Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (7)

Седма глава
Една обикновена драма

През пролетта на 1816 година Шарл реализира тридесетте си хиляди франка рента, които му донесоха около четиристотин хиляди франка, и реши да отиде да търси богатство в Америка, напускайки страната, в която вече преследваха войниците на Наполеон.

От Париж той отиде в Хавър, придружен от Дюме, на когото по една случайност, доста честа по време на война, бе спасил живота, като го метна на коня си, измъквайки го от бъркотията, последвала Ватерло. Дюме споделяше мислите и обезсърчението на полковника. Шарл, когото бретонецът следваше като куче (горкият войник боготвореше двете момиченца), реши, че навикът да се подчинява и да спазва заповедите, както и честността и привързаността ще направят от поручика колкото верен, толкова и полезен служител и затова му предложи да го наеме на цивилна служба. Осиновен от семейство, в което смяташе да си живее като пет пари в кесия, Дюме се почувствува много щастлив.

Докато чакаше удобен случай, за да тръгне на път, докато си избираше кораб и размишляваше върху възможностите, които предлагаха различните маршрути, полковникът даде ухо на слуховете за блестящата съдба, очакваща Хавър в мирно време. От разговора на двама граждани той разбра как може да натрупа състояние и стана едновременно корабопритежател, банкер и едър собственик. Сдоби се със земи и къщи за двеста хиляди франка и изпрати в Ню Йорк кораб с френски коприни, купени евтино от Лион. Агентът му Дюме замина с кораба.

Докато полковникът се настаняваше със семейството си в най-хубавата къща на улица „Роаял“ и изучаваше основите на банковото дело, разгръщайки цялата си енергия и необикновената си провансалска разсъдливост, Дюме реализира двойна печалба и се върна с кораб, натоварен с купен на безценица памук. След тези две операции фирмата Миньон натрупа огромен капитал. Тогава именно полковникът стана собственик на вилата в Енгувил и възнагради Дюме, като му предостави една скромна къща на улица „Роаял“. Заедно с памука бедният бретонец беше докарал от Ню Йорк една хубава женичка, която най-много го харесваше за това, че е французин. Мис Гръмър притежаваше около четири хиляди долара или двадесет хиляди франка, които Дюме внесе у своя полковник.

Станал алтер егото на корабовладелеца, Дюме бързо изучи деловодството — науката, с която според него се отличават фелдфебелите на търговията. Този наивен войник, когото Сполуката не бе спохождала в продължение на двадесет години, се почувствува най-щастливият човек на света, когато стана собственик на красиво обзаведена от щедрия му шеф къща, на хиляда и двеста франка лихви от вложенията си и на три хиляди и шестстотин франка заплата. Дори в мечтите си поручик Дюме не се бе надявал на такова положение. Но той беше още по-доволен, съзнавайки, че е оста на най-богатата търговска къща в Хавър. Хубавката американка госпожа Дюме има нещастието да загуби при раждане всичките си деца, а усложненията при последното й раждане я лишиха от всяка надежда да има нови. Така че тя се привърза към двете девойчета на Миньон и ги обичаше толкова, колкото и Дюме, който пък би ги предпочел пред собствените си деца. Тъй като произхождаше от семейство на земеделци, свикнали да живеят икономично, госпожа Дюме се задоволи с две хиляди и четиристотин франка, достатъчни за нея и домакинството й. Така Дюме успяваше всяка година да внася две хиляди и няколкостотин франка в къщата Миньон. Разглеждайки годишния баланс, шефът внасяше по сметката на касиера възнаграждение, съразмерно с получените услуги. През 1824 година кредитът на Дюме възлизаше на петдесет и осем хиляди франка. Именно тогава Шарл Миньон, граф Дьо Ла Басти — титла, за която никога не се говореше, — удовлетвори изцяло касиера си, като го настани в Колибата, където в настоящия момент живееха в пълно уединение Модест и майка й.

Окаяното състояние, в което се намираше госпожа Миньон, все още красива, когато съпругът й замина, се дължеше на катастрофата, предизвикала отсъствието на Шарл. Три години мъка съсипаха нежната германка. Защото това беше едно от онези страдания, които приличат }\а червей в сърцевината на хубав плод. Не е трудно да му се направи равносметка.

Две деца, умрели в крехка възраст, бяха погребани в една душа, която не умееше да забравя. Пленничеството на Шарл в Сибир убиваше обичащата го жена с всеки изминал ден. За Бетина, която нямаше известие за съдбата на мъжа си, катастрофата с къщата Валенрод и смъртта на нещастния банкер, заобиколен с празни чували, бяха последният удар. Когато отново се събра със своя Шарл, това немско цвете за малко щеше да умре от радост. Второто падане на империята и евентуалното изселване й подействуваха като нов пристъп на старата тревога. Най-после дойдоха десетте години непрекъснато благополучие, забавленията в собствената й къща — първата къща на Хавър, вечерите, баловете, празненствата на щастливия търговец, разкошът на вила Миньон, огромното признание, почтителното уважение, на което се радваше Шарл, обичта на този човек, който на една изключителна любов отговори също с изключителна любов, — всичко това сдобри горката жена с живота. И в момента, когато тя вече нямаше съмнения, когато вече виждаше да се очертава хубава вечер на бурния й ден, една злополука, погребана в сърцето на това двойно семейство и за която скоро ще стане дума, сякаш привлече нещастието.

През януари 1826 година, посред едно празненство, на което Хавър избираше единодушно Шарл Миньон за свой депутат, три писма, дошли от Ню Йорк, Париж и Лондон, подействуваха като три удара с чук върху стъкления палат на Благоденствието. За десет минути разорението се спусна като лешояд върху това нечувано щастие, така както студът връхлетя великата армия през 1812 година. Шарл Миньон взе решение през единствената нощ, която прекара с Дюме над сметките си. Ценните му книжа, включително и движимите вещи бяха достатъчни, за да изплати всичко.

— Хавър няма да ме види неплатежоспособен — каза полковникът на поручика. — Дюме, заемам твоите шестдесет хиляди франка с шест процента лихва…

— С три, господин полковник.

— С нито един тогава — отсече Шарл Миньон. — Ще имаш своя дял в новите ми сделки. Корабът „Модест“, който вече не е мой, заминава утре и капитанът ще ме вземе. Поверявам ти жена си и дъщеря си. Няма да пиша! Щом няма новини, значи, всичко е наред.

Все още поручик, Дюме не бе поставил на полковника нито един въпрос за плановете му.

— Струва ми се — бе казал той на Латурнел с многозначителен вид, — че полковникът си е направил сметката.

Призори на другия ден той изпрати шефа си до кораба „Модест“, който заминаваше за Константинопол. На кърмата на кораба бретонецът каза на провансалеца:

— Какви са последните ви заповеди, господин полковник?

— Нито един мъж да не се приближава до Колибата! — възкликна бащата, сдържайки сълзите си. — Дюме! Пази последното ми дете, както би го пазил булдог. Смърт за всеки, който би се опитал да разврати втората ми дъщеря! Не се бой от нищо, дори и от ешафода, и аз ще дойда с теб там.

— Господин полковник, вършете си спокойно работата. Разбирам ви. Ще намерите госпожица Модест такава, каквато ми я поверявате, или аз ще бъда мъртъв! Познавате ме, както познавате и двете ни пиренейски овчарки. Никой няма да се добере до дъщеря ви. Извинете многословието ми!

Двамата военни се прегърнаха като двама мъже, оценили вече качествата си в сърцето на Сибир. Същия ден вестник „Курие дю Авр“ публикува на първа страница следното ужасно, просто, енергично и честно съобщение:

„Къщата Миньон прекратява плащанията си. Но долуподписаните ликвидатори се наемат да изплатят всички задължения. Още отсега могат да бъдат погасени всички изтекли полици. Продажбата на недвижимите имоти напълно покрива текущите сметки.

Това съобщение се дава, за да защити честта на банкерската къща и за да предотврати разколебаването на кредита в Хавър.

Господин Шарл Миньон замина тази сутрин за Мала Азия с кораба «Модест», като остави свои пълномощници, които да разпродадат цялото му имущество, включително и недвижимото.

Дюме (ликвидатор на банковите сметки);

Латурнел, нотариус (ликвидатор на градските и селските имоти);

Гобенхайм (ликвидатор на полиците и др.п.).“

Латурнел дължеше състоянието си на добротата на господин Миньон, който през 1817 година му бе заел сто хиляди франка, за да купи най-хубавата кантора в Хавър. Лишен от парични средства, човечецът бе тогава около четиридесетгодишен, служеше като главен писар от десет години и се виждаше писар до края на живота си. В целия Хавър единствено неговата преданост можеше да се сравнява с тази на Дюме. Защото Гобенхайм се възползува от ликвидацията, за да продължи връзките и сделките на господин Миньон, което му позволи да развие малката си банкова къща.

Докато на борсата, на пристанището, във всички домове хората изразяваха единодушно съжалението си, докато всички венцехвалеха този безупречен, достопочтен и благотворителен човек, Латурнел и Дюме, тихи и работливи като мравки, продаваха, реализираха, плащаха и ликвидираха.

Вилкен великодушно купи вилата, градската къща и едно стопанство. Латурнел се възползува от този жест и му измъкна добра цена.

Много хора пожелаха да посетят госпожа и госпожица Миньон. Но те се бяха подчинили на Шарл и се подслониха в Колибата същата сутрин, когато той замина, без да им се обади. За да не се разколебае от мъката им, смелият банкер бе целунал жена си и дъщеря си, докато спяха.

Триста визитни картички се получиха в къщата на Миньон.

Петнадесет дни по-късно двете жени потънаха в най-дълбоката възможна забрава, която Шарл бе предвидил и която им доказа мъдростта на неговата заповед.

Дюме изпрати представители на шефа си в Ню Йорк, Лондон и Париж. Той проследи ликвидацията на трите банкови къщи, на които се дължеше разорението на Миньон, и получи от продажби, от 1826 до 1828 година, петстотин хиляди франка или една осма от богатството на Шарл. След това, изпълнявайки заповедите, записани през нощта преди отпътуването, той внесе тези пари, чрез посредничеството на къщата Монжено, на сметката на господин Миньон в Ню Йорк.

Това стана в началото на 1828 година и бе изпълнено по военному, като се изключи удръжката на тридесет хиляди франка за личните нужди на госпожа Миньон и на госпожица Миньон, която Шарл бе препоръчал да се направи и която Дюме не направи. Бретонецът продаде градската си къща за двадесет хиляди франка и ги даде на госпожа Миньон с мисълта, че колкото повече пари има полковникът, толкова по-бързо ще се върне.

— Понякога човек загива, защото няма тридесет хиляди франка — бе казал той на Латурнел, продавайки му без загуба къщата си, в която обитателите на Колибата винаги можеха да намерят един свободен апартамент.

Такъв беше за прочутата хавърска къща Миньон резултатът от кризата, поразила през периода 1825–1826 година главните търговски центрове и причинила, ако си спомняте, разорението на няколко парижки банкери, между които председателят на Търговския съд.