Никълас Еванс
Лечителят на души (18)

Пета глава

В предизгревното небе още грееше сърпът на месечината, наподобяващ на цвят изпъстрена с петънца кост, когато Том излезе от къщи. Спря на верандата и усетил върху лицето си студения въздух, надяна ръкавиците. Светът беше бял и блещукаше от скрежа, не подухваше никакъв ветрец, който да разсее парата, излизаща от устата му. При него дотърчаха кучетата, заумилкваха сее, загънаха тела и размахаха опашки, а той ги помилва по главите и само с кимване ги отпрати към заградените пасища. Те хукнаха, като се блъскаха и надпреварваха, оставяйки пътеки в проблясващата от скрежа трева.

Жълтите щори по прозорците на горния етаж в къщата при потока бяха спуснати. Ани и Грейс сигурно още спяха. Предния следобед Том им бе помогнал да се пренесат, след като двамата с Даян бяха поразчистили стаите. Цяла сутрин Даян почти не продума, но Том разбра в какво настроение е от стиснатата й челюст и начина, по който дърпаше прахосмукачката и оправяше леглата. Ани щеше да спи в голямата предна спалня с изглед към потока. В нея бяха спали Даян и Франк, а преди това — Том и Рейчъл. Колкото до Грейс, щяха да я настанят в някогашната стая на Джо в дъното на къщата.

— Докога смятат да стоят? — попита Даян и се зае да оправя леглото на Ани.

Том бе при вратата, проверяваше дали работи един радиатор. Извърна се, но снаха му не го гледаше.

— Не знам. Вероятно докато потръгнат нещата с коня.

Даян си замълча, само избута с коляно леглото толкова силно, че таблата се фрасна в стената.

— Ако нещо ти пречат, съм сигурен, че…

— Кой е казал, че ми пречат? Не ми пречат. — Даян излезе като фурия покрай него на площадката и грабна купчината кърпи, която бе оставила там. — Дано само знае да готви.

След което слезе на долния етаж. По-късно, когато пристигнаха Ани и Грейс, не бе в къщата. Том им помогна да разтоварят багажа и качи саковете на горния етаж. Видя с облекчение, че носят два кашона с провизии. Слънцето хвърляше коси лъчи през големия прозорец във всекидневната и помещението изглеждаше просторно и светло. Ани възкликна, че е много красиво. Попита може ли да преместят дългата маса при прозореца, та докато работи, да гледа потока и заградените пасища. Том хвана масата от едната страна, гостенката я вдигна от другата и след като я пренесоха, той й помогна да нареди по нея компютрите, факс апаратите и другите машинарии, които нямаше представа за какво служат.

Видя му се странно, че Ани пожела да подреди работното си място в новата къща, още преди да е разопаковала багажа и да е видяла къде ще спи. От израза на Грейс, която ги наблюдаваше, разбра, че за нея в това няма нищо странно и открай време е било така.

Снощи, преди да се прибере, Том както винаги отиде да провери конете и на връщане погледна към къщата при потока: видя, че прозорците светят, и се запита какво ли правят тази жена и нейното дете, за какво си говорят, ако изобщо си говорят за нещо. Докато гледаше къщата на фона на ясното вечерно небе, си спомни за Рейчъл и за мъката, тляла преди толкова години между тези стени. Сега там отново тлееше мъка, неописуема мъка, изкусно изкована от споделеното чувство на вина и използвана от наранените души като наказание за онези, които те обичаха най-много.

Мина покрай оградените пасища. Покритата със скреж трева пукаше под ботушите му. Клоните на тополите край потока бяха обточени със сребро, над върхарите им небето на изток, откъдето скоро щеше да изгрее слънцето, вече се обагряше в розово. Кучетата го чакаха нетърпеливо пред вратата. Знаеха, че не ги пуска вътре, но не губеха надежда. Той ги разгони с ритници и влезе да нагледа конете.

След час, когато по заскрежения покрив вече се чернееха мокри петна, разтопени от слънцето, изведе едно от жребчетата, с чието обучение се бе заел предната седмица, и се метна на седлото. Подобно на всички останали коне, които бе отгледал, и този веднага му се подчини и пое по черния път към ливадите.

Докато минаваха покрай къщата при потока, Том видя, че щорите в спалнята на Ани вече са вдигнати. По-нататък край пътя съгледа в скрежа и стъпки и вървя по тях, докато те не се изгубиха сред върбите, където потокът ставаше по-плитък и във водата имаше брод. По камъните личаха влажни зигзагообразни следи, оставени от човек, който току-що бе минал по тях.

Жребецът забеляза Ани преди Том и запреде с уши. Той вдигна глава и я видя, че тича откъм ливадата. Бе облечена в светлосиньо горнище на анцуг, черен клин и маратонки за сто долара, каквито рекламираха по телевизията. Още не го бе забелязала. Той спря жребчето край потока и я загледа как наближава. През бълбукането на водата чу запъхтяното й дишане. Беше вързала косата си на тила, лицето й бе поруменяло от студения въздух и бягането. Гледаше към земята, внимаваше къде стъпва и ако конят не бе изпръхтял тихичко, сигурно щеше да налети право на тях. Вдигна глава и спря като закована на десетина метра.

— Здрасти!

Том докосна периферията на шапката си.

— Тичаш за здраве, а?

Ани сбърчи носле уж високомерно.

— Не, не тичам за здраве, господин Букър, а правя крос.

— Пък аз се притесних. Нашите стръвници гризли си падат само по онези, които тичат за здраве.

Тя разшири очи.

— Гризли ли? Сериозно ли говориш?

— Е, гледаме да не гладуват. — Том видя, че Ани се е уплашила, и се усмихна. — Шегувам се. Наистина има гризли, но си стоят по чукарите. Няма страшно.

Мина му през ума да я предупреди да се пази все пак от пумите, но ако бе чула за онази калифорнийка, хуморът му сигурно щеше да й се стори доста черен.

Тя го погледна с присвити очи, развеселена от шегата му, и се приближи. Слънцето озари лицето й и Ани трябваше да затули с длан очи, за да вижда Том. Гърдите и раменете й се повдигаха и спускаха в ритъм с дишането, от устата й бавно излизаше пара, която се разсейваше във въздуха.

— Добре ли спа горе в къщата? — попита Том.

— Никъде не спя добре.

— Отоплението работи ли? От доста време…

— Всичко е чудесно. Наистина бяхте много мили, че ни поканихте.

— Приятно ми е, че старата къща отново има обитатели.

— Благодаря ти.

Известно време и двамата като че се чудеха какво да кажат. Ани се пресегна да помилва коня, но го направи толкова рязко, че той отметна глава и отстъпи две-три крачки назад.

— Извинявай — каза жената.

Том погали жребчето по врата.

— Само протегни ръка. Малко по-ниско, така, та той да усети миризмата ти.

Конят сведе муцуна към дланта на Ани и я подуши. Ани го гледаше, вече поусмихната, и на Том отново му направи впечатление, че устата й сякаш има свой живот и се озарява от усмивка, докато лицето й си остава тъжно.

— Красив е — отбеляза Ани.

— Да, и е много схватлив. Ти яздиш ли?

— Яздех, но преди много време. Когато бях на годините на Грейс.

През лицето й мина сянка и Том на часа съжали, че я е попитал. Почувства се и неловко: бе повече от ясно, че Ани вини себе си за онова, което се е случило на дъщеря й.

— Аз ще се връщам, вече ми е студено. — Тя тръгна и докато минаваше покрай тях, погледна с присвити очи Том. — А уж трябваше да е пролет!

— Ако се вярва на хората, не ти ли харесва времето в Монтана, достатъчно е да изчакаш да минат пет минути.

Извърна се на седлото и я загледа как прекосява брода в потока. Подхлъзна се на един камък, маратонката й цопна за миг в леденостудената вода и Ани изруга.

— Да помогна ли?

— Не, ще се оправя и сама.

— Към два ще дойда да взема Грейс — провикна се Том.

— Добре.

Ани вече бе на другия бряг на потока и се обърна да му махне с ръка. Той докосна шапката си, видя как жената се обръща и хуква, без да поглежда напред или да се озърта: внимаваше къде стъпва.

 

 

Пилигрим изскочи на арената като изстрелян от топ. Препусна право към другия й край и там спря, вдигайки облак червен пясък. Бе подвил опашка, от време на време я размахваше нервно, и бе присвил уши. Беше вперил трескав поглед в отворената порта, през която бе влязъл, и през която — знаеше, ще го последва и мъжът.

Том не яздеше; вървеше полека и държеше оранжево флагче на пръчка и навито въже. Влезе в ограденото пространство, затвори вратата и отиде в средата на арената. Небето бе осеяно с бели облачета и светлината непрекъснато се редуваше с мрака.

Близо минута човек и кон стояха неподвижно и се наблюдаваха. Пръв се размърда Пилигрим — изпръхтя, сведе глава и запристъпва ситно-ситно назад. Том продължи да стои като истукан, опрял в пясъка върха на флагчето. После направи крачка към Пилигрим, като вдигна флагчето в дясната ръка и изплющя с него. Конят на часа се дръпна вляво и препусна.

Обикаляше и обикаляше арената, като вдигаше с копита пясък, пръхтеше силно и клатеше глава. Навирената му сплъстена опашка се вееше на вятъра. Препускаше със задница, извърната към арената, и с глава към оградата, мускулите му бяха опънати до скъсване. Бе съсредоточил цялото си внимание към мъжа. Главата му бе под такъв ъгъл, че конят трябваше да напряга лявото си око, за да го види. Но не се отклоняваше и на сантиметър, сякаш прикован към тази траектория от уплахата, от която другото му око виждаше света като кръжащо размазано петно.

Не след дълго хълбоците му лъснаха от пот, от ъгълчетата на устата му закапа пяна. Но мъжът не му позволяваше да спре — понечеше ли конят да забави ход, той вдигаше флагчето и изплющяваше с него, принуждавайки Пилигрим да препусне отново.

Грейс наблюдаваше всичко това от пейката, която Том й бе сложил от външната страна на оградата. За пръв път го виждаше да работи, без да язди; освен това днес бе много напрегнат. Момичето го усети още щом дойде точно в два да го вземе. Както знаеха и двамата, днес трябваше да започне истинската работа с Пилигрим.

Благодарение на тренировките в изкуственото езеро мускулите на крака му се бяха възстановили, белезите по гърдите и муцуната му се заличаваха буквално с всеки изминал ден. Сега трябваше да се погрижат за белезите вътре в главата на коня. Том бе спрял пред конюшнята и бе пуснал Грейс да върви отпред покрай редицата боксове към последния голям бокс, където сега живееше Пилигрим. Горната половина на вратата бе с решетка и те видяха как жребецът ги наблюдава неотклонно. Посегнеха ли към вратата, се дръпваше в дъното, навеждаше глава и наостряше уши. Но вече не се обръщаше със задницата към тях, за да ги изрита, и напоследък Том позволяваше на Грейс да му внася храната и водата. Козината му плачеше за чесало, гривата и опашката му бяха мръсни и сплъстени и момичето изгаряше от нетърпение да го среши.

В другия край на бокса имаше плъзгаща се врата към голото циментово преддверие с изходи към езерото и арената. Те отваряха единия от двата изхода в зависимост от това къде искаха да иде, сетне го подкарваха и конят изскачаше навън. Днес, сякаш усетил някакъв заговор, Пилигрим не искаше и не искаше да излезе, така че Том трябваше да се приближи и да го удари по задницата.

На арената Пилигрим препусна отново и може би за стотен път Грейс видя как конят се извръща и поглежда право към Том: явно недоумяваше как така му е разрешил да забави ход и не е вдигнал флагчето. Том го остави да спре. Пилигрим започна да се озърта и да души. Чудеше се какво става. След няколко мига Том тръгна към него. Жребецът наостри уши, мускулите по хълбоците му потрепериха в спазъм, от който кожата му се нагъна.

— Виж, Грейс! Ей тези мускули, целите са на възли. Ама че проклет кон! Доста трябва да те варим, приятелю!

Момичето знаеше какво има той предвид. Завчера й бе разказал за някакъв старец — Дорънс, от окръг Уолоуа, щата Орегон, най-големия познавач на коне, когото Том познавал, и как той карал жребците да се отпуснат, като пъхал пръст в мускулите им. Обяснявал, че така искал да провери дали „картофите са се сварили“. Грейс обаче виждаше, че Пилигрим няма да разреши да си правят такива експерименти с него. Поизвърна глава и загледа уплашен с едно око как мъжът се приближава; когато той бе на пет-шест метра, конят отново препусна в същата посока, както преди. Чак сега Том пристъпи и го спря с флагчето. Пилигрим се закова рязко и зави надясно, към оградата, за да се отскубне от мъжа. Когато го подмина, Том направи бързо една крачка напред и размаха флагчето. Жребецът препусна като обезумял. Сега се въртеше по посока на часовниковата стрелка. Всичко започна отначало.

— Иска да се представи добре — поясни Том. — Но не знае какво е добре.

„Дори и да научи, после какво?“ — помисли Грейс. Том не бе споменавал какво точно цели. Работеше ден за ден, без да насилва нещата, не даваше зор на Пилигрим и го оставяше сам да избира. Но какво ли щеше да стане после? Ако Пилигрим се оправеше, нима очакваха от Грейс да го язди отново?

Знаеше прекрасно, че яздят и по̀ сакати от нея. Някои дори започваха от нулата. Беше ги виждала по надбягванията, веднъж дори бе участвала в спонсорирани състезания, приходите от които отидоха до последния цент за местния клуб на ездачите инвалиди. По онова време се възхити на тези сърцати хора и дори й домъчня за тях. Сега й се свиваше сърцето при мисълта, че другите могат да изпитват същото и към нея. Нямаше да им позволи. Бе казала, че никога повече няма да язди, и щеше да си удържи на думата.

След около два часа, когато Джо и близнаците се прибраха от училище, Том отвори портата на арената и пусна Пилигрим да се прибере в бокса. Грейс вече го бе почистила и бе поръсила пода с нови стърготини. Том застана като на пост до вратата и я загледа как носи на коня вода и му пуска торба със сено.

Докато я връщаше с колата към къщата при потока, слънцето вече се бе снишило и скалите и боровете по склона хвърляха дълги сенки върху спаружената трева. И двамата не продумваха. Грейс недоумяваше защо мълчанието с този мъж, когото познаваше съвсем отскоро, изобщо не й тежи. Усещаше, че е намислил нещо. Заобиколи с шевролета къщата и спря при задната веранда. После угаси двигателя, облегна се и погледна момичето право в очите.

— Имам един проблем, Грейс. — Замълча и тя се запита дали очаква от нея да му отговори, ала той продължи: — Работя ли с някой кон, държа да знам историята. Най-често конят сам ми разказва почти всичко. Всъщност понякога е достатъчно да го погледна, вместо да слушам обясненията на собственика. Но се случва животното да е толкова объркано, та се нуждая от повече подробности, за да продължа. Трябва да знам какво точно е станало. Нерядко става дума не за очевидното, а за нещо, което се е объркало непосредствено преди това, за някаква дребна подробност.

Грейс не го разбра и се смръщи.

— Все едно съм карал тоя очукан шевролет, блъснал съм дърво и някой ме мита какво се е случило. Няма да му кажа: „Ами ударих се в едно дърво“. Вероятно ще отвърна, че съм попрекалил с бирата, по пътя е имало разлято масло или слънцето ми е светело в очите. Разбираш ли какво имам предвид?

Момичето кимна.

— Не знам дали ти се говори за това и няма да ти се сърдя, ако не изпитваш желание да споделяш. Но ако искам да разбера какво става в главата на Пилигрим, ще ми е от огромна полза да узная повечко за злополуката и какво точно се е случило онзи ден.

Грейс въздъхна, извърна поглед към къщата и забеляза, че от прозореца на кухнята се вижда всекидневната. Мерна сивкавосиния мигащ екран на компютъра и майка си, която говореше по телефона, седнала на фона на все по-мъждивата светлина на огромния преден прозорец.

Момичето не бе споделяло с никого какво помни от онзи ден. Нито с полицаите, нито с адвокатите и лекарите, дори с родителите си. Бе продължило да се преструва, че в съзнанието му не са останали почти никакви спомени от злополуката. Мъчеше я споменът за Джудит. Грейс още не бе сигурна, че е в състояние да говори за мъртвата си приятелка. И дори за Гъливър. Пак погледна Том Букър и той й се усмихна. В очите му нямаше и следа от съжаление и в този момент момичето знаеше, че той го приема такова, каквото е, и не го съди. Вероятно защото го познаваше само такова — осакатено и немощно, а не каквото е било преди, необременено и щастливо.

— Не непременно днес — каза внимателно Том. — Когато си готова. И само ако искаш.

Грейс забеляза, че той гледа нещо зад нея, обърна се и видя, че майка й излиза на верандата. Пак извърна очи към него и кимна.

— Ще помисля.

 

 

Робърт закрепи очилата на челото си, облегна се на стола и дълго търка очи. Бе запретнал ръкави и бе запокитил вратовръзката до купчините документи и юридически справочници, струпани върху писалището. Чуваше как чистачките обикалят кабинет по кабинет и от време на време си бъбрят на испански. Всички си бяха тръгнали още преди четири-пет часа. Бил Сакс, един от по-младите съдружници, се бе опитал да го заведе на кино: заедно с жена си отиваше да гледа някакъв нов филм с Жерар Депардийо, за който явно всички говореха. Робърт му благодари и отказа под предлог, че имал да отхвърля много работа, пък и носът на Депардийо открай време го смущавал.

— Прилича ми на пенис — уточни той.

Бил, който и бездруго можеше преспокойно да мине и за психиатър, го погледна над очилата си с рогови рамки и съвсем в стила на Фройд го попита защо тази асоциация го смущавала. После го разсмя, като разправи за две жени в метрото, чийто разговор бил подслушал преди ден-два.

— Едната обясняваше, че четяла съновник, според който, сънуваш ли змии, значи наистина си се побъркала на теми пениси, а другата въздъхна облекчено и възкликна, че камък й паднал от сърцето, понеже непрекъснато сънувала пениси.

Напоследък не само Бил се мъчеше да го разведри. Робърт бе трогнат, но предпочиташе да не се занимават с него. Едва ли си заслужаваше да го съжаляват чак толкова само защото няколко седмици е сам, така че подозираше, че колегите му са усетили, че го мъчи по-тежка загуба. Един дори предложи да поеме делото за ценните книжа на „Дънфорд“. Божичко, та нали, кажи-речи, само то продължаваше да го крепи!

Вече близо три седмици Робърт работеше по него едва ли не до среднощ. Харддискът на лаптопа му бе запълнен до краен предел с данни по делото. Това бе един от най-заплетените случаи, с които някога се бе занимавал, понеже ставаше дума за ценни книжа на стойност милиарди долари, непрекъснато сменящи собствениците си — взаимно свързани фирми на три континента. Днес бе провел по телефона двучасово заседание с адвокати и клиенти в Хонконг, Женева, Лондон и Сидни. Времевата разлика бе истински кошмар. Но колкото и да е странно, това му помагаше да не полудее и по-важното, покрай делото имаше толкова много работа, че нямаше кога да мисли колко му липсват Грейс и Ани.

Отвори смъдящи очи и се пресегна да натисне бутона за повторно набиране на номера върху един от телефонните апарати. Пак се облегна и се загледа през прозореца към светещия връх на сградата на „Крайслер“. Номерът, който Ани му бе дала за новото място, където се бяха преместили, пак даваше заето.

 

 

Отиде до кръстовището на Пето авеню и Петдесет и девета улица и чак там спря такси. Беше му приятно да върви в студената нощ и дори му мина през ума да се прибере пеш през парка. Беше го правил и преди, но само веднъж бе допуснал грешката да каже на Ани. Тя му крещя цели десет минути, че не бил с всичкия си, да не би да искал да го изкормят? Робърт се зачуди дали не е пропуснал да прочете във вестниците за тази конкретна опасност, но отсъди, че не му е времето да пита.

От името, изписано върху табелата при задната седалка, видя, че шофьорът е сенегалец. Напоследък доста сенегалци работеха като таксиметрови шофьори и той си умираше от удоволствие да ги шашва, като най-нехайно се обръща към тях на езика уолоф или йола. Този път младежът бе толкова смаян, че насмалко да се блъсне в един автобус. Поговориха си за Дакар и места, които и двамата познаваха. Шофьорът стана толкова разсеян, та Робърт си каза, че сигурно би било по-безопасно да мине пеш през парка. Когато стигнаха пред блока, Рамон, портиерът, дойде да отвори вратата на таксито, а сенегалецът благодари за бакшиша и каза, че щял да се моли на Аллах да дари на Робърт много силни синове.

След като Рамон му съобщи явно току-що оповестената новина, че някакъв играч щял да мине в отбора на „Метс“, Робърт се качи на асансьора и отключи вратата на апартамента. Вътре беше тъмно и когато той затвори пътната врата, щракването й отекна през безжизнения лабиринт на стаите.

Отиде в кухнята и намери вечерята, която му бе приготвила Елза, както и обичайната бележка, където прислужницата обясняваше какво представлява яденето и колко да го подтопля в микровълновата печка. Както винаги, Робърт го изсипа гузно в боклука. Също оставяше на Елза бележки, с които й благодареше и я молеше да не си прави труда да готви, понеже щял да купи нещо за хапване от кулинарията или да си сготви сам. Но тя, милата, продължаваше всяка вечер да му оставя ядене.

Истината бе, че от празния апартамент съвсем му докривяваше и той гледаше да стои тук възможно най-малко. Особено самотно му бе в края на седмицата. Няколко пъти отиде в Чатам, но там самотата му тежеше още повече. Ужасно му домъчня, когато видя, че термостатът на аквариума на Грейс се е повредил и от студа рибките са умрели. Много се разстрои при вида на мъничките им сгърчени телца. Не каза на Грейс, дори на Ани, окопити се, постара се да направи точен списък и поръча в магазина за домашни животни същия брой от същите видове рибки.

Откакто Ани и Грейс бяха заминали, най-щастливите му мигове бяха, когато разговаряше с тях по телефона. Днес се бе мъчил часове наред да се свърже, не бе успял и от това му се прииска още повече да чуе гласовете им.

Завърза на възел горния край на найлоновия илик за боклук, та Елза да не види безславната участ на вечерята, която му бе приготвила. Докато го оставяше пред вратата на сервизното помещение, чу телефона и хукна презглава по коридора. Телефонният секретар вече се бе включил и се наложи Робърт да крещи, за да надвика собствения си записан глас.

— Чакайте, тук съм. — Намери копчето за изключване на телефонния секретар. — Здрасти. Тъкмо се прибирам.

— Едвам дишаш. Къде беше?

— Купонясвах. Обикалях кръчмите, клубовете и така нататък. Божичко, уморително си е.

— На мен ли ми го разправяш?

— Да де, в тези неща ти си вряла и кипяла. Как сте вие там при сърните и антилопите? Цял ден ви търся.

— Прощавай. Тук имаме само една телефонна линия, а от редакцията се опитват да ме затрупат с факсове.

Ани му каза, че преди половин час Грейс го е търсила в кантората, явно веднага след като той си е тръгнал. Била си легнала, но му пращала много здраве. Докато му описваше какво са правили през деня, Робърт отиде в другия край на всекидневната и без да включва осветлението, седна на канапето при прозореца. Ани говореше някак уморено и умърлушено и той се опита без особен успех да я поразвесели.

— Как е Грейс?

Известно време жена му мълча, после въздъхна.

— Не знам. — Каза го тихо, явно за да не я чуе дъщеря им. — Виждам как се чувства с Том Букър и Джо, онова дванайсетгодишно момче. Разбират се чудесно. С тях й е добре. Но когато останем само двете… И аз не знам какво да ти кажа. Не иска и да ме погледне. — Ани въздъхна отново. — Но както и да е.

Умълчаха се. Робърт чу някъде в далечината вой на сирени, поели по улицата към поредната безименна трагедия.

— Липсваш ми, Ани.

— Знам — отвърна тя. — И на нас ни е мъчно за теб.