Десислав Начков
Стефчо капитана

На пристанище „Отмора“,

почерняло бе от хора,

посрещани изпращачи,

всеки гонеше задачи.

Параходи — подредени,

със прегракнали сирени,

известяваха светът,

че отправят се на път.

До самия край на кея

няколко моряци пееха,

с тях бе Стефчо капитана,

станал сутринта най-рано.

— Хей моряци, товарете

бързо и не се бавете!

Китоловният сезон

е открит по стар закон.

Тръгнаха на вечерта,

пуснаха със тях стръвта,

но в океана страховит

помен нямаше от кит.

Плуваха стотина мили

и останали без сили

тъкмо щяха да обръщат

и безславно да се връщат,

ала в този миг видяха

нещо едро да замахва

с перка, порейки водата,

със фонтанче над главата.

Посъбрал отново сили

и напрегнал всички жили,

викна Стефчо с пълен глас:

— Кит зад борда виждам аз.

— Хей моряци, започнете

всички яко да гребете! —

изкомандва капитана

прав на мостика застанал.

Точно в този мил момент,

спря се техния опонент,

Стефчо скочи върху кита,

но към дъното залитна.

Ха сега де, що да прави,

като тук ще се удави?

— Хей моряци, помогнете

и оттук ме измъкнете! —

забълбука Стефчо с глас

и събуди се тогаз…

Гледа, трие си очите,

помен няма от вълните.

Вместо с кораб във океана,

той заспал бе на дивана.