Никълас Еванс
Лечителят на души (27)

Четиринадесета глава

Стадото се виеше към Том по склона досущ като придошла черна река, потекла нагоре срещу течението. Местността тук бе такава, че не беше нужно да насочват добитъка: говедата нямаха друг избор, освен да се изкачват по криволичещата пътека. Том обичаше да избързва напред и горе на билото да спира, за да ги погледа.

Другите ездачи също се задаваха, заели стратегически позиции над и около стадото: Джо и Грейс отдясно, Франк и Ани — отляво, а Даян и близнаците отзад. Бърдото, което току-що бяха прекосили, наподобяваше море от диви цветя, през което те бяха оставили тъмнозелен брод и на чийто далечен бряг бяха спрели под пладнешкото слънце да погледат как говедата пият вода.

От мястото, където Том бе спрял коня, езерото се бе превърнало в трепкаща в далечината мараня, а долината зад него, където скатът се спускаше към ливадите и към потоците в ранчото с тополи по бреговете, вече не се виждаше. Бърдото сякаш опираше направо в ширналите се равнини и в източния ръб на небето.

Телетата и юниците бяха красиви и силни, с гладка лъскава козина. Том се подсмихна при спомена за окаяните животни, които бяха докарали оная пролет преди трийсет години, когато баща им ги бе довел да живеят тук. Някои си бяха направо кранти, чак им се брояха ребрата.

Даниъл Букър помнеше сурови зими и в Кларкс Форк, но не и такива люти студове, каквито го посрещнаха в подножието на Скалистите планини. Оная първа зима измряха почти толкова юници, колкото и оцеляха; от студа и от притесненията лицето на баща му, вече състарено след принудителната продажба на родния дом, се набразди с още по-дълбоки бръчки. Ала на хребета, където сега стоеше Том, Даниъл Букър се бе усмихнал при гледката, разкрила се пред очите му, и бе разбрал, че тук семейството му не само ще оцелее, но може би и ще преуспее.

Том бе разказал всичко това на Ани, докато прекосяваха бърдото. Сутринта и дори когато спираха да хапнат, бяха прекалено заети, за да си разменят и дума. Сега обаче и говеда, и ездачи бяха изминали повечето път и имаха време. Том отиде да поязди до Ани и тя започна да го пита за имената на различни цветя. Той й показа див лен, очеболец и слабонога, както и цветето, на което викаха петльов крак; Ани го слушаше както винаги вглъбено, сякаш щеше да се явява на изпит и искаше да запомни всичко.

Това бе една от най-топлите пролети, които Том помнеше. Тревата беше тучна и росна и жвакаше под копитата на конете. Той показа на Ани хребета отпред и й обясни как навремето двамата с баща му са ходили с конете на билото да видят дали не са сбъркали пътя за високопланинските пасища.

Днес яздеше една от кобилките, дореста на петна. Ани бе яхнала Римрок и цял ден Том си мислеше колко е красива върху коня. Двете с Грейс бяха с шапките и ботушите, които предния ден, след като Ани бе съобщила, че също ще дойде, им бе помогнал да купят. В магазина бяха застанали една до друга пред огледалото и дълго се бяха смели. Ани попита дали се налага да носят и оръжие, а Том отвърна, че зависело кого смята да застрелва. Тя каза, че единственият кандидат бил шефът й в Ню Йорк, тъй че една ракета „Томахоук“ вероятно щяла да свърши добра работа.

Не бързаха, докато прекосяваха бърдото. Но щом говедата стигнаха подножието на хребета, сякаш усетиха, че оттук нататък им предстои дълго изкачване, ускориха крачка и започнаха да мучат, все едно си вдъхваха сили. Том помоли Ани да дойде с него отпред, тя обаче отвърна усмихната, че ще иде зад стадото, да не би Даян да има нужда от помощ, и той препусна напред сам.

Сега стадото почти бе стигнало при него. Том обърна коня и пое по билото. Отпред се разбягаха няколко сърни. На безопасно разстояние спряха и се извърнаха да го погледнат. Самките бяха бременни и запредоха с дълги остри уши, докато самецът не ги подкара нататък. Над подскачащите им глави Том съгледа първата обрасла с борове клисура, водеща към високопланинските пасища, над които се възправяха покритите със сняг върхове на Скалистите планини.

Искаше му се да е до Ани и да види лицето й, когато съзре тази гледка. Беше му докривяло, когато тя отказа да дойде с него и се върна при Даян. Вероятно бе доловила в поканата му фамилиарничене, каквото той не бе влагал, близост, за която копнееше, ала не дръзваше да й предложи.

Когато навлязоха в клисурата, тя вече бе в сянката на планината. Изкачваха се бавно по просеката между тъмнеещите дървета, току се обръщаха назад и виждаха как сянката плъзва на изток като петно, докато накрая от слънцето бяха огрени само равнините в далечината. От двете страни над дърветата се издигаха отвесни сиви скали, които препращаха ехото на виковете на децата и тихото мучене на кравите.

 

 

Франк хвърли още един клон в огъня и към нощното небе се разлетя същински вулкан от искри. Клонът бе от повалено дърво, което бяха намерили, и бе толкова сух, че сякаш бе зажаднял за пламъците, които моментално го зализаха и се извисиха като побеснели в безветрения въздух.

През танцуващите искри Ани загледа отражението на огъня върху лицата на децата и забеляза, че усмихнат ли се, очите и зъбите им проблясват. Задаваха си гатанки: Грейс им бе казала една от любимите гатанки на баща й. Беше нахлупила новата си шапка чак до веждите, а косата й, спускаща се като водопад върху раменете, улавяше светлината на огъня с пъстроцветна дъга от червени, кехлибарени и златисти оттенъци. Никога не бе изглеждала по-красива.

Хапнаха простичките гозби, които бяха сготвили на огъня: фасул, пържоли, солена сланина и картофи, печени върху жаравата. Услади им се много. Докато Франк хвърляше съчки в огъня, за да не угасне, Том отиде на потока зад поляната да налее вода за кафето. Даян също се опита да отгатне гатанката. Всички смятаха, че Ани знае отговора, и макар да го бе забравила, тя се забавляваше, като мълчеше съзаклятнически, облегната на седлото, и наблюдаваше децата.

Бяха се изкачили на това място малко преди девет, точно когато и сетните лъчи на слънцето вече гаснеха над далечните равнини. Последният преход бе стръмен, планината се бе надвесила над тях досущ като стени на катедрала. Най-накрая минаха след говедата през отколешната, сякаш издълбана от човешка ръка порта в скалите и съгледаха пред себе си пасищата.

На вечерна светлина тревата изглеждаше гъста и тъмна. Тук пролетта настъпваше по-късно и затова, предположи Ани, цветята бяха по-малко. Сега над тях се възправяше само най-високият връх и зад него се мержелееше западен склон, покрит все още с тънка ивица сняг, обагрена в розово от слънцето, отдавна скрило се зад хоризонта.

Кръглата поляна бе насред гората. В единия й край имаше възвишение, на което се виждаше дъсчена барака с малка ограда за конете. Потокът в другия край ту се показваше от дърветата, ту пак се скриваше в дъбравата и щом пристигнаха, първата им работа бе да заведат през блъскащите се говеда конете на водопой. Том ги бе предупредил, че през нощта температурата може да падне под нулата, затова да си вземели топли дрехи. Но вечерта бе топла.

— Как си, Ани? — попита Франк.

Бе стъкмил огъня и дойде да седне при нея. Тя забеляза как Том изниква от мрака, където от време на време мучаха невидимите крави.

— Освен че ме боли дупето, съм добре, Франк.

Той се засмя. Болеше я не само дупето. Имаше такава силна мускулна треска в прасците и от вътрешната страна на бедрата, че едвам се движеше. Напоследък Грейс бе яздила по-малко и от нея, но когато тя я попита дали също я мъчи мускулна треска, дъщеря й отвърна, че й няма нищо и не я боли дори кракът. Майка й не повярва на нито една нейна дума, но не продължи да я разпитва.

— Том, помниш ли ония швейцарци миналата година?

Том тъкмо сипваше вода в кафеника. Засмя се и каза, да, то оставало да не ги помни, сетне сложи кафеника върху огъня, седна до Даян и заслуша.

Брат му обясни как двамата пътували с колата през планината Прайър и видели, че пътят е препречен от стадо крави. Зад тях изникнали и краварите, облечени от скъпо по-скъпо, били като извадени от кутийка.

— Единият беше с обуща ръчна изработка, сигурно струваха най-малко хиляда долара. Най-странното бе, че не яздеха, а кретаха, милите, пеш и водеха конете за юздите. Живи да ги оплачеш. Ние с Том смъкнахме прозореца и ги питаме дали нещо не са загазили, а ония не разбират и дума.

Ани погледна през огъня Том, който наблюдаваше Франк с ведрата си усмивка. Явно усетил погледа й, премести очи от брат си към нея, ала в тях се четеше не изненада, а някакво доброжелателно спокойствие, от което й трепна сърцето. Ани дълго не свали поглед от него, накрая й стана неудобно, усмихна се и пак се извърна към Франк.

— Ние също не им разбирахме нищо, та само им махнахме и ги изчакахме да отминат. После малко по-нагоре по пътя се натъкнахме на едно старче, дреме си кротко зад волана на нова-новеничка каравана, от ония, най-скъпите. Вдигна шапката и що да видя, стар познайник! Лони Харпър, притежава доста земя в съседство, ама е много загубен, не може да се оправи с нея. Поздравихме го, значи, и го питаме дали стадото е негово, а той разправя, чие друго да е, а колкото до краварите, били от Швейцария, карали си тук отпуската. Бил превърнал ранчото в нещо като санаториум и тия паралии му плащали хилядарки колкото да отседнат при него и да вършат работата, за която той трябвало да наема сезонни работници. Питаме го защо вървят пеша? Лони се изсмя и отвърна, че това било най-забавното: били яздили един ден и така си натъртили задниците, че сега не искали и да чуят за езда, та конете се разхождали дори без седла.

— Намерил му е цаката — отбеляза Даян.

— Ами да. Клетите швейцарци спят направо на голата земя и варят боб на огъня, а оная стара лисица се шири в караваната, зяпа телевизия и се тъпче като на царска гощавка.

Водата кипна и Том запари кафето. На близнаците им омръзна да отгатват гатанки и помолиха баща си да покаже на Грейс фокуса с кибритените клечки.

— А, без тия! Хайде, мирясайте — скастри ги Даян.

Но Франк извади от кутийката кибрит, която носеше в джоба на якето си, две клечки и сложи едната върху дясната си длан. После най-сериозно се наведе и потърка главичката на другата клечка в косата на Грейс. Тя се засмя малко колебливо.

— Нали в училище учите физика? — попита я той.

— Учим.

— Тогава знаеш за статичното електричество, нали? Всичко се свежда до него. Сега просто зареждам клечката.

— На друг ги разправяй тия! — рече саркастично Скот.

Джо веднага му каза да мълчи. Хванал заредената клечка между палеца и показалеца на лявата ръка, Франк бавно я приближи до дясната си длан, така че главичките на двете клечки се опряха. Чу се пукот и първата клечка отскочи от ръката му. Грейс изписка от изненада и всички се засмяха.

Накара го да повтаря отново и отново фокуса, после се опита да го направи и тя, но, естествено, не успя. Франк поклати глава, уж учуден, че не се е получило. Децата си умираха от удоволствие. Даян, която явно го бе гледала стотици пъти, се усмихна уморено и снизходително на Ани.

Двете се разбираха чудесно, по-добре, отколкото бе очаквала Ани, макар предния ден бе да усетила нейната сдържаност при вестта, че и нюйоркчанката ще ги придружи до високопланинските пасища. Днес, докато яздеха, си бъбреха за какво ли не. Ала зад дружелюбността на Даян прозираше някаква предпазливост, която не бе антипатия, но не можеше да бъде наречена и недоверие. На Ани й направи впечатление най-вече как Даян я наблюдава, когато тя е с Том. Именно заради това, колкото и да й се искаше да пояздят заедно, днес следобед отказа да иде с него нагоре към билото на хребета.

— Какво ще кажеш, Том? — обади се Франк. — Да опитаме ли с малко вода?

— Защо изобщо питаш, братко?

Както подобава на истински съзаклятник, той подаде на Франк кофата, която бе напълнил на потока, и той каза на Грейс да си навие ръкавите и да топне и двете си ръце до лактите. Момичето се превиваше от смях и разплиска половината вода върху блузата си.

— Така ще разтовариш електрическия заряд.

След десет минути Грейс, вече станала вир-вода, се отказа. През това време и Том, и Джо направиха фокуса, Ани също опита, но не успя да помръдне клечката. Близнаците също удариха на камък. Даян сподели с Ани, че първия път, когато й показал фокуса, Франк я накарал да седне с дрехите в коритото за водопой на добитъка.

После Скот се примоли на Том да направи фокуса с въженцето.

— Това не е фокус — вметна Джо.

— Защо пък да не е?

— Кажи му, че не е, Том.

Чичо му се усмихна.

— Е, зависи какво разбираш под фокус.

Извади от джоба на дънките си нещо — най-обикновена сива връв, дълга близо метър и завърза краищата й.

— Да почваме — рече Том. — Това тук е за Ани.

Изправи се и дойде при нея.

— Но само ако не боли и не умра — засмя се тя.

— Няма да почувствате нищо, госпожо!

Коленичи до нея и я помоли да му даде десния си палец. Закачи примката за него и й каза да гледа внимателно. Опънал с лявата ръка другия край на примката, прехвърли със средния десен пръст единия край на връвта над другия. Промуши длан, така че да е под примката, после я върна над нея и допря върха на палеца си до палеца на Ани.

Сега примката сякаш обхващаше допрените им палци и можеше да бъде разплетена само ако раздалечаха длани. Том застина и Ани го погледна. Той й се усмихна и от близостта на ясните му сини очи чак й се замая главата.

— Гледай сега — подкани тихо Том.

Ани сведе поглед отново към допрените им пръсти, а той дръпна лекичко връвта, която се изхлузи през долепените им палци и падна, без да се развързва.

Показа й го още няколко пъти, Ани опита да направи фокуса, след нея си пробваха силите и Грейс, и близнаците, но никой не успя. Единствен Джо се справи, въпреки че Франк се подсмихваше и Ани разбра, че и той знае как се прави. Беше трудно да се каже дали го умее и Даян, понеже тя само отпиваше от кафето и наблюдаваше поразвеселено, но и някак безразлично.

Когато всички се отказаха да опитват, Том се изправи, намота около пръстите си връвта на стегнато клъбце и го подаде на Ани.

— Това подарък ли е? — попита тя.

— А, не — отвърна той. — Давам ти я само докато се научиш да го правиш.

 

 

Събуди се и отпърво не разбра какво вижда. После се сети къде е и осъзна, че гледа луната. Изглеждаше толкова близко, че стига да пожелаеше, Ани сякаш щеше да докосне кратерите й. Обърна глава и видя до себе си Грейс, която спеше. Франк им бе предложил да пренощуват в бараката, където те се подслоняваха само ако валеше дъжд. Ани се изкуши да приеме, ала дъщеря й настоя да спят навън заедно с другите. Всички бяха налягали в спалните чували около тлеещата жарава на огъня.

Беше жадна и толкова превъзбудена, че нямаше смисъл да се опитва да заспи отново. Седна и се огледа. Не виждаше бидона с водата, а тръгнеше ли да го търси, щеше да събуди останалите. В другия край на поляната черните очертания на говедата хвърляха сенки, които изглеждаха още по-тъмни върху озарената от бледата месечина трева. Ани изпружи крака в спалния чувал и отново усети мускулната треска, останала й от ездата. Преди да си легнат, бяха изули само чорапите и обувките си. Тя бе по дънки и бяла тенис фланелка. Измъкна се от чувала, изправи се и тръгна боса към потока.

Росната трева бе студена и я гъделичкаше по ходилата, макар че Ани внимаваше откъде минава, за да не стъпи на нещо не така романтично. Някъде из върхарите избуха бухал и тя се запита какво я е събудило: той, луната или навикът. Докато минаваше покрай кравите, те вдигнаха глави, Ани им пожела през шепот „добро утро“ и се почувства кръгла глупачка.

Тревата по отсамния бряг на потока бе утъпкана от копитата на добитъка. Водата течеше бавно и тихо, в огледалната й повърхност се отразяваше само чернилката на гората отсреща. Ани тръгна нагоре по течението и намери място, където потокът се разделяше на две от островче с дърво на него. С два скока се озова на другия бряг и пое надолу към стесняваща се площадка, където можеше да коленичи и да отпие от водата.

Тук реката отразяваше вече само небето. Луната бе толкова съвършена, та на Ани не й се искаше да разрушава отражението й. Когато най-сетне го стори, усети стъписана, че водата е по-студена и от лед, сякаш извираше от древното ледниково сърце на планината. Загреба с посиняла от студа длан и си наплиска лицето. После гребна отново и отпи.

Видя го най-напред в реката, сетне той се надвеси над отражението на месечината и прикова погледа й дотолкова, та тя изгуби всякаква представа за време. Не я уплаши. Още преди да е вдигнала очи, знаеше, че е той.

— Добре ли си? — попита я.

Отсрещният бряг, където бе застанал, беше по-висок и Ани трябваше да присвие очи срещу луната, за да го види. Забеляза, че лицето му е угрижено, и се усмихна.

— Добре съм.

— Събудих се и видях, че те няма.

— Просто ми се допи вода.

— От сланината е.

— Сигурно.

— Водата толкова вкусна ли е, както дъждът в чашата онази вечер?

— Почти. Опитай я.

Той погледна към реката: щеше да стигне водата по-лесно от мястото, където стоеше Ани.

— Нали не възразяваш да дойда при теб? Или преча?

Ани я напуши смях.

— Изобщо не пречиш. Заповядай!

Той стъпи на островчето с дървото, а оттам — при Ани, а тя го наблюдаваше и знаеше, че прекосява не само водата. Приближи се усмихнат, коленичи до нея и без да продумва, загреба с шепа от водата и отпи. Малко от нея се процеди през пръстите му и начупи на сребристи струйки лунната светлина.

На Ани й се стори, както щеше да й се струва и подир време, че в онова, което последва, тя нямаше никакъв избор. Някои неща просто съществуват и човек е безсилен да ги промени. Ани трепереше пред тях, както щеше да трепери и по-късно, ала никога със съжаление.

Том вдигна глава, извърна се към нея и понечи да избърше капките по лицето си, а тя се пресегна и ги изтри вместо него. Усети студената вода върху пръстите си и сигурно щеше да го изтълкува като предупреждение и да дръпне ръка, ако не бе почувствала утвърдителната топлина на плътта му. След този допир светът сякаш притаи дъх.

Очите на Том бяха бледи като луната. Светли на цвят, те сякаш бяха бездънни и Ани се гмурна в тази бездна, учудена, но не и възпирана от лоши предчувствия. Том бавно вдигна ръка към дланта й, която още бе върху страната му. Хвана я, обърна я и я притисна до устните си, сякаш за да скрепи някакво отдавна чакано и желано пристигане.

Загледана в него, Ани потрепери и си пое дъх. Вдигна и другата си длан и я плъзна по лицето му, от покритата с набола остра брада буза до меката коса. Усети как той я милва по вътрешната страна на ръката над лакътя, после и по лицето, както тя галеше неговото. Затвори очи и остави пръстите му да очертават предпазливо линия от слепоочията до ъгълчетата на устата й. Когато докоснаха устните й, ги поотвори и позволи на Том да прокара нежно длан по очертанията им.

Не смееше да отвори очи от страх да не съзре върху лицето му съмнение, опасения и дори съжаление. Ала щом го погледна, видя само спокойствие, сигурност и копнеж, недвусмислен като нейния. Том я хвана за лактите и я загали под ръкавите на тенис фланелката. Ани почувства как настръхва. Бе заровила длани в косата му и го придърпа нежно към себе си, а той я стисна за ръцете.

В мига, преди да допрат устни, тя внезапно усети непреодолимо желание да му се извини, да му каже, че не е искала да се получи така. Том явно го забеляза по очите й, понеже още преди да е проронила и дума, размърда едва доловимо устни, за да я спре.

Когато се целунаха, Ани имаше усещането, че се е прибрала вкъщи. Че цял живот е познавала дъха и миризмата му. Разтрепери се, усетила тялото му до своето, ала не бе в състояние да каже къде свършва нейната кожа и къде започва неговата.

 

 

Колко дълго са се целували, Том можеше само да гадае по своята сянка, изместила се върху лицето й, когато се дръпнаха и се загледаха. Ани се усмихна тъжно и се извърна към луната, която също бе променила положението си и хвърляше отблясъци в очите й. Том още усещаше влажната сладост на лъскавите й устни, топлия й дъх върху лицето си. Прокара длани по голите й ръце и почувства как тя потреперва.

— Студено ли ти е?

— Не.

— Не помня такава топла утрин по тези места през юни.

Ани погледна надолу и хвана с две ръце едната му длан, прокарвайки пръсти по мазолите.

— Кожата ти е толкова загрубяла.

— Да, жив да ме оплачеш.

— Е, не си чак за оплакване. Усещаш ли, когато те докосвам?

— Да.

Тя не вдигна очи. През тъмната арка на спуснатата й коса Том видя как по страната й се стича сълза.

— Ани!

Тя поклати глава и пак не го погледна. Том стисна ръцете й.

— Всичко е наред, Ани. Наистина!

— Знам. Толкова е наред, че се чудя да се радвам ли, да плача ли.

— Ние с теб сме просто двама души.

— Но се срещнахме твърде късно — кимна Ани.

Най-сетне го погледна, усмихна се и избърса очите си. Том също й се усмихна, ала не отвърна нищо на тези нейни думи. Само й каза какво е възкликнал брат му преди много-много години по време на една такава нощ, но с по-изтъняла луна. Как си е пожелал тя да продължи вечно, а баща им е възразил, че вечността не е нищо друго освен низ от мигове и най-доброто, което може да стори човек, е да ги изживява докрай.

Докато говореше, Ани гледаше надолу, а щом свърши, тя продължи да мълчи и изведнъж Том се притесни да не би да е изтълкувала думите му превратно и да е решила, че се оправдава. В боровете зад тях пак се обади бухалът, оттатък поляната му отвърна друг.

Ани се наведе и отново намери устните му с припряност, каквато предния път Том не бе почувствал. Усети солените й сълзи в ъгълчетата на устните — местенцето, което от толкова време копнееше да помилва и което дори не бе дръзвал да мечтае, че някой ден ще целува. Докато я притискаше и прокарваше длани по тялото й, докато усещаше до себе си гърдите й, си мислеше не че е нередно да го правят, а да не би Ани да отсъди, че е нередно. Но ако това не бе редно, кое тогава в този живот беше редното?

Накрая Ани се отскубна от прегръдката му и задъхана, се поотдалечи, като че ли уплашена от своята ненаситност и от това до какво може да доведе тя.

— Ще се връщам.

— Добре.

Целуна го още веднъж и отпусна глава върху рамото му, та той да не вижда лицето й. Том прокара устни по врата й и вдъхна топлото й ухание, сякаш за да го запомни — може би завинаги.

— Благодаря ти — промълви Ани.

— За какво?

— За онова, което направи за всички нас.

— Не съм направил нищо.

— О, Том, знаеш какво си направил.

Дръпна се и застана пред него с длани, отпуснати върху раменете му. Усмихна му се и го помилва по косата, а той вдигна ръката й и я целуна. После Ани си тръгна, отиде на островчето с дървото и оттам прекоси реката до другия бряг.

Обърна се само веднъж, ала луната грееше зад гърба й и Том не видя какво точно се чете в очите й. Загледа я как се отдалечава с бялата фланелка през поляната, оставяйки подире си сред росата сивкава диря. Говедата се плъзгаха около нея, черни и смълчани като кораби.

 

 

Когато се върна, бе угаснал и последният въглен в огъня. Даян се размърда насън. Ани се пъхна тихо в спалния чувал. Не след дълго бухалите престанаха да бухат и единственият звук, който се чуваше, бе лекото похъркване на Франк. По-късно, когато месечината вече се бе стопила, усети, че се прибира и Том, но не посмя да го погледне. Дълго лежа, вторачена в мъждукащите звезди; питаше се какво ли си е помислил той за нея. По това време винаги я налягаха съмнения и Ани очакваше да се засрами от онова, което е сторила. Но не усети и следа от срам.

Сутринта, когато най-после набра смелост да го погледне, не откри у него и най-малкия издайнически признак, че между тях се е случило нещо. Докато говореше, не я поглеждаше скришом, не влагаше в думите си смисъл, който да разбере единствена тя. Подобно на всички останали, се държеше непринудено и щастливо, както и преди, и Ани се почувства едва ли не разочарована — толкова пълна бе промяната, настъпила в нея.

Докато закусваха, затърси с очи мястото зад поляната, където бяха коленичили, но дневната светлина сякаш бе променила географията му и тя не го откри. Дори отпечатъците от обувките им бяха стъпкани от говедата и скоро бяха заличени завинаги под утринното слънце.

След закуска Том и Франк отидоха да проверят съседните пасища, децата се заиграха край потока, а Ани и Даян измиха съдовете и се заеха да прибират багажа. Даян й каза за изненадата, която с мъжа й готвели на децата. Следващата седмица щели да заминат за Лос Анджелис.

— Нека видят Дисниленд, киностудията „Юнивърсъл“ и другите забележителности.

— Добре сте се сетили. А те знаят ли?

— Не. Франк се опита да убеди и Том да дойде с нас, но той бил обещал на свой стар приятел от Шеридан да иде и да види коня му, имало някакви проблеми.

Допълни, че това е, кажи-речи, единственото време през годината, когато можели да заминат. Смоуки щял да наглежда ранчото.

Ани бе смаяна от новината, и то не само защото Том не й бе споменал нищо. Вероятно очакваше дотогава да е приключил с Пилигрим. Още по-смаяна бе от намека, съдържащ се в думите на Даян, която, общо взето, й подсказваше, че е крайно време те с Грейс и коня да си тръгват. Ани си даде сметка колко дълго бе избягвала да мисли за това, как бе оставяла дните да се изнизват с надеждата, че времето ще й върне услугата и също няма да я притиска.

Малко преди обед вече бяха слезли при последната клисура. Беше се заоблачило. Без стадото вървяха по-бързо, макар че на стръмните участъци бе по-трудно да спускаш, отколкото да се изкачваш, особено за Ани с нейната мускулна треска. Нямаше я превъзбудата от предния ден и дори близнаците се бяха съсредоточили дотолкова, че съвсем се бяха укротили. Докато яздеше, Ани дълго си мисли за това, което й бе казала Даян, и още по-дълго — за думите на Том от сутринта. Че те са просто двама души и човек трябва да живее за мига.

Щом излязоха на билото на хълма, който предния ден Том бе настоял да изкачат заедно с Ани, Джо извика, посочи нещо и всички спряха. Далеч на юг, оттатък бърдото, се виждаха коне. Том обясни на Ани, че това са мустангите, пуснати на свобода от хипарката, на която Франк викаше Амазонката. Това бе едва ли не единственото нещо, което й каза през целия ден.

Стигнаха в ранчото вече на свечеряване. Бе започнало да вали. Докато разседлаваха конете, бяха прекалено уморени, за да говорят.

Ани и Грейс се сбогуваха с Букърови пред конюшнята и се качиха на форда. Том каза, че ще иде да нагледа Пилигрим. Пожела на Ани „лека нощ“ със същия тон, както и на Грейс.

Докато се прибираха към къщата при потока, момичето сподели с майка си, че протезата го убива, и решиха на другия ден да отскочат до Тери Карлсън. Грейс се качи да се изкъпе, а Ани отиде да провери съобщенията върху телефонния секретар: касетата бе задръстена със записани обаждания, факсът бе избълвал на пода цяла ролка хартия, писукаше и компютърът, включен към модема. Повечето съобщения съдържаха послания с различна стенен на учудване, възмущение и състрадание. Имаше и две други съобщения — единствените, които Ани си направи труда да изчете докрай: първото с облекчение, а второто със смесени чувства, които още не смееше да определи.

Първото — от Крофорд Гейтс, гласеше, че колкото и да му е мъчно, той приема оставката й. Второто бе от Робърт. Щял да дойде в Монтана, за да прекара с тях края на седмицата. Пишеше още, че много ги обичал.