Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (54)

Петдесет и четвърта глава
Поетът се упражнява

— Съществува ли изобщо това изкуство — каза Бюча, нападайки Каналис, — което според вас е сферата, предопределена за изявите на гения? Не е ли то великолепна лъжа, в която общественият човек вманиачено вярва? За какво ми е да имам в стаята си нормандски пейзаж, след като мога да отида да го видя, създаден от Бога, и то много добре? В мечтите ни има поеми, по-хубави от Илиадата. За неголяма сума мога да намеря във Валон, Карантан, Прованс, Арл не по-грозни Венери от Тициановата. Вестник „Газет де Трибюно“ публикува по-добри романи от тези на Уолтър Скот, романи с ужасна развръзка, написани с истинска кръв, а не с мастило! Щастието и добродетелта стоят по-високо от изкуството и гения.

— Браво, Бюча! — извика госпожа Латурнел.

— Какви ги разправя той? — обърна се към Ла Бриер Каналис, който не виждаше вече в очите и държането на Модест очарователните доказателства за наивно възхищение.

Презрението, на което беше обект Ла Бриер, и особено непочтителните думи на дъщерята към бащата толкова бяха наскърбили младежа, че той не отговори на Каналис. Очите му бяха скръбно впити в Модест и издаваха дълбок размисъл.

Аргументите на писаря бяха остроумно подзети от херцог Д’Ерувил, който каза накрая, че екстазите на света Тереза са много по-възвишени от творенията на лорд Байрон.

— О, господин херцог — отговори Модест, — това е съвсем лична поезия, докато геният на Байрон или на Молиер е от полза за всички.

— Разберете се с господин барона — каза живо Шарл Миньон. — Сега пък твърдиш, че геният е полезен точно както памука. Може би намираш и логиката толкова допотопна и остаряла, колкото баща ти.

Бюча, Ла Бриер и госпожа Латурнел се спогледаха полунасмешливо и още повече раздразниха Модест, която и без това не намираше какво да каже в първия момент.

— Успокойте се, госпожице — усмихна й се Каналис. — Не сме победени, нито пък са ни уловили в противоречие. Всяко произведение на изкуството, независимо дали става дума за литература, музика, живопис, скулптура или архитектура, принася определена обществена полза, равна на ползата от всички други търговски продукти. Изкуството е търговия парекселанс, то включва търговията. Днес за една книга авторът си слага в джоба горе-долу десет хиляди франка, а за да се направи книгата, трябва да има печатница, хартиено производство, издателства, леярница, т.е. хиляди работни ръце. Изпълнението на една симфония от Бетховен или опера от Росини изисква също толкова ръце, машини и производства. Цената на един паметник е още по-показателна. Може да се каже следователно, че творбите на гениите струват твърде скъпо, от което работникът само печели.

Веднъж заловил се с тази теза, Каналис говори известно време, употребявайки изобилие от образни изрази и доволен от красноречието си. Случи му се обаче същото, което се случва на много сладкодумници — в заключението си той се върна към началото на разговора и без да забележи, се оказа на едно мнение с Ла Бриер.

— С удоволствие забелязвам, драги бароне — хитро каза малкият херцог Д’Ерувил, — че от вас ще излезе голям конституционен министър.

— О — каза Каналис с жест на велик човек, — какво всъщност доказваме с всичките си спорове? Вечната аксиома, че всичко е вярно и всичко е погрешно! За моралните истини, както и за хората, има среди, в които те се променят до неузнаваемост.

— Обществото живее с приблизителни истини — каза херцог Д’Ерувил.

— Ама че лекомислие! — прошепна госпожа Латурнел на мъжа си.

— Той е поет — отговори Гобенхайм, който чу забележката.

Каналис, който се намираше на десет левги над слушателите си и който може би бе прав с последното си философско съждение, взе за признак на невежество хладното изражение на присъствуващите. Но видя, че Модест го разбира, и остана доволен, тъй като не схващаше доколко монологът е обиден за провинциалистите, чието основно занимание е да показват на парижаните съществуването, ума и мъдростта на провинцията.

— Отдавна ли не сте виждали херцогиня Дьо Шолийо? — обърна се херцогът към Каналис, за да смени темата.

— Разделихме се преди шест дни — отговори Каналис.

— Как е тя? — продължи херцогът.

— Много добре.

— Имайте добрината да ме споменете, когато й пишете.

— Казват, че била очарователна — каза Модест, като се обърна към херцога.

— По този въпрос — отговори Главният интендант — господин баронът е по-осведомен от мен.

— Повече от очарователна — каза Каналис, като прие коварството на господин Д’Ерувил. — Но аз съм пристрастен, госпожице, с нея сме приятели от десет години. Дължа й всичко хубаво, което имам, тя ме предпазваше от всички светски опасности. Самият господин херцог Дьо Шолийо ми помогна да поема пътя, който следвам. Без покровителството на това семейство кралят и принцесите често щяха да забравят един беден поет като мен. Така че моята привързаност ще бъде винаги изпълнена с благодарност.

Това бе казано със сълзи в гласа.

— Трябва да обичаме тази, която ви е продиктувала толкова възвишени песни и която ви вдъхва толкова благородни чувства — каза Модест разчувствувана. — Та можем ли да си представим поет без муза?

— Такъв поет би бил безсърдечен, би написал сухи стихове като стиховете на Волтер, който никога не е обичал някой друг освен Волтер — отговори Каналис.

— Не ми ли направихте честта да ми кажете в Париж — каза бретонецът на Каналис, — че не изпитвате нито едно от чувствата, които изразявате?

— Попадението е точно, драги ми воине — усмихна се поетът, — но трябва да знаете, че е напълно позволено човек да е много емоционален и в умствения, и в реалния живот. Човек може да изразява хубави чувства, без да ги изпитва, и да ги изпитва, без да може да ги изрази. Тук присъствуващият мой приятел Ла Бриер е безумно влюбен — каза той великодушно, като погледна Модест. — Аз, който съм влюбен, колкото и той, мисля, че мога, освен ако не си правя илюзии, да придам на любовта си литературна форма, която да е в хармония с нейната сила. Само че, госпожице — обърна се той към Модест с предвзета галантност, — не отговарям, ако утре остана без ум.

Така поетът преодоляваше всяко препятствие. В чест на любовта си той изгаряше прътите, които слагаха между краката му, а Модест беше смаяна от това парижко остроумие, което не познаваше и което придаваше блясък на ораторските му декламации.

— Ама че фурнаджийска лопата! — каза Бюча на ухото на малкия Латурнел, след като изслуша най-великолепната тирада за католическата религия и за щастието да си женен за благочестива жена, поднесена в отговор на някаква забележка на госпожа Миньон.

Модест като че ли беше с вързани очи. Словоохотливостта на Каналис, вниманието й към него, пристрастието й попречиха да види това, което Бюча грижливо си отбеляза — предвзетостта, липсата на простота, пустословието, което заместваше чувството, и всички хаотични мисли, заради които писарят изрече твърде жестоките си думи.

Там, където господин Миньон, Дюме, Бюча, Латурнел се учудваха на непоследователността на Каналис, без да си дават сметка, че във Франция самият разговор е непоследователен и капризен, Модест се възхищаваше от гъвкавостта на поета и си казваше, увличайки го със себе си по криволичещите пътища на фантазията си: „Обича ме!“

Като другите зрители на това, което е редно да се нарече представление, Бюча беше поразен от основния недостатък на егоистите, който особено си личеше у Каналис, пък и у всички хора, свикнали да дрънкат из салоните. Дали защото предварително разбираше какво иска да каже събеседникът му, или защото не слушаше изобщо, или пък защото умееше да слуша, мислейки си за друго, Мелхиор имаше разсеяното изражение, което обърква хората и засяга самолюбието им. Да не слушаш, е не само липса на учтивост, но и признак на презрение. Каналис малко прекаляваше с този си навик, като често забравяше да отговори на думи, изискващи отговор, и минаваше без всякакъв учтив преход към темата, която го занимаваше. Ако от някое високопоставено лице тази дързост се приема без протест, въпреки че поражда в сърцата омраза и желание за мъст, идва ли от равен, тя може да развали приятелството.

Когато случайно Мелхиор се насили да слуша, той изпада в друг недостатък: слуша само наполовина, без да отдава напълно вниманието си. Без да е толкова оскърбителна, и тази полужертва прави лошо впечатление на слушателя и предизвиква недоволството му. Нищо не е толкова доходно в търговията на обществения живот, колкото милостинята на вниманието. Който има уши, да слуша: това не е само библейско предписание, но и отлично търговско средство. Спазвайте го и ще ви простят всичко, дори и пороците.

Каналис много се стараеше да се хареса на Модест. Затова бе учтив с нея, но пред другите често показваше истинската си природа.

Безмилостна към десетимата присъствуващи, които превръщаше в мъченици, Модест помоли Каналис да прочете някои от стиховете си, защото искаше да добие представа за прехваления му декламаторски талант.

Каналис взе томчето, подадено му от Модест, и изгука — това е точната дума — едно от своите стихотворения, което минаваше за най-хубаво (подражание на „Любовта на ангелите“^[1] на Мур, озаглавено ВИТАЛИС) и което госпожите Латурнел и Дюме, Гобенхайм и касиерът посрещнаха с прозевки.

— Ако играете добре и вист, господине — обърна се Гобенхайм към Каналис, показвайки му пет карти, разтворени във ветрило, — няма да съм виждал по-съвършен човек от вас.

Тази забележка предизвика смях, тъй като изразяваше мислите на всеки.

— Играя го достатъчно добре, за да мога да прекарам остатъка от дните си в провинцията — отговори Каналис. — Май че разговаряме и обсъждаме литературни въпроси повече, отколкото е прието между играчи на вист — добави той нахално и хвърли томчето върху конзолата.

Тази подробност показва на какви опасности е изложен салонният герой, когато като Каналис излезе извън средата си. В такива случаи той прилича на актьор, когото публиката обича, но който загубва таланта си, като напусне обкръжението си и отиде в по-добър театър.