Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (39)

Тридесет и девета глава
Едно бащинско хрумване

Едва излязъл бретонецът и Ла Бриер влезе в кабинета на приятеля си. Естествено Каналис заговори за посещението на човека от Хавър…

— А! — каза Ернест. — Модест Миньон! Идвам точно по повод на тази история.

— Брей! — възкликна Каналис. — Да не би да съм извоювал победа чрез пълномощник?

— Е да, там е завръзката на драмата. Приятелю, обича ме най-очарователната девойка на света, по-хубава от най-големите парижки красавици, благородна и образована колкото Клариса Харлоу. Тя ме видя, хареса ме и мисли, че аз съм великият Каналис! И това не е всичко. Модест Миньон е от аристократичен произход и Монжено току-що ми каза, че баща й, граф Дьо Ла Басти, притежава към шест милиона… Бащата е пристигнал преди три дни и в два часа имам среща с него у Монжено, който му писа, че става дума за щастието на дъщеря му. Разбира се, преди да говоря с бащата, трябваше да ти призная всичко.

— Между многобройните цветя, разцъфнали под слънцето на славата — каза Каналис с високопарен тон, — съществува и едно чудесно цвете, което като портокаловото дърво ражда златните си плодове сред хилядите ухания на ума и красотата, събрани в едно! Съществува едно елегантно дръвче, една истинска нежност, едно пълноценно щастие, и то ми се изплъзва!

Каналис гледаше килима си, за да не го издаде погледът му. След малко, възвърнал хладнокръвието си, той продължи:

— Как да откриеш през опияняващия аромат на красивите хартийки, на фразите, от които ви се завива свят, истинското сърце, девойката, жената, у която любовта взема образа на ласкателството и която ни обича заради самите нас, която ни носи блаженство? Трябва да си ангел или дявол, а аз съм само един амбициозен съветник… Ех, приятелю, славата прави от нас мишена, към която са насочени хиляди стрели! Знам един поет, който дължи богатата си женитба на едно нищо и никакво стихотворение, а аз, който съм по-изтънчен от него, повече обичан от жените, аз изпуснах женитбата си… защото ти го обичаш това девойче, нали?

— О! — каза Ла Бриер.

— В такъв случай — каза поетът и хвана ръката на приятеля си — бъди щастлив, Ернест! По една случайност намерих начин да ти се отблагодаря! Ето че си богато възнаграден за предаността ти и аз великодушно се присъединявам към щастието ти.

Каналис беснееше. Но той не можеше да се държи другояче и затова използува нещастието си, за да го превърне в свой пиедестал. Сълзи навлажниха очите на младия референт, той се хвърли в прегръдките на Каналис и го разцелува.

— Ах, Каналис, аз въобще не съм те познавал!

— Как искаш да ме познаваш? Трябва време, за да обиколиш света! — отговори поетът със свойствената си предвзета ирония.

— Помисли само какво огромно богатство! — каза Ла Бриер.

— Което ще бъде много добре вложено, приятелю! — извика Каналис и придружи изблика си с очарователен жест.

— Мелхиор — каза Ла Бриер, — ще бъдем приятели на живот и на смърт…

Той стисна ръката на поета и бързо излезе. Нямаше търпение да се срещне с господин Миньон.

Граф Дьо Ла Басти беше потиснат от неприятностите, които го очакваха като плячка. От писмото на дъщеря си бе научил за смъртта на Бетина-Каролин и за слепотата на жена си. Дюме пък току-що му беше разказал за ужасната неразбория около любовта на Модест.

— Оставете ме сам — каза той на верния си приятел. Когато поручикът затвори вратата, нещастният баща се хвърли върху кушетката, зарови лице в ръцете си и заплака с оскъдните и дребни сълзи, които се събират между клепачите на петдесет и шест годишните мъже и само ги навлажняват, без да се стекат по бузите, които бързо изсъхват и пак се появяват, последната роса на човешката есен.

— Да имаш скъпи деца, да имаш обожавана жена, значи да имаш няколко сърца и да дадеш да ти ги прободат! — извика той, като скочи и се заразхожда като тигър из стаята. — Да си баща, значи да се изложиш на нещастието със завързани ръце и крака. Ако срещна този Д’Естурни, ще го убия! Защо ли са му на човек дъщери? Едната си избира мошеник, а другата, моята Модест, си избира кого? Подлец, който я мами, прикрит зад бронята от позлатена хартия на някакъв си поет. Ако все пак беше Каналис, нямаше да е толкова зле! Но този влюбен Скапен^[1]? Ще го удуша със собствените си ръце! — си казваше той и неволно правеше енергични и свирепи жестове. — И после какво? Ами ако дъщеря ми умре от мъка?

Погледна машинално през прозореца на хотел „Де Пренс“ и отново седна на дивана, където остана неподвижен. Умората от шестте пътувания в Индия, грижите, свързани със сделките, преживените или избягнати опасности, тъгата бяха посребрили косата на Шарл Миньон. Хубавото му лице на военен с толкова чисти линии бе потъмняло от слънцето на Малайзия, Китай и Мала Азия и бе придобило внушително изражение, което в този момент мъката правеше възвишено.

— И Монжено, дето ми казва да имам доверие в младия човек, който ще ми говори за дъщеря ми…

В този момент един от прислужниците, с които граф Дьо Ла Басти се бе сдобил през четирите изминали години и които бе избрал измежду подчинените си, съобщи за пристигането на Ернест дьо Ла Бриер.

— Приятелят ми Монжено ли ви изпраща, господине? — каза той.

— Да — отговори Ернест, като плахо се вглеждаше в това тъмно като на Отело лице. — Наричам се Ернест дьо Ла Бриер и съм свързан със семейството на бившия министър-председател, на когото бях личен секретар, докато беше на власт. Когато го свалиха, негово превъзходителство ме назначи в Сметната палата, където работя като референт първа категория и мога да стана съветник.

— С какво всичко това засяга госпожица Дьо Ла Басти? — попита Шарл Миньон.

— Господине, аз я обичам и имам щастието — на което не съм се надявал — и тя да ме обича. Изслушайте ме, господине — каза Ернест, спирайки едно ужасно движение на раздразнения баща, — ще ви направя най-странното, най-срамното признание за един честен човек. Най-страшното наказание за държането ми, което може би бе естествено, не е, че ще трябва всичко да ви разкрия… От дъщерята се страхувам повече, отколкото от бащата…

Ернест разказа наивно и с благородството, което придава всяка искреност, предисловието на малката семейна драма, без да изпусне двадесет и няколкото разменени писма, които бе донесъл, нито разговора, който бе имал с Каналис.

Когато бащата прочете писмата, бедният влюбен, бледен и окаян, потрепери под огнените погледи, които му хвърляше провансалецът.

— Господине — каза Шарл, — във всичко това има само една грешка, но тя е много съществена. Дъщеря ми няма шест милиона, тя има най-много двеста хиляди франка зестра и много съмнителни надежди за бъдещето.

— Ах, господине — Ернест се изправи, спусна се към Шарл Миньон и го прегърна, — тази мисъл толкова ми тежеше! Сега вече нищо няма да попречи на щастието ми! Аз имам покровители, ще стана съветник. Дори ако имаше само десет хиляди франка, дори ако беше без зестра, госпожица Модест пак щеше да ми стане жена. Да я направя щастлива, каквато вие направихте вашата жена, да ви стана истински син (да, господине, аз загубих баща си), ето какво искам от дъното на сърцето си.

Шарл Миньон направи три крачки назад, отправи към Ла Бриер поглед, който проникна в очите на младежа като нож в канията си, и замлъкна при вида на пълната искреност, на най-чистата истина, изписани върху тази разцъфнала физиономия, в тези очаровани очи.

— Дали пък съдбата не се е уморила! — си каза той полугласно. — Дали пък няма да намеря в това момче перлата на зетьовете?

И се заразхожда развълнувано из стаята.

— Господине — каза най-после Шарл Миньон, — ще трябва изцяло да се подчините на заповедта, която сте дошли да получите от мен. В противен случай ще помисля, че в момента ми разигравате комедия.

— О, господине…

— Чуйте ме — каза бащата и с един поглед закова на място Ла Бриер. — Няма да бъда, нито строг, нито твърд, нито несправедлив. Ще трябва да понесете и неудобствата, и предимствата на фалшивото положение, в което сте изпаднали. Дъщеря ми смята, че обича един от най-големите поети на нашето време, чиято слава именно я е привлякла най-напред. Не трябва ли тогава аз, нейният баща, да й позволя да избере между Известността, която за нея беше нещо като пътеводна звезда, и бедната Действителност, която случаят й натрапва, правейки си една от своите чести шеги? Не трябва ли тя да избере между вас и Каналис? Осланям се на честта ви и смятам, че ще мълчите за това, което ви казах по отношение на състоянието ми. С вашия приятел барон Дьо Каналис ще дойдете в Хавър и ще прекарате там втората половина на октомври. Къщата ми ще е отворена и за двама ви, дъщеря ми ще може свободно да ви наблюдава. Трябва сам да доведете своя съперник и да го оставите да вярва на всички басни за милионите на граф Дьо Ла Басти. Утре ще бъда в Хавър, където ще ви очаквам три дни след пристигането си. Сбогом, господине…

Горкият Ла Бриер потегли бавно към Каналис.

В това време, останал сам със себе си, поетът можеше да се отдаде на потока от мисли, които избликват при втората ни реакция, толкова прехвалена от Талейран. Първата ни реакция, това е гласът на Природата, а втората — гласът на Обществото.

— Момиче, което има шест милиона! И очите ми не различиха в тъмнината блясъка на това злато! С такова голямо богатство щях да бъда пер на Франция, граф, посланик. Отговарял съм на буржоазки, на глупачки, на интригантки, които искаха автограф! И от целия този маскенбал се уморих точно в деня, когато Бог ми изпрати избрана душа, ангел със златни криле… Какво пък! Ще напиша едно възвишено стихотворение и случаят пак ще дойде! Дали е щастлив този хапльо Ла Бриер, който се перчи с моя блясък? Ама че плагиат! Аз съм моделът, той ще е статуята! Изиграхме баснята за Бертран и Ратон^[2]! Шест милиона и един ангел, една Миньон дьо Ла Басти! Аристократичен ангел, влюбен в поезията и поетите… А аз си показвам мускулите и се правя на Херкулес, за да учудя с нравствената си сила този шампион на физическата сила, този добър и сърдечен войник, приятеля на девойката, на която той ще каже, че душата ми е от бронз! Играя си на Наполеон, когато трябва да се престоря на херувимче! Е, поне ще имам един приятел, за когото съм платил скъпо. Приятелството е толкова хубаво нещо! Шест милиона, ето колко струва един приятел. На тази цена човек не може да има много приятели!

При това последно възклицание Ла Бриер влезе в кабинета на приятеля си. Беше тъжен.

— Какво ти е? — попита Каналис.

— Бащата иска дъщеря му да избира между двамата Каналис…

— Горкото ми момче — разсмя се Каналис. — Много е находчив този баща…

— За мен е въпрос на чест да те заведа в Хавър — каза злощастният Ла Бриер.

— Мило дете — отговори Каналис, — щом става дума за честта ти, можеш да разчиташ на мен. Ще поискам един месец отпуска.

— Но Модест е много хубава! — извика отчаяният Ла Бриер. — И ти много лесно ще ме смажеш! И без това бях учуден, че щастието се занимава с мен, и си мислех: сгрешило е!

— Хайде, хайде! Ще видим! — каза Каналис развеселено и безмилостно.

След вечеря Шарл Миньон и касиерът му полетяха срещу три франка такса от Париж към Хавър. Бащата успокои кучето пазач за любовта на Модест, освободи го от задълженията му към нея и го успокои и по отношение на Бюча.

— Всичко е наред, стари приятелю — каза Шарл, който се беше осведомил от Монжено и за Каналис, и за Ла Бриер. — Ще имаме двама герои в една роля — извика той весело.

Все пак препоръча на стария си другар да пази в пълна тайна комедията, която щеше да се играе в Колибата и която беше най-сладкото бащино отмъщение или, ако щете, най-сладкият бащин урок.

По пътя от Париж до Хавър двамата приятели имаха дълъг разговор, по време на който полковникът узна и най-дребните случки, станали в семейството му през тези четири години, а Дюме научи от Шарл, че големият хирург Деплен ще посети до края на месеца графинята, за да прегледа очите й и да каже дали е възможно да й се върне зрението.