Никълас Еванс
Лечителят на души (7)

Втора глава

Том Букър се събуди в шест и докато се бръснеше, пусна местната телевизионна станция да чуе новините. Някакъв тип от Оукланд спрял колата насред моста Голдън Гейт, застрелял жена си и двете си деца и после се хвърлил във водата. Движението и в двете посоки било спряно. В източните предградия една жена, излязла да потича за здраве по хълмовете зад къщата си, била разкъсана от пума.

В светлината на лампата над огледалото почернялото от слънцето лице на Букър изглеждаше зелено от пяната за бръснене. Банята бе олющена и занемарена и Том можеше да се изкъпе, само ако се наведе под душа над ваната. Все му се струваше, че мотели като този са строени за някакви мънички човечета с чевръсти пръсти, които наистина предпочитат калъпите сапун да са с размерите на кредитна карта, в опаковки, удобни за тях.

Том Букър се облече и седна на леглото да си обуе ботушите; хвърли един поглед към малкия паркинг, задръстен с пикапите и камионетките, които бяха пристигнали за курсовете по езда. Както се бе оказало предната вечер, за занятията за начинаещи се бяха записали двайсет души и още толкова — за часовете за напреднали. Бяха прекалено много, но Том не обичаше да връща хора. Не толкова заради тях самите, колкото заради конете. Облече си зеленото вълнено яке, взе шапката и по тесния бетонен коридор тръгна към рецепцията.

Младият управител — по произход китаец, тъкмо слагаше при кафемашината голяма чиния понички, които изглеждаха отвратително. Ухили се до уши на Том.

— Добро утро, господин Букър! Как сте?

— Благодаря, добре — отвърна Том и остави ключовете върху плота. — А вие как сте?

— Не мога да се оплача. Няма ли да си вземете от поничките?

— Не, благодаря.

— Всичките на хората от ездитната школа ли ги оставяте?

— Обзалагам се, че ще ги излапат като топъл хляб. До скоро!

— Довиждане, господин Букър.

Докато вървеше към пикапа, му се стори студено и влажно, но още бе изгрев-слънце, облаците бяха високо и Том знаеше, че не след дълго ще напече. Вкъщи, в Монтана, още имаше две педи сняг, докато тук, в окръг Мейрин, където бяха пристигнали предната вечер, вече се усещаше пролетта. Така де, бяха в Калифорния. Тук всичко им беше като по поръчка, дори времето. Том би дал какво ли не, само и само да се прибере вкъщи.

Потегли с червения шевролет по магистралата, сетне свърна в обратна посока по шосе 101. Хиподрумът се беше сгушил в гориста долина между полегати хълмове на четири-пет километра от града. Предната вечер, преди да се регистрира в мотела, Том бе докарал тук караваната и бе пуснал Римрок на ливадата. Забеляза, че някой вече е наслагал покрай пътя табелки с надпис „Ездитна школа на Букър“, и го доядя. Ако мястото бе по-трудно за намиране, може би някои от по-тъпите щяха да отпаднат.

Мина през портата и спря на тревата край голямата арена с пясък, вече полят с вода и старателно подравнен с гребло. Не се виждаше жива душа. Римрок го забеляза от другия край на ливадата и докато Том прекрачи оградата, конят вече бе при него. Бе осемгодишен дорест състезателен жребец за надбягвания на къси разстояния с бяло петно върху муцуната и беличко около копитата, с което приличаше на конте по бели чорапи, тръгнало да поиграе тенис. Том го бе отгледал и възпитал сам. Погали коня по врата, позволи му да подуши лицето му и му каза:

— Днес те чака доста работа, мой човек.

Обикновено провеждаше занятията с два коня, та да си поделят бремето. Но кобилата Бронти щеше да се ожреби всеки момент и се наложи Том да я остави в Монтана. Освен другото искаше да се прибере и заради нея.

Обърна се, облакъти се на оградата и заедно с жребеца се загледа мълком в празното пространство, където следващите пет дни щеше да бъде пълно с изнервени коне и с още по-изнервените им собственици. След като те с Римрок поработеха с тях, повечето щяха да се приберат не така нервни и затова си струваше усилията. Но за месец това бе четвъртият курс по езда, който Том водеше, и вече бе започнало да му втръсва от проблемите, които неизменно се повтаряха.

За пръв път от двайсет години смяташе да почива през пролетта и лятото. Да не води курсове, да не пътува непрекъснато. Бе решил да остане в ранчото, да се заеме с обучението на някои от своите жребчета, да помогне и на брат си. Сигурно остаряваше. Бе на четирийсет и пет години, скоро щеше да навърши четирийсет и шест. Когато навремето се захвана с курсовете, всяка седмица изкарваше по един, работеше цяла година, без изобщо да почива, и това му доставяше огромно удоволствие. Само дето хората не бяха толкова умни, както конете.

Рона Уилямс, собственичката на хиподрума, която всяка година по това време провеждаше курс, го бе забелязала и идваше откъм конюшните. Бе дребничка и слаба, с блеснали като на фанатик очи и макар да наближаваше четирийсетте, носеше косата си сплетена на две дълги плитки. Момичешката й прическа бе в рязък контраст с мъжкаранската й походка: Рона вървеше като човек, свикнал да му се подчиняват. Беше симпатична на Том. Скъсваше се от работа, само и само курсът да мине успешно. Той й изкозирува и жената се усмихна, сетне погледна небето.

— Хубав ден се отваря!

— Дума да няма. — Том кимна към шосето. — Гледам, наслагали сте нови табелки. Да не би някой от тия четирийсет бесни коне да се изгуби.

— Трийсет и девет.

— Защо? Има отказали се?

— А, не. Трийсет и девет коня и едно магаре — ухили се Рона. — Собственикът му е актьор или нещо от тоя род. От Лос Анджелис.

Том въздъхна.

— Милост нямаш, Рона. Нищо чудно да ме накараш да се боря и с мечка.

— Виж, това е идея.

Отидоха заедно на арената и обсъдиха програмата. Тази сутрин на Том му престоеше да работи с жребчетата. Нали бяха цели двайсет, можеха да откарат и до вечерта. Утре бяха занятията с напреднали, а ако останеше време, Том щеше да покаже на който пожелае и как с кон се пасе добитък.

Бе купил нови високоговорители и искаше да ги изпробва; Рона му помогна да ги свали от шевролета и да ги закрепи край грубо скованите пейки, където щеше да е публиката. Щом ги включиха, високоговорителите запукаха от статичното електричество, после забръмчаха заплашително, сякаш в очакване, а Том прекоси арената с гладичък недокоснат пясък и заговори в микрофона, прикачен към слушалките.

— Здравейте, приятели! — екна гласът му сред дърветата, които се извисяваха величествено в неподвижния въздух над долината. — Това е шоуто на Рона Уилямс, а аз съм Том Букър, укротител на магаретата на звездите.

След като провериха всичко, отскочиха до града да закусят. Смоуки и Ти Джей, двете момчета, които Том бе довел от Монтана да му помагат по време на четирите курса, вече бяха в закусвалнята. Рона си поръча каша от овесени ядки, а Том — бъркани яйца, пълнозърнест хляб и голям портокалов сок.

— Чухте ли за жената, която излязла да потича за здраве и била разкъсана от пума? — попита Смоуки.

— И пумата ли е тичала за здраве? — поинтересува се Том, ококорил сини очи — самото въплъщение на невинността.

Всички прихнаха.

— Защо пък да не потича — каза Рона. — Не забравяйте, приятелчета, че сме в Калифорния.

— Ами да! — вметна Ти Джей. — Разправят, че била с клинче от ликра и носела от ония, мъничките слушалки.

Смоуки ги изчака да свършат със задявките — не им се сърдеше, беше им станало нещо като ритуал на закуска да го взимат на подбив. Том го обичаше. Смоуки надали щеше да спечели Нобелова награда, но опреше ли до коне, наистина имаше невероятен нюх. Стига да работеше здравата, някой ден щеше да стане много добър. Том се пресегна и разроши косата му.

— Всичко е наред, Смоуки!

 

 

На фона на воднистосиньото следобедно небе лениво кръжаха два мишелова. Извисиха се още повече, понесени от топлите въздушни течения в долината, и изпълниха пространството между върхарите на дърветата и билото на планината със зловещо пресекливо грачене. На двеста метра под тях в облак прах се разиграваше поредната от двайсетте драми за деня. Слънцето, а може би и табелите покрай пътя бяха привлекли тълпа, каквато Том не бе виждал на този хиподрум. По пейките нямаше нито едно свободно място, а хората продължаваха да прииждат, плащайки по десетачка на човек на помощниците на Рона при входа. Жените на щандовете за закуски въртяха голям бизнес; миришеше на скара.

Насред арената имаше заградено пространство от около десетина метра по диагонал, в което работеха Том и Римрок. Потта вече се стичаше на вадички по прашното лице на Том и той я обърса в ръкава на избелялата си риза с копчета тик-так. Под износените кожени наколенки, които носеше над дънките, краката му се бяха спарили. Вече бе работил с единайсет жребчета, това — красив черен породист кон, му беше дванайсетото.

Винаги разговаряше най-напред със собственика, за да научи, както обичаше да се изразява, „историята на коня“. Обязден ли е? Имало ли е някакви по-особени проблеми? Проблеми винаги имаше, но най-често за тях му казваше не собственикът, а конят.

Случаят с този дребен чистокръвен жребец бе твърде показателен. Собственичката твърдеше, че имал навика да я хвърля от седлото и не искал да потегли. Бил мързелив, дори своенравен. Но когато Том и Римрок го накараха да кръжи около тях в заграденото пространство, конят им каза нещо друго. Том задължително обясняваше по микрофона какво върши, та насъбралите се да са наясно. Опита се да не прави за смях собственичката.

— Тук чувам нещо друго — рече той. — Винаги е интересно да изслушаш и версията на коня. Ако беше своенравен и мързелив, както твърдите вие, щяхме да го видим да маха с опашка и да преде с уши. Този кон обаче е не своенравен, а уплашен. Вижте колко напрегнат е.

Жената бе застанала от другата страна на оградата и облегната на нея, наблюдаваше. Кимна. Том накара Римрок да пристъпва със ситни крачки, така че винаги да са обърнати към кръжащия около тях породист жребец.

— И как стои със задницата към мен? Ако питате за мнението ми, не иска да тръгне, понеже, стори ли го, си има неприятности.

— Не умее и да минава от тръс в галоп — поясни жената.

На Том му идеше да я скастри, но се сдържа.

— Така ли? — рече само. — Аз пък виждам друго. Може би си мислите, че го карате да мине в галоп, тялото ви обаче му казва друго. Поставяте му прекалено много условия. Казвате му: „Върви, всъщност не, недей да вървиш!“, или „Върви, ама не бързай!“. Конят го усеща. Тялото ви не може да го излъже. Ритате ли го, за да тръгне?

— Да, защото иначе не помръдва.

— А после, щом тръгне, дърпате юздата, понеже ви се струва, че препуска прекалено бързо.

— Да. Понякога.

— Понякога, значи. И после ви хвърля от седлото.

Жената кимна. Известно време Том мълча. Собственицата на жребеца разбра какво означава това и върху лицето й се изписа гузност. Беше се издокарала като героиня от уестърн, само шапката й сигурно струваше триста долара. А за жребеца вероятно се бе изръсила с цяло състояние. Том се опита да привлече вниманието му. Държеше двайсетина метра намотано въже, което метна така, че да удари коня отстрани и той да препусне в галоп. Прибра въжето, после го хвърли пак.

— Искам да се отпусне, да види, че няма нищо страшно — поясни той. — Ето, вече не е така напрегнат, както в началото. Вижте как изправя задница! И не подвива опашка. Разбра, че и да тръгне, няма да си изпати. — Том метна отново въжето и конят мина плавно от тръс в галоп. — Видяхте ли? Има огромна промяна. Животното вече се чувства по-добре. Не след дълго, стига да се потрудите, ще сте в състояние да правите преходите и без да дърпате юздата.

„Да не вярваш“ — добави наум. Жената щеше да отведе клетия кон вкъщи и щеше да го язди точно както досега: целият труд на Том щеше да иде на вятъра. При тази мисъл както винаги му се сви сърцето. Ако поработеше здравата с жребеца, вероятно щеше да го имунизира срещу глупостта и страховете на жената. Сега породистият кон препускаше спокойно, но Том бе работил с него само в едната посока, ето защо го накара да се обърне и повтори всичко отначало и в другата посока.

Това им отне близо час. Когато приключиха, конят бе плувнал в пот. Но щом Том го накара да спре, животното сякаш беше разочаровано.

— Оставя ли го, ще си играе чак до довечера — отбеляза Том. — Хей, господине, върнете ми топката, ако обичате! — Тълпата се засмя. — Конят ще ви се подчинява, стига да не дърпате непрекъснато юздата — продължи той и погледна жената.

Тя кимна и се помъчи да се усмихне, но Том видя, че съвсем е оклюмала, и изведнъж му домъчня. Отиде с Римрок при нея и изключи микрофона, така че да го чува само тя.

— Касае се за елементарно чувство за самосъхранение — поясни благо той. — Тези животни имат огромно сърце и наистина дават мило и драго да угодят на господаря си. Но когато получават объркани команди, единственото, което са в състояние да сторят, е да помислят за оцеляването си. — Усмихна се от седлото и продължи: — Яхнете го, ако искате, и ще се убедите.

Още малко, и жената щеше да се разплаче. Прекрачи оградата и тръгна към дребния породист кон, който не сваляше очи от нея. Позволи й да се приближи и да го помилва по врата. Том ги наблюдаваше.

— Няма да ви се сърди за миналото, ако не му го натяквате — каза той. — Няма по-великодушно същество на този свят от коня.

Жената поведе жребеца към изхода, а Том се върна с Римрок в средата на арената, без да нарушава възцарилото се мълчание. Свали шапка и докато бършеше потното си чело, се взря с присвити очи в небето — мишеловите още кръжаха над тях и грачеха жално. Том отново си сложи шапката и включи микрофона.

— И така, приятели. Кой е следващият?

Беше онзи тип с магарето.