Никълас Еванс
Лечителят на души (21)

Осма глава

Нощта, когато почина Матю Грейвс, Ани и брат й Джордж бяха при свои приятели в Сините планини в Ямайка. Бе в края на коледната ваканция, родителите им се бяха върнали в Кингстън и ги бяха оставили за още няколко дни, понеже там им харесваше много. Ани и брат й спяха на двойно легло с огромна мрежа срещу насекомите. Посред нощ майката на приятелите им дойде по нощница да ги събуди. Запали нощната лампа и приседна на крайчеца на леглото, та Ани и Джордж да се разсънят. Ани виждаше смътно през гъстата мрежа и съпруга й — в раирана пижама, лицето му беше в сянка.

До края на живота си щеше да помни странната усмивка върху лицето на жената. По-късно щеше да разбере, че тя се е усмихвала, понеже я е било страх да им съобщи, ала в онзи миг, когато Ани още не се бе разсънила, изразът на жената й се стори развеселен, така че помисли, че тя се шегува — е, не особено остроумно, но въпреки това се шегува, когато им каза, че има лоши новини и баща им е починал.

След доста години, когато реши, че трябва да направи нещо, за да се отърве от безсънието (желание, спохождащо я всеки четири-пет години и приключващо с това, че се изръсваха яко, та тя да чуе неща, които вече знаеше), Ани отиде на хипнотерапевтка. Жената прилагаше техника, „ориентирана към конкретно събитие“. Това явно означаваше, че лекарката иска пациентите да споделят с нея случка, дала тласък на смущенията, от които се оплакваха. После ги хипнотизираше и очакваше да се събудят здрави.

След първия сеанс за сто долара клетата женица явно бе разочарована, че Ани не е в състояние да й посочи конкретна случка, и тя цяла седмица си блъска главата с напразната надежда да си спомни нещо. Сподели проблема и с Робърт и той се сети: когато е била десетгодишна, са я събудили, за да й съобщят, че баща й е починал.

Терапевтката бе в див възторг, насмалко да падне от стола. Ани също бе доволна точно като съученичките си, които вечно седяха на първия чин и вдигаха ръка и които тя бе ненавиждала. „Не заспивате, понеже някой, когото обичате, може да умре!“ Нещо не се връзваше. Жената не се смущаваше особено от факта, че цели двайсет години след тази случка Ани бе заспивала всяка божа вечер като къпана.

Психиатърката я помоли да й опише какво изпитва към баща си, после — как се отнася към майка си, и когато Ани й каза, я попита иска ли да пробва „да се откъсне от тях“. Ани отвърна, че няма нищо против. Жената се опита да я хипнотизира, но бе толкова превъзбудена, че се разбърза и нямаше никакъв шанс да успее. За да не я разочарова, Ани се престори, че е изпаднала в транс, но едвам се сдържа да не прихне в смях, когато хипнотизаторката „разположи“ родителите й върху въртящи се сребърни дискове и махайки ведро за сбогом, ги отпрати един по един в Космоса. Ани бе убедена, че смъртта на баща й няма нищо общо с нейното безсъние, затова пък бе оказала неизмеримо влияние върху, кажи-речи, всичко друго в нейния живот.

Месец, след като той почина, майка й стегна багажа в къщата в Кингстън, като разпродаде доста от нещата, около които се въртеше животът на нейните деца. Например малката лодка, която баща им ги бе учил да управляват и с която ги бе водил на безлюдни острови, където те се гмуркаха сред коралите да ловят омари и тичаха голи-голенички по плажовете с бял пясък и палми. А също кучето Бела, черна кръстоска между лабрадор и някаква друга порода. Майка им го даде на съсед, когото почти не познаваха. Видяха го при вратата му, докато отиваха с таксито на летището.

Заминаха за Англия — странна, влажна студена страна, където хората изобщо не се усмихваха. Майка им ги остави при родителите си в Девън и отиде в Лондон да уредяла някои неща на покойния си съпруг. Не си губи времето и уреди и своите си неща, понеже след половин година се омъжи повторно.

Дядото на Ани бе кротък несретник, пушеше лула, решаваше кръстословици и най-вече гледаше да не си навлича гнева, дори недоволството на жена си, дребничка злобна бабка с бяла, ситно накъдрена коса, през която като предупреждение се розовееше черепът й. Не обичаше деца, точно както и всичко останало на тоя свят. Но докато „всичко останало“ се свеждаше до отвлечени понятия, неодушевени предмети или хора, които не подозираха, че бабката не ги харесва, от омразата си към своите единствени внуци тя извличаше огромна наслада и през следващите месеци се зае да направи престоя им възможно най-ужасен.

Глезеше Джордж не защото го ненавиждаше по-малко, а просто за да насъска децата едно срещу друго и така да направи Ани, чието бунтарство моментално долови, още по-нещастна. Натякваше й, че в „колониите“ е изпростяла и е станала мърла, и се запретна да я превъзпитава, като я пращаше в леглото гладна или и за най-дребното прегрешение я налагаше с дървената лъжица с дълга дръжка. Майка им, която в края на всяка седмица идваше с влака да ги види, изслушваше безразлично оплакванията на децата си. Провеждаше със смайваща обективност разследвания и Ани за пръв път се убеди как пренаредиш ли мъничко фактите, получаваш различни истини.

— Фантазията на това дете е съвсем развинтена! — отсичаше баба й.

На Ани не й оставаше нищо друго, освен да я мрази мълком, да си отмъщава на дребно, например като краде цигари от дамската чанта на дъртата вещица и ги пуши зад кичестите зелени рододендрони, и да си мисли колко неразумно е да обичаш, понеже хората, към които си най-привързан, умират и те оставят сам-самичък.

Бащата на Ани бе жизнерадостен весел мъж. Единствен той от всички смяташе, че момичето си струва да бъде обичано. След смъртта му тя всъщност не правеше нищо друго, освен да доказва, че е бил прав. В училище, в университета, като журналистка преследваше едничката цел: да им покаже на тия копелдаци.

За кратко, след като се роди Грейс, си мислеше, че я е постигнала. Със сбръчканото розово личице, впито толкова сляпо и ненаситно в гърдата й, настъпи и спокойствието и пътуването сякаш бе приключило. Беше време Ани да тегли чертата. „Сега — втълпяваше си тя, — сега мога да съм такава, каквато съм, а не непрекъснато да се доказвам.“ После дойде първото помятане. Сетне второто, третото, четвъртото, провал подир провал и не след дълго Ани отново бе онова бледо озлобено момиченце зад рододендрона. Веднъж вече им бе дала да разберат, пак щеше да им натрие носовете!

Но вече не беше същото. Още откакто постъпи на работа в „Ролинг Стоун“, хората във вестникарските среди, които следяха подобни неща, я определиха като „блестяща и пламенна“. Сега, превъплътена в ролята на шефка на списание — макар и да се бе заричала, че за нищо на света няма да става началничка — тя пак се вместваше в първата част на определението. Ала сякаш като признание за по-твърдото гориво, което използваше, „пламенна“ бе сменено с „безмилостна“. Всъщност дори Ани бе изненадана от нехайната жестокост, с която вършеше шефската работа.

Миналата есен бе срещнала своя стара приятелка, съученичка от пансиона, и когато й разправи за „кръвопускането“ в редакцията, жената се засмя и я попита дали помнела как в училище е играла Лейди Макбет. Ани помнеше, и още как. Не го изрече пред приятелката си, но помнеше и че се е представила добре.

— А помниш ли как за онзи монолог с призраците топна ръце в кофата с фалшива кръв? Станаха червени чак до лактите!

— Как няма да ги топна, призраците си бяха доста страшни.

Ани се засмя, но цял следобед бе притеснена от този образ, докато накрая не реши, че той изобщо не се вписва в сегашното й положение, защото Лейди Макбет го е правела не заради себе си, а заради мъжа си и определено не е била с всичкия си. След ден, вероятно за да си го докаже, уволни Фенимор Фиск.

Сега от своя команден пост в изгнание, където се чувстваше с вързани ръце, Ани размишляваше за тези свои действия и за комплексите, тласнали я към тях. Бе прогледнала за някои от тях оная вечер при Литъл Бигхорн, където се бе свлякла до камъка с изсечените върху него имена на загиналите и си бе поплакала на воля. Тук, на това място с неговото безкрайно небе, ги видя още по-ясно, все едно тайните им се разкриваха заедно с пукващата се пролет. Май бе към края си и с някакво сякаш ограбено спокойствие, породено от това разбиране.

Ани наблюдаваше как светът навън — толкова различен от нейния свят — става все по-топъл и зелен.

Чувстваше се част от него само когато беше с Том. Още три пъти бе идвал на вратата заедно с конете и двамата бяха яздили до места, които той искаше да й покаже.

Стана им нещо като навик в сряда Даян да взима Грейс от клиниката; тя и Франк караха момичето и други дни, ако имаха работа в града. Тогава Ани се хващаше, че чака Том да звънне и да я пита не иска ли да поязди, и се мъчеше да не издава нетърпението си.

Последния път провеждаше по телефона редколегия; погледна през прозореца към заградените пасища, видя, че Том води откъм конюшнята оседлания Римрок и едно жребче — също със седло, и съвсем изгуби нишката на разговора. Изведнъж усети, че всички в Ню Йорк са млъкнали.

— Ани! — повика един от завеждащ редакциите.

— Извинявайте — отвърна тя. — Телефонът нещо пука. Не чух последното, което казахте.

Когато Том дойде, редколегията още не бе приключила и Ани му махна през остъклената врата да влиза. Той си свали шапката и се приближи към нея, а тя му прошепна да прощавал, но имала малко работа, и да си налеел кафе. Том се подчини, разположи се на страничната облегалка на дивана и зачака.

На масичката бяха оставени два-три от последните броеве на списанието, той взе един и го запрелиства. Откри името на Ани най-горе в списъка на хората, работещи в редакцията, и направи възхитена физиономия. После тя забеляза, че Том се подсмихва под мустак: бе отворил списанието на поредния материал в модната рубрика на Люси Фридман, озаглавен „Новите южняци“. Бяха завели два фотомодела в някакво забравено и от бога градче в Арканзас и ги бяха снимали заедно с жителите кореняци: смръщени мъже с бирени коремчета, татуировки и пушки, щръкнали от прозорците на пикапите. Ани не можеше да се начуди как фотографът, много кадърен, но скандален мъж, който ходеше гримиран и показваше едва ли не на всеки срещнат продупчените зърна на гърдите си, е отървал там кожата.

„Телефонната“ редколегия продължи още десет минути; Ани знаеше, че Том я слуша, и по едно време се смути. Усети, че говори по-надуто от обикновено, за да му направи впечатление, и се почувства кръгла глупачка. Насъбрани около телефонния апарат в кабинета й в Ню Йорк, Люси и другите сигурно недоумяваха какво я прихваща. Щом приключиха, Ани затвори телефона и се извърна към Том.

— Извинявай.

— Няма нищо. Беше ми приятно да слушам как работиш. А и вече знам как да се облека следващия път, когато се наложи да ходя в Арканзас. — Той метна списанието върху дивана. — Явно е много забавно.

— Какво ти забавно! Само си късам нервите.

Вече се бе облякла за езда и двамата отидоха право при конете. Ани каза, че този път ще опита с по-дълги стремена, и Том дойде и й показа как да ги разхлаби, понеже навремето тя бе ползвала друг модел. Ани се приближи до него, загледа как го прави и за пръв път долови миризмата му — топлата миризма на чисто и на евтин, но качествен сапун. От време на време ръцете им над лактите се докосваха лекичко, но и двамата не се дръпваха.

Тази сутрин отидоха на южния поток и се изкачиха срещу течението му на място, където според Том можело да срещнат бобри. Бобри обаче нямаше и те видяха само два нови острова, които животинките бяха направили. Слязоха от седлата и седнаха върху сивкавия прогнил дънер на повалена топола, а конете започнаха да пият от собствените си отражения във вира.

Във водата пред жребчето се стрелна риба или жаба и уплашено, то отскочи назад досущ като герой от анимационно филмче. Римрок го погледна отегчено и продължи да пие от потока. Том се засмя. Изправи се, отиде при жребчето и сложи едната си длан върху врата му, а другата — на муцуната. Известно време го държа, без да помръдва. Ани не чуваше дали му говори нещо, но жребчето определено го слушаше. Без изобщо да го подканят, се върна при водата, подуши я предпазливо и отпи, сякаш не се бе случило нищо. Том дойде пак при Ани и забеляза, че тя се усмихва и клати глава.

— Какво има?

— Как го правиш?

— Кое?

— Как му вдъхваш увереност?

— А, жребчето и без мен знаеше, че няма страшно. — Ани зачака той да продължи. — Понякога обича да театралничи.

— А ти как разбираш?

Том я погледна развеселено, точно както онзи път, когато тя го разпита надълго и нашироко за жена му и сина му.

— Човек се учи. — Млъкна, но нещо в лицето й му подсказа, че Ани е останала с впечатлението, че я укорява, затова се усмихна и допълни: — Тук опираме до простата разлика между това да гледаш и да виждаш. Стига да гледаш достатъчно дълго и както трябва, рано или късно ще видиш. И ти го правиш в работата си. Знаеш кой материал в списанието е добър, понеже си жертвала доста време, докато се научиш да правиш разликата.

Ани се засмя.

— Както в случая с модата южняшки стил.

— Точно така. Виж, мен да ме убиеш, няма да се досетя какво им се чете на хората.

— На хората не им се чете.

— Ами, чете им се, и още как. Забавно е.

— Тъпо е.

Ани го каза някак дрезгаво и категорично. И двамата замълчаха. Том не сваляше очи от нея и тя омекна и му се усмихна гузно.

— Тъпо е. Непрекъснато даваме акъл и си кривим душата.

— Има и сериозни материали.

— Да, но на кого ли са притрябвали?

Том сви рамене. Ани погледна конете. Бяха утолили жаждата си и сега пасяха току-що наболата трева край водата.

— Това, което правиш ти, е истинско — отбеляза жената.

Докато се прибираха, разказа на Том за книгите за заклинатели, лечители на коне и вещери, които бе открила в библиотеката, а той се засмя и отвърна, че също е чел някои от тези писания и доста често му се е приисквало да е магьосник. Знаеше за Съливан и Дж. С. Реъри.

— Някои от тези приятелчета — нямам предвид Реъри, той наистина е разбирал от коне, са правели неща, които приличат на магия, но всъщност са си доста жестоки. Например са леели куршуми в ушите на конете, така че звукът ги е парализирал от страх, а хората са ахкали: „Мале, озапти такъв необуздан жребец!“. Не са знаели обаче, че освен че го е озаптил, вероятно го е и убил.

Обясни на Ани, че се случва състоянието на някой пострадал кон да се влоши, преди той да се възстанови, и човек не бива да се плаши, трябва да остави животното да стигне ръба, ада, а после да се върне назад. Тя не каза нищо, понеже чувстваше, че Том говори не само за Пилигрим, но и за нещо по-голямо, засягащо всички тях.

Знаеше, че Грейс му е разказала за злополуката, но не от самия Том. Преди няколко дни бе чула как дъщеря й го споделя с баща си по телефона. На Грейс й бе станало едва ли не любим номер майка й да научава какво става, като подслушва: така сякаш й даваше да разбере, че не я брои за нищо. Въпросната вечер Ани се къпеше в банята на горния етаж и докато лежеше във ваната, слушаше през открехнатата врата — точно както се надяваше Грейс, която дори не направи опит да сниши глас.

Не се впусна в подробности, само сподели с баща си, че си е спомнила повече за случилото се, отколкото е очаквала, и че й е олекнало, след като си е изплакала душата. Ани зачака дъщеря й да сподели и с нея, макар и да знаеше, че това няма да стане.

Ядоса се на Том, сякаш той бе нахълтал в живота им, и на другия ден се държа доста дръпнато с него.

— Доколкото разбрах, Грейс ти е разказала за злополуката.

— Да, разказа ми — потвърди той някак делово.

Не спомена нищо повече. Изглежда, смяташе, че това засяга само него и Грейс, и когато на Ани й мина ядът, тя започна да го уважава заради това още повече и си спомни, че не той бе нахълтал в техния живот, а обратното, те се бяха натрапили в неговия.

Том рядко говореше с нея за Грейс, а правеше ли го, засягаше само безопасни теми, които нямаше как да подмине. Явно виждаше какви са отношенията им. Всъщност кой ли не виждаше?