Никълас Еванс
Лечителят на души (31)

Четвърта глава

Късно в неделя Том провери за последно конете и отиде да си приготви багажа. Скот стоеше по пижамка на площадката на стълбите, а Даян, не повярвала в обяснението на момчето, че не му се спи, го пращаше за кой ли път да си ляга. Самолетът им бе в седем сутринта и децата бяха сложени още преди часове в креватчетата.

— Ако не престанеш, няма да те взема, чу ли?

— Ама как ще ме оставиш тук самичък?

— Ей така.

— Няма да ме оставиш.

— А да видим дали няма!

Том се качи по стълбата и съгледа камарите дрехи и наполовина подредените куфари. Намигна на снаха си и без да продумва, поведе племенника си към стаята на близнаците. Крейг вече спеше. Том приседна на леглото на Скот и двамата си зашепнаха за Дисниленд и на кои въртележки ще се качат най-напред, докато клепачите на детето не натежаха и то не се унесе.

На път към стаята си Том мина покрай спалнята на Франк и Даян, тя го видя, благодари му и му пожела „лека нощ“. Том си приготви багажа за седмицата, през която нямаше да го има — не бе много — после се опита да почете, но не можеше да се съсредоточи.

Докато бе навън при конете, бе видял как Ани се прибира с форда от летището, където бе закарала мъжа си и Грейс. Том отиде на прозореца и погледна към къщата при потока. Жълтите щори на прозореца бяха осветени и той зачака с надеждата да я види, но тя не се появи.

Изми се, съблече се, легна и пак се опита безуспешно да почете. Угаси лампата и пъхнал длани под главата, си представи как Ани е сам-сама в къщата, как ще е сама цяла седмица.

Смяташе да потегли за Шеридан към девет и реши да мине и да се сбогува с нея. Въздъхна, обърна се и най-сетне потъна в сън, който не му донесе успокоение.

 

 

Ани се събуди към пет и известно време гледа луминесцентно жълтото на щорите. Къщата тънеше в тишина, толкова крехка, та й се стори, че ще я наруши и с най-лекото помръдване на тялото си. Явно се бе унесла отново, защото по едно време чу в далечината шум на автомобилен двигател и си каза, че Букърови сигурно тръгват към летището. Дали и Том бе отишъл да ги изпрати? Може би. Стана и вдигна щорите. Но колата бе потеглила, пред ранчото нямаше никого.

Слезе долу, както беше с тенис фланелката, и си направи кафе. Застана с чашата между дланите на прозореца във всекидневната. Покрай ручея и в падините при склона на далечната долина се стелеше мъгла. Том вероятно вече бе при конете, за да ги нагледа още веднъж, преди да замине. Ани можеше да излезе да потича и случайно да го срещне. Ами ако той дойдеше, както й бе обещал, да се сбогува и нея я нямаше?

Качи се горе и напълни ваната. Без Грейс къщата изглеждаше ужасно празна, обгърната в потискаща тишина. Ани намери някаква що-годе поносима музика на транзисторчето на дъщеря си и легна в горещата вода без особена надежда, че ще се успокои кой знае колко.

След един час вече се беше облякла. Почти през цялото време бе умувала какво да си сложи, обличаше ту едно, ту друго, докато накрая се ядоса на себе си, задето е такава глупачка, и напук на себе си навлече старите дънки и фланелка. Не беше ли все тая как ще е облечена? Том щеше да се отбие колкото да й каже „довиждане“.

Накрая, след като надзърта поне двайсет пъти през прозореца, го видя да излиза от ранчото и да мята сака в багажника на шевролета. Когато спря при разклона, за миг й мина мъчителната мисъл, че ще завие в другата посока и ще потегли по алеята към шосето. Той обаче подкара към къщата при потока. Ани отиде в кухнята. Искаше да я завари да върши нещо, все едно не се е случило кой знае какво. Притеснена до смърт, се заозърта. Нямаше с какво да се заеме. Вече бе свършила всичко, бе изпразнила миялната машина, бе хвърлила боклука, дори бе лъснала мивката (както никога), колкото да убие времето, докато дойде Том. Реши да направи кафе. Чу как гумите на шевролета изскърцват по чакъла навън, погледна през прозореца и видя, че Том завива, та щом се сбогуват, да потегли веднага. Той също я забеляза и й махна.

Свали си шапката и преди да влезе, почука тихо по рамката на входната врата.

— Здравей!

— Здрасти!

Стоеше на прага и мачкаше периферията на шапката.

— Грейс и Робърт качиха ли се на самолета?

— А, да. Чух, че и Франк и Даян заминаха.

— Така ли?

— Да.

Известно време се чуваше само как кафето се стича в кафеварката. Нямаха сили да кажат и дума, дори да се погледнат в очите. Облегната на мивката, Ани мачкаше нервно с пръсти дланта си и се мъчеше да изглежда спокойна.

— Ще пиеш ли кафе?

— Не, благодаря. Ще тръгвам.

— На добър път.

— Слушай!… — Том извади от джоба на ризата си някакво листче и пристъпи да й го подаде. — Това е телефонният номер в Шеридан, на който можеш да ме намериш. Ако случайно възникне някакъв проблем.

Ани взе листчето.

— Благодаря ти. Кога ще си дойдеш?

— Сигурно в събота. Смоуки ще намине утре да нагледа конете. Казах му, че ще храниш кучетата. Винаги когато поискаш, можеш да яздиш Римрок.

— Благодаря. Сигурно ще се възползвам.

Погледнаха се, Ани му се усмихна плахо и той кимна.

— Е, да вървя — каза й, после се обърна и отвори входната врата, а Ани го последва на верандата.

Имаше чувството, че някой се е вкопчил в сърцето й и изстисква и последните капчици живот. Том си сложи шапката.

— Всичко хубаво, Ани!

— На добър път!

Застана на верандата и загледа как той се качва в автомобила. Том запали двигателя, докосна периферията на шапката си и пое по пътя.

 

 

Кара четири и половина часа, ала измерваше пътя не с времето, а с болката, която с всеки изминат километър стягаше все повече гърдите му. Точно на запад от Билинг, погълнат от мислите си за Ани, насмалко не блъсна отзад камион, прекарващ добитък. Реши при следващата отбивка да завие на юг, по някой второстепенен път, който минава през Лъвъл.

Наблизо бе Кларкс Форк и Том подкара по земи, които бе познавал като дете, но които сега му бяха чужди. Не бе останала и следа от старото ранчо. Нефтодобивната компания отдавна бе изсмукала малкото петрол и бе разпродала земята на парцели, прекалено малки, та човек да се препитава от тях. Том подмина затънтеното гробище, където бяха погребани баба му и дядо му, както и прабаба му и прадядо му. Ако не бе в такова настроение, щеше да купи цветя и да спре, но сега не му беше до това. Единствени планините Прайър може би щяха да му предложат някаква слаба утеха. Затова южно от Бриджър той зави наляво и пое по неасфалтираните, покрити с червен прахоляк пътища за там.

Но болката в гърдите му само се усили. Той свали прозореца и подложи лице на вятъра, ухаещ на пирей. Доядя го, задето се държи като влюбчив гимназист. Трябваше да спре за малко и да се окопити.

След последния път, когато бе идвал по тези места, над каньона Бигхорн бяха построили нова панорамна площадка с голям паркинг, табели и карти, на които бе обяснено всичко за геологията и така нататък. Сигурно бяха постъпили добре. Японците, изсипали се от две коли, се снимаха за спомен, едно младо семейство го помоли да го щракне, та и мъжът, и жената да са на фотографията. Том изпълни молбата им, младежите се усмихнаха и му благодариха четири пъти, после всички се натъпкаха пак в колите и го оставиха сам с каньона.

Той се облегна на металния парапет и погледна от извисилата се на триста метра жълтеникаворозова набраздена варовикова скала гънещата се като змийче жабунясала вода долу.

Защо не бе прегърнал Ани? Знаеше, че го иска и тя, защо тогава не го бе направил? Откога бе започнал да спазва приличие в тези неща? Досега бе смятал, че щом един мъж и една жена се привличат, не бива да страдат от предразсъдъци. Да, Ани наистина беше женена. Но в миналото това не го бе спирало, освен ако съпругът не му беше приятел или от ревност не бе в състояние да извърши убийство. Какво го прихващаше сега? Мъчеше се безуспешно да намери отговор; нямаше прецедент, по който да съди.

Долу, на около сто и петдесет метра видя пухкавите черни гръбчета на някакви птици, чието име не знаеше — политнаха на фона на зелената река. Изведнъж проумя какво изпитва. Потребност. Същата потребност, каквато преди толкова години бе изпитвала Рейчъл и на която той не бе успял да отвърне нито тогава, нито преди или след това. Сякаш с допира на устните си оная нощ Ани му бе отнела някаква жизненоважна част, чиято липса Том усещаше едва сега.

 

 

„Така е по-добре“ — рече си Ани. Беше му благодарна — или поне мислеше, че някой ден ще бъде, задето той се е показал по-силен от нея.

След като Том замина, тя не се поддаде на емоциите и реши този и следващите дни да свърши куп неща. Да се обади на приятелите си, които й бяха изпратили съболезнованията си по факса и на които още не бе отговорила, да звънне на адвоката, за да обмислят неприятните подробности около компенсациите след уволнението й, да свърши онова, което миналата седмица бе зарязала по средата. Щеше да се наслаждава и на самотата, да се разхожда, да язди, да чете, можеше дори да напише нещо, макар и да не й хрумваше какво. Щом си дойдеше Грейс, щеше да я посрещне с бистра глава и вероятно със спокойна душа.

Оказа се обаче, че не е чак толкова лесно. Сутрешните облаци се бяха разсеяли и денят пак бе съвършен: ясен и топъл. Ани се опита и нейното настроение да е същото, да изпълни всички задачи, които си бе поставила, но не успя да се пребори с безжизнената пустота вътре в себе си.

Някъде към седем си наля чаша вино, сложи я отстрани на ваната и реши да се изкъпе и да си измие косата. Намери на транзисторчето на Грейс станция с музика на Моцарт и макар звукът да не бе чист, все пак й помогна да поразсее налегналата я самота. За да се ободри, си облече любимата рокля, онази, черната на розовите цветчета.

Щом слънцето се скри зад планината, се качи на форда и отиде да нахрани кучетата. Те изскочиха неизвестно откъде и се завтекоха да я посрещнат, сетне я изпроводиха като пръв приятел до конюшнята, където държаха храната за тях.

Тъкмо напълни купичките, когато чу шум на двигател и се учуди, че кучетата не реагират. Остави храната пред тях и отиде на вратата.

Видя го може би само миг, преди да я е забелязал и той.

Стоеше пред шевролета. Вратата на автомобила зееше, фаровете светеха в спускащия се здрач. Когато Ани застана на прага, Том се обърна и я видя. Свали си шапката, въпреки че за разлика от сутринта не я замачка нервно в ръце. Лицето му бе вглъбено. Стояха на около пет метра един от друг, без да се помръдват и да продумват.

— Казах си, че… — поде накрая Том и преглътна. — Реших да се върна.

Ани кимна и нечуто промълви:

— Да.

Искаше й се да иде при него, но не бе в състояние да се помръдне, а Том го усети, остави шапката върху покрива на автомобила и тръгна към нея. Докато го гледаше как се приближава, Ани се уплаши, че чувствата, надигнали се в нея, ще я пометат и смажат. Ето защо се пресегна като удавник към Том, а той пристъпи в обятията й, прегърна я, притисна я до себе си и я спаси.

Вълната я заля и вкопчена в него, Ани се разрида и затрепери като листо. Том я притисна още по-силно до себе си, зарови глава, затърси лицето й и усетил, че по страните й се стичат сълзи, започна да ги пие и пресушава с устни. Щом се поуспокои, Ани плъзна лице по влажните му бузи и намери устата му.

Том я зацелува, както я бе целувал в планината, но с някаква ненаситност, която сега и двамата не искаха да загърбват. Обгърна с ръце лицето й, за да я целуне по-страстно, а Ани плъзна длани надолу по гърба му, обхвана го под мишниците и почувства колко стегнато и слабо е тялото му, толкова слабо, че усети под пръстите си ребрата му. Том също я замилва по тялото и от допира му тя потрепери.

Пуснаха се, за да си поемат дъх и да се погледнат.

— Не мога да повярвам, че си тук — простена Ани.

— Аз пък не мога да повярвам, че изобщо съм заминавал.

Хвана я за ръка и я поведе покрай шевролета, чиято врата още зееше, а фаровете разсейваха сгъстяващия се мрак. Небето над тях наподобяваше тъмнооранжев купол, който при черното петно на планината бе изпъстрен с пурпурни и кървавочервени облаци. Ани изчака на верандата Том да отключи входната врата.

Без да включва осветлението, той я поведе през тънещия в здрач хол. Стъпките им отекнаха по скърцащото чворесто дюшеме. От снимките по стените ги гледаха сепийните лица на отдавна живели хора.

Ани желаеше толкова много Том, че докато се качваха по широките стълби, чак й призля. Стигнаха площадката и все така хванати за ръце, минаха покрай отворените врати на стаи, които с разхвърляните из тях дрехи и играчки приличаха на изоставен кораб. Вратата на стаята на Том също бе отворена и той отстъпи встрани, та Ани да влезе първа, сетне я последва и затвори.

Тя бе изненадана колко просторна и гола е стаята, изобщо не бе такава, каквато си я бе представяла често вечер, докато бе гледала светещия прозорец. Сега през същия този прозорец видя къщата при потока, която се чернееше на фона на небето. Помещението бе изпълнено с гаснещо сияние, обагрящо всичко, до което се докоснеше, в коралово и сиво.

Том притегли Ани и отново я целуна. Сетне, без да продумва, започна да разкопчава дългата редица копченца отпред на роклята й. Ани го загледа, впери очи в пръстите му, после в лицето му, което бе така съсредоточено, че върху него се бе врязала бръчица. Той я погледна, видя, че го наблюдава, но не се усмихна и без да сваля очи от нея, просто разкопча и последното копче. Роклята се разтвори и когато Том пъхна ръце под нея и замилва Ани по кожата, тя изстена и потрепери. Както и преди, обхвана страните й с длани, наведе се и нежно целуна гърдите й над сутиена.

Ани сведе назад глава, затвори очи и си помисли, че съществува само това, нищо друго. Че няма друго време, място и същество освен сега, тук и той, те. Каза си още, че няма смисъл да умува за последиците и дали връзката ще е постоянна, дали постъпва правилно, или греши, защото всичко, всичко останало сега нямаше никакво значение. Бяха орисани да го изживеят, щяха да го изживеят и го изживяваха.

 

 

Том я заведе при леглото и спряха, докато тя си изуе обувките. Сетне тя започна да разкопчава ризата му. Сега бе негов ред да я наблюдава и той я загледа като омагьосан.

Никога досега не се бе любил в тази стая. Нито пък на място, което след Рейчъл да нарече свой дом. Бе лягал в леглата на жени, но нито веднъж не ги бе водил в своето. Бе гледал на секса като на нещо делнично, бе внимавал да не се обвързва, за да запази свободата си и да не си навлича чувствата, които бе изпитвала Рейчъл и които сега самият той изпитваше към Ани. Ето защо присъствието й в това светилище — неговата стая, придоби смисъл, който го плашеше, но и очароваше.

От процеждащата се през прозореца светлина кожата й блестеше. Тя разкопча колана и горното копче на дънките му и издърпа ризата, за да я смъкне от раменете му.

За миг, докато събличаше потника си, Том престана да я вижда, но усети дланите й върху гърдите си. Наведе се и я целуна между гърдите, вдишвайки дълбоко нейната миризма, сякаш за да се удави в нея. Смъкна полека роклята от раменете й.

— О, Ани!

Тя отвори устни, ала не каза нищо, само го погледна в очите и се пресегна да разкопчае сутиена си. Бе най-обикновен, бял, обточен със семпла дантела. Ани смъкна презрамките и го остави да падне. Тялото й беше хубаво. Кожата й бе бяла, ако не се брояха вратът и ръцете, целите на златисти лунички от слънцето. Гърдите й бяха по-големи, отколкото бе очаквал Том, макар и все още стегнати, с едри зърна. Хвана ги, сетне долепи до тях и лице и усети как от докосването на устните му зърната й набъбват и се втвърдяват. Ръцете й бяха върху ципа на дънките му.

— Хайде! — примоли се тя през шепот.

Том отметна избелелия юрган върху леглото, Ани легна върху чаршафите и загледа как той сваля ботушите и чорапите, а после дънките и гащетата си. Том не изпитваше никакъв срам, не забелязваше и тя да се срамува: всъщност защо да се срамуват от нещо, което не зависеше от тях, а идваше от някаква по-дълбинна сила, разтърсила не само телата им, но и техните души?

Коленичи до нея на леглото, Ани се пресегна и обхвана с ръце възбудения му член. Наведе се и потърка о него устни толкова нежно, че Том потрепери и волю-неволю затвори очи, за да устои на сладостната, почти непоносима тръпка.

Когато отново намери сили да я погледне, видя, че очите й са премрежени от страст не по-малко от неговите. Тя пусна члена му, легна и повдигна хълбоци, та Том да смъкне сивите й гащета, най-обикновени, памучни. Той прокара длан по нежното хълмче под тях и ги свали внимателно.

Показа се триъгълник гъсти свилени косъмчета с цвят на тъмен кехлибар. Къдравите им връхчета заблещукаха на гаснещата светлина на деня. Точно над тях се виждаше избледнял белег от цезарово сечение. И Том не знаеше защо, но белегът го трогна и той прокара устни по него. От допира на косъмчетата и топлата сладостна миризма, която го лъхна, се развълнува още повече, вдигна глава и приседна на пети, за да си поеме дъх и да види Ани по-добре.

Гледаха се, както бяха голи, пиеха се с очи и разпалваха още повече невероятното си споделено желание, на което още не даваха воля. Въздухът бе изпълнен с припряното им синхронно дишане, стаята сякаш се разширяваше и свиваше в ритъм с него досущ като огромни бели дробове.

— Искам да те усетя в себе си — прошепна Ани.

— Нямам нищо подръка…

— Не се безпокой. Безопасно е. Хайде, ела!

С лека припряна бръчица се пресегна да обхване отново члена му и когато обви пръсти около него, на Том му се стори, че тази жена вече притежава самата му същност. Пак коленичи и се остави Ани да го притегли към себе си.

Докато я гледаше как се разтваря пред него и усещаше нежния допир на телата им, най-неочаквано си представи онези птички с широки криле, черни и безименни, политнали под него върху зеления фон на реката. Изпита чувството, че се връща от далечно място, където е бил заточен, и че тук, единствено тук, отново може да се почувства цялостен човек.

 

 

Когато Том я облада, на Ани й се стори, че е отприщил в слабините й някаква топла неудържима вълна, заляла бавно цялото й тяло, за да обгърне съзнанието й и да се плисне в мозъка й. Усети как членът му набъбва още повече вътре в нея, как те като двете половини на едно цяло се плъзгат и се сливат. Почувства милувката на мазолестите му длани върху гърдите си, отвори очи и видя, че е свел глава да ги целуне, да прокара по тях език и да захапе зърното й.

Кожата му беше бяла, макар и малко по-мургава от нейната, а косъмчетата по гърдите му бяха по-тъмни от неговата коса, изсветляла от слънцето. Както и бе очаквала, тялото му бе някак ъглесто и гъвкаво, явно от многото работа. Любеше се със същата вглъбеност и самоувереност, с които вършеше и всичко останало, но понеже сега бе насочил цялото си внимание към нея, беше по-открит и напорист. Ани не проумяваше как така това тяло, което не е виждала никога, тази плът, ръцете и краката му, които не е докосвала, са й толкова познати и сякаш създадени за нейното тяло.

Том допря устни до трапчинката на мишницата й. Ани усети как прокарва език по косъмчетата, които, откакто бе дошла тук, не бе махала. Извърна се и видя върху нощното шкафче снимките в рамки. За стотна от секундата имаше опасност те да я свържат с един друг свят, с място, което в момента променяше и което, позволеше ли си да погледне, щеше да види затлачено с угризения на съвестта. Не биваше да го прави сега, още бе рано, започна да си втълпява тя, сетне вдигна с ръце главата на Том и затърси слепешката забравата на устата му.

Когато устните им се разделиха, Том се понадигна, погледна Ани и за пръв път й се усмихна, без да престава да я люби бавно.

— Помниш ли деня, когато за пръв път отидохме да яздим заедно? — попита го тя.

— До най-малките подробности.

— А златистите орли? Тях помниш ли?

— Да.

— И ние сме като тях. Сега.

Том кимна. Пак впиха погледи един в друг, вече без да се усмихват, все по-погълнати от страстта си, докато накрая Ани не видя как лицето му трепва. Усети как той потреперва и се изпразва на тласъци. Изви се на дъга към него и в същия миг почувства как я прерязва през слабините и плътта й сякаш се взривява, как насладата се плисва на вълни до най-отдалечените клетки на тялото й, понесла със себе си и Том, докато той не я изпълни цялата и те двамата не се сляха в едно.