Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (37)

Тридесет и седма глава
Поука, която дава повод за размисъл

Истински скромните хора като Ернест дьо Ла Бриер, и особено хората, които знаят своята стойност, но не са нито обичани, нито оценени, ще разберат безкрайната наслада, с която референтът прочете писмото на Модест.

След като го бе намерила умен и духовно извисен, младата му, наивна и остроумна любима го намираше и красив. А това е най-висшето ласкателство. Защото красотата е несъмнено подписът на майстора върху произведението, в което е вложил душата си. Красотата е материализираното божество. И да я видиш там, където я няма, да я създадеш чрез силата на очарования си поглед, не е ли това последната дума на любовта? Затова клетият референт възкликна с опиянението на оценен автор: „Най-после ме обичат!“

Когато на една жена, все едно дали е куртизанка или девойка, й се изплъзне дори на лъжа фразата: „Красив си!“ и когато мъжът позволи коварната отрова на тези думи да проникне зад дебелите стени на черепа му, той е свързан с вечни връзки с тази очарователна лъжкиня, с тази искрена или заблудена жена. Тя става тогава негов свят; жаден за подобно признание, той никога няма да се умори да го слуша, бил той и принц!

Ернест гордо се заразхожда из стаята си, заоглежда се в лице, в профил, в полупрофил, опита се да си намери кусури, но един дяволски убедителен глас му казваше: „Модест е права!“ И той взе отново писмото, препрочете го, видя божествената русокоса, говори й! След това една жестока мисъл го прониза посред въодушевлението му: „Тя ме мисли за Каналис и е милионерка!“ Цялото му щастие се сгромоляса, както се сгромолясва сомнамбул, който е стигнал до ръба на покрива и точно тогава чува глас, прави една крачка и се пребива на паветата.

„Без ореола на славата бих бил грозен — възкликна той. — В какво ужасно положение изпаднах!“

Ла Бриер беше точно такъв, какъвто се бе показал в писмата си, имаше точно такова благородно и чисто сърце и затова без колебание се вслуша в гласа на честта. Той реши веднага да отиде и всичко да признае на бащата на Модест, ако е в Париж, и да уведоми Каналис за сериозната развръзка на парижката им шега. За този чувствителен младеж огромното богатство изигра решаваща роля. Той в никакъв случай не искаше да бъде заподозрян, че си е послужил със съблазните на кореспонденцията, толкова искрена от негова страна, за да получи чрез измама голяма зестра.

Със сълзи на очи той се отправи към улица „Шантрен“, у банкера Монжено, чието богатство, връзки и познанства бяха отчасти дело на собствения му покровител, министър-председателя.

Докато Ла Бриер се съветваше с шефа на къщата Монжено и се осведомяваше за всичко, свързано със странното положение, в което се бе оказал, у Каналис се разигра сцена, която можеше да се предвиди след внезапното заминаване на бившия поручик.