Сандра Браун
Рикошет (12)

Единадесета глава

Когато прозвуча пронизителният сигнал при отварянето на входната врата, Елиз бързо излезе от спалнята. Стигна до площадката на горния етаж, когато чу пиукането от въвеждането на кода. Кейто се прибираше.

Застана във фоайето и тя извика името му. Съпругът й погледна нагоре и я видя над стълбите.

— Здравей, Елиз! Все още си будна. Защо ли не съм изненадан?

Вместо да се качи при нея, той тръгна по коридора и се скри от погледа й.

Все още бе разтърсена след срещата си със Савич. Както след всяка среща с него.

Когато се прибра, къщата бе празна. Госпожа Бери почиваше в събота вечер, така че не очакваше да я завари там, но се изненада от отсъствието на Кейто. Стана доста късно и тя няколко пъти позвъни на мобилния му телефон, но се свърза с гласовата му поща. Не бе отговорил на съобщенията й.

Необичайно бе за него да не поддържа връзка. Прие го като лошо предзнаменование. Прекара цялата нощ и ранните сутрешни часове в мъчителна тревога, питайки се дали Дънкън Хачър е казал на съпруга й.

Сега бързо слезе по стълбите.

— Кейто?

— Тук съм.

Тръгна по посока на гласа му към кухнята. Когато влезе, той застана срещу нея с голям кухненски нож в ръка. Елиз погледна лъскавото острие.

— Какво правиш?

— Ще си приготвя сандвич. — Отдръпна се и тя видя шунката върху плота, както и другите продукти. — Иск ли и ти един?

— Не, благодаря. Не предпочиташ ли по-солидна закуска? Мога да приготвя…

— Това е достатъчно. — Кейто се залови да реже шунката на тънки резени.

— Звъних ти цяла нощ. Къде беше?

— Не получи ли съобщението ми?

— Не.

— Помолих администраторката от клуба да ти предаде, че съм поканен на покер с високи залози и ще се прибера късно. — Посегна покрай нея към телефона и натисна бутона за записаните съобщения. Сигналът „свободно“ означаваше, че няма непрослушани. — Странно, обикновено мога да разчитам на нея…

Елиз се съмняваше, че е отправил подобна молба към администраторката. Ако искаше да я предупреди да не се тревожи, защо не й се бе обадил лично?

Събра сандвича си и го разряза на две половини.

— В колко часа се прибра, Елиз?

— Мисля, че около пет. След като се разделихме в клуба, ми се обадиха от бутика, че поправките ми са готови. Отидох да взема тоалетите си и обиколих магазините.

Това донякъде бе истина. Но преди да отиде в бутика, където често се отбиваше, бе отскочила до „Уайт Тай енд Тейлз“ в покрайнините на града за срещата с Робърт Савич.

Той сложи сандвича си върху чиния и я отнесе до масата в кухненския ъгъл. — Купи ли си нещо?

— Костюм с панталон и вечерна рокля.

— По-късно ще позираш ли с тях пред мен? — попита съпругът й.

— Мисля, че ще ги харесаш. — Седна срещу него, прецени изражението му и се опита да го погледне в очите, но той избягваше нейните. — Никога досега не си се бавил цяла нощ. Нито веднъж, откакто сме женени.

Кейто отхапа от сандвича, задъвка и попи мазнината от устните си. Все още не я поглеждаше. Обзе я непоносимо напрежение.

— Разговорът с Дънкън Хачър ме разстрои — изрече той. В този миг сякаш някой я сграбчи за гърлото. Кейто продължи: — Дори онзи садист Кърт не успя да отпусне раменете ми с масаж.

— С какво те разстрои? За какво говорихте?

— За отношенията ни. Между мен и теб… Всъщност между мен и него — добави той и се усмихна насила.

— Личните ни отношения не го засягат.

Най-сетне Кейто я погледна право в очите:

— Може би си въобразява, че го засягат.

— Защо?

— Ти ми кажи.

— Съжалявам, Кейто, не знам за какво говориш.

— За втори път ви заварвам да общувате, почти допрели чела. Първия път беше вечерта след приема. Втория, днес в клуба. И двата пъти това никак не ми хареса.

— След приема беше просто един непознат, който поиска дребни. Днес, когато излязох от тоалетната, беше в коридора и търсеше теб.

Тъмните му очи се вгледаха в нейните.

— Днес не бях толкова труден за откриване. А в онази вечер можеше да се обърне към десетки други хора. Съзнателно се изпречва на пътя ти. Навярно се досещаш защо, Елиз. Не може да си толкова наивна.

— Мислиш, че Хачър проявява романтичен интерес към мен?

Кейто се намръщи.

— Нищо романтично. Изгаря от желание да спи с теб, само за да ме направи на глупак.

Съпругът й не се бе прибрал цяла нощ, измъчван от ревност. Елиз въздъхна с огромно облекчение.

— Би било най-сладкото отмъщение заради това, че го вкарах в затвора, нали? — каза той. — Да прелъсти жена ми?

Въпреки думите, които самият Дънкън Хачър й бе наговорил след приема за награждаването, тя се усмихна и поклати глава.

— Грешиш, Кейто. Той се интересува от мен само във връзка с разследването.

— Кой мъж би останал безразличен към теб?

Тя се усмихна на комплимента му, но той продължаваше да я гледа сериозно:

— А ти, Елиз? Какво мислиш за детектива?

— Нима е нужно да питаш? — Сложи ръката си върху неговата и леко я притисна. — Кейто, от нощта на убийството Дънкън Хачър ме тормози. Тръпки ме побиват само като го видя.

Изражението му стана по-спокойно.

— Радвам се да го чуя. — Той побутна чинията си встрани, протегна ръка над масата и погали жена си по бузата. — Нека влезем в басейна.

— Сега ли? Току-що се нахрани, вече се зазорява. Не си ли твърде уморен за плуване?

— Не ми се спи. Очевидно — и на теб. А и не съм казал, че искам да плувам.

Хвана ръката й и заедно излязоха навън. Елиз посегна към ключовете за лампите, които осветяваха басейна и фонтана в средата му.

— Не, остави ги угасени — каза Кейто.

Съблече се съвсем гол. Очевидно бе, че не е уморен. Приближи се, развърза колана на халата й и го остави да се свлече в краката й заедно с ефирната нощница. Прокара ръце по кожата й — по-грубо и агресивно от обикновено.

Елиз отвърна, както бе очаквал, но умът й бе другаде. Мислеше за Дънкън Хачър. Не я бе издал на Кейто. Дали това означаваше, че й вярва? Поне малко?

Кейто хвана ръката й и я поведе надолу по стъпалата към басейна. Обгърна талията й, нагази дълбоко и краката й престанаха да допират дъното. Докато тялото й се докосваше до неговото, тя забеляза, че в средата на басейна водата е дълбока и тъмна, сякаш под повърхността й се крият мрачни тайни.

* * *

— Дънкън? Мобилният ти телефон звъни.

Той изсумтя вместо отговор.

Повдигна глава от възглавницата и едва отвори очи.

— Благодаря — рече той на жената до себе си и посегна към телефона: — Да?

— Познай кого са довлекли снощи и все още е в арестантска килия.

— Колко е часът? — промърмори Дънкън и се опита да фокусира цифрите на будилника си.

— Гордън Балу.

— Кого?

Как бе възможно гласът на ДиДи да звучи толкова бодро в неделя сутрин?

— Горди! — извика тя. — Горди Балу. Едно от момчетата на Савич.

— Разбрах. — Ръмжейки, той се претърколи по гръб и се надигна. Жената, която бе спала до него, вече бе станала, събираше дрехите си и се обличаше в другия край на стаята. — Какво е направил?

— Какво значение има! — възкликна ДиДи. — Важното е дали е склонен да се пазари. Ще те чакам там.

Затвори, преди той да успее да каже каквото и да било. Дънкън остави телефона си на нощното шкафче и стъпи на пода.

— Съжалявам, но се налага да изляза. Работа.

— Няма проблем — отвърна тя, докато навличаше потничето си. — И аз трябва да тръгвам.

Беше се запознал с нея вечерта в едно от най-посещаваните заведения на Маркет Скуеър. Беше дребничка симпатична брюнетка. Това бе всичко, което знаеше за нея. Тя сподели някои неща за себе си, но музиката гърмеше, питиетата бяха силни, а и той не слушаше, защото не го интересуваше какво говори.

Не помнеше нищо от разговора им, дори името й. Нямаше ясен спомен да я е поканил в дома си, но явно го бе направил. Сетне единственото, което помнеше от сцената в леглото, бе, че не забрави да ползва презерватив. Веднага след като се отдръпна от нея, заспа дълбоко.

Не бе в негов стил да води непознати в дома си, но си бе въобразил, че сексът — дори безразсъден и безсмислен — ще му помогне да прогони Елиз Леърд от мислите си.

Пълна глупост.

Навярно безразличието му бе проличало, а това бе нечестно спрямо която и да е жена. Почувства се гузен.

— Слушай, не е нужно да бързаш само защото аз излизам — предложи той. — Остани, поспи. Разполагай се като у дома си. Няма да се бавя. После ще излезем да закусим заедно.

— Не, благодаря.

— Е, тогава остави ми телефонния си номер. — Опита се да вложи малко въодушевление в гласа си, макар да бе сигурен, че няма смисъл. — Бих искал отново да се видим.

— Не, няма да ти го оставя, но не беше зле. — Тръгна към вратата, където се обърна към него и му се усмихна. — Бива те в леглото. Савич каза, че може би си добър.

* * *

Гордън Балу бе от хората, които са обречени още преди да се появят на бял свят. Майка му не бе сигурна кой е бащата и не мислеше, че това има значение, щом няма да задържи и да отгледа детето.

Дори бездетна двойка, която отчаяно иска да осинови дете, не би взела момче със заешка устна. Така че от родилната зала Горди бе поверен на държавата и прехвърлян от едно приемно семейство в друго, докато порасна достатъчно, за да излезе от системата и да започне сам да се грижи за себе си.

Целият му живот бе непрестанен низ от обиди и унижения заради деформираната му уста, говорния дефект и дребния ръст. Сега, на тридесет и три, тежеше не повече от шестдесет кила с мокри дрехи.

Дънкън би изпитвал съжаление към Гордън Балу, ако не бе фактът, че никога не е правил опит да подобри положението си и да преобърне спиралата, по която е запълзял надолу още от раждането си.

След сбогуването си с последната двойка приемни родители беше попадал в затвор толкова пъти, че навярно вече смяташе килията за свой дом.

Дънкън замислено се вгледа в него на видеомонитора от помещението до стаята за разпити, където човек от отдел „Наркотици“ го разпитваше от часове, но безуспешно.

— Уведомихте ли федералните?

Друг полицай от отдела поклати глава и мрачно изсумтя.

— Онези копелета не престават да обвиняват нас за Фреди Морис, така че не сме длъжни да им правим тази услуга.

— Нима ние сме виновни, че Морис беше очистен? — попита Дънкън.

— Не, по дяволите! — отвърна полицаят тихо, но с нескрит гняв.

— Савич ви изигра. Всичките.

Полицаят промърмори нещо в знак на съгласие, без да поеме вината.

— Не знам как е успял.

— Не е станало без нечия помощ.

— От вътрешен човек? Искаш да кажеш, че някой от нашите се е раздрънкал?

Това бе неудобна тема, чието обсъждане досега бе отлагано поради протести и от двата екипа. Тя не излизаше от ума на Дънкън, но той реши да се откаже.

— Къде е адвокатът на Балу?

— Не иска адвокат — отвърна полицаят. — Каза, че е готов да подпише самопризнания и да отиде в затвора доброволно.

ДиДи буквално танцуваше на едно място от нетърпение.

— Ще опитаме ли да постигнем пробив с него или не?

— Заповядайте — каза полицаят.

Преди да влязат в стаята за разпити, тя попита Дънкън:

— Ти ли беше лошото ченге миналия път, когато разпитвахме Горди?

— Аз. Да се придържаме към тази тактика.

Полицаят отвори вратата на малката мрачна стая и съобщи на колегата си, че го търсят по телефона.

— Освен това от „Убийства“ нямат търпение да си побъбрят с нашето момче тук.

— „Убийства“ ли? — изпищя Горди.

Полицаят от отдел „Наркотици“ се отдръпна, за да стори път на Дънкън и ДиДи.

— Ваш е. Забавлявайте се.

Излезе и вратата се затръшна зад гърба му.

— Здрасти, Горди! — ДиДи седна срещу него от другата страна на малката маса. — Как си?

— Как ви изглеждам? — промърмори той.

Без да обръща внимание на настроенията му, тя се представи с името си.

— Помниш ли ни? Това е партньорът ми Дънкън Хачър.

— Вече ви познавам.

Горди плахо погледна към Дънкън, който стоеше, опрял гръб на стената, със скръстени ръце.

— Не ти ли донесоха нещо за пиене? Какво искаш? — ДиДи понечи да стане.

— Не си прави труда! — възрази Дънкън. — Ще мине и без питие.

Тя го погледна с престорен укор и се отпусна на стола си.

— В лош момент са те сгащили, Горди. Дънкън е ядосан. Имаше планове за тази сутрин, а сега е тук заради теб.

— Не искам да ви задържам, детективе.

Смелостта на арестанта бързо се изпари. Той видимо потръпна под убийствения поглед на Дънкън, който се обърна към ДиДи:

— Стига празни приказки! Да се признае за виновен в непредумишлено убийство и да си тръгваме.

— Нещастникът е умрял? — промълви Горди с писклив глас. — Не изтече много кръв. Кълна се в Бога, че беше нещастен случай. Не исках да го ударя толкова силно. Каза нещо за устната ми. Бях насвяткан. Стана, преди да се усетя. Господи, непредумишлено убийство! Ще призная за нападението, но… Господи!

— Спокойно, Горди.

Ала сериозният тон на Дънкън и походката му, с която се понесе към масата, не вдъхваха спокойствие. Горди заплака и крехките му рамене се затресоха.

— Дънкън, да му донесем кърпички — предложи ДиДи със съчувствие.

— Не, няма нужда. — Дънкън седна на ръба на масата.

Горди изтри сополивия си нос с ръкав и уплашен вдигна поглед към него.

— Умрял ли е? Че аз едва го докоснах с онази счупена бутилка.

— Човекът, когото си ударил снощи, е получил медицинска помощ и се е прибрал у дома си.

Горди силно заподсмърча. Зяпна срещу Дънкън, а после отмести поглед към ДиДи, която му кимна окуражаващо.

— Тогава защо говорите за непредумишлено убийство?

— Друг случай, Горди. Фреди Морис.

Лицето му, поруменяло от тревога преди малко, сега пребледня. Той прехапа деформираната си горна устна. Очите му започнаха да блуждаят, ококорени от страх.

— Ти си луд, Хачър. Нямам нищо общо с Фреди Морис! Аз? Шегуваш ли се?

— Не, не се шегувам. Промени ли решението си за адвокат?

Горди бе твърде разстроен, за да схване какво го питат.

— Аз… никога не съм стрелял по никого. Страхува от оръжия. Карат ме да се чувствам неспокоен.

— Затова не те обвиняваме в предумишлено убийство. Не вярваме ти да си накарал горкия Фреди да легне в онова тресавище и да си отрязал езика му, а после да си го застрелял в тила с четиридесет и осми калибър. — Дънкън насочи пръста си като пистолет и издаде силен звук с уста.

Горди потръпна.

— Трябва да отида до тоалетната.

— Ще потраеш.

— Дънкън, пусни човека — възрази ДиДи.

— Казах, че ще потрае.

Тя погледна арестанта със съчувствие и безпомощно сви рамене.

— Слушай, Горди — отново заговори Дънкън, — и ние, и полицаите от отдел „Наркотици“ знаем, че ти си завел Фреди Морис при Савич.

— Луди ли сте? Савич? Страх ме е от него повече, отколкото от оръжията. Ако беше по-умен, и Фреди щеше да се страхува и да държи езика си зад зъбите.

Дънкън погледна ДиДи със самодоволна усмивка, сякаш и очакваше похвала за отбелязана точка. Горди осъзна твърде късно, че се е издал. Веднага се опита да поправи грешката си:

— Поне така се говори. Чух, че Фреди Морис, нали се сещате, се бил споразумял с вас. Не че лично аз съм имал нещо общо с него.

— Мисля, че си имал, Горди — строго отбеляза Дънкън.

— Не! — отрече той, упорито клатейки глава. — Не и аз. Кълна се!

Започна да се гърчи на стола. Изтри потта от дланите си в крачолите на мърлявите си дънки. Примигна, сякаш за да проясни погледа си.

Дънкън го остави да поседи на тръни няколко минути, след което продължи:

— Разкажи ми за Савич.

— Труден клиент е. Така съм чувал. Знам само това, което се говори.

— Ти работиш за него. Произвеждаш и продаваш метамфетамини.

— Пласирам по малко от време на време. Не знам откъде идват.

— От Савич.

— Не, не, той е конструктор. Нали произвежда някакви машини?

— Да не мислиш, че съм вчерашен, Горди? — гневно попита Дънкън.

— А, съвсем не! — сепна се задържаният.

— За такъв ли ме вземаш?

— Не, аз…

— Тогава престани да ме будалкаш. Не си достатъчно хитър, за да ме излъжеш. Ти си една от най-надеждните пионки на Савич. Имаш клиенти ученици, които свидетелстваха на последния ти процес, не помниш ли? Заявиха под клетва, че купуват от теб.

— Признах, че от време на време въртя търговия, нали? — Горди се обърна към ДиДи, отчаяно търсейки подкрепа. — Нали и ти ме чу преди малко?

— Ти си твърде дребна риба, Горди — каза Дънкън. — Савич разчита на теб да зарибяваш деца, да намираш бъдещи клиенти. Ти си ги открехнал за метамфетамините. Ти си ги подучил да ровят в домашните аптечки за опаковки „Судафед“. Ценен си за бизнеса му.

Дребничкият мъж с мъка преглътна.

— Доколкото знам, единственият му бизнес е онзи магазин за машини.

— Страхуваш се, че ако проговориш пред нас, ще свършиш като Фреди Морис, а?

— Знаете ли какво чух? Чух… че Фреди е бил очистен заради жена. Някакъв тип, не знам кой, видял сметката на Фреди, защото чукал мамчето му. Това е историята, коя стигна до мен.

— Отново ме будалкаш — тихо, но заплашително отбеляза Дънкън.

— Няма да кажа нищо за Савич. Нито сега, нито когато и да било — проплака арестантът. Удари по масата и ДиДи забеляза мръсните му изгризани нокти. Той хвърли умоляващ поглед към нея. — Пред кого трябва да направя самопризнания? Къде са полицаите, които ме заловиха? Казаха да изчакам, докато подготвят документацията. Оставиха ме тук и дойдоха онези от отдел „Наркотици“ да ме измъчват, а после и вие. Дайте ми да подпиша самопризнания, че снощи ударих онзи тип със счупена бирена бутилка. Затворете ме. Готов съм да изтърпя наказанието си.

— Да сключим сделка… — започна ДиДи.

— Никакви сделки! — прекъсна я той и упорито поклати глава.

— Обвинението в нападение може да изчезне ето така. — Дънкън щракна с пръсти, на сантиметри от чипия нос на Горди. — Или да ти повдигнем и няколко други. Бихме могли дори да окачествим това като опит за убийство. Ще лежиш доста време.

— Добре, направи го, Хачър! — предизвикателно се обърна арестантът към него. — По-добре да отида в затвора, отколкото… нищо — пелтечейки, довърши той.

— Отколкото да те сполети съдбата на Фреди Морис ли? — попита ДиДи.

Но дори привидната й добронамереност не го разколеба. Продължиха с него още половин час. Отказа да свидетелства срещу Савич.

— Няма да признае дори че се е изплюл на тротоара — заяви Горди.

Оставиха го сам, прикривайки отегчението си, докато излязоха. ДиДи застана, приведена, до стената.

— Никога не ми е било толкова трудно да се правя на добра. Искаше ми се да извия врата на онзи дребосък.

— Беше убедителна. Дори си помислих, че си започнала да проявяваш повече съчувствие.

Дънкън се закачаше с нея и тя го знаеше, но и двамата не бяха в настроение за шеги.

— Направихме всичко възможно — каза единият полицай от отдел „Наркотици“, мрачно вперил поглед в монитора, на който се виждаше как Горди гризе разкървавена кожичка на пръста си. — Не бих го упрекнал. Фреди Морис свърши с отрязан език. Савич докопа Чет Роулинс дори в затвора. Някой натъпкал сапун в гърлото му. Умря бавно и мъчително. А онзи Андре… как беше фамилията му?

— Боне — напомни му Дънкън.

— Веднага след като федералните сключват сделка с него да даде показания срещу Савич, той взривява къщата му и го затрива, заедно с майка му, приятелката му и двете й деца.

— Заседателите бяха негови хора, а онзи некадърен прокурор не можа да издейства нов процес — ядосано Дънкън. — Отърва се безнаказано за убийството на пет души. Бебето е било на три месеца.

— Мислехме, че за Морис работата е опечена! — разгневи се полицаят. — Ала Савич се оказа хитър кучи син.

— Не е чак толкова хитър — изръмжа Дънкън. — Ще го пипнем.

— Изглежда, това ще трябва да стане без помощта Горди Балу — изтъкна другото ченге.

— Дори и да се спазарим с него, Горди не е надежден човек. — Всички погледнаха Дънкън, очаквайки да дообясни тезата си. — Първо, страхува се от Савич до смърт. Ще се издаде още преди да устроим клопката. Второ, съгласен е да прекара по-голямата част от живота си зад решетките. Всъщност мисля, че иска точно това. Защо да рискува да умре мъчително, като се разприказва за Савич, когато може да получи осигурена прехрана и дом, където всички са с нерадостна съдба като неговата? За жалък човечец като Горди това е най-доброто, на което може се надява.

Всички се съгласиха с него по един или друг начин. Дънкън и ДиДи ги оставиха да оформят самопризнанията на Гордън Балу за нападение.

* * *

— Познаваме ли някого, който може да претърси къщата ми за електронни „бръмбари“?

По мълчаливо съгласие Дънкън и ДиДи бяха влез неговия офис. Тя отваряше кутия диетична кола, когато той я изненада с въпроса си и почти я накара да разлее питието.

— Мислиш, че в къщата ти има „бръмбари“? Че я подслушват?

Дънкън й призна за гостенката, пренощувала в дома му.

Партньорката му го изслуша и зяпна от изумление.

— Дънкън, как може да си толкова…

— Знам, знам. — Повдигна ръце в знак, че се предава. — Постъпих като идиот, но се случи. Сега трябва да се справя с последствията.

— Можеше да те убие.

— Савич пази тази специална чест за себе си. Но това бе поредната му шега. Начин да ми покаже колко съм уязвим.

— Поне биваше ли я?

— Дори не си спомням — призна той. — Не знаех нищо, преди да се обадиш и да ме събудиш. Когато тя хвърли „бомбата“, споменавайки името му, скочих от леглото и я подгоних по стълбите. Продължи на бегом по тротоара. Щях да я настигна, но се сетих, че съм гол и невъоръжен. Може би планът е бил такъв. Възможно е Савич да ме е причаквал в храстите, готов да се нахвърли върху мен в мига, в който се появя. Затова се върнах, взех оръжието си и огледах къщата — да не би случайно да е вътре. Не беше, разбира се. Доколкото мога да кажа, всичко е непокътнато.

— Освен нейната половина от леглото.

— Ей, не можа да си сдържиш отровата!

— Взела ли е нещо?

— Не мисля. Не забелязах липси. Но може би, докато съм спял, да е сложила някакво устройство за наблюдение в къщата ми. Искам проверка възможно най-скоро.

След по-малко от половин час се свързаха с експерт по техника за наблюдение, който понякога сътрудничеше на отдела. Обеща да направи подробен оглед по-късно сутринта. Дънкън му разкри местонахождението на тайния ключ, както и кода на алармената система, който бе сменил, преди да излезе.

Когато приключи разговора, ДиДи нервно опипа косата си и въздъхна примирително:

— Какво да правя с теб?

— Накажи ме да стоя затворен в стаята си.

— Поне ползва ли презерватив?

Дънкън кимна утвърдително и жестът му я накара да се усмихне:

— Е, и това е нещо. А и проявяваш съобразителност като включваш алармата. Имаш напредък. Но отсега нататък внимателно проучвай всяка жена, преди да я вкараше леглото си…

— Кейто Леърд ни излъга — прекъсна я изненадващо той.

ДиДи отпусна безсилно ръце.

— Мислех, че говорим за Савич.

— Вече говорим за семейство Леърд.

— Узнал си нещо вчера, след като ме отпрати от кънтри клуба, нали? Избудалка ме, когато каза, че разговорът ти със съдията в съблекалнята е бил пълна загуба на време!

Беше й позвънил от мобилния си телефон в таксито, което бе взел от клуба до дома си.

— Да, избудалках те.

— Защо?

— Защото исках да си почина вечерта.

— И виж какво излезе от това — отчаяно каза тя.

— Ако само намекнех, че съм се добрал до нещо, което може да се окаже важно, нито ти, нито аз щяхме спим през нощта. А според мен и двамата се нуждаехме от почивка.

— Мога да те убия! — яростно изръмжа тя. — Но не и преди да ми разкриеш какво узна.

— Той ни излъга за Мейер Наполи.

Преразказа й всичко, което бе чул от съдия Леърд за наемането на частния детектив, който трябвало да следи Елиз.

— Бракът им му е струвал уважението на приятели и познати, но той е толкова лудо влюбен, че това не го интересува. Отписал е и следващото си преизбиране. Изпитват силна страст един към друг. Въпреки че тя имала извънбрачна връзка, съдията я обичал твърде много, за да й вдигне скандал. Но историята е приключила, а бракът спасен. Всички са щастливи.

— Тя не знае, че мъжът й е наел Наполи?

— Така поне твърди той.

— Значи дамата е казала истината, когато заяви, че никога не е чувала за Наполи.

— Предполагам.

— И съдията е убеден, че връзката е прекратена?

— О, да, в това няма съмнение.

ДиДи го погледна озадачено, когато партньорът й заяви:

— Любовникът на госпожа Леърд е бил Коулмън Гриър.