Никълас Еванс
Лечителят на души (1)

Първа глава

В началото имаше смърт, накрая — също. Момичето така и не разбра дали в тази невероятна утрин смъртта само се е мярнала като сянка в сънищата му и го е събудила. Щом отвори очи, знаеше само, че светът вече не е същият.

Червената светлинка върху часовника показваше, че остава половин час до времето, за което го бе настроило да звънне, и момичето продължи да лежи, без да вдига глава, и да се чуди какво ли се е променило. Бе тъмно, но не толкова, както друг път. Виждаше съвсем ясно купите, които бе печелило на конни състезания — проблясваха мъждиво върху разхвърляните етажерки в дъното на стаята, а над тях се мъдреха лицата на рокзвезди, по които си бе падало навремето. Ослуша се. Тишината в къщата също бе различна, изпълнена с очакване, като паузата, когато си поемаш дъх, преди да изречеш нещо. След малко пещта в сутерена щеше да се пробуди и да забумтя приглушено, дюшемето в старата къща щеше да заскърца жално. Момичето се измъкна от завивките и отиде на прозореца.

Бе навалял сняг. Първият тази зима. И то цяла педя, както личеше от дъсчената ограда при изкуственото езеро. Преспите бяха съвършени и гладки, непокътнати от вятъра, под тежестта им клоните на шестте малки череши, които бащата на момичето бе посадил предната година, се бяха огънали. В наситеносинята ивица на небето над гората грееше самотна звезда. Момичето сведе очи, видя, че скрежът е обточил като с дантела долния край на прозореца, допря пръст и направи дупчица. Потрепери, ала не от студ, а от вълнение: поне засега този преобразен свят принадлежеше единствено на нея. Обърна се и се облече нетърпеливо.

Грейс Маклейн бе пристигнала предната вечер от Ню Йорк заедно с баща си. Бяха дошли само двамата. Много обичаше тези два часа и половина, докато пътуваха с източения мерцедес по Таконската магистрала и сгушени на топло, слушаха касети и си бъбреха весело било за училището, било за някое ново дело, с което се е заел баща й. Обичаше да го слуша как й говори, докато кара, обичаше да са само двамата, да го вижда как облечен спортно, но изискано за края на седмицата, лека-полека се отърсва от напрежението. Майка й както винаги имаше работа или бе канена на вечеря и щеше да пристигне тази сутрин с влака до Хъдсън. Предпочиташе да идва в събота. В петък вечер задръстванията по магистралите я изнервяха, тя ставаше сприхава и си го изкарваше на Робърт, бащата на Грейс, като му натякваше или че кара като бесен, или че пълзи като костенурка, или че не е свил по някой страничен път, по който щели да стигнат по-бързо. Той не си правеше труда да спори, подчиняваше се безпрекословно, макар и понякога да въздишаше тежко или да поглеждаше свъсено в огледалото за обратно виждане Грейс, пратена на задната седалка. Отношенията между родителите й открай време я озадачаваха, наподобяваха й сложен свят, където тя все не проумяваше кой от двамата се разпорежда и кой — подчинява. Предпочиташе да не се меси и просто се оттегляше в своето „скривалище“ — уокмена.

Докато пътуваше с влака, майка й не губеше и миг, работеше през цялото време, без да обръща внимание на никого и на нищо. Наскоро Грейс също бе пътувала с нея и я бе наблюдавала: не можеше да се начуди как така майка й нито веднъж не погледна през прозореца. Извърна разсеяно очи само когато по клетъчния телефон й се обадиха някакъв мастит писател и един от по-усърдните заместник главни редактори.

Лампата на площадката пред стаята на Грейс още светеше. Както бе по чорапи, тя мина на пръсти покрай открехнатата врата на родителите си и спря. Дочу как стенният часовник долу във вестибюла трака и баща й похърква тихичко. Слезе по стълбата във вестибюла с боядисани в бледосиньо стени и таван, които отразяваха светлината на снега, струяща през прозорците — пердетата не бяха пуснати. В кухнята изпи на един дъх чаша мляко и изяде една шоколадова бисквита, сетне драсна на баща си бележка върху листчетата до телефона: „Отивам да пояздя. Ще се върна към 10. Обичам те, Г.“.

Взе си още една бисквита и отхапа от нея, докато вървеше към коридора при задната врата, където държаха палтата и калните ботуши. Облече си късото кожухче от овча кожа и както държеше с уста бисквитата, нахлузи ботушите за езда и подскочи кокетно. Вдигна ципа на якето чак догоре, сложи си ръкавиците и грабна от полицата шапката за езда. Дали да не се обади на Джудит и да я пита язди ли й се в този сняг? Но й се стори излишно. Приятелката й сигурно се вълнуваше не по-малко от нея. В момента, в който отвори пътната врата и усети леденостудения въздух, пещта в сутерена забумтя.

 

 

Уейн П. Танър погледна свъсено над чашата кафе редицата покрити със сняг камиони, спрени пред закусвалнята. Мразеше снега, но още повече мразеше да му губят времето. А ето че само за няколко часа му се бе случило на два пъти.

На тия калтаци от Севера, катаджиите от щат Ню Йорк, сякаш им доставяше удоволствие да го размотават. Танър забеляза как му се лепват и карат след него три-четири километра — знаеха, че ги е видял, и злорадстваха. После му дадоха знак с фаровете да спре и онзи копелдак, по-младичкият, направо хлапе с жълто около устата, дойде при него. Широкопола шапка, досущ като някое ченге от кримка. Поиска му пътния лист, Уейн го намери, подаде му го и загледа как го чете.

— Атланта, а? — рече полицаят, докато прелистваше страниците.

— Да, сър — отвърна Уейн. — Честно казано, там е доста по-топло. — Каза го с тон, с какъвто обикновено умилостивяваше полицаите: изпълнен с уважение, но и дружелюбен, както разговарят хора, еднакво свързани покрай професията си с пътищата.

Младокът обаче дори не го погледна.

— Аха. Нали знаете, че антирадарните устройства са забранени?

Уейн стрелна с поглед черната кутийка, прикачена към светлинното табло, и за миг му мина през ума да се направи на ударен. В щат Ню Йорк антирадарите не бяха разрешени само за камиони над един тон. Но ако се престореше на учуден, сигурно щеше да ядоса още повече проклетото хлапе. Усмихна се гузно, но ченгето пак не го погледна, а настоя:

— Знаете, нали?

— Ами да.

Младокът сгъна пътния лист и докато му го връщаше, най-сетне го погледна.

— А сега ми дайте другия.

— Моля?

— Другия пътен лист. Истинския. Този го показвайте на баламите.

Уейн усети как го присвива под лъжичката.

От петнайсет години, подобно на хиляди други шофьори на камиони, попълваше два пътни листа: единия с истинските километри, които е изминал, с часовете, през които е карал, и почивките, които е правил, а втория, фалшивия — за случаи като този, та ако го проверят, да не го хванат, че е нарушавал законите. Бе прекосявал стотици пъти страната надлъж и шир, а никой полицай не му бе искал истинския пътен лист. Така де, почти нямаше шофьор на камион, който да не попълва фалшив пътен лист, на шега им викаха комиксите. Ако караш сам, ако не пътуваш с колега, с когото да се редувате зад волана, как ще се вместиш в проклетите срокове? Как, дявол го взел, ще си вадиш хляба? Божичко! Всички фирми го знаеха, но си затваряха очите.

Уейн започна да увърта, дори се направи на обиден, че и на възмутен: съзнаваше обаче, че няма смисъл. Колегата на хлапака, здравеняк с врат като на биче и ехидна усмивка, дойде от патрулната кола, за да се позабавлява и той. Двамата катаджии наредиха на Танър да слезе от кабината и се заеха да я претърсват. Щом видя, че няма да мирясат, докато не я преобърнат с главата надолу, шофьорът реши да не си играе повече на криеница: извади пътния лист изпод койката, където го бе скрил, и им го даде. От него личеше, че за двайсет и четири часа е навъртял над хиляда и петстотин километра само с една-единствена почивка, макар че по закон при осем часа каране бе длъжен да спре поне два пъти.

Сега щяха да му тръснат глоба от хиляда — хиляда и триста долара, ако не и повече, в случай че се заядяха и за проклетия антирадар. Като едното нищо можеха да му вземат и професионалната книжка. Катаджиите му връчиха наръч документи да се яви в полицейското, изпроводиха го до паркинга за тежкотоварни камиони и го предупредиха да не кара до сутринта.

Танър ги изчака да се махнат и отиде на бензиностанцията да си купи сандвич с пуешко — сигурно беше от оня ден, и шест кутийки бира. Прекара нощта на койката зад шофьорската седалка. Кабината на камиона бе просторна и уютна и след една-две бири му поолекна, макар че спа неспокойно. А когато се събуди, видя, че е навалял сняг, който щеше да го забави още повече.

Преди два дни в Джорджия бе такава жега, че и през ум не му мина да провери за веригите. Тази сутрин ги потърси в багажното отделение и видя, че ги няма. Направо не повярва на очите си. Някой тъпак явно ги бе взел на заем или просто ги бе задигнал. Уейн бе сигурен, че магистралите още преди часове са били изчистени от снега и поръсени с пясък. Ала трябваше да закара двете проклети турбини в ремаркето в целулозен завод в някакво затънтено градче с името Чатам и на кръстовището щеше да се наложи да отбие от магистралата и да поеме за по-пряко по лъкатушните тесни междуселски пътища, които едва ли бяха разчистени. Изруга наум, допи кафето и остави банкнота от пет долара.

Излезе от закусвалнята, поспря да запали цигара и понеже му стана студено, нахлупи още по-ниско бейзболната шапка, върху която бе изписано името на отбор „Брейвс“. Чу как по магистралата с тътен вече се движат камиони. Тръгна по скърцащия сняг към паркинга.

На него имаше към четирийсет-петдесет камиона, спрени един до друг; бяха все тежкотоварни като неговия, главно марка „Питърбилт“, „Фрейтлайнър“ и „Кентуърт“. Камионът на Уейн бе черно-хромов кентуърт, от модела, на който заради дългата скосена предница викаха Мравояда. И макар да бе по-красив с обикновено ремарке с високи страници, отколкото с плоската платформа, върху която бяха натоварени двете турбини, Уейн си помисли, че в здрачевината на снежното утро неговият камион пак е най-хубавият на паркинга. Полюбува му се, докато си допуши цигарата. За разлика от младите шофьорчета, които гледаха на всичко през пръсти, Уейн поддържаше кабината чиста до блясък. Дори, преди да влезе в закусвалнята, бе махнал снега. Но затова пък другите шофьори сигурно не си бяха забравили проклетите вериги. Уейн Танър угаси с крак угарката в снега и се пъхна в кабината.

 

 

Двете следи от стъпки върху преспите се сливаха в началото на дългата алея, водеща към конюшнята. Сякаш се бяха наговорили, двете момичета дойдоха почти едновременно и със смях, огласил долината, се изкачиха заедно по хълма. Макар че слънцето още не бе изгряло, бялата дъсчена ограда, от двете страни на която се мержелееха стъпките на момичетата, и деретата в полето долу изглеждаха някак неуместни на фона на снега. Следите на Джудит и Грейс водеха към билото на хълма, сетне се губеха при няколкото ниски постройки, сгушени край огромната червена конюшня.

Когато момичетата влязоха в двора, пред тях притича уплашена котка, нарушила белотата на преспите. Джудит и Грейс поспряха и се взряха в къщата — там нямаше никакви признаци на живот. Обикновено по това време госпожа Дайър, собственичката на конюшнята, която ги бе научила и да яздят, вече бе на крак.

— Дали да й кажем, че излизаме? — прошепна Грейс.

Двете момичета бяха израсли заедно и откакто се помнеха, пак заедно прекарваха тук, в провинцията, съботата и неделята. И двете живееха в горния край на Уест Сайд в Манхатън, и двете ходеха на училище в Ийст Сайд, бащите и на двете бяха юристи. Но и през ум не им минаваше да се виждат и през седмицата. Приятелството им бе свързано с това място, с конете. Джудит току-що беше навършила четиринайсет и бе с около година по-голяма, така че Грейс на драго сърце се подчиняваше на приятелката си, опреше ли до важни решения, например дали да отприщват гнева на госпожа Дайър, която само това и чакаше. Джудит изпухтя и направи кисела физиономия.

— Ами, ще й казваме! Само ще ни се накара, че сме я събудили. Хайде, идвай!

В конюшнята бе топло, стелеше се възсладката миризма на сено и конски изпражнения. Щом момичетата влязоха със седлата и затвориха вратата, десетина коне ги загледаха от боксовете, наострили уши и усетили също като Грейс, че тази сутрин не е като другите. Конят на Джудит, Гъливър — дорест, с топли очи, изпръхтя, когато тя отиде при бокса, и подложи муцуна да го помилва.

— Здрасти, моето момче — рече Джудит. — Как си?

Жребецът отстъпи малко назад, та да й направи място да влезе с такъмите при него в бокса. Грейс продължи нататък. Нейният кон бе в последния бокс в дъното на конюшнята. Докато вървеше покрай другите коне, им говореше нежно и ги поздравяваше по име. Виждаше Пилигрим, който, отметнал глава, я наблюдаваше, без да се помръдва. Бе четиригодишен, порода „Морган“, и бе толкова тъмен на цвят, че понякога изглеждаше черен. Миналата година майка й и баща й й го бяха купили без особено желание за рождения ден — безпокояха се, че жребецът е прекалено едър и млад за нея, а и доста необуздан. Колкото до Грейс, тя се влюби в него от пръв поглед.

Бяха отишли със самолет до Кентъки да го видят и когато ги заведоха на пасището, Пилигрим на мига дойде при оградата да огледа момичето. Не позволи на Грейс да го докосне, само подуши ръката й и прокара лекичко по нея муцуната си. Сетне точно като някой високомерен принц отметна глава и развял опашка, препусна: на слънцето козината му проблесна като лъснат абанос.

Жената, която го продаваше, позволи на Грейс да го поязди; чак тогава майка й и баща й се спогледаха и тя разбра, че ще склонят да й го купят. Майка й не бе яздила от дете, но човек можеше да разчита на нюха й за качественото. А Пилигрим бе расов. Освен това наистина си бе буен и се различаваше от всички коне, които Грейс бе яздила дотогава. Ала яхнеше ли го, момичето усещаше, че жребецът прелива от живот, че е добричък и не е чак толкова див, както го изкарват, че двамата ще се спогодят. И ще се разбират чудесно.

Искаше да му даде друго име, по-гордо, например Кочис^[1] или Хан, ала майка й, която, колкото и да се правеше на свободомислеща, си бе деспотка, отсече, че Грейс естествено трябвало сама да реши, но нея ако питали, било на лошо да сменяш името на кон. И Пилигрим си остана с това име.

— Хей, хубавецо! — възкликна момичето, щом стигна при бокса. — Чакаш ли ме? — Пресегна се и конят се остави да го помилва по кадифената муцуна, но после веднага се дръпна и отметна глава. — Ама че си кипра! Хайде, дай да ти наглася такъмите.

Влезе в бокса и махна чула, с който бе заметнат Пилигрим. Когато му сложи седлото, той както винаги се дръпна и Грейс му каза да кротува. Докато оправяше подпръга и слагаше юздата, му обясни, че навън го чака изненада. Сетне извади от джоба си остра шпакла и старателно изчегърта мръсотията по краката му. Чу, че Джудит вече извежда Гъливър от бокса, и побърза да пристегне подпръга. След малко и те с Пилигрим бяха готови.

Изведоха конете на двора и ги оставиха да се полюбуват на снега, докато Джудит се върне да затвори вратата на конюшнята. Гъливър наведе глава, подуши и веднага отсъди, че това е същото нещо, което е виждал стотици пъти. Но Пилигрим бе доста стъписан. Пробва преспите с копито и когато те се размърдаха, се поизплаши. Видял от по-възрастния кон, и той се опита да подуши снега, но си пое въздух прекалено дълбоко и се разкиха. Момичетата се запревиваха от смях.

— Сигурно не е виждал сняг — каза Джудит.

— А, трябва да е виждал. В Кентъки не вали ли сняг?

— Не знам. Може и да вали. — Тя хвърли поглед към къщата на госпожа Дайър. — Хайде, стига сме се мотали, че току-виж сме разбудили ламята.

Изведоха конете от двора и на горната поляна ги яхнаха, след което ги подкараха в бавен тръс към портата, водеща към гората. Следите им очертаха съвършен диагонал върху непокътнатия снежен покров на квадратното поле. Щом стигнаха гората, слънцето най-после изгря иззад хребета и изпълни долината зад тях с полегати сенки.

 

 

Едно от нещата, заради които майката на Грейс най-много мразеше съботата и неделята, бе камарата вестници и списания, които бе длъжна да изчете. Цяла седмица те набъбваха като вулканична маса, която всеки момент ще я затрупа. Всеки божи ден Ани безразсъдно добавяше към нея седмичниците и страниците от „Ню Йорк Таймс“, които не смееше да изхвърли. До събота купчината ставаше прекалено внушителна, че да не й обръща внимание, в неделя за неин ужас се добавяше и поредният дебел брой на „Ню Йорк Таймс“ и Ани знаеше, че не се ли заеме с планината от вестници и списания, има опасност тя да се стовари върху нея и да я погребе жива. Божичко, колко много думи, пуснати по белия свят! Колко много усилия! И то само за да те накарат да се почувстваш гузен. Ани запокити на пода поредния наръч вестници и уморено разгърна броя на „Ню Йорк Поуст“.

Апартаментът на Маклейнови се намираше на осмия етаж в изискана стара сграда в Уест Сайд, край Сентръл Парк. Подгънала нозе, Ани седна на жълтото канапе до прозореца. Бе облечена в черен клин и светлосив памучен блузон, къдравата й червеникава коса, прихваната на свободна опашка, сякаш пламтеше от слънцето, което струеше през прозореца отзад и очертаваше сянката й върху второто канапе в другия край на всекидневната.

Стаята бе дълга и боядисана в бледожълто. Едната стена бе заета от библиотека, тук-там се виждаха африкански произведения на изкуството, имаше и роял, чийто ъгъл проблясваше от косите лъчи на слънцето. Стига да се бе обърнала, Ани щеше да види, че върху заледеното езерце в парка важно-важно се разхождат чайки. Въпреки снега и ранния съботен час навън бяха излезли хора, тичащи за здраве по маршрута, по който и Ани щеше да направи своя крос, щом приключеше с вестниците. Отпи от чашата чай и тъкмо се канеше да запокити „Поуст“, когато съгледа малък материал, сбутан в колонката, която обикновено подминаваше.

— Не може да бъде! — възкликна тя на глас. — Ах, пор нещастен!

Остави с трясък чашата върху масата и отиде в антрето да вземе телефонния апарат. Докато се връщаше във всекидневната, вече набираше номера; застана с лице към прозореца и потропвайки с крак, зачака да вдигнат слушалката. Долу при езерото някакъв старец със смехотворно големи слушалки за транзистор на ушите караше устремно ски към гората. Една жена се караше на цяла сюрия завързани на каишка кученца с еднакви плетени палтенца и крачка, които бяха толкова къси, че клетите животинки трябваше да подскачат или да се плъзгат, за да се придвижат.

— Ти ли си, Антъни? Видя ли „Поуст“? — Ани явно бе събудила младия си заместник, но дори не й хрумна да се извини. — Пуснали са материал за мен и Фиск. Онзи копелдак е написал, че съм го уволнила и фалшифицирам данните за тиража.

Антъни каза нещо състрадателно, но Ани не му се бе обадила, за да й съчувства.

— Имаш ли домашния телефон на Дон Фарлоу?

Заместникът й отиде да го вземе. Навън в парка жената с кученцата се бе отказала да ги разхожда и сега ги дърпаше към улицата. Антъни се върна с телефонния номер и Ани го записа припряно.

— Благодаря ти! Отивай да си доспиш.

Затвори и моментално набра номера на Дон Фарлоу, адвоката за бързо реагиране на пресгрупата. През шестте месеца, откакто Ани Грейвс (като журналистка тя открай време бе известна с моминското си име) бе назначена за главен редактор с идеята да спаси западащото списание, той се бе превърнал в неин съюзник и едва ли не приятел. Заедно бяха изритали Старата гвардия. Беше се ляла доста кръв: млада кръв, обновила списанието, и стара кръв, пусната, за да бъде пречистен съставът му, а печатът с огромна наслада бе следил развоя на събитията до най-малките подробности. Сред хората, които Ани и Фарлоу бяха уволнили, имаше мнозина журналисти с големи връзки, които начаса си бяха отмъстили в клюкарските рубрики. Редакцията на списанието стана известна като Гробището^[2].

Ани разбираше огорчението им. Доста от журналистите бяха работили тук години наред и се смятаха едва ли не за собственици на списанието. Беше си доста унизително, направо непоносимо да бъдат изгонени, и то не от кого да е, а от някаква си четирийсет и три годишна новачка, която на всичкото отгоре бе и англичанка. Напоследък страстите бяха поутихнали, понеже Ани и Фарлоу му бяха намерили колая: изплащаха на уволнените тлъсти суми, с които купуваха тяхното мълчание. Тя смяташе, че са успели да приложат хватката и с Фенимор Фиск, застаряващия кинокритик на списанието, когото не го биваше за нищо и който сега бълваше срещу нея змии и гущери в „Поуст“. Ама че мръсник! Докато чакаше Фарлоу да вдигне, Ани се утеши с факта, че Фиск е направил страхотна грешка, като я е обвинил, че лъже за тиража на списанието. Това изобщо не бе вярно и тя можеше да го докаже.

Фарлоу не само бе станал, но вече бе видял и материала в „Поуст“. Уговориха се след два часа да се срещнат в кабинета на Ани. Смятаха да съдят този дърт негодник за всеки цент, с който го бяха купили.

Ани звънна на мъжа си в Чатам и чу собствения си глас, записан на телефонния секретар. Остави му съобщение, че е крайно време да става, че ще хване по-късния влак и той да не ходел на пазар без нея. После слезе с асансьора и се присъедини към хората, тичащи за здраве в снега. Само дето Ани Грейвс не тичаше. Тя направо хукна презглава. Макар и разликата да не личеше нито от скоростта, нито от техниката на бягане, за Ани тя бе жизненоважна и ясна като ледения утринен въздух, в който се бе гмурнала.

 

 

Както и бе очаквал Танър, магистралата беше почистена. Бе събота, почти нямаше движение и той реши, че е за предпочитане да продължи до шосе номер 90, където да прекоси река Хъдсън и от север да поеме към Чатам. Разгледа картата и отсъди, че макар това да не е най-прекият път, ще кара по-малко по второстепенните шосета, които едва ли бяха разчистени от снега. Нали нямаше вериги за гумите, се замоли пътят към целулозната фабрика, но който му бяха казали да мине, да не е коларски.

Когато видя табелата за отбивката към шосе номер 90 и зави на изток, вече се чувстваше по-добре. Пейзажът наоколо приличаше на коледна картичка, от касетофона пееше Гарт Брукс, по мощната предница на камиона подскачаха слънчеви зайчета и животът вече не му се струваше чак толкова черен, както предната вечер. Така де, и да го сполетеше най-лошото: да му отнемеха професионалната книжка, винаги можеше да се хване пак автомонтьор, за какъвто всъщност бе учил. Е, нямаше да изкарва толкова много. Срамота, да плащат жалки грошове на човек, учил занаята години наред и принуден сам да си купува инструментите, струващи десет хиляди долара. Напоследък обаче бе започнал да се уморява от това безкрайно шофиране. Сигурно нямаше да е зле да си стои повечко вкъщи, при жената и децата. При всички положения щеше да му остава време да ходи за риба.

Уейн се сепна, забелязал знака за отбивката към Чатам. Натисна спирачките, мина на по-ниска предавка и чу как двигателят марка „Къмингс“ с четиристотин двайсет и пет конски сили изръмжа сърдито. Свърна от магистралата и натисна копчето за задвижване на четирите колела. Доколкото можеше да прецени, до целулозния завод му оставаха най-много девет-десет километра.

 

 

Тази сутрин в гората цареше спокойствие, сякаш самият живот бе притаил дъх. Не се обаждаше нито птица, ни звяр, единственият звук, който се чуваше, бе на снега, сипещ се от време на време от натежалите клони. И в този изпълнен с очакване вакуум над кленовете и брезите отекваше далечният смях на момичетата.

Изкачваха бавно лъкатушната просека към билото, като оставяха конете сами да определят темпото. Отпред яздеше Джудит, която се бе извърнала и подпряна с една ръка върху задния лък на седлото, гледаше Пилигрим и се смееше.

— Трябва да го дадеш в цирка, направо си е роден за клоун — каза тя.

Грейс се заливаше от смях и не успя да отговори. Пилигрим вървеше с наведена глава и с муцуната ринеше преспите досущ като с лопата. Сегиз-тогиз загребваше малко от снега, мяташе го с пръхтене във въздуха и щом той се разпилееше, уж уплашен, хукваше в тръс.

— Хайде, стига си се лигавил — скастри го Грейс и дръпна юздите.

Пилигрим отново забави крачка, а Джудит, която продължаваше да се усмихва, поклати глава и пак се извърна към просеката отпред. Гъливър вървеше, без да обръща внимание на смеха на момичетата, и ту навеждаше глава, ту пак я вдигаше в такт с крачката си. Край просеката на всеки двайсетина метра върху дърветата имаше ярки оранжеви табели, на които пишеше, че всеки, който ловува или влиза в гората, върши закононарушение.

На билото на хълма между двете долини имаше кръгла полянка, на която, стига да се приближаха тихо, момичетата обикновено заварваха сърни или диви патици. Днес обаче, когато излязоха от гората на слънце, не видяха нищо освен окървавеното прекършено крило на птица. Беше почти в средата на поляната и наподобяваше стрелка на някакъв дивашки компас. Момичетата спряха и го загледаха.

— Дали е фазан? — попита Грейс.

— Сигурно. Но бивш фазан. Част от бивш фазан.

Грейс се смръщи.

— Как ли се е озовало тук?

— Не знам. Вероятно го е донесла лисица.

— Надали. Къде са следите?

Нямаше следи нито от стъпки, нито от боричкане. Крилото сякаш бе долетяло само. Джудит сви рамене.

— Може би някой го е застрелял.

— Ами останалата част? Вятърът ли я е отнесъл?

Двете момичета се замислиха, после Джудит кимна умно.

— Ястреб. Пуснал го е някой ястреб, прелетял оттук.

— Ястреб ли? — попита все така умислено Грейс. — Да. Може и да е ястреб.

Пак подкараха конете.

— Или минаващ самолет.

— Точно така, самолет — прихна Грейс. — Прилича ми на пилешкото, дето ни го поднесоха миналата година в самолета за Лондон. Само че изглежда по-добре.

Обикновено, стигнеха ли билото, прекосяваха в лек галоп поляната и по друга просека се връщаха в конюшнята. Днес обаче им се прииска да пояздят още малко заради снега, слънцето и ясното утринно небе. Решиха да сторят нещо, което бяха правили само веднъж, преди около две години, когато Грейс още яздеше Манго, едно набито светлокафяво пони: тогава се бяха спуснали в следващата долина, бяха я прекосили и се бяха прибрали по по-дългия път край реката зад хълма. Това значеше, че ще се наложи да прекосят едно-две шосета, ала Пилигрим се бе укротил, а и още беше рано и в събота едва ли имаше движение.

От поляната Грейс и Джудит пак навлязоха в тънещата в сумрак гора и се умълчаха. От тази страна на хребета растяха американски орех и тополи, сред които не се виждаше просека, така че момичетата често свеждаха глави, та да минат под клоните, и не след дълго и те, и конете бяха целите в блещукащ ситен снежец. Бавно си проправяха път покрай някакъв поток, покрит покрай бреговете с тънък назъбен лед, под който тук-там се мяркаше тъмният бързей. Наклонът стана още по-стръмен и конете крачеха предпазливо, като внимаваха къде стъпват. Гъливър се подхлъзна на скрит под преспите камък и залитна, но без да губи самообладание, продължи. Полегатите слънчеви лъчи, процеждащи се през дърветата, хвърляха върху снега страховити сенки и осветяваха валмата пара, виеща се от ноздрите на жребците. Ала момичетата не им обръщаха внимание, погълнати от спускането: мислеха единствено за конете, които яздеха.

Най-сетне с облекчение забелязаха долу между дърветата блещукащия Киндърхук Крийк. Бяха слезли от хълма по-трудно, отколкото очакваха, и чак сега намериха сили да се погледнат и да се усмихнат.

— Добре се справиха, нали? — попита Джудит и дръпна лекичко юздата, та Гъливър да спре.

— Безпроблемно — засмя се Грейс, наведе се да потърка Пилигрим по врата. — Нямат грешка.

— Страхотни са.

— Бях забравила, че е толкова стръмно.

— Не, според мен предния път сме слезли по друг поток. Мисля, че сме на около километър и половина — два южно от него.

Изтръскаха снега от дрехите и шапките си и се взряха през дърветата. Оттатък гората имаше покрита с непокътнат сняг поляна, спускаща се плавно към реката. На отсамния бряг се мержелееха стълбовете край стария път за целулозния завод, по който вече не минаваше никой: на около километър от другия бряг на реката бяха прокарали ново, по-широко и пряко шосе. Момичетата трябваше да поемат на север по стария път, за да минат през мястото, откъдето смятаха да се приберат.

 

 

Точно както се бе опасявал Уейн Танър, пътят за Чатам не бе разчистен. Но той скоро видя, че няма защо да се безпокои. По пътя вече бяха минавали автомобили, които бяха утъпкали преспите, и осемнайсетте гуми с дълбоки грайфери на камиона му подкараха, без да се хлъзгат, по коловоза, оставен от тях. Щеше да се оправи и без проклетите вериги. Срещна на отсрещното платно снегорин и макар той да не му вършеше кой знае каква работа, изпита такова облекчение, че махна на шофьора и му свирна за поздрав с клаксона.

Запали цигара и погледна часовника. Щеше да пристигне по-рано, отколкото бе съобщил. След разправията с катаджиите бе звъннал в Атланта да предадат на онези от целулозния завод, че ще им закара турбините днес сутринта. На никого не му се работеше в събота и щом пристигнеше, едва ли щяха да го посрещнат с цветя и рози. Но това си беше техен проблем. Танър пъхна в касетофона друга касета на Гарт Брукс и се заоглежда, за да не подмине отбивката към завода.

 

 

След стръмното спускане двете момичета поеха с облекчение едно до друго по окъпания в слънце стар път, по който се вървеше леко. Някъде вляво, сред дърветата край реката две свраки се гонеха и крякаха оглушително — освен крясъка им и ромола на водата, стичаща се по камъните, Грейс дочу приглушен тътен, явно от снегорин, който чистеше преспите по магистралата.

— Хайде да минем оттук — кимна Джудит.

Бяха излезли точно на мястото, където навремето железопътната линия бе прекосявала първо пътя за целулозния завод, а сетне и реката. По линията от доста години не вървяха влакове и макар мостът над реката да си стоеше непокътнат, горната част на моста през пътя бе махната и от него бяха останали единствено високите бетонни стени — тунел без покрив, през който минаваше пътят, преди да се скрие зад завоя. Точно пред тях имаше стръмна пътека, водеща към насипа на железопътната линия — момичетата трябваше да се изкачат по нея, за да излязат на моста през реката.

Първа по пътеката тръгна Джудит. Гъливър направи няколко крачки и спря.

— Хайде, хайде, не се бой!

Жребецът предпазливо заби копито в снега, сякаш за да го изпробва. Джудит го пришпори.

— Хайде, мързеланко такъв, размърдай си кокалите и тръгвай нагоре!

Гъливър се подчини и започна да се изкачва по пътеката. Грейс ги загледа отдолу. Някак между другото забеляза, че тътенът на снегорина откъм магистралата като че се е усилил. Пилигрим наостри уши. Момичето се пресегна, потупа коня по запотения врат и подвикна на Джудит:

— Как е?

— Всичко е наред. Но все пак внимавай.

Гъливър почти се бе изкатерил по насипа и Грейс тръгна подире му, без да пришпорва Пилигрим, следвайки оставената от първия кон диря. Бе изкачила наклона почти до средата, когато чу как подковата на Гъливър се хлъзна върху леда и Джудит изкрещя от уплаха.

Ако бяха минавали скоро оттук, двете момичета щяха да знаят, че през лятото една от дренажните тръби се е спукала и водата от нея тече по стръмнината, по която се качваха сега. Беше се образувала ледена кора, която не се виждаше от снега.

Гъливър залитна и се опита да се запъне на задните си крака — разхвърча се облак сняг и натрошен лед — но не успя да се задържи, плъзна се надолу и се озова върху леда. Единият от предните му крака се изкълчи встрани и коленичил, конят продължи да се носи надолу. Джудит изпищя: бе изхвръкнала напред и стъпалото й се бе изхлузило от стремето. Тя обаче успя да се вкопчи в гривата на Гъливър и извика на Грейс:

— Бягай! Махай се оттам!

Другото момиче бе сковано от ужас. Главата му забуча, кръвта му се смрази, то сякаш наблюдаваше отстрани онова, което ставаше. Но след втория вик на Джудит си възвърна самообладанието и се опита да подкара Пилигрим надолу по склона. Уплашен, конят отметна глава и се задърпа, направи няколко малки крачки встрани, извил врат нагоре към насипа, докато също не се подхлъзна върху леда и не изцвили ужасено. Сега бяха точно на пътя на Гъливър. Грейс изпищя и дръпна рязко юздите.

— Хайде, Пилигрим! Хайде!

В странната тишина, спуснала се в мига, преди Гъливър да ги удари, Грейс си даде сметка, че главата й бучи не само от нахлулата в нея кръв. Снегоринът не бе на магистралата. Тътенът му бе прекалено силен. Идваше някъде отблизо. Тази мисъл се изпари, след като Гъливър ги халоса с все сила със задницата си, свлече се върху тях, стовари се с цялата си тежест върху рамото на Пилигрим и го завъртя на сто и осемдесет градуса. Грейс изхвърча от седлото, успя да се отблъсне от задницата на другия кон и омотала около юмрука си свилената грива на Пилигрим, се захлъзга надолу по стръмнината.

Сега вече Гъливър и Джудит бяха отдолу и тя загледа как приятелката й полита като кукла към задницата на коня, как отхвърча и се завърта с крак, заплетен като в примка в стремето, как полита и се просва върху леда… Джудит си удари силно тила, кракът й се усука още повече в стремето и жребецът я повлече подире си. Преплетени в трескаво гърчещо се кълбо, двата коня и двете момичета се понесоха шеметно надолу към пътя.

Уейн Танър ги видя още щом излезе от завоя. Хората от завода предполагаха, че ще дойде откъм юг, и изобщо не се бяха сетили да му споменат за стария път малко по̀ на север. Уейн бе видял отбивката и бе поел по нея, успокоен, че гумите не поднасят по неотъпкания сняг, точно както и по магистралата преди малко. Взе завоя и на стотина метра пред себе си съгледа бетонните стени на моста, както и някакво животно в тяхната рамка, вероятно кон, влачещ нещо. Присви го под лъжичката.

— Сега я втасахме!

Удари спирачките, но не много рязко, понеже знаеше, че камионът ще поднесе, и опита да задейства с клапана върху волана спирачния механизъм на ремаркето. Дори не го усети. Предавките сигурно щяха да намалят скоростта. Танър с все сила стовари дланта си върху лоста и го дръпна два пъти. Шестте цилиндъра на двигателя изръмжаха. Дявол го взел, носеше се прекалено бързо. Сега вече конете бяха два, единият с ездач на гърба. Какво правеха? Защо не се махаха от проклетия път? Танър усети как сърцето му бие като обезумяло и по челото му избива пот. Мъчеше се да задвижи спирачките на ремаркето и местеше лоста на скоростите под ритъма на нещо като мантра, въртяща се в главата му: „Натискаш клапана, дърпаш лоста, натискаш клапана, дърпаш лоста!“. Ала мостът се приближаваше прекалено бързо. Божичко, толкова ли не го чуваха? Толкова ли не го виждаха?

Виждаха го, и още как! Дори Джудит, която, влачена от Гъливър по снега, пишеше от болка, го забеляза с крайчеца на окото си. При падането си бе счупила бедрената кост, сетне конете, докато се хлъзгаха към шосето, я бяха стъпкали и й бяха пукнали няколко ребра и китката. Първия път, когато се препъна, Гъливър си бе счупил капачката на коляното и бе скъсал сухожилия: толкова го болеше, толкова се бе уплашил, че въртеше трескаво очите си, мяташе се, скачаше и се мъчеше да се отърве от нещото, увиснало от едната му страна.

Грейс видя камиона още в мига, когато излязоха на пътя. Беше й достатъчен един-единствен поглед. Бе успяла да се задържи някак на седлото и сега трябваше на всяка цена да изведе всички от платното. Стига да хванеше Гъливър за юздата, щеше да го издърпа на безопасно място, а той щеше да изтегли и Джудит. Ала Пилигрим бе не по-малко уплашен от другия кон и двете животни кръжаха шеметно, подхранвайки взаимно страха си.

Грейс дръпна с все сила юздата на Пилигрим и за миг привлече вниманието му. Подкара го назад към другия кон, наведе се опасно от седлото и се пресегна да хване юздата на Гъливър. Той се замята, ала момичето му препречи пътя, протегнало ръка толкова надалеч, та му се стори, че тя ще изскочи от ставата. И тъкмо да хване юздата, клаксонът на камиона изсвири оглушително.

Уейн видя как от звука и двата коня подскачат и чак сега осъзна какво виси отстрани на жребеца без ездач!

— Божичко! — възкликна той и забеляза, че вече няма по-ниска предавка.

Караше на първа скорост, мостът и конете се приближаваха толкова шеметно, че не му оставаше нищо друго, освен да опита спирачките на ремаркето. Прошепна кратка молба и натисна педала — хем силно, хем не докрай. За миг като че задейства. Уейн усети как гумите захапват снега.

— Ха така! Браво на теб!

После обаче гумите се захлъзгаха и Уейн почувства как четирийсетте тона стомана политат по инерция.

Камионът се плъзна гордо, с все по-голяма скорост върху моста, без изобщо да обръща внимание на шофьора, който се мъчеше как ли не да овладее волана. Сега Уейн не бе нищо повече от наблюдател: загледа как десният калник на кабината под него се опира лекичко в бетонната стена, сякаш я целува, и от нея политат искри. Сетне ремаркето се стовари по инерция отзад с цялата си маса и се чу оглушителен задавен тътен, от който затрепери дори въздухът.

Точно отпред черният кон се извърна и погледна Уейн, а той видя, че ездачката е съвсем младичко момиче с разширени от уплаха очи под тъмната козирка на шапката за езда.

— Не, не, не! — заповтаря шофьорът.

Ала конят се изправи на задни крака и хвърли момичето на пътя, после стъпи и с предните копита на земята, но миг преди камионът да връхлети върху него, отново се вдигна на задните и скочи право към Уейн, метна се с все сила върху капака на двигателя и помете гладката решетка на радиатора, сякаш бе перце. Подковите на предните му копита изтрополиха върху капака, хлъзнаха се трескаво по него, вдигайки искри, едното копито фрасна с оглушителен шум предното стъкло и по него плъзна паяжина от пукнатини, през които Уейн вече не виждаше нищо. Къде ли беше момичето? Божичко, сигурно на пътя, пред гумите!

Уейн стовари вестника си върху предното стъкло и когато то се разпадна на парченца, видя, че конят е още върху капака на двигателя. Десният му преден крак се бе заклещил до коляното във V-образната поставка на страничното огледало и животното, цялото покрито със стъкла, цвилеше оглушително с кървава пяна по устата. Зад него Уейн забеляза другия кон, който куцукаше по банкета и се мъчеше да избяга, все така влачейки ездачката си, чийто крак се бе заплел в стремето.

А камионът продължаваше шеметно напред. Ремаркето излезе от моста и нали сега вече я нямаше стената, която да го спира, започна бавно и неумолимо да поднася встрани, помете с лекота оградата и досущ като презокеански кораб вдигна огромна вълна сняг.

Конят върху капака на двигателя направи последно огромно усилие. Поставката на страничното огледало се счупи, животното се отскубна и се скри от погледа на Уейн. За миг, точно като в око на ураган, се възцари заредена с тревога тишина, в която шофьорът загледа как ремаркето отнася и последните остатъци от оградата и бавно започва да се извива към кабината. Заклещен във все по-тесния ъгъл, вторият кон не знаеше накъде да поеме, за да избяга. На Уейн му се стори, че влаченото от жребеца момиче надига глава и го поглежда, без да подозира за вълната, отприщена зад него. После всичко изчезна: ремаркето се стовари върху момичето, с оглушителен метален трясък се блъсна в кабината и притисна коня към нея като пеперуда между страниците на книга.

 

 

— Ей, Грейси!

Понесъл двата големи плика с покупките, Робърт Маклейн поспря в коридора при задната врата. Не му отговори никой и той отиде в кухнята и остави пликовете на масата.

Предпочиташе да напазарува за събота и неделя, преди да е пристигнала жена му. Изчакаше ли я, щеше да се наложи да идат в супермаркета заедно и да пропилеят цял час, докато Ани се наумува коя от множеството храни е най-добра. Робърт не можеше да се начуди как така в редакцията жена му непрекъснато взима за броени секунди изключително важни решения, от които зависят хиляди, дори милиони долари, а в края на седмицата се двоуми цели десет минути кой точно сос за спагети да купи. Когато той пазаруваше сам, им излизаше и по-евтино, понеже Ани така и не стигаше до някакво решение и в крайна сметка купуваха два-три вида сосове.

Това, че ходеше сам в магазина, си имаше естествено и лоша страна: после неизменно биваше подлаган на критика, че не е купил каквото трябва. Но нали бе юрист, преценяваше плюсовете и минусите на всички житейски ситуации и знаеше, че си е на чиста сметка, ако напазарува без жена си.

Бележката на Грейс лежеше до телефона, където тя я бе оставила. Робърт погледна ръчния си часовник. Минаваше десет, но той разбираше желанието на момичетата да прекарат повечко време навън в утрин като тази. Натисна бутона на телефонния секретар, за да прослуша съобщенията, съблече канадката и се зае да подрежда покупките. Имаше две съобщения. От първото — беше от Ани, го досмеша. Явно му бе звъннала веднага след като бе отишъл до магазина. Наистина, беше крайно време да става. Второто бе от госпожа Дайър, собственицата на конюшнята. Молеше го да й се обади. Ала го бе казала с тон, от който Робърт настръхна.

 

 

Хеликоптерът покръжи над реката, та хората в него да огледат местността, сетне се гмурна и се извиси над гората, изпълвайки долината с оглушителното кънтящо бръмчене на витлата. Пилотът надзърна през илюминатора и направи още едно кръгче. Долу имаше линейки, полицейски автомобили и коли на спасителната група, всичките с въртящи се червени буркани. Бяха спрели на ветрило по полето при тежкотоварния камион с долепено до кабината ремарке. Бяха отбелязали мястото, където да се приземи хеликоптерът, а един полицай го направляваше с широки ненужни ръкомахания.

 

 

Само за десет минути бяха пристигнали от Олбъни, като през целия път лекарите бяха проверявали и подготвяли оборудването. Сега им оставяше само да наблюдават мълком иззад рамото на пилота как той кръжи и приближава мястото. Слънцето се отрази за миг в реката, когато, следвайки собствената си сянка, хеликоптерът пое над блокирания от полицията път и червения джип, също отправил се към мястото на произшествието.

Уейн Танър загледа от прозореца на полицейската кола как вертолетът увисва над площадката за приземяване и постепенно се снишава, вдигайки вихрушка над полицая, който го насочваше.

Заметнат през раменете с одеяло, той седеше на седалката до шофьора и държеше чаша с нещо горещо, което още не бе опитал. Почти не забелязваше припрените действия на хората отвън, както и дрезгавите накъсани реплики по радиостанцията в полицейския автомобил. Болеше го рамото, беше си порязал малко и ръката и жената от линейката бе настояла да я превърже, макар и да не се налагаше. Тя сякаш искаше Уейн да не се чувства пренебрегнат насред цялата тази касапница.

Той забеляза Купман, младичкия заместник-шериф, в чийто автомобил седеше, при камиона говореше с хората от спасителния отряд. Край тях, подпрян на капака на разяден от ръжда светлосин пикап, стоеше и слушаше дребничкият ловджия с кожена шапка, вдигнал тревогата. Вървял в гората, чул трясъка и отишъл право в целулозния завод, откъдето позвънили на шерифа. Когато Купман пристигна, Уейн седеше в затрупаното с преспи поле. Заместник-шерифът си беше още момче и явно не бе виждал никога през живота си такава ужасна катастрофа, но не изгуби присъствие на духа и дори се поразочарова, когато Уейн му каза, че по радиото в камиона вече е подал сигнал по късовълновия канал за връзка с щатската полиция, която след броени минути ще прати хора на местопроизшествието. Сега вече всичко наоколо гъмжеше от полицаи и Купман май бе оклюмал, задето вече не е център на вниманието.

Уейн виждаше върху снега под камиона сиянието на оксижените, с които хората от спасителния отряд разрязваха ремаркето и турбините, превърнали се от удара в камара споено желязо. Извърна очи и се помъчи да не си спомня дългите минути, последвали сблъсъка.

Отпърво не го бе чул. Гарт Брукс продължаваше да пее безгрижно от касетофона и Уейн бе толкова смаян, че е оживял, та не бе много сигурен кой слиза от кабината: той или неговият призрак. В дърветата кряскаха свраки и отначало му се стори, че онзи, другият звук също идва оттам. Ала бе прекалено отчаян, прекалено настойчив, наподобяваше сподавен мъчителен стон и шофьорът осъзна, че това е конят, който агонизираше, притиснат между купчината желязо. Уейн затисна ушите си с длани и хукна към полето.

Бяха му съобщили, че едното момиче още е живо, и той виждаше как лекарите се суетят около носилката и го подготвят за хеликоптера. Един притискаше към лицето му кислородна маска, друг бе вдигнал длани и държеше два найлонови плика с течност, прикачени с тръбички към ръцете на девойчето. Вече бяха откарали тялото на другото момиче.

Пристигна и някакъв червен джип; Уейн видя как от него слезе едър брадат мъж, извади от багажника черен сак, преметна го през рамо и се запъти към Купман, който се извърна да го поздрави. Поговориха няколко минути, после Купман го заведе зад камиона, където Уейн вече не ги виждаше и където работеха оксиженистите. Когато се появиха отново, брадатият гледаше мрачно. Отидоха при дребния ловец, който заслуша какво му говорят, после кимна и извади от кабината на пикапа си нещо като пушка в калъф. Тримата тръгнаха към Уейн. Купман отвори вратата на автомобила.

— Добре ли сте?

— Да.

Заместник-шерифът кимна към брадатия.

— Господин Логан е ветеринар. Трябва да намерим другия кон.

След като отвориха вратата, Уейн чу съсъка на оксижените. Пригади му се.

— Имате ли представа накъде е поел?

— Не, сър. Но едва ли е стигнал далеч.

— Добре — рече Купман и сложи ръка върху рамото му. — Скоро ще ви откараме оттук.

Уейн кимна. Купман затвори вратата. Тримата продължиха да обсъждат нещо при автомобила, ала Уейн не чуваше какво. Зад тях хеликоптерът вече се извисяваше, за да откара момичето. Шапката на един от мъжете отхвръкна от вихрушката, вдигната от витлата. Но Уейн не виждаше нищо. Единственото, което изникваше пред погледа му, бе кървавата пяна по устата на коня и очите му, вперени в шофьора през назъбените парчетии на счупеното предно стъкло: в сънищата му те още дълго щяха да се връщат.

 

 

— Сега ни падна!

Ани стоеше при бюрото, зад седналия на стола Дон Фарлоу, и гледаше през рамото му договора, който той четеше. Адвокатът не отвърна, само вдигна пясъчноруса вежда, след като приключи със страницата.

— Няма къде да ходи, притиснали сме го до стената — настоя Ани.

Фарлоу остави договора върху коленете си.

— Да, и аз мисля така.

— Ще го научим този кучи син.

Ани вдигна юмрук и отиде в другия край на кабинета да си налее още една чаша кафе. Бяха тук от половин час. Тя бе хванала такси, което да я докара до кръстовището на Шесто авеню и Четирийсет и трета улица, но имаше задръстване и последните две пресечки вървя пеш. Нюйоркските шофьори се справяха със снега както те си знаеха: просто натискаха клаксоните и си подвикваха. Фарлоу вече бе в кабинета й и беше включил кафемашината. На Ани й допадаше, че тук адвокатът се чувства като у дома си.

— Обаче ще отрича, че изобщо е разговарял с тях — рече Фарлоу.

— Това е цитат, Дон. И то, както виждаш, доста подробен. Няма как да отрече, че го е казал.

Ани се върна с кафето и седна зад бюрото от бряст и орехово дърво, голямо и асиметрично, измайсторено от един неин приятел в Англия преди четири години, когато за всеобщо учудване тя се отказа от писането, за да стане главен редактор. Бюрото се бе преместило заедно с нея от предишното й списание в това — много по-голямо и прочуто, където на часа си бе навлякло омразата на специалиста по вътрешно обзавеждане, нает срещу луди пари да обзаведе кабинета на новата главна редакторка според нейния вкус. Дизайнерът си бе отмъстил много хитро, като бе изтъкнал, че щом бюрото е в такъв рязък контраст с всичко друго, и останалото обзавеждане трябва да е подчинено на същото разностилие. В резултат се получи истинска какофония от форми и цветове, която дизайнерът без видима следа от ирония определи като „еклектичен деконструктивизъм“.

Онова, което моментално привличаше погледа, бяха няколкото абстрактни детски плесканици, нарисувани от Грейс, когато тя бе тригодишна: Ани гордо ги сложи в рамки, от което в началото дъщеря й се ласкаеше, а после се срамуваше. Сега те висяха по стените наред с наградите и снимките на усмихнатата Ани с най-различни знаменитости. По-дискретно, върху писалището, където да ги вижда само тя, бяха подредени фотографиите на хората, които обичаше: Грейс, Робърт и баща й.

Сега Ани наблюдаваше над снимките Дон Фарлоу — беше й забавно, че адвокатът не е с костюм. Износеното памучно яке и туристическите му обуща я бяха изненадали. Винаги го бе мислела за голямо конте, което не сваля панталона с ръб, обувките от мека кожа без връзки и жълтия кашмир. Той се усмихна.

— Значи искаш да го съдим.

Ани прихна.

— Естествено, че искам да го съдим. Подписал е, че няма да дава изявления за пресата, и ме е оклеветил, твърдейки, че фалшифицирам данните за тиража.

— Клевета, която, изправим ли го пред съда, ще бъде повторена още сто пъти. Ще я чуят и глухите.

— Какво се размекна такъв, Дон! Фенимор Фиск е бездарен стар злобар, негодник и лъжец.

Адвокатът се усмихна и вдигна ръце.

— Давай, Ани, изплачи си болката.

— Докато работеше в редакцията, непрекъснато създаваше проблеми, ето че и сега е седнал да ни мъти водата. Искам да му разкатаем фамилията!

— Така ли се изразявате в Англия? Много изискано, няма що. Но както кажеш, ти командваш парада. По принцип.

— Слушай какво ти казвам…

Един от телефоните върху писалището иззвъня и Ани вдигна слушалката. Обаждаше се Робърт. Съобщи й с безизразен глас, че Грейс е блъсната от камион. Били я откарали с хеликоптер в Олбъни, в интензивното отделение на болницата, още била в безсъзнание. Ани да продължела с влака до Олбъни. Робърт щял да я чака на гарата.