Никълас Еванс
Лечителят на души (20)

Седма глава

— Мислех, че е снегоринът. Чух го много-много отдалеч. Сякаш разполагахме с цялото време на света. Да знаехме какво е, веднага щяхме да изведем конете от пътя, да слезем например в нивите. Трябваше да го предложа на Джудит, но изобщо не ми хрумна. Но излезехме ли да яздим, все тя казваше какво да правим. Ако трябваше да решим нещо, решаваше го Джудит. Същото важеше и за Гъливър и Пилигрим. Гъли бе шефът, по-разумният.

Грейс прехапа устна и погледна встрани, така че слънчевите лъчи зад конюшнята осветиха профила й. Вече се смрачаваше, откъм потока подухваше студен ветрец. Тримата бяха прибрали Пилигрим за през нощта, после Том само погледна Джо и усетило, че е излишно, момчето каза, че имало да учи. Том и Грейс отидоха при заграденото пасище отзад, където той държеше едногодишните жребчета. Протезата на Грейс се заклещи в една вада и тя залитна. Том тъкмо понечи да хване момичето, за да не падне, но то си възвърна равновесието и той бе доволен, че не се е опитал да му помогне. Сега, облегнати на оградата, двамата наблюдаваха кончетата.

Грейс го преведе стъпка по стъпка през снежната утрин на злополуката. Как са се качили в гората и са я пресекли, колко смешен е бил Пилигрим, докато си е играл със снега, как са изгубили пътеката и волю-неволю са тръгнали надолу по стръмния склон при потока. Говореше, без да поглежда Том, вперила очи в жребчетата, ала той бе сигурен: Грейс вижда единствено онова, което е виждала онзи ден, и един друг кон и приятелката си, които бяха мъртви. Слушаше я, без да сваля поглед от нея, и сърцето му се свиваше от мъка.

— После намерихме мястото, което търсехме. Стръмния бряг, водещ към железопътния мост. Бяхме ходили там и преди, знаехме къде е пътеката. Джудит тръгна първа и знаеш ли, Гъли сякаш усещаше, че нещо не е наред, понеже се държеше странно и за разлика от друг път се дърпаше. Не е в негов стил. — Грейс чу собствените си думи, усети, че използва сегашно време, и хвърли поглед на Том, който й се усмихна. — Та Джудит тръгна нагоре, а аз я попитах дали всичко е наред. Тя каза, че нямало проблеми, но да съм внимавала, и аз я последвах.

— А наложи ли се да пришпорваш Пилигрим?

— Не. За разлика от Гъли той веднага започна да се изкачва.

Момичето замълча и погледна надолу. Едно от жребчетата в другия край на ограденото пасище изпръхтя едва чуто. Том прегърна Грейс през раменете.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— После Гъли се заплъзга надолу. — Грейс го погледна, върху лицето й внезапно се изписа тъга. — По-късно установили, че само в този край пътеката била заледена. Ако конят е тръгнал десетина сантиметра по-вляво, нямаше да се случи. Но явно е стъпил с едното копито върху заледената вода и оттам почна всичко. — Момичето извърна поглед и от лекото потреперване на раменете му Том разбра, че се опитва да успокои дишането си. — Гъли се заплъзга надолу. Мъчеше се как ли не да се закрепи, дори се разкрачи, но колкото повече се стараеше, толкова по-лошо ставаше. Носеха се право към нас и Джудит изкрещя да се махнем от пътя. Беше се вкопчила във врата на Гъли, аз се опитах да накарам Пилигрим да се обърне, но изглежда, съм го дръпнала много силно. Стига да бях запазила самообладание и да го бях пришпорила по-лекичко, той щеше да се подчини. Но явно съм го уплашила още повече. Стоеше като закован, не искаше и да помръдне. — Момичето замълча и преглътна. — После се удариха в нас. И аз не проумявам как съм се задържала върху седлото. — Грейс се засмя тихичко. — Щеше да е къде-къде по-добре, ако бях паднала. Стига, разбира се, да не се бях заплела в стремето като Джудит. Когато тя отхвърча, сякаш някой размаха знаме, имах чувството, че е прозрачна, че е направена от въздух. Отскочи като топка и тупна, но кракът й остана впримчен в стремето и всички се заплъзгахме надолу. Като че продължи цяла вечност. И знаеш ли? Помня, докато се носехме надолу, колкото и да е странно, си помислих, божичко, какъв прелестен ден, колко синьо е небето, колко ослепително — слънцето, а дърветата са целите в сняг. — Момичето се извърна към Том. — Чувал ли си нещо по-странно?

На него изобщо не му се струваше странно. Знаеше, има моменти, когато светът сякаш ни се разкрива колкото да се присмее над суетата и напразните ни усилия и да покаже и на нас, и на живота цената на самото съществувание. Усмихна й се и кимна.

— Не знам дали Джудит го видя от самото начало, камиона де. Удари си главата наистина лошо, Гъливър съвсем се бе уплашил и я влачеше като парцалена кукла. Но още щом мернах камиона, който се задаваше към мястото на някогашния мост, си казах, че е просто изключено шофьорът да спре и че ако успея да хвана юздата на Гъли, ще изведа всички от пътя. Каква глупачка съм била! Божичко, каква глупачка! — Грейс обхвана глава с длани и стисна очи, но бързо ги отвори. — Трябваше просто да се махна. Щеше да е много по-лесно да хвана юздата. Конят бе съвсем объркан и смутен, но си бе наранил крака и надали щеше да стигне далеч или да ми избяга. Можех да пришпоря Пилигрим, той да препусне и да изведе и Гъли от пътя. Но не го сторих. — Тя подсмръкна и се опита да не губи самообладание. — Пилигрим бе невероятен. И той бе уплашен, но веднага схвана какво става. Сякаш знаеше какво искам. Би могъл да стъпче с копитата си Джудит, а не го направи. Наистина знаеше. Ако шофьорът не бе натиснал клаксона, щяхме да успеем, сто на сто. Пръстите ми бяха ей на такова разстояние от юздата, ей на такова…

Грейс го погледна с лице, изкривено от болка и съжаление, че не е успяла, и най-сетне даде воля на сълзите си. Том я прегърна, тя отпусна буза върху гърдите му и зарида.

— Видях как точно преди да изсвири клаксонът, Джудит ме гледа от долу, при копитата на Гъли. Изглеждаше много мъничка и уплашена. Можех да я спася. Можех да спася всички.

Том не каза нищо — знаеше, че думите са безсилни да променят тези неща и че дори след години Грейс вероятно ще е убедена в това. Стояха дълго в спускащия се здрач. Той обхвана с длан главицата на момичето и усети свежия млад мирис на косата му. Когато Грейс престана да плаче и се поотпусна, я попита предпазливо иска ли да продължи разказа си. Тя кимна, подсмръкна и си пое дъх.

— Но щом се чу клаксонът, всичко отиде по дяволите. Пилигрим се обърна, сякаш готов да препречи пътя на камиона. Бе налудничаво, все едно искаше да го спре, да не позволи на това огромно чудовище да ни причини нещо лошо, да се пребори с него. Да се пребори, моля ти се, с четирийсеттонен камион! Представяш ли си? Но Пилигрим нямаше намерение да се предава току-така, усещах го. И когато камионът бе на хвърлей от нас, конят се изправи на задни крака. Паднах и си ударих главата. После вече не помня.

Том знаеше останалото, поне в общи линии. Ани му бе дала телефонния номер на Хари Логан, преди два дни той му бе звъннал и го бе попитал какво точно се е случило. Логан му разказа каква е съдбата на Джудит и Гъливър, как Пилигрим е избягал и как са го намерили в потока с дълбока рана върху гърдите. Том му зададе куп въпроси, кой от кой по-подробни, някои явно се сториха на Логан озадачаващи. Но както личеше, мъжът бе много свестен: търпеливо му описа надълго и нашироко какви рани е имал конят и какво е направил той, за да ги излекува. Каза, че са откарали Пилигрим в Корнел, за чиято слава Том знаеше, и как са го лекували там.

Когато Том сподели, че честно казано, не е чувал за ветеринар, който да е в състояние да спаси толкова тежко ранен кон, Логан се засмя и рече, че съжалявал, задето го е сторил. После в конюшнята на Дайър всичко тръгнало на зле, един господ знаел какво са причинили онези две момчета на клетото създание. Дори винял себе си за някои от мъките, на които били подложили Пилигрим, например как му заклещвали главата в прореза във вратата, та ветеринарят да му бие инжекциите.

На Грейс й стана студено. Вече бе късно, майка й сигурно се чудеше къде е. Върнаха се бавно при колата. Докато подскачаха по изровения път към къщата при потока, снопът светлина от фаровете на шевролета ту се гмуркаше, ту отново изплуваше. Хвърляйки остри сенки, кучетата се втурнаха пред тях и когато поглеждаха автомобила, очите им проблясваха, зеленикави като на призраци.

Грейс попита Том дали, след като му е разказала всичко, това ще му помогне да излекува Пилигрим, а той отвърна, че трябва да помисли, но не е загубил надежда. Спряха. Том видя зарадван, че момичето вече не е разстроено, а то слезе и му се усмихна; понечи и да му благодари, но го досрамя. Мъжът погледна през рамото му към къщата с надеждата да мерне Ани, но от нея нямаше и следа. Усмихна се на Грейс и докосна с пръсти шапката си.

— До утре!

— До утре! — отвърна тя и тръшна вратата на шевролета.

 

 

Когато Том се прибра, всички вече бяха вечеряли. На голямата маса във всекидневната Франк помагаше на Джо да реши една задача и за кой ли път каза на близнаците да намалят звука на телевизора, по който те гледаха някакво смешно предаване, инак щял да стане и да изключи приемника. Без да продумва, Даян сложи вечерята, която бе оставила за Том, в микровълновата печка, а той отиде да си измие ръцете в банята на долния етаж.

— Хареса ли новите телефони?

Той видя през отворената врата как снаха му пак сяда на кухненската маса с плетката в ръце.

— Да, много е доволна.

Избърса си ръцете и се върна. Микровълновата печка писукаше, Том извади вечерята и отиде на масата. Даян бе сготвила пиле фрикасе с гарнитура зелен фасул и огромен печен картоф. Мислеше си, че това му е любимото ядене, а на него сърце не му даваше да я разочарова. Изобщо не му се ядеше, но за да не я обиди, седна пред чинията на масата.

— Не проумявам обаче какво ще прави с третия — вметна снаха му, без да го поглежда.

— В какъв смисъл?

— Все пак има само две уши.

— Работи с факс и друга апаратура, свързана с директна телефонна връзка, и тъй като непрекъснато я търсят, й трябват повече линии. Предложи да покрие разходите.

— И ти отказа, нали?

Том не отрече и видя как Даян се подсмихва. Знаеше, че изпадне ли снаха му в подобно настроение, е най-добре да не спори с нея. Още от началото му бе дала да разбере, че не е в див възторг от престоя на Ани, така че той предпочиташе да не я закача. Започна да се храни. Известно време и двамата мълчаха. Франк и Джо се караха дали да разделят или да умножат някакво число.

— Франк ми каза, че сутринта си я извел на разходка с Римрок — не мирясваше Даян.

— Да. Не се е качвала от дете на кон. Но язди добре.

— Ами момиченцето й! Да го сполети такава трагедия!

— Да.

— Изглежда много самотно. Сигурно щеше да се чувства по-добре, ако ходеше на училище.

— А, едва ли. Според мен и тук му е добре.

След като се навечеря и отиде да провери конете, каза на Даян и Франк, че има да чете нещо, и пожела на тях и момчетата „лека нощ“.

Стаята му заемаше целия северозападен ъгъл на къщата и от страничния прозорец се виждаше долината. Бе просторна и тъй като мебелите бяха съвсем малко, изглеждаше още по-голяма. Леглото беше останало от родителите му — високо и тясно, с табли от кленово дърво, с вити крачета. Бе застлано със селски юрган, шит от баба му. Навремето на червени и бели баклавички, сега се бе износил дотолкова, че червеното бе избеляло до светлорозово, а на места платът се бе прокъсал и отдолу се подаваше пълнежът. В стаята имаше и масичка от чамово дърво и стол до нея, скрин и стар фотьойл, сложен под лампиона при осаждената желязна печка.

Подът бе застлан с мексикански килимчета, които Том бе купил преди няколко години от Санта Фе, ала те бяха прекалено малки, за да създават уют, и всъщност имаха обратния ефект — наподобяваха забравени от всички островчета насред тъмното чворесто дюшеме. На едната стена имаше две врати: към дрешника и малката баня. Върху скрина бяха подредени няколко снимки на семейството му в простички рамки. На едната, вече с потъмнели, наситени цветове, Рейчъл бе гушнала невръстния Хал. До нея имаше друга снимка, по-нова, на Хал, който се усмихваше лъчезарно, досущ като майка си на първата фотография. Но ако не се брояха тези снимки, както и книгите и старите течения на списания за коне по лавиците върху стените, някой непознат би се учудил как човек може да живее толкова дълго и да притежава толкова малко.

Том седна на масичката и запрелиства купчината стари броеве на „Тримесечник на коневъда“. Търсеше материал, който бе чел преди година-две. Беше от някакъв калифорниец, дресьор на коне, с когото се бе запознал и който описваше случай с кобила, изживяла тежка катастрофа. Прекарвали я заедно с шест други коня от Кентъки, някъде в Аризона шофьорът заспал, свърнал от пътя и камионът се преобърнал заедно с ремаркето. Наложило се хората от спасителния отряд да разрязват вратата на покритото ремарке с оксижен. Когато проникнали вътре, видели, че конете са завързани в боксовете и висят обесени на страницата. Всички освен кобилата били мъртви.

Доколкото си спомняше Том, дресьорът си имаше теория за домашните животни, според която можеш да използваш естествената реакция на коня при болка, за да му помогнеш. Теорията бе доста сложна и Том не бе сигурен, че я е разбрал. Тя се основаваше на предположението, че усетил болка, конят хуква да бяга, но после се връща и я търпи.

В своя подкрепа авторът привеждаше довода, че когато се натъкнат на глутница вълци, дивите коне се разбягват, ала щом усетят зъбите им върху хълбоците си, се „примиряват“ и понасят болката. Било както при бебето, когато му никнат зъби: то не бяга от болката, а натиска още повече венците си. Дресьорът твърдеше, че тази теория му е помогнала да върне към живот травматизираната кобила, оцеляла в катастрофата.

Том намери броя и прочете още веднъж материала с надеждата той да хвърли някаква светлина върху проблема с Пилигрим. Статията не изобилстваше с подробности, но пак беше ясно, че човекът всъщност е почнал да обучава кобилата отначало, помогнал й е да намери себе си, направил е нужното лесно, а излишното — трудно. Всичко това бе прекрасно, но Том не откриваше в него нищо ново. И той го прилагаше отдавна. Колкото до теорията за болката, нещо в нея не се връзваше. Всъщност какво търсеше Том? Някакъв нов трик ли? Би трябвало отдавна да е научил, че трикове няма. Съществуваш само ти, конят и разбирането какво всъщност става в твоето и неговото съзнание. Отмести рязко списанието встрани, облегна се на стола и въздъхна.

Тази вечер, докато бе слушал Грейс, а преди това — и Логан, се бе опитвал да открие нещо, в което да се вкопчи, някакъв ключ, ръчка, която да използва. Ала не намираше нищо. Чак сега проумя какво е виждал през цялото време в очите на Пилигрим. Пълен крах. Вярата на животното в самото него и във всички наоколо бе рухнала. Онези, които бе обичало и на които се бе уповавало, го бяха предали. Грейс, Гъливър, всички. Бяха го повели нагоре по склона, бяха го излъгали, че е безопасен, а после, когато се бе оказало, че не е така, му се бяха разкрещели и му бяха причинили болка.

Не бе изключено Пилигрим да вини и себе си за случилото се. От къде на къде хората си въобразяваха, че имат монопол над вината? Том често бе наблюдавал как конете пазят ездачите си, особено децата, от опасностите, на които ги бяха изложили. Пилигрим бе подвел Грейс. И когато се бе опитал да я защити от камиона, бе получил в отплата единствено мъка и наказание. А после се бяха появили всичките тези хора, които го бяха подмамили, бяха го хванали, бяха му причинили болка с иглите си, които забучваха във врата му, бяха го затворили в тъмния, мръсен, смрадлив бокс.

Малко по-късно, докато лежеше на угасена лампа в отдавна притихналата къща, Том усети как нещо вътре в него се размърдва и сърцето му се свива. Вече бе получил картината, която се опитваше да възсъздаде, и както знаеше още от самото начало, тя бе безпросветна и пълна с отчаяние. В нея нямаше и лъч надежда.

Нямаше нищо налудничаво, глупаво или своенравно в начина, по който Пилигрим бе реагирал на сполетелите го ужаси. Беше ги посрещнал; точно както подсказва логиката, и тъкмо затова бе толкова трудно да му се помогне. А Том би дал всичко на света, само и само да му помогне. Заради коня и момичето. Но колкото и да бе неоправдано, най-вече заради жената, с която бе яздил сутринта и чиито очи и устни виждаше съвсем ясно, сякаш тя лежеше до него.