Скот Прат
Несправедливост за всички (21)

20

Шериф Леон Бейтс се появява след по-малко от двайсет минути. Бейтс е много популярен сред гласоподавателите в област Вашингтон. Сега тече последната година от първия му четиригодишен мандат, но на хоризонта няма политическа опозиция, която да му попречи да бъде избран отново. Толкова е популярен, че когато гостуващи политици идват при нас, веднага се отправят при него. Всичките искат да му целунат задника и да се снимат с него. Искат да си спечелят благосклонността и услугите му с надеждата, че ще ги подкрепи на изборите. Той има страхотни политически връзки и дори губернаторът на Тенеси е един от най-близките му приятели. Политическите му мераци надхвърлят службата на областен шериф, но засега е доволен да седи кротко и да чака подходящата възможност.

Бейтс е най-трудолюбивият полицай, когото някога съм познавал. Спи в службата — навик, който му струва брака, но дори бившата му съпруга го харесва. Познава всеки вестникарски и телевизионен репортер наоколо, печели доверието им с честността и откровеността си и е достатъчно хитър да ги убеди мило, да пишат истории, които представят него и службата му в положителна светлина. Преподава наказателно право в щатския университет, при това безплатно, и държи речи в църкви, училища и на какви ли не сбирки. Никога не съм го виждал, но съм убеден, че помага на възрастни дами да прекосят улицата. Бейтс е приятен спомен от миналото, когато шерифите са били уважавани в малките си общности. Но освен това често се сблъсква с истински престъпления в област, която продължава да се разраства и да се развива. Бях настроен подозрително към него, когато се запознахме — по природа съм си такъв, но през последните няколко години започнах да го уважавам страхотно като човек и да му се възхищавам като на добър полицай.

— Е, в какво се е замесило старото ми другарче Дилард днес? — пита Бейтс, докато излиза от ново черно БМВ и слага каубойската шапка на главата си.

— Хубаво возило — отбелязвам, докато той отива до багажника и вади чифт латексови ръкавици. — Кога започна да го караш?

— Миналата седмица. Взех го от търговец на дрога в Сулфър Спрингс — усмихва се Бейтс и оглежда доволно колата. — Човек би си помисли, че търговците на дрога ще имат достатъчно акъл да вземат коли на лизинг, но този кретен е платил в брой, а всичко негово сега е собственост на шерифската служба — засмива се той. — Обичам да им конфискувам нещата.

— Къде е типът, от когото го взе?

— Предадох го на федералните, което означава, че вероятно ще си почива в затвора в Бекли, Западна Вирджиния, през следващите трийсет години. Чувам, че затворниците там имат чудесна гледка към планините. Това твоето кученце ли е?

— Не, на Хана е.

Последвам Бейтс към къщата. Той е на около четирийсет и пет години, два — три сантиметра по-висок от мен и с мощната фигура на фермер. Светлокестенявата му коса е средно дълга под бежовата каубойска шапка. Носи вечната си бежова униформа с кафяви еполети и каубойски ботуши. Вече му обясних подробностите по телефона. Той спомена, че бил говорил с Хана Милс няколко пъти и я намирал за „мило момиче“.

Бейтс спира до задната врата.

— Каза, че вече си обиколил къщата, нали?

— Да.

— Докосна ли нещо?

Замислям се за секунда. Пипах ли нещо?

— Само дръжката на хладилника. А, и бравата на задната врата, както и тази към мазето, както и ключа за осветлението. И телефона.

Шерифът поклаща глава.

— Не докосвай нищо друго — нарежда ми той и влиза вътре. — Господи, каква е тая смрад?

— Развалено пиле.

— Може да те откаже от ядене за известно време.

Следвам го безмълвно, докато обикаля из къщата и мазето. Сумти от време на време, но не проговаря. Когато приключва с къщата, обикаля целия имот, но не намира нищо. Накрая се опитва да отвори шофьорската врата на тойотата. Заключена е. Той влиза в къщата и се връща с връзка ключове.

— Извадих ги от чантата й — съобщава ми той, като ги държи внимателно с облечените си в ръкавици пръсти.

Бейтс отваря вратата и оглежда вътрешността на колата, после отваря багажника.

— Това не е хубаво — казва той.

— Какво?

Не забелязах нищо необикновено.

— Погледни това.

Отивам до него и проследявам пръста му към тъмно петно на мокета в багажника. Окръжността на петното е горе-долу с размера на чаша за кафе.

— Кръв — заявява шерифът. — Залагам си значката.

— Може да е нещо друго — възразявам.

— Не е друго. Кръв е.

— Защо си толкова сигурен!

— Ела тук и виж това.

Заобикаляме колата и той ми сочи седалката на шофьора. Поглеждам го тъпо. Нямам представа какво се опитва да ми каже.

— Добре, че си адвокат, а не ченге — ухилва се той. — Неразкритите престъпления в областта щяха да се умножат безкрайно.

— Значи мислиш, че е имало престъпление?

— Мисля, че ще имаме проблеми да намерим момичето — отговаря той. — А когато го намерим, обзалагам се, че ще е мъртво.