Сандра Браун
Рикошет (1)

Пролог

Мисията за издирване бе прекратена в 18:56.

Нерадостният резултат бе съобщен от полицейския началник Кларънс Тейлър на пресконференция, излъчена по местната телевизия. Мрачното му изражение подхождаше на късата му коса и осанката на военен.

— Полицейският отдел, както и всички свързани с него служби, посветиха безброй часове на издирването с надеждата да спасим или поне да открием тялото. Но въпреки изтощителните усилия на служителите на закона, бреговата охрана и цивилните доброволци, за няколко дни не бяха намерени никакви обнадеждаващи следи. Така стигнахме до тъжното заключение, че е безполезно да продължаваме с организираното издирване.

Единственият клиент на бара, който се взираше в екрана на телевизора в ъгъла, допи уискито си на един дъх и стовари чашата върху барплота за следващото.

Барманът задържа отворената бутилка.

— Сигурен ли си? — попита загрижено той. — Здравата ще се насвяткаш, приятел…

— Наливай!

— Има ли кой да те откара у дома?

Барманът срещна заплашителния му поглед, сви рамене и наля.

— Мъртъв си.

„Не, не аз“, помисли си клиентът.

Затънтен в непривлекателна част на Савана, недалеч от центъра на града, барът „При Смити“ не бе често посещаван нито от туристи, нито от уважаващи себе си местни жители. Не бе заведение, в което човек може да се позабавлява или да разпусне на спокойствие. Не бе дори спирка от традиционната обиколка по кръчмите в Деня на свети Патрик.

Питиетата се поръчваха чисти или с изцеден лимон — като онзи, които барманът разсеяно белеше, докато гледаше новинарската емисия. Заради нея бяха отложили повторението на поредния епизод на „Сейнфелд“.

На екрана шериф Тейлър благодареше за неуморните усилия на полицията, отряда с кучета, речния патрул, водолазите…

— Би ли изключил звука? — обади се клиентът.

Барманът изпълни молбата му.

— Увърта, защото се налага. Но подтекстът на всички тези брътвежи е, че трупът вече е станал храна за рибите.

Пиячът се подпря с лакти на бара, приведе се и се загледа в кехлибарената течност в чашата си. После замислено я плъзна по лакирания плот.

— Десет дни в реката! — Барманът скептично поклати глава. — Няма начин да оцелее. Голяма трагедия, особено за семейството. Човек никога не знае каква съдба ще сполети близките му, нали? — Той посегна към друг лимон. — Бих се побъркал, ако знаех, че някой, когото обичам, е в реката или в океана при това скапано време.

Сетне погледна към единствения прозорец в бара — широк, но висок едва петдесетина сантиметра, разположен близо до тавана. През него се разкриваше малък отрязък от външния свят, ако някой изобщо си направеше труда да погледне. Слабата светлина едва разкъсваше потискащия сумрак в бара. Приличаше на лъч надежда, който се прокрадва сред царящата вътре безнадеждност.

През последните четиридесет и осем часа крайбрежната част на Джорджия и Южна Каролина бе подгизнала от проливен дъжд. Пороите неумолимо се сипеха над града от надвисналите сиви облаци.

На моменти дъждовната завеса ставаше така плътна, че отсрещният бряг на реката не се виждаше. Ниските квартали се бяха превърнали в езера. Част от улиците бяха наводнени и затворени. Водата в улеите се стичаше, наподобявайки речни бързеи.

Барманът забърса с кърпа лимоновия сок от пръстите си и почисти острието на ножа.

— В този потоп не бих ги упрекнал, че прекратяват издирването. Може би никога няма да намерят трупа. Това означава, че случаят ще остане неразкрит. Убийство или самоубийство е било? — Остави кърпата и се облегна на бара. — Какво мислиш?

Клиентът вдигна премрежения си поглед към него и глухо отрони:

— Знам какво е станало.