Тротър в дома ви по някакъв начин е свързано Мейер Наполи.

— Контактите ми с него бяха толкова кратки — заговори отново съдията, — та все още съм убеден, че Тротър е действал сам. И каквато и връзка да е имал с Наполи, съвпадението е случайно. Но ако се опитам да преценя положението от гледна точка на детектив, признавам, че си заслужава по-обстойно проучване. Особено ако Наполи е имал доказателства за връзка между Коулмън Гриър и съпругата ми. И така — продължи той, — почувствах се длъжен да внеса малко яснота. Да се надяваме, че като обсъдим два важни факта, злощастният инцидент ще остане зад гърба на всички ни. Сега, когато между мен и Елиз вече няма тайни, които да тежат на съвестта ни, можем бъдем напълно откровени с вас. Питайте.

ДиДи веднага се възползва от възможността:

— Госпожо Леърд, има ли Наполи доказателства за връзка между вас и Коулмън Гриър?

— Не съществуват такива доказателства, детектив Бауън. Не е имало връзка.

Съдията се намеси, доловил недоверието, изписано по лицето на ДиДи:

— Ще й повярвате, когато ви обясни естеството на отношенията им.

— Тя твърди, че са били приятели — изтъкна ДиДи.

— Бяхме близки приятели. Чувствам се дълбоко засегната, че превръщате приятелството ни в нещо толкова грозно. — След тези думи Елиз хвърли убийствен поглед към Дънкън. — Мъчно ми е, че изобщо се налага да говоря за него, но щом не ми оставяте избор… — Замълча и си пое дълбоко дъх. — Понякога излизахме заедно като ученици, но отношенията ни бяха чисто платонически, никога сексуални или дори романтични. Споделяхме преживяванията си, доверявахме се един на друг.

— Щом сте били толкова близки, защо не сте разбрали, че мисли за самоубийство?

— Знаех, че Коулмън е депресиран, но не осъзнавах колко е дълбоко. Винаги ще съжалявам за това.

— Беше на върха на кариерата си — отбеляза Дънкън. — Заради какво е бил толкова отчаян?

— Сърцето му беше разбито.

Простият й отговор накара Дънкън и ДиДи да я изгледат с недоумение.

— Това изисква обяснение, госпожо Леърд.

— Гаджето на Коулмън го бе зарязало.

— Но гаджето му не сте били вие.

— Не! — категорично отрече тя.

— Значи при всички ваши тайни срещи сте…

— Предлагах му рамо, върху което да поплаче.

— Не сте имали физическа връзка.

— Колко пъти да го повторя, детектив Хачър?

— Все още не ти вярват, скъпа — рече съдията. — Няма да ти повярват, докато не им кажеш онова, което разкри пред мен.

Изгледа Дънкън дълго и съсредоточено, сякаш за да го убеди да приеме онова, което ще чуе.

— Коулмън нямаше сексуална връзка с мен или с друга жена. Гаджето му беше Тони Естебан — съотборникът му.