Никълас Еванс
Лечителят на души (16)

Трета глава

От север Шото бе охраняван от триметров динозавър. Педантите знаеха, че е албертозавър, но на другите им приличаше на най-обикновен тиранозавър. Бе застанал на пост на паркинга пред Музея на Стария маршрут и човек го виждаше веднага щом подминеше табелата на шосе 89, на която пишеше: „Добре дошли в Шото! Чудесни хора, невероятен пейзаж!“. Скулпторът явно си бе давал сметка, че след подобно твърдение хората сигурно ще се стреснат от творението му, ето защо бе оформил острите му като бръснач зъби в нещо като съзаклятническа усмивка. Резултатът не бе от най-окуражителните. Човек оставаше с чувството, че динозавърът смята да го схруска или в най-добрия случай да го удуши с език.

Вече половин месец, когато отиваше и се връщаше от ранчото, Ани гледаше по четири пъти на ден ококорените очи на влечугото. Караше Грейс по обед, след като момичето си научеше или се мъчеше до кървава пот при физиотерапевтката. Оставяше я в ранчото, връщаше се, сядаше на телефоните и факса, а към шест отиваше пак да прибере дъщеря си.

И тази вечер стигна дотам за около четирийсет минути, които й доставяха истинско удоволствие, особено откакто се бе оправило времето. Вече пет дни небето бе ясно и й се струваше невероятно дълбоко и синьо. Цял следобед бе разговаряла по телефона с Ню Йорк и докато пътуваше с колата след цялата тази лудница, имаше чувството, че се е потопила в огромно езеро, възвръщащо й спокойствието.

Пътят беше с формата на буквата „Г“ и първите трийсет километра северно от шосе 89 по него обикновено нямаше други автомобили освен форда на Ани. Отдясно, докъдето поглед стига, се простираха безкрайните равнини, а отляво слънцето описваше дъга ниско над Скалистите планини и обагряше в бледозлатисто спаружилата се през зимата трева.

Ани зави на запад по покрития с чакъл прав път без маркировка, който след двайсетина километра щеше да я изведе при ранчото и стената на планината зад него. Фордът оставяше подире си облак прах, който вятърът бавно разнасяше. По пътя важно-важно се разхождаха дъждосвирци, които в последния момент политаха към ливадите. Ани свали сенника, за да не я заслепява слънцето, и усети как пулсът й се ускорява.

От няколко дни ходеше в ранчото малко по-рано, за да погледа как работи Том Букър. Не че той бе започнал същинската работа с Пилигрим. Засега му прилагаше само физиотерапия: тренираше в изкуственото езеро мускулите на натъртената плешка и крака. Конят плуваше ли, плуваше, с очи, в които се четеше такава уплаха, сякаш го преследваха крокодили. Бяха го преместили в ранчото, в бокс до езерото, и единственият контакт, който Том имаше засега с него, бе, когато го вкарваше и изкарваше от водата. И въпреки това си бе опасно.

Предния ден, застанала до Грейс, Ани бе наблюдавала как Том извежда Пилигрим от изкуственото езеро. Конят не искаше да излезе, страхуваше се да не са му заложили капан, и затова Том слезе по рампата, докато не нагази във водата до кръста. Жребецът се замята и го опръска целия, дори се завъртя със задницата към него, та да го изрита. Но Том дори не трепна. На Ани й се стори същинско чудо, че е възможно някой да стои толкова спокойно пред лицето на смъртта. Как ли преценяваше риска? Пилигрим, изглежда, също се учуди, че мъжа не го е страх, и не след дълго се предаде и се остави да го отведат в бокса.

Том се върна при Грейс и Ани. От дрехите му течеше вода. Свали си шапката и изтръска капките от периферията. Грейс прихна, той я стрелна с очи уж сърдито и тя се закикоти още по-гръмогласно. Том се обърна към Ани и поклати глава.

— Много коравосърдечна е тази ваша дъщеря. Но не знае, че следващия път тя ще нагази в басейна.

Оттогава смехът на Грейс неизменно кънтеше в съзнанието на Ани. Докато се връщаха към Шото, момичето й разказа какво са правили с Пилигрим и какво я е питал Том за коня. Разправи й и за жребчето на Бронти, за Франк, Даян и момчетата, че близнаците били големи лудетини, но Джо бил много свестен. Откакто бяха тръгнали от Ню Йорк, за пръв път говореше свободно и щастливо, но Ани се постара да не издава вълнението си и да се държи, сякаш не се е случило нищо особено. След като подминаха динозавъра, дъщеря й пак се умълча, сякаш той я бе подсетил как се държи напоследък с майка си. Но все пак се забелязваше някакъв напредък.

Гумите на форда изскърцаха по чакъла: автомобилът зави към долината при разклона под дъсчената табела, на която бе написано името на ранчото. Ани видя, че по голямата открита арена при плевнята тичат коне, а когато наближи, различи и Том, който яздеше между тях. В едната ръка държеше дълга пръчка с оранжево флагче на върха, което размахваше, та конете да се разбягат. Вероятно имаше към десетина млади жребчета, които почти не се отделяха едно от друго. Сред тях обаче се открояваше кон, който все стоеше настрани, и след малко Ани видя, че това е Пилигрим.

Грейс се бе облегнала на оградата до Джо и близнаците и гледаше. Ани спря автомобила и отиде при тях, като пътьом помилва по главата кучетата, които вече не я лаеха. Джо й се усмихна — само той я поздрави.

— Какво става? — попита Ани.

— А, Том ги учи да препускат.

Тя се облакъти на оградата до момчето и загледа.

Жребчетата се носеха като стрели от единия край на арената до другия, като завиваха рязко, хвърляха дълги сенки върху пясъка и вдигаха с копита кехлибарени облаци прах, в които блещукаше залязващото слънце. Яхнал Римрок, Том яздеше с лекота подире им, понякога отстъпваше встрани или назад, за да им препречи пътя или да им направи място. Ани го виждаше за пръв път да язди. Конят правеше ситни стъпчици с краката си, обточени около копитата с бяло, без да чака да го подканят, сякаш следвайки мислите на Том. Ездач и жребец се бяха слели. Жената не можеше да откъсне очи от Том. Докато минаваше покрай тях, той докосна с пръсти шапката си и се усмихна.

— Здрасти, Ани!

За пръв път се обърна към нея не с „госпожо Грейвс“ и от това, че изрече толкова непринудено името й, на Ани й стана приятно. Почувства се приета. Загледа го как отива към Пилигрим, който като останалите коне бе спрял в другия край на арената. Стоеше сам и единствен той бе плувнал в пот. Белезите по муцуната и гърдите му личаха още повече на слънцето, Пилигрим току отмяташе глава и пръхтеше. Бе смутен от другите жребци не по-малко, отколкото от Том.

— Опитваме се да го научим да бъде отново кон, Ани. Всички останали вече го умеят, виждаш ли? На свобода се движат винаги в хергеле. Изправят ли се пред трудност, в този случай пред мен и флагчето, винаги се гледат. Но нашият стар приятел Пилигрим е забравил това. Бои се от тях не по-малко, отколкото от мен. Мисли си, че няма нито един другар на този свят. Ако пусна тези приятелчета в планината, все ще се оправят някак. Докато Пилигрим веднага ще се превърне в плячка за стръвниците. Не че не иска да се сприятели, просто не знае как.

Навлезе с Римрок в хергелето и вдигна флагчето рязко, така че то изплющя. Всички жребчета хукнаха надясно. Пилигрим, за разлика отпреди, вместо да се юрне наляво, ги последва, но щом забеляза Том, се откъсна от хергелето и спря. Мъжът се усмихна.

— Има напредък!

Когато прибраха Пилигрим в бокса, слънцето отдавна бе залязло и бе станало по-студено. Даян повика момчетата да вечерят и Грейс отиде с тях да си вземе палтото от къщата. Том и Ани тръгнаха бавно към форда. Изведнъж тя усети много остро, че са останали сами. Известно време и двамата мълчаха. Току над главите им се стрелна бухал — летеше към потока и Ани загледа как се стопява в тъмата, обгърнала тополите. Почувства, че Том я наблюдава, и се обърна. Усмихваше се ведро, без изобщо да се смущава, и я погледна не като чужд човек, а така, сякаш я познава от много отдавна. Ани успя да отвърне на усмивката му и изпита облекчение, когато видя, че от къщата към тях върви Грейс.

— Утре ще дамгосваме телетата — поясни Том. — Не искате ли да ни помогнете?

— Само ще ви се пречкаме — отвърна през смях Ани.

Той сви рамене.

— Е, чудо голямо! Стига да не се пречкате пред нажеженото желязо. А дори и да ви дамгосаме, клеймото е доста красиво. Щом се върнете в града, ще се гордеете с него.

Ани погледна Грейс и видя, че макар да й се иска да дойдат, тя прави всичко възможно да не го издава. Обърна се пак към Том.

— Всъщност защо да не дойдем?

Том й обясни, че ще почнат някъде към девет сутринта, но те да дойдели когато искат. Пожелаха си „лека нощ“. Докато се отдалечаваха с автомобила по алеята, Ани погледна в огледалото за обратно виждане. Том ги изпровождаше с очи.