Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (35)

Тридесет и пета глава
Писмо, каквото всеки би искал да получи

До господин Дьо Каналис

 

„Любими приятелю! Каква жестока измама са портретите Ви, които търговците на графики излагат по витрините си! А на мен, представете си, тази ужасна литография ми бе напълно достатъчна! Направо ми е неудобно, че обичам тъй красив мъж. Не мисля парижанките за толкова глупави, та да не видят до една, че Вие сте олицетворение на мечтите им. Вие изоставен! Вие без любов!

Не вярвам нито дума от всичко, което ми писахте за невзрачния си, изпълнен с труд живот, за предаността си към някакъв напразно търсен до днес идол. Твърде много са Ви обичали, господине. Челото Ви, бледо и сладостно като цвят на магнолия, е достатъчно красноречиво и знам, че ще бъда нещастна. Какво съм аз сега?

Защо ме съживихте? Един миг ми стигаше, за да почувствувам, че тежката обвивка се свлича от мен! Душата ми счупи кристала, в който бе пленена, и потече във вените ми! Нещата изведнъж излязоха от студеното си мълчание. Всичко в природата ми проговори. Старата черква ми се стори обляна в светлина. Сводовете й, покрити със злато и азур като в италианските катедрали, заблестяха над главата ми. Мелодиите, които ангелите пеят на мъчениците, за да ги накарат да забравят страданията, се сляха с песента на органа! Ужасните хавърски павета ми заприличаха на път, обсипан с цветя. Разпознах в морето стара приятелка, чийто пълен с обич език не ми беше достатъчно познат. Ясно видях, че розите в градината и в оранжерията ме обожават отдавна и тихо ми казват да обичам, защото всички се усмихнаха, като се върнах от черква. Чух камбанките на цветята да шепнат Вашето име «Мелхиор», прочетох го написано върху облаците!

Да, ето че оживях благодарение на теб, поете, по-красив от студения и изкуствен лорд Байрон, чието лице е неприветливо като английския климат. Един-единствен поглед на ориенталските ти очи бе достатъчен, за да прониже черния ми воал, да прелее кръвта ти в сърцето ми, да ме обгори от глава до пети! Когато майките ни дават живот, ние съвсем не се усещаме така. Ударът, който ще получиш ти, ще ме засегне в същия миг. От този момент аз съществувам само чрез теб. Знам за какво служи божествената хармония на музиката — тя е била изнамерена от ангелите, за да изразява любовта.

Да си гениален и да си красив, Мелхиоре мой, това е твърде много! Мъжът би трябвало да избере между двете още като се ражда. А като си помисля и за чудесата от нежност и обич, които ми засвидетелствувате от един месец насам, питам се дали не сънувам! Не, Вие сигурно криете от мен някоя тайна: коя жена би Ви отстъпила на друга, без да умре? Ревността проникна в сърцето ми заедно с една любов, която ми се струваше невъзможна! Нима можех да си представя подобен пожар! Каква невъобразима и нова приумица! Сега бих искала да си грозен.

На какви само лудости не се отдадох, като се прибрах! Всички жълти гергини ми напомняха хубавата Ви жилетка, всички бели рози ми бяха приятелки и ги поздравих с поглед, който Ви принадлежи, както и самата аз! Цвета на ръкавиците, плътно прилепнали към ръцете на благородника, всичко, даже шума от стъпките Ви по плочите, всичко си спомням с такава яснота, че след шестдесет години дори ще виждам и най-малките подробности на този празник, особения цвят на въздуха, слънчевите отблясъци по една колона, ще чувам молитвата, която Вие прекъснахте, ще вдишвам тамяна на олтара и ще ми се струва, че усещам над главите ни ръцете на свещеника, който при последната си благословия ни благослови и нас, когато ти мина покрай мен! Добрият абат Марселен всъщност вече ни ожени! Свръхчовешкото удоволствие от тези неочаквани чувства може да се сравни само с радостта, която изпитвам, като Ви разказвам за тях, като препращам цялото свое щастие на този, който го изля в душата ми с щедростта на Слънцето. Няма да има вече воалетки, любими! Елате! Върнете се бързо. С удоволствие снемам маската си.

Вероятно сте чували за хавърската къща Миньон? След едно непоправимо нещастие аз съм единствената й наследница. Не ме презирайте, Вие, който сте потомък на овернски рицар! Гербът на рода Миньон дьо Ла Басти няма да опозори герба на рода Каналис. Гербът ни е червен, разделен е на четири части, във всяка част има по един жълт патриаршески кръст. Опасан е от черна лента, украсена с четири жълти кръга. Вместо корона има кардиналска шапка, а вместо щитодържатели — кардиналски пискюли. Скъпи, ще бъда вярна на девиза ни: Una fides, unus Dominus — една вяра, един господар.

Може би, приятелю, след всичко, което направих и което Ви признавам сега, името ми ще Ви се стори абсурдно. Казвам се Модест^[1]. Така че не съм Ви лъгала, като се подписвах О. д’Ест-М. Не съм Ви мамила и по отношение на богатството си. Смятам, че то достига цифрата, която Ви направи толкова добродетелен. И понеже знам, че за Вас богатството е без значение, говоря Ви за него съвсем спокойно.

Нека все пак Ви кажа колко съм щастлива, че ще мога да дам на щастието ни свободата на действие, която осигурява богатството, че когато ни се прище да видим някоя страна, ще можем да си кажем: «Тръгваме!», ще полетим в хубава карета, седнали един до друг, без да мислим за пари; колко съм щастлива, че ще Ви дам правото да кажете на краля: «Имам богатството, което искате от перовете си!» В този смисъл Модест Миньон ще Ви бъде полезна за нещо и златото й ще има най-благородно предназначение.

Що се отнася до мен самата, Вие веднъж ме видяхте на прозореца ми по домашни дрехи. Да, русокосата дъщеря на русокосата Ева е Вашата непозната. Но колко малко прилича днешната Модест на тогавашната! Едната беше в саван, а на другата (казах ли Ви го вече?) Вие вдъхнахте живот. Чистата и позволена любов, любовта, за която ще получа разрешение от баща си, завърнал се най-после от пътешествие, и то богат, ме повдигна с детската си, но могъща ръка от гроба, в който спях! Вие ме разбудихте, както слънцето разбужда цветята. Погледът на Вашата любима не е вече погледът на малката дръзка Модест, о, не, той е смутен, той вижда щастието и се крие под целомъдрено сведени клепачи.

Страхувам се, че не заслужавам съдбата си! Кралят се показа в цялата си слава, господарят ми има вече само една поданичка и тя го моли да й прости свободата, която си е позволила, така както моли играчът с подправени зарове, след като е обрал рицаря Грамон.

Ще бъда твоята Миньон, скъпи поете, но една Миньон по-щастлива от Гьотевата, защото ти ще ме оставиш в моята родина — сърцето ти, нали?

Сега когато изразявам това пожелание на годеница, един славей в парка на Вилкен ми отговаря вместо теб. О, кажи ми бързо, че славеят не лъже с чистата си, ясна, съвършена песен, която като Благовещение изпълва душата ми с радост и любов!

Баща ми идва от Марсилия и ще мине през Париж. Къщата Монжено, с която поддържа връзка, знае адреса му. Идете да го видите, обични ми Мелхиор, кажете му, че ме обичате, и не се опитвайте да му обяснявате колко много Ви обичам аз, нека това бъде тайна между нас и Бог!

А аз, скъпи, ще кажа всичко на майка си. Дъщерята на Валенрод-Тущал-Бартенщилд ще одобри любовта ни и ще ме покрие с милувки, ще бъде щастлива, като научи за нашата поема — толкова тайна, романтична, човешка и божествена едновременно! Имате признанието на дъщерята, получете и съгласието на граф Дьо Ла Басти, бащата на

Вашата Модест

 

П.П. В никакъв случай не идвайте в Хавър, преди да сте получили това съгласие. Ако ме обичате, ще го намерите, когато минава през Париж.“

— Какво правите по това време, госпожице Модест? — попита Дюме.

— Пиша писмо на баща си — отговори тя на стария войник. — Нали ми казахте, че заминавате утре?

Дюме не намери какво да отговори и отиде да си легне, а Модест започна да пише дълго писмо на баща си.

На другия ден, уплашена от хавърския печат, Франсоаз Коше дойде в Колибата да връчи на младата си господарка следващото писмо и да отнесе онова, което бе налисала Модест.

До госпожица О. д’Ест-М.

 

„Сърцето ми подсказа, че Вие бяхте грижливо забулената и предрешена жена между господин и госпожа Латурнел, които имат само едно дете, и то син.

О, обична моя, не можете да си представите каква ще бъде радостта ми, ако сте от скромен произход, без блясък, без благородна кръв, без богатство дори!

Сега вече би трябвало да ме познавате, защо не ми кажете истината? Аз съм поет само чрез любовта, чрез сърцето, чрез Вас. Каква огромна обич ми е необходима, за да си наложа да остана тук, в този нормандски хотел и да не се изкача до Енгувил, който виждам от прозореца! Ще ме обичате ли, колкото аз Ви обичам? Да си отида от Хавър в Париж, без да съм сигурен в това, не означава ли да бъда наказан, задето обичам, сякаш съм извършил престъпление? Подчиних се сляпо.

Дано по-бързо получа писмо, защото не само Вие бяхте тайнствена, на тайната аз Ви отговорих с тайна и трябва най-после да снема маската на инкогнитото, да Ви кажа що за поет съм и да отхвърля славата, която ми приписвате.“

Това писмо силно разтревожи Модест. Тя препрочете последните редове и се замисли над значението им, но не успя да вземе обратно писмото си, което Франсоаз вече бе пуснала в пощата. Тогава се качи в стаята си и написа отговор, в който искаше обяснение.