Никълас Еванс
Лечителят на души (28)

Първа глава

Том Букър изпроводи с поглед форда, който се скри зад билото, и за стотен път се запита какво ли представлява мъжът, когото Ани и Грейс щяха да посрещнат. Онова, което знаеше за него, бе научил главно от момичето. Сякаш по негласна уговорка Ани почти не отваряше дума за съпруга си, а споменеше ли нещо, то засягаше главно работата, а не характера му.

Въпреки многото добри неща, които му бе казала Грейс (или може би именно заради тях), въпреки усилията си Том не можеше да се отърси от своите предубеждения спрямо този човек — нещо, което не му бе в характера. Опита се да ги осмисли, да открие някаква по-приемлива причина. В края на краищата мъжът на Ани бе адвокат. Колцина от адвокатите, които познаваше, му бяха симпатични? Не беше заради това, разбира се. Достатъчен беше и простият факт, че въпросният адвокат е съпруг на Ани Грейс. И след броени часове щеше да е тук и отново да я притежава съвсем открито. Том се обърна и влезе в конюшнята.

Юздата на Пилигрим висеше на същата кука, където я бе сложил още в деня, когато Ани го бе докарала. Том я свали и я преметна на рамо. Седлото английски модел бе на рафта под нея. По него бе полепнала прах от сеното и той я изтри с длан. Вдигна седлото заедно с кечето и го понесе покрай празните боксове към задния вход.

Утринта бе топла и ведра. Някои жребчета в най-далечното оградено пасище вече се бяха скрили в сянката на тополите. Докато вървеше към Пилигрим, Том погледна към планините и от първите перести облаци високо в синьото небе разбра, че по-късно ще излезе гръмотевична буря.

Цяла седмица бе странил от Ани, беше избягвал миговете, когато можеха да останат насаме и за които мечтаеше повече от всичко на света. Беше научил от Грейс, че ще дойде баща й. Но още преди това, докато се бяха връщали от планинските пасища, бе решил, че трябва да се държи точно така. Не бе минал и един-единствен час, през който да не си бе спомнял миризмата на Ани, допира на кожата й до неговата, как се бяха слели устните им. Споменът бе твърде силен, почти физически, та всичко това само да му се е присънило, ала Том предпочиташе да мисли за него като за сън. Всъщност какво ли друго му оставаше? Предстоеше да дойде мъжът й, а след броени дни тя щеше да си замине. Заради тях двамата, а и заради всички останали той трябваше да стои настрани и да се вижда с нея само в присъствието на дъщеря й. Единствено така щеше да издържи на подобно изпитание.

Още първата вечер се изкуши да престъпи това свое решение. Когато закара Грейс в къщата при потока, Ани ги чакаше на верандата. Том й махна и тъкмо да потегли, когато тя дойде при автомобила и докато Грейс се прибираше вътре, го заговори.

— Даян ми каза, че следващата седмица заминавали за Лос Анджелис.

— Да. Но е голяма тайна.

— А ти си щял да ходиш в Уайоминг.

— Така е. Неотдавна обещах да отскоча дотам. Един мой приятел има няколко жребчета, които иска да обяздя.

Ани кимна и известно време се чуваше само припряното пърпорене на двигателя. Усмихнаха се и Том усети, че тя също не е съвсем сигурна в каква точно територия са навлезли. Опита се да не я смущава с погледа си. По всяка вероятност съжаляваше за случилото се. Може би някой ден щеше да съжалява и той. Входната врата се отвори с трясък и Ани се обърна.

— Мамо, нали може да се обадя на татко?

— Разбира се.

Грейс се прибра отново. Когато Ани пак се извърна към Том, той видя по погледа й, че иска да му каже нещо. Нямаше намерение да слуша колко съжалявала, така че заговори пръв, та да я изпревари.

— Доколкото разбрах, идвал за края на седмицата.

— Да.

— Грейс не може да си намери място от вълнение, цял следобед снова напред-назад.

— Мъчно й е за баща й — кимна Ани.

— Сигурно. Да видим дали ще успеем да вкараме дотогава във форма онова приятелче Пилигрим, та Грейс да го поязди.

— Сериозно ли говориш?

— Защо пък да не говоря сериозно? Тази седмица ни чака доста работа, но ако нещата потръгнат, ще се опитам да го пояздя. Успея ли аз, защо и Грейс да не се изфука пред баща си?

— Значи после можем да го откараме вкъщи.

— Да.

— Том…

— Но вие можете да останете докогато искате. Това, че заминаваме, не значи, че трябва да си тръгнете и вие.

— Благодаря — усмихна се храбро тя.

— Ами да! Вероятно ще са ти нужни седмица-две, докато опаковаш компютъра, факса и другите машинарии.

Ани се засмя и Том извърна поглед, та да не издаде мъката, сковала гърдите му, задето си тръгва. Освободи ръчната спирачка на автомобила и усмихнат й пожела „лека нощ“.

Оттогава правеше, струваше, но гледаше да не остава насаме с нея. Посвети се на работата с Пилигрим с енергия, каквато не бе проявявал от времето на първите си ездитни курове.

Сутрин го тренираше, яхнал Римрок, караше го да обикаля ограденото пасище, докато се научи да минава от тръс в галоп, а после пак в тръс гладко, както — Том бе сигурен в това — го бе правил едно време, и да стъпва със задните копита точно там, където бяха отпечатъците на предните. Следобед вече без Римрок го обучаваше с повода да върви в кръг, да се приближава и отдалечава, да се обръща със задницата към него.

Понякога Пилигрим се дърпаше и хукваше; стореше ли го, Том се затичваше подире му, запазвайки разстоянието между тях, та конят да проумее, че няма смисъл да бяга, понеже човекът пак ще бъде край него и в крайна сметка може би е за предпочитане да изпълнява каквото му казва. Пилигрим се заковаваше на едно място и известно време двамата стояха, облегнати един на друг, плувнали в пот и задъхани като капнали от умора боксьори, които чакат последния гонг.

В началото Пилигрим бе озадачен от тази нова припряност, понеже дори Том нямаше как да му каже, че сега гонят срокове. Не че бе в състояние да обясни дори на самия себе си защо е така решен да възвърне формата на коня, при положение че после ще се лиши от онова, което най-много желае. Но и да не разбираше за какво става дума, Пилигрим сякаш се зарази от тази странна безмилостна страст и не след дълго се запали не по-малко от Том.

Днес най-сетне Том смяташе да го поязди.

Пилигрим го загледа как затваря вратата на оградата и идва в средата на пасището със седлото и юздата, преметната на рамото му.

— Точно така, мой човек! Защо да не опитаме?

Остави седлото върху тревата и се поотдалечи. Известно време Пилигрим гледа встрани, преструвайки се, че не е станало нищо особено и че дори да е станало, не го интересува. Но не след дълго се изкуши да извърне очи към седлото, после с почти комично движение наведе муцуна да подуши въздуха над него.

— Какво си го зяпнал такъв? Няма да те ухапе, я!

Пилигрим го изгледа кръвнишки, сетне пак извърна очи към седлото. Още беше с въжения повод, който му бе оплел Том. Удари един-два пъти с копито по земята, пристъпи и побутна с муцуна седлото. Том смъкна нехайно юздата от рамото си и като я хвана с две ръце, се зае да я оправя. Пилигрим чу как тя изплющява и я погледна.

— Не ми се прави на изненадан. Видя от сто километра, че я нося.

Зачака. Направо не можеше да си представи, че пред него е същото животно, което бе видял в онази адска конюшня в северната част на щат Ню Йорк и което бе откъснато от целия свят, отчуждено дори от себе си. Козината му лъщеше, погледът му беше бистър, а муцуната му бе зараснала така, че му придаваше едва ли не благороден вид като на някой древен римлянин, ранен в тежка битка. Том не бе виждал кон, който да се е преобразил толкова. А наред с това бе преобразил и живота на толкова много хора.

Както бе и очаквал, Пилигрим дойде при него и подуши и юздата по същи ритуален начин, както седлото. Дори не мигна, когато той му смъкна повода и му я нагласи. Пак бе малко напрегнат и мускулите му потрепваха едва забележимо, но позволи на Том да го погали по врата, а сетне и по мястото, където щеше да бъде седлото. Не отстъпи встрани, даже не отметна глава, щом усети в устата си юздечката. Макар и крехки, увереността и доверието, към които се бе стремил Том, бяха постигнати.

Той поведе коня с юздата, както бяха правили толкова пъти с повода, и го накара да кръжи около седлото, а накрая и да спре точно при него. Бавно, така че Пилигрим да вижда всяко негово движение, го вдигна и го намести върху гърба на коня, като го успокояваше било с длан, било с думи, било и с двете. Пристегна леко подпръга, после пак подкара Пилигрим, та той да свикне да се движи със седлото.

Жребецът непрекъснато мърдаше уши, но не забелваше очи, само от време на време пръхтеше едва чуто, сякаш въздишаше. Той се наведе и пристегна още подпръга, после се отпусна върху седлото и вдъхвайки кураж на Пилигрим, го подкара, така че той да свикне с тежестта му. Когато накрая Пилигрим бе готов, Том прехвърли крак през гърба му и го яхна.

Конят тръгна право напред. Мускулите му още потрепваха от дълбоко стаен страх, който едва ли някога щеше да изчезне напълно, но пристъпваше храбро и Том разбра, че стига Пилигрим да не усети уплаха у Грейс, която да се предаде и на него, тя също ще може да го язди.

А станеше ли това, момичето и майка му нямаше да има защо да стоят повече тук.

 

 

Робърт купи от любимата си книжарница на Бродуей пътеводител на Монтана и когато светна надписът „Затегнете коланите“ и самолетът започна да се снишава към Бют, той вероятно знаеше за града повече, отколкото неговите трийсет и три хиляди триста трийсет и шест жители.

След няколко минути отдолу изникна „най-богатият хълм на света“, висок хиляда седемстотин двайсет и шест метра, с най-големите залежи на сребро в страната през осемдесетте години на миналия век и на мед още трийсетина години след това. Робърт вече знаеше, че днес Бют е бледа сянка на някогашния град, макар и „да не е загубил нищо от своето очарование“, въпреки че лично той не забеляза и следа от очарование, поне от илюминатора на самолета. Сякаш някой бе струпал върху хълма багаж и бе забравил да си го прибере.

Смяташе да хване самолета до Грейт Фолс или Хелена, но в последния момент в кантората изникна някаква работа и той бе принуден да промени плановете си и да пътува със самолета до Бют. От картата остана с впечатлението, че разстоянието е огромно, но въпреки това Ани настоя да го посрещне с колата.

Робърт нямаше ясна представа как й се е отразило, че са я уволнили. Нюйоркските вестници цяла седмица пълнеха страниците си с новината. Един от тях излезе с тлъстото заглавие „Гейтс закопа Грейс“, а други преиначаваха как ли не пословицата „Който гроб копае другиму, сам пада в него“. Беше му странно, че някои по-състрадателно настроени журналисти представят Ани като жертва или великомъченица. Още по-странен му се видя непукизмът, с който тя посрещна новината, когато се върна от излета, по време на който се бе правила на краварка.

— Чудо голямо! — отсече жена му.

— Ама наистина ли не си разстроена?

— Че защо да съм разстроена? Даже съм доволна, че се отървах. Тъкмо ще се захвана с нещо ново.

Робърт дори се усъмни дали не е сбъркал телефонния номер. Може би Ани просто се правеше, че не й пука. Каза му, че й било втръснало от боричканията за надмощие и мръсните номера, че искала пак да започне да пише, където била нейната сила. Грейс се била зарадвала ужасно и била казала, че това е най-прекрасното нещо, което можело да се случи. Робърт я попита как е минал излетът и Ани отвърна лаконично, че било много красиво. После даде слушалката на Грейс, която тъкмо излизаше от банята — тя да му разкажела как са прекарали. Щели и двете да дойдат на летището, за да го посрещнат.

Докато прекосяваше асфалта, видя неколцина посрещачи, които махаха с ръка, но не забеляза сред тях Ани и дъщеря си. Взря се в двете жени с дънки и каубойски шапки, които му се усмихваха — доста нахално според него, и най-после ги позна.

— Мале, сякаш сте излезли от уестърн! — ахна Робърт.

— Добра среща, страннико! — изтананика Грейс. — Кой вятър те е довял в нашия град?

Свали шапката и го прегърна през врата.

— Миличкото ми! Как си? Какво става с теб?

— Екстра съм!

Беше го стиснала толкова силно, че още малко, и да го удуши.

— Виждам, виждам! Я да те огледам хубавичко!

Дръпна се и изведнъж си представи онова осакатено безжизнено тяло, над което бе бдял в болницата. Беше направо невероятно. Очите й искряха от живот, от слънцето по лицето й бяха избили лунички и то сякаш грееше. Явно разчела мислите му, Ани го погледна и се усмихна.

— Забелязваш ли нещо? — попита Грейс.

— Питай ме по-добре дали има нещо, което да не забелязвам.

Тя се позавъртя и баща й в миг разбра какво го пита.

— Без бастун!

— Ами да, без бастун!

— Малкото ми юначе!

Целуна я и се пресегна към Ани. И тя бе свалила шапката. От слънчевия загар очите й изглеждаха ведри и много, много зелени. Робърт си помисли, че никога не е била по-хубава. Жена му пристъпи, прегърна го и го целуна. Той я притисна до себе си, докато не усети, че прекалява и че всички са смутени.

— Божичко, колко време мина! — възкликна накрая.

— Да — кимна Ани.

 

 

Пътуваха до ранчото цели три часа, но макар и да изгаряше от нетърпение да покаже на баща си мястото, да го заведе при Пилигрим и да го запознае с Букърови, Грейс се забавлява неописуемо през целия път. Седна на задната седалка във форда и нахлупи на Робърт шапката, която му бе малка и му седеше като напръстник, но въпреки това той не я свали и не след дълго ги разсмя с разказа си как пътувал до Солт Лейк Сити, откъдето взел самолета за Бют.

Самолетът бил пълен с хористи самодейци, които не млъкнали през целия път. Робърт се бил сгушил между две женища — алти, и заровил нос в пътеводителя на Монтана, слушал как всички наоколо се дерат „По-близо до Бога“, което, нали били на десет хиляди метра, си било самата истина.

Разреши на Грейс да бръкне в сака и да вземе подаръците, които им бе донесъл от Женева. На нея бе взел огромна кутия шоколадчета и мъничък стенен часовник с най-странната кукувичка, която момичето бе виждало. Робърт отсъди, че врякала по-скоро като папагал с маясъл. Инак си била досущ като истинските, знаел със сигурност, че тайванските кукувички, особено кукувичките с хемороиди, изглеждали и кукали точно така. Подаръците на Ани, които Грейс също разопакова, бяха обичайното флаконче с любимия й парфюм и копринен шал, който и тримата знаеха, че тя няма да сложи никога. Ани каза, че бил много красив, наведе се и целуна мъжа си по бузата.

Грейс гледаше майка си и баща си, седнали един до друг на предната седалка, и бе на седмото небе от щастие, сякаш последните плочки от разрушената картинна мозайка на нейния живот най-сетне си бяха дошли на мястото. Оставаше само да поязди Пилигрим: и това щеше да стане скоро, стига днес всичко в ранчото да бе минало добре. Но докато не се уверяха, те с Ани бяха решили да не казват на Робърт.

При тази мисъл момичето се вълнуваше, но и притесняваше. Не че изгаряше от желание да го яхне отново, просто знаеше, че трябва. Откакто бе започнала да язди Гонзо, като че всички го очакваха от нея, ако разбира се, Том кажеше, че е безопасно. Ала дълбоко в себе си Грейс се съмняваше.

Съмненията й обаче не бяха породени от страх, поне в буквалния смисъл на думата. Опасяваше се, че дойде ли моментът, може да се уплаши, но бе почти сигурна, че ще се пребори с уплахата. Притесняваше се повече да не подведе Пилигрим и да не би да не се представи добре.

Сега протезата я стискаше толкова много, че ампутираният крак я болеше непрекъснато. Едвам бе издържала последните няколко километра, докато се връщаха от високопланинските пасища. Но не сподели това с никого. Ани забеляза, че останат ли сами, Грейс току вади крака от стремето, и я попита защо, но тя каза, че й нямало нищо. Виж, пред Тери Карлсън не й бе толкова лесно да се преструва. Тери забеляза, че ампутираният крак е възпален, и отсече, че час по-скоро трябва да поръчат нова протеза. Проблемът бе, че никой тук не правеше този модел протези. Можеха да я изработят само в Ню Йорк.

Грейс бе решена да издържи. В края на краищата ставаше дума за седмица, най-много две. Дано само болката не й попречеше да се представи добре.

Вече се свечеряваше, когато свърнаха на запад от магистрала 15. Високо над Скалистите планини проблясваха светкавици и сякаш протягаха ръце към тях от трупащите се по небето облаци.

Минаха през Шото, та Грейс да покаже на баща си съборетината, където бяха живели в началото, и динозавъра пред музея. Сега, кой знае защо, не й се струваше нито толкова голям, нито така зловещ, както когато пристигнаха. Днес дори имаше чувството, че всеки момент ще й намигне.

Когато стигнаха завоя към ранчото, небето сякаш бе със свод от тъмнеещи облаци — същинска порутена черква, през чийто съборен покрив току проблясва слънце. Докато пътуваха по правия чакълест път, всички се умълчаха и Грейс започна да се изнервя. Много й се искаше баща й да хареса мястото. Ани сигурно изпитваше същото: щом излязоха на билото и пред тях се ширна ранчото, тя спря колата, та Робърт да види гледката.

Валмата прах, който бяха вдигнали с гумите, ги застигнаха и се понесоха бавно отпред, внезапно обагрени в златисто от слънчев лъч, блеснал през облаците. Конете, които пасяха при тополите край потока, вдигнаха глави.

— Каква гледка! — ахна Робърт. — Вече разбирам защо не ви се прибира вкъщи.