Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (61)

Шестдесет и първа глава
Каналис си въобразява, че е много обичан

Полковникът покани херцога и Каналис да вечерят в дома му без много церемонии и без да сменят дрехите си за езда, като им даде пример със собственото си небрежно облекло.

Когато, след като се върна в Колибата, Модест отиде да се преоблече, тя погледна с любопитство донесеното от Париж украшение, което с такава жестокост бе пренебрегнала.

— Как само работят днес! — каза тя на Франсоаз Коше, която й бе станала камериерка.

— Горкото момче има треска, госпожице…

— Кой ти каза?

— Господин Бюча! Дойде да ме помоли да ви кажа, че си е удържал думата в уречения час, както сигурно сте забелязали!

Модест слезе в гостната, облечена с кралска простота.

— Скъпи татко — каза тя високо, като хвана полковника под ръка, — идете да видите как е господин Дьо Ла Бриер и му върнете, моля ви, подаръка. Обяснете му, че малкото ми богатство и вкусовете ми не ми позволяват да нося подобни дреболии, подходящи само за кралици или куртизанки. Пък и бих приела подарък само от годеник. Помолете добрия младеж да задържи камшика, докато узнаете дали сте достатъчно богат, за да можете да го купите от него.

— Дъщеричката ми е изпълнена със здрав разум — каза полковникът и целуна Модест по челото.

Каналис се възползува от разговора между херцог Д’Ерувил и госпожа Миньон, за да отиде на терасата, където Модест го последва, водена от любопитството си, а не, както той си помисли, от желанието да стане госпожа Каналис.

Ужасен от наглостта, с която бе извършил това, което военните наричат четвърт обръщане и което според законите на амбицията всеки човек в неговото положение би направил така внезапно, той потърси някакво правдоподобно обяснение, което да даде на злочестата Модест.

— Мила Модест — каза той с галещ глас, — при отношенията, които са се създали вече между нас, ще ви бъде ли неприятно, ако ви кажа до каква степен отговорите ви на думите на господин Д’Ерувил са мъчителни за човек, който обича, и особено за поет, чиято душа е като на жена, нервна и разкъсвана от ревността на истинската любов. Бих бил твърде жалък дипломат, ако не бях отгатнал, че кокетствата ви, преднамерената ви непоследователност имаха за цел да изучат характерите ни.

Модест повдигна глава с умно, бързо и кокетно движение, срещано може би само у животните, чийто инстинкт им придава чудеса от грация.

— … Затова, когато се прибрах, аз вече не се заблуждавах. Бях пленен от ума ви, който хармонираше с характера ви и с лицето ви. Бъдете спокойна, винаги съм мислил, че цялата тази мнима двойственост е само обвивката на очарователно простодушие. Умът и образованието ви не отнемат нищо от скъпоценната невинност, която изискваме от съпругата. Вие наистина сте жена, достойна за поет, за дипломат, за мислител, за човек с късмет в живота и аз изпитвам към вас едновременно възхищение и обич. Ако вчера не разигравахте комедия, а наистина приемахте доверието на един мъж, чиято Суета ще се превърне в гордост, ако го изберете, и чиито недостатъци ще се преобразят в качества в божествената ви компания, умолявам ви, не наранявайте чувството, което той е превърнал почти в порок! Ревността, която нося в душата си, е като разтворител и вие ми открихте цялата му мощ, а тя е ужасна, тя унищожава всичко. О, не става дума за ревността на Отело! — продължи той при един жест на Модест. — Съвсем не! Става дума за самия мен! В това отношение аз съм разглезен. Вие познавате единствената по рода си обич, на която дължа единственото щастие, което съм изпитвал, впрочем доста непълно! (Той поклати глава.) Всички народи описват любовта като дете, защото на любовта и на детето трябва да отдадеш целия си живот. Чувството, за което ви говоря, е мъртвородено, така бе определила природата. Тогава една най-изобретателна майчинска любов откри и успокои тази болезнена част от сърцето ми, защото жената, изцяло отдадена на радостите на любовта, има ангелски такт. Херцогинята никога не ми е причинявала и най-малкото страдание от този род. За десет години нито една дума, нито един неин поглед не са се отклонили от целта си. Отдавам на мислите и погледите повече стойност, отколкото обикновените хора. Ако за мен един поглед е огромно съкровище, най-малкото съмнение е смъртоносна отрова, която действува мигновено — аз преставам да обичам. Обратно на тълпата, на която й е приятно да трепери, да се надява, да чака, аз смятам, че любовта трябва да представлява пълна, детинска, безкрайна сигурност. За мен сладостното чистилище, през което жените с тяхното кокетство ни прекарват тук, на земята, е жестоко щастие, от което се отказвам. Любовта е небето или адът. Не желая ада и чувствувам у себе си достатъчно сили, за да издържа вечния лазур на рая. Отдавам се безрезервно, няма да имам нито тайни, нито съмнения, нито заблуди в бъдещия живот. Затова изисквам взаимност. Може би ви обиждам, като се съмнявам във вас! Но ви говоря само за себе си…

— И то много. Но никога няма да бъде прекалено — каза Модест, засегната от тази хаплива реч, в която името на херцогиня Дьо Шолийо бе така добре използувано, — защото съм свикнала да ви се възхищавам, драги ми поете.

— Е добре, можете ли да ми обещаете същата кучешка преданост, която ви предлагам? Не е ли тя прекрасна? Не е ли това, което искахте вие?

— Драги поете, защо не си потърсите някоя няма, сляпа и глуповата жена? Най-голямото ми желание е във всичко да се харесам на съпруга си. Но вие заплашвате една девойка да й отнемете щастието, което й подготвяте, да й го отнемете при най-малкия жест, при най-малката дума, при най-малкия поглед! Подрязвате крилата на птицата и искате тя да лети. Знам, че обвиняват поетите в непоследователност… О, съвсем напразно — каза тя при един жест на отрицание на Каналис — Този мним недостатък идва от това, че обикновеният човек не си дава сметка за бързината на ума на поета. Но не смятах, че един талантлив човек може да измисли игра с взаимоизключващи се правила и да се опитва да я играе. Вие искате невъзможното, за да си направите удоволствието да ме хванете в грешка, като магьосниците в приказките, които дават задачи на преследваните девойки, подкрепяни от добрите феи.

— В нашия случай феята е истинската любов — сухо каза Каналис, като видя, че е разкрит от този тъй фин и деликатен ум, умело насочван от Бюча.

— В този момент, драги поете, ми приличате на родителите, които се безпокоят за зестрата на дъщеря си, преди да са обявили зестрата на сина си. Проявявате към мен изисквания, без да знаете дали имате право на това. Любовта съвсем не се поражда от студено обсъждани условности. Бедният херцог Д’Ерувил се отдава на любовта като чичо Тоби на Стърн, с тази разлика, че аз не съм вдовицата Уодмън^[1], въпреки че загубих много илюзии по отношение на поезията. Да! Ние, девойките, не вярваме на това, което руши фантастичния ни свят! Всичко това вече ми го казаха! Вие се карате с мен и това е недостойно за вас, не мога да позная вчерашния Мелхиор.

— Защото Мелхиор откри у вас амбиция, от която не сте се отказали…

Модест измери Каналис с надменен поглед.

— … но един ден аз ще бъда посланик и пер на Франция като него.

— Взимате ме за еснафка — каза тя и се отдалечи към къщата. Но тъй като бе безкрайно поразена, не можа да се въздържи, обърна се живо и прибави: — Това е по-малко нагло, отколкото да ме взимате за глупачка. Промяната в държането ви се дължи на глупостите, които дрънкат в Хавър и които камериерката ми Франсоаз ми предаде.

— Ах, Модест, нима вярвате в това? — каза Каналис и зае драматична поза. — Нима ме смятате способен да се оженя за вас само заради богатството ви?

— Ако ви нанасям подобна обида след поучителните ви речи на брега на Сена, опровергайте ме, само вие можете да направите това и тогава ще бъда такава, каквато искате — каза тя, сразявайки го с презрението си.

„Ако мислиш, че ще се хвана на тази въдица, малката ми, значи, ме смяташ за по-наивен, отколкото съм — си каза поетът и я последва. — Какво съм седнал да се разправям с тази хитруша, чието уважение ме интересува не повече от уважението на краля на Борнео! Но тя ми приписва долни чувства заради новото ми държане. Дали пък е чак толкова умна? Какъвто е глупак, Ла Бриер ще се остави да го впримчат. И след пет години ще има да му се подиграваме с нея!“

Студенината, която тази кавга създаде между Каналис и Модест, бе забелязана от всички още същата вечер. Каналис си тръгна рано уж заради неразположението на Ла Бриер и осигури свобода на действие на Главния интендант. Към единадесет часа Бюча дойде да вземе жената на шефа си и усмихнат, каза тихо на Модест:

— Прав ли бях?

— Уви, да! — каза тя.

— Оставихте ли вратата открехната, както се бяхме уговорили, за да може да се върне?

— Бях прекалено ядосана — отговори Модест. — Причерня ми пред очите от толкова подлост и му казах какво мисля за него.

— Е, още по-добре. Когато се скарате напълно и престанете дори да си говорите учтиво, ще го накарам да стане толкова влюбен и настоятелен, че самата вие да се заблудите.

— Хайде, стига, Бюча, в края на краищата той е голям поет, благородник, умен човек.

— Осемте милиона на баща ви са нещо повече.

— Осем милиона ли? — каза Модест.

— Шефът продава кантората си и отива в Прованс, за да ръководи сделките, които предлага Кастаню, помощникът на баща ви. Възстановяването на имението Ла Басти струва четири милиона и баща ви се съгласи на всички покупки. Вие имате два милиона зестра плюс един милион, за да се установите в Париж, за къща и обзавеждане! Смятайте!

— Значи, мога да стана херцогиня Д’Ерувил — каза Модест, като погледна Бюча.

— Ако не беше този комедиант Каналис, щяхте да приемете неговия камшик, все едно че аз съм ви го предложил — каза писарят, защищавайки каузата на Ла Бриер.

— Господин Бюча, да не би случайно да искате да ме омъжите по ваш вкус? — засмя се Модест.

— Този достоен младеж обича колкото мен, вие го обичахте в продължение на седмица и той е добър човек — отговори писарят.

— А може ли да съперничи с някоя от длъжностите на Короната? Има само шест: велик изповедник, канцлер, главен камерхер, главен учител, военачалник, велик адмирал. Но военачалници вече не назначават.

— Народът, госпожице, който се състои от безкрайно много хора като лошия Бюча, може само след шест месеца да издуха всички тези величия. Пък и всъщност какво означава днес благородничеството? Няма да се намерят и хиляда истински благородници във Франция. Родът Д’Ерувил води началото си от един съдебен пристав от времето на Робер Нормандски. Ще имате доста разправии с тези две стари моми с очукани лица! Ако толкова държите на титлата херцогиня, вие, която сте от графски произход, можете да бъдете сигурна, че папата ще се отнесе към вас не по-зле, отколкото към търговците, и че непременно ще ви продаде някое херцогство на -ниа или -аню. Така че не заменяйте щастието си срещу служба на Короната.