Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (40)

Четиридесета глава
Интимна трагикомедия

Малко преди часа, в който в Колибата обикновено обядваха, плющенето на камшика на кочияш, очакващ богат бакшиш, оповести на семействата им завръщането на двамата войници. Така тържествуваща може да бъде само радостта на баща, който се прибира след толкова дълго отсъствие. Всички жени веднага се озоваха на малката вратичка.

Има толкова бащи, толкова деца и може би повече бащи, отколкото деца, които ще разберат опиянението от подобен празник. Литературата никога не е имала нужда да го описва, за щастие, защото и най-хубавите думи, и поезията дори, не могат да се сравнят с тези изживявания. Може би хубавите изживявания не са обект на литературата.

През целия ден не бе произнесена нито една дума, която да помрачи радостта на семейство Миньон. Бащата, майката и дъщерята мълчаха за уж тайната любов на пребледнялата Модест, която за пръв път бе станала от леглото.

С възхитителната деликатност, която отличава истинските войници, полковникът стоя през цялото време до жена си и държа ръката й, докато очите му бяха отправени към Модест и не можеха да се нагледат на нейната изтънчена, елегантна, поетична хубост. По какво друго, ако не по тези дреболии, разпознаваме добросърдечните хора?

От време на време Модест, която се боеше да не наруши тъжната радост на баща си и майка си, отиваше да целуне новодошлия по челото. Тя го целуваше твърде често, сякаш искаше да го нацелува за двама.

— Милото ми дете! Как добре те разбирам! — каза полковникът, като стисна ръката на Модест в един момент, когато тя го обсипваше с милувки.

— Шт! — отговори Модест на ухото му и посочи към майка си.

Дюме мълчеше хитровато и Модест се безпокоеше за резултатите от пътуването му в Париж. От време на време тя крадешком поглеждаше към поручика, но не можеше да проникне през твърдата му кожа.

Като предпазлив баща, полковникът искаше да изучи характера на единствената си дъщеря и главно да се посъветва с жена си преди разговора, от който зависеше щастието на цялото семейство.

— Утре, мило дете — каза той вечерта, — стани рано и ако е хубаво времето, ще отидем да се поразходим покрай морето. Трябва да поприказваме за стиховете ви, госпожице Дьо Ла Басти.

Тези думи, придружени от бащинска усмивка, която като ехо се появи и на устните на Дюме, бяха всичко, което Модест успя да узнае. Но те й бяха достатъчни и за да я успокоят, и за да възбудят любопитството й, така че тя направи хиляди предположения и дълго не можа да заспи. Естествено, на другия ден тя бе облечена и съвсем готова преди полковника.

— Вие знаете всичко, добри ми татко — каза тя веднага щом тръгнаха към морето.

— Знам всичко и още много неща, които ти не знаеш — отговори той.

След тези думи бащата и дъщерята повървяха малко в мълчание.

— Обясни ми, детето ми, как е могла една девойка, обожавана от майка си, да предприеме нещо толкова важно като кореспонденцията с един непознат, без да я попита?

— Но, татко, мама не би ми го позволила.

— Мислиш ли, дъще, че това е било разумно? Като си се решила съвсем сама на тази стъпка, как поне здравият разум или умът ти, ако не благоприличието, не ти подсказаха, че да действуваш по този начин значи да се натрапиш на един мъж? Дъщеря ми, единственото ми дете, се оказа без гордост, без стеснителност? О, Модест, заради теб баща ти прекара два адски часа в Париж. Защото в края на краищата в морален смисъл ти си се държала точно както Бетина, без да имаш извинението, че си била съблазнена. Кокетирала си най-хладнокръвно и това кокетство е рационалната любов, най-ужасният порок на французойката.

— Аз ли съм без гордост? — разплака се Модест. — Но той още не ме е виждал!

— Той ти знае името…

— Казах му го едва когато очите ми признаха правотата на три месеца кореспонденция, през които душите ни си бяха говорили!

— Да, милото ми заблудено ангелче, вложила си нещо като разум в една лудост, способна да разруши щастието ти и да опозори семейството ти.

— В края на краищата, татко, щастието е опрощението на тази дързост — каза тя нацупено.

— А, така ли? Само дързост? — извика бащата.

— Дързост, която майка ми също си е позволила — отвърна тя живо.

— Непокорно дете! След като ме бе видяла на един бал, майка ви каза вечерта на баща си, който я обожаваше, че смята, че може би ще е щастлива с мен… Бъди откровена, Модест. Има ли някаква прилика между една любов, вярно, появила се бързо, но пред погледа на бащата, и налудничавата постъпка да пишеш на непознат?

— Непознат ли? Кажете, татко, един от нашите най-големи поети, чийто характер и живот са изложени на показ, на клюки, на клевети, един човек, покрит със слава, за когото аз, драги татко, бях просто литературна героиня, Шекспирова девойка, до момента, в който пожелах да узная дали и човекът е толкова красив, колкото душата му…

— Господи, детето ми! Ти си поетична, когато става дума за женитба! Та нали във всички времена девойката е била затваряна в семейството си и Бог и обществените закони са я поставяли в строга зависимост от бащиното съгласие именно за да й спестят всички нещастия на тази поезия, която ви омайва, която ви заслепява и чиято истинска стойност не можете да схванете. Поезията е една от украсите на живота, но тя не е целият живот.

— Татко, този въпрос още не е решен от съда на фактите, защото между сърцата ни и семействата ни съществува постоянна борба.

— Горко на детето, което ще бъде щастливо, като се опълчи срещу родителите си! — каза сериозно полковникът. — През 1813 година един от моите другари, маркиз Д’Егльомон, се ожени за братовчедка си без съгласието на баща си и семейството плати скъпо упорството, което девойката бе взела за любов, В това отношение Семейството е господар.

— Годеникът ми ми каза всичко това — отговори тя. — Държеше се като Оргон по едно време и има смелостта да очерни личността на поетите.

— Четох писмата ви — каза Шарл Миньон с хитра усмивка, която обезпокои Модест. — Но трябва да ти кажа по този повод, че последното ти писмо едва ли е позволено дори на една прелъстена девойка, дори на една Жюли д’Етанж! Господи, каква беля са тези романи!

— Ако не ги пишеха, татко, щяхме да ги правим, а е по-добре да ги четем. В наше време има по-малко приключения, отколкото по времето на Луи XIV и Луи XV, когато са се публикували по-малко романи. Впрочем, след като сте чели писмата, сигурно сте видели, че съм ви намерила за зет най-почтителния син, най-ангелската душа, най-строгата порядъчност и че се обичаме поне толкова, колкото сте се обичали с майка ми. Вярно е, че не всичко стана според етикета. Направих грешка, ако щете…

— Прочетох писмата ви — повтори бащата, прекъсвайки дъщеря си, — така че знам как той е оправдал постъпката ти, която би могла да си позволи една жена, познала живота и увлечена от страстта си, но която у една двадесетгодишна девойка е чудовищна грешка.

— Грешка за еснафите, за неискрените гобенхаймовци, които измерват живота с триъгълник. Нека да не излизаме от артистичния свят на поезията, татко. За нас, девойките, съществуват два начина: или чрез глезотии да покажем на един мъж, че го обичаме, или откровено да се обърнем към него. Вторият вариант не е ли по-достоен, по-благороден? Ние, френските девойки, сме предавани от семействата си като стока, след три месеца или понякога дори в края текущия месец, като госпожица Вилкен. Но в Англия, в Швейцария, в Германия хората се женят горе-долу по моята система. Какво ще ми отговорите на това? Не съм ли малко и германка?

— Дете! — възкликна полковникът. — Превъзходството на Франция идва от здравия й разум, от логиката, на която се подчинява хубавият й език и оттам и духът и. Тя е Разумът на света! Англия и Германия са романтични в тази част от нравите си. Но големите им родове все пак следват нашите закони. Защо не искате да помислите, че родителите ви, които познават живота добре, се грижат за душата и щастието ви, че те трябва да ви предпазят от подводните скали на света! Боже мой, чия е грешката, тяхна или наша? Трябва ли да държи човек децата си под железен ярем? Трябва ли да бъдем наказвани за тези нежност, която ги прави щастливи и която за съжаление ги приближава твърде много до сърцата ни?

Като чу този зов, изречен със сълзи в гласа, Модест погледна баща си с крайчеца на очите си.

— Нима е грешка, ако едно момиче със свободно сърце си избере за мъж не само очарователен младеж, но и талантлив, благороден човек, с добро положение в обществото? Един мил като мен благородник — каза тя.

— Обичаш ли го? — попита бащата.

— Вижте, татко — каза тя и склони глава на гърдите на полковника, — ако искате да умра…

— Достатъчно — каза старият войник. — Виждам, че чувството ти е непоколебимо!

— Непоколебимо.

— И нищо не може да те промени?

— Нищо на света!

— Никакво събитие, никакво предателство — продължи старият войник, — ти въпреки всичко го обичаш заради личния му чар и дори да беше като Д’Естурни, ти пак щеше да го обичаш?

— О, татко, вие не познавате дъщеря си. Та бих ли обичала някой подлец, някой човек без вяра, без чест, някой обесник?

— А ако те е измамил?

— Този очарователен, почти меланхоличен младеж? Шегувате се или пък не сте го виждали.

— Е, за щастие любовта ти не е абсолютна, както казваше в началото. Изброявам ти някои обстоятелства, които биха могли да променят поемата ти. Разбираш ли сега, че и бащите вършат някаква работа?

— Искате да дадете урок на дъщеря си, татко. Прилича ми на Моралът в действие^[1]…

— Нещастно заблудено дете! — подзе строго бащата. — Урокът не идва от мен, аз нямам нищо общо тук, задачата ми е само да смекча удара.

— Стига, татко, не си играйте с живота ми — каза Модест и пребледня.

— Хайде, дъще, събери смелост. Ти си поигра с моя живот и животът си поигра с теб. — Модест гледаше баща си слисано. — Ако младият човек, когото обичаш, когото преди четири дни си видяла в хавърската черква, се окаже негодник…

— Не е негодник! — каза тя. — Това бледо и мургаво лице, това благородно изражение, пълно с поетичност…

— Е една измама! — прекъсна полковникът дъщеря си. — Той е толкова господин Каналис, колкото аз съм рибар, който се готви да вдигне платна.

— Знаете ли какво убивате в мен? — каза тя.

— Успокой се, детето ми, ако случаят е поставил наказанието в самата ти грешка, злото не е непоправимо. Момчето, което си видяла, с което си разменила сърцето си по пощата, е почтено момче. То дойде да ми довери затрудненото си положение. Обича те и не го отхвърлям като зет.

— Ако той не е Каналис, кой е тогава? — каза Модест с променен глас.

— Секретарят му! Нарича се Ернест дьо Ла Бриер. Не е благородник, но е един от тези обикновени хора с положителни качества, с надежден морал, които се харесват на родителите. Впрочем какво значение има това, ти си го видяла, нищо не може да те промени, избрала си го, познаваш душата му, тя е толкова хубава, колкото и той е красив!

Една въздишка на Модест прекъсна думите на граф Дьо Ла Басти. Клетото момиче, бледо, с очи, впити в морето, вцепенено като труп, бе пронизано като с куршум от думите: един от тези обикновени хора с положителни качества, с надежден морал, които се харесват на родителите.

— Измамена! — каза тя най-после.

— Като бедната ти сестра, но не толкова тежко.

— Да се връщаме, татко — каза тя и стана от земята, където двамата бяха седнали. — Слушай, татко, заклевам ти се пред Бога, че ще следвам волята ти, каквато и да е тя, в сделката на моята женитба.

— Значи, вече не си влюбена? — попита подигравателно бащата.

— Аз обичах един откровен човек, с неопетнено от лъжа чело, чист като вас, неспособен да се маскира като артист, да се гримира с чужда слава…

— Нали каза, че нищо не може да те промени? — каза иронично полковникът.

— О, не ми се подигравайте! — каза тя, като сключи ръце и погледна баща си жестоко измъчена. — Играете си със сърцето ми и с най-скъпата ми вяра с вашите шеги…

— Опазил ме Бог! Казах ти самата истина.

— Ама че сте, татко! — отговори тя след кратка пауза някак тържествено.

— И у него са писмата ти! — продължи Шарл Миньон. — Ами ако тези луди милувки на душата ти бяха попаднали в ръцете на някой от онези поети, които според Дюме си палят с тях пурите!

— О, вие прекалявате.

— Каналис му го е казал.

— Той се е виждал с Каналис?

— Да — отговори полковникът.

Двамата повървяха мълчаливо.

— Ето защо, значи — подхвана Модест след няколко крачки, — този господин ми говореше толкова лоши неща за поезията и поетите. Ето защо това секретарче ми говореше за… Но нали — прекъсна се тя — тези добродетели, тези качества, тези красиви чувства са само маската, която си е слагал в писмата? Този, който открадва чужда слава и чуждо име, може и да…

— Да разбива ключалки, да обере хазната, да стане пладнешки разбойник! — извика Шарл Миньон с усмивка. — Това сте вие, девойките, с вашите абсолютни чувства и с липсата ви на опит. Един мъж, способен да измами жена, непременно или слиза от ешафода, или се качва на него.

Тази подигравка прекъсна буйния изблик на Модест. Мълчанието се възцари отново.

— Дете мое — подхвана полковникът, — в обществото, както впрочем и извън него, мъжете трябва да се опитват да завладеят сърцата ви, а вие трябва да се отбранявате. Ти си разменила ролите. Добре ли е това? В едно фалшиво положение всичко е фалшиво. Следователно първата грешка е твоя. Не, един мъж не е чудовище, когато се опитва да се хареса на една жена, и ние имаме право да нападаме с всички средства извън престъплението и подлостта. Мъжът може да притежава добродетели и след като е измамил една жена, което просто значи, че не е намерил у нея съкровищата, които е търсил. Докато само една кралица или една актриса, или една жена, която стои толкова по-високо от мъжа, че е за него като кралица, може първа да отиде при него, без много да я осъждат. Но не и една девойка. В подобен случай девойката предава всичко свято, красиво, голямо, разцъфтяло у нея по Божията воля, колкото и изисканост, поезия и предпазливост да влага в грешката си.

— Да си търсил господаря и да намериш слугата! Да си участвувал в „Играта на любовта и случая“^[2] и да си останал измамен! — каза тя горчиво. — О, никога няма да се съвзема.

— Глупаче! Господин Дьо Ла Бриер е в моите очи поне равен на господин барон Дьо Каналис, той е бил личен секретар на министър-председател, референт е в Сметната палата, добър е, обожава те. Не пише стихове, не, признавам, той не е поет. Но сърцето му е може би пълно с поезия. Така или иначе, бедно дете — каза той, като видя, че Модест направи жест на отвращение, — ще ги видиш и двамата, мнимия и истинския Каналис.

— О, татко!

— Нали ми се закле, че ще ми се подчиняваш във всичко в женитбената си сделка? Е добре, ще можеш да си избереш за съпруг този, който ти хареса. Започнала си с поема, ще завършиш с буколика, като се опиташ да откриеш истинския характер на тези господа по време на няколко полски приключения — лов или риболов!