Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (41)

Четиридесет и първа глава
Разочарована

Модест наведе глава и тръгна обратно към Колибата, като слушаше баща си и му отговаряше едносрично. От Алпите, където си мислеше, че ще долети до гнездото на орел, бе паднала в калта на унижението. Или за да употребим поетичния израз на един автор от онова време — „бе усетила, че ходилата на краката й са твърде нежни, за да стъпват по изпотрошените стъкла на Действителността, и тогава Фантазията, която бе събрала в тази крехка гръд всичко от жената — от посипаните с теменужки мечтания на девойката до безразсъдните желания на куртизанката, — я бе завела сред омагьосаните си градини, където вместо чудното си цвете тя видя с горчива изненада да излизат от земята косматите и криви крака на черната мандрагора“. От мистичните височини на своята любов Модест се намери на равен гладък път, покрай който се простираха канавки и ниви, на павирания път на Всекидневието! Коя девойка с пламенна душа не би се пречупила при такова падане? В чии крака бе посипвала перлите си?

Модест, която се върна в Колибата, приличаше на тази, която излезе от нея преди два часа, не повече, отколкото актрисата на улицата прилича на героинята си на сцената. Изпадна в мъчително вцепенение. Слънцето бе потъмняло, природата помръкна, цветята вече не й говореха.

Като всички девойки с краен характер, тя изпи няколко глътки повече от чашата на Разочарованието. Бореше се с Действителността и не искаше да протегне шия за ярема на Семейството и Обществото, намираше го тежък, твърд, обременителен! Дори не изслуша утешенията на баща си и майка си, изпитваше някаква дива наслада да се отдава на душевните си страдания.

— Горкият Бюча, значи, е прав! — каза тя една вечер.

Тези думи показват пътя, който тя премина за кратко време през безлюдните равнини на Реалното, водена от мрачна тъга. Тъгата, породена от сгромолясването на всичките ни надежди, е болест. Тя често причинява смърт. Съвременната Физиология ще има доста работа, докато открие по какъв път, с какви средства мисълта успява да причини същото разстройство като отровата, как отчаянието отнема апетита, уврежда стомаха и променя и най-силния организъм.

Така стана с Модест. За три дни тя бе обхваната от болезнена меланхолия, не пееше вече, никой не можеше да я накара да се усмихне, родителите и близките й се ужасиха.