Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (34)

Тридесет и четвърта глава
Трудно е да се скрие любовта

Докато трая месата, Ернест стоя до вратата, без да открие между жените някоя, която да отговаря на надеждите му.

Модест успя да се овладее едва към края на службата. Само тя си знаеше каква радост изпита. Най-после чу по плочите мъжки стъпки. Така можеше да ходи само светски човек. Месата бе свършила и Ернест обикаляше черквата, като подлагаше на вещ и проникновен анализ няколкото останали любители на църковните обреди.

Той забеляза, че молитвеникът в ръцете на воалираната дама, покрай която минаваше, силно трепери. И тъй като тя бе единствената със закрито лице, у него се появиха подозрения, потвърдени от облеклото на Модест, което той изучи с вниманието на любопитен влюбен. Когато госпожа Латурнел напусна черквата, той излезе и я последва на почетно разстояние. Видя я да влиза заедно с Модест в дома на улица „Роаял“, където госпожица Миньон обикновено изчакваше вечернята.

След като измери с поглед украсената с табели къща, Ернест се осведоми за името на нотариуса от един минувач, който назова почти с гордост господин Латурнел, пръв нотариус на Хавър. Когато Ернест продължи по улица „Роаял“, опитвайки се да надникне във вътрешността на къщата, Модест забеляза своя любим, каза, че й е много зле, и не отиде на вечерня, а госпожа Латурнел остана при нея.

Така че нещастният Ернест трябваше да се задоволи само с разходката. Той не посмя да се мае повече из Енгувил. Реши, че е въпрос на чест да се подчини и се завърна в Париж, като междувременно, докато чакаше да тръгне пощенската кола, написа писмо, което Франсоаз Коше щеше да получи на другия ден с марка от Хавър.

Всяка неделя след вечерната служба господин и госпожа Латурнел изпращаха Модест и вечеряха в Колибата. Щом младата болна се почувствува по-добре, те се изкачиха в Енгувил, придружени от Бюча.

Щастливата Модест се облече в прелестни дрехи. Като слезе за вечеря, тя беше вече забравила сутрешния маскарад и мнимия си оток и си тананикаше:

Недей да спиш, синчец синей,

никой веч не спи, сърце.

При вида на Модест Бюча изтръпна, толкова променена му се стори тя. Крилата на любовта сякаш бяха прикрепени към раменете й, приличаше на силфида и бузите й бяха покрити с божествената руменина на радостта.

— От кого са думите, по които си съчинила такава хубава песен? — попита госпожа Миньон.

— От Каналис, мамо — отговори Модест и моментално стана аленочервена от шията до челото.

— Каналис ли? — възкликна джуджето, на което гласът на Модест и червенината й разкриха единствената част от тайната, която още не знаеше. — Нима този велик поет пише романси?

— Това са обикновени станси, към които се осмелих да нагодя стари германски мелодии — каза тя.

— Ами — каза госпожа Миньон. — Музиката е написана от теб, дъще!

Модест усети, че пламва още повече, и излезе, отвеждайки Бюча в градинката.

— Можете да ми направите голяма услуга — каза тя тихо. — Дюме крие от майка ми и от мен с колко пари се връща баща ми. Бих искала да знам как стоят нещата. Навремето Дюме изпрати на татко около петстотин хиляди франка, нали? Баща ми не е човек, който ще отсъствува четири години единствено за да удвои капиталите си. Освен това той се завръща на собствен кораб и само частта, която заделя за Дюме, възлиза на почти шестстотин хиляди франка.

— Няма нужда да питам Дюме — каза Бюча. — Както знаете, преди да замине, господин баща ви бе загубил четири милиона, които сигурно си е възвърнал. Той вероятно е дал на Дюме десет процента от печалбата си. Като се има предвид сумата, която достойният бретонец признава, че е получил, моят шеф и аз смятаме, че богатството на полковника е към шест-седем милиона…

— Ах, татенце! — каза Модест, като скръсти ръце на гърдите си и вдигна поглед към небето. — Значи, ти два пъти си ми дал живот!

— О, госпожице — каза Бюча, — вие сте влюбена в поет! Човек от този тип прилича малко или повече на Нарцис! Дали ще съумее да ви обича? Хората, чиято работа е да подреждат думи, могат да бъдат много скучни. Поетът, госпожице, не е поезията, както семето не е цветът.

— Бюча, никога не съм виждала по-красив мъж!

— Красотата, госпожице, е було, което често прикрива доста недостатъци…

— Той има най-ангелското сърце на света…

— Дай боже да не грешите — каза джуджето и молитвено скръсти ръце — и бъдете щастлива! В лицето на Жан Бюча този човек ще има, както и вие, верен слуга. В такъв случай няма да стана нотариус, а ще уча, ще се посветя на науката…

— Защо?

— За да отгледам децата ви, госпожице, ако ми позволите да им стана възпитател… Ако само бихте приели един съвет! Нека направим така: аз ще проникна в живота и в нравите на този човек, ще открия дали е добър, дали е зъл, дали е кротък, дали ще ви уважава, както заслужавате, дали е способен да обича всеотдайно, да ви предпочита пред всичко друго, дори пред таланта си…

— Какво значение има това, след като аз го обичам? — каза тя наивно.

— А, вярно — възкликна гърбавият.

В този момент госпожа Миньон казваше на приятелите си:

— Тази сутрин дъщеря ми е видяла този, когото обича!

— Това трябва да е жълтата жилетка, която така ме заинтригува, Латурнел — извика жената на нотариуса. — Този младеж имаше хубава бяла розичка на петлицата…

— Аха — каза майката, — знак за разпознаване.

— Носеше също розетката на Почетния легион — продължи жената на нотариуса. — Очарователен човек! Но ние се лъжем! Модест дори не повдигна воалетката си. Беше надянала едни бедняшки дрехи и…

— И — каза нотариусът — се правеше на болна, а сега си свали забрадката и е свежа като майска роза.

— Нищо не разбирам! — възкликна Дюме.

— Уви! Всичко е ясно като бял ден — каза нотариусът.

— Дете мое — каза госпожа Миньон на Модест, която влезе в гостната, последвана от Бюча, — не видя ли сутринта в черквата един добре облечен млад човек, с бяла роза на петлицата и с розетката на…

— Аз го видях — каза бързо Бюча, като забеляза с какво внимание следяха всички дали Модест ще се улови в клопката. — Това е Грендо, прочутият архитект, с когото преговаря градът ни по повод на реставрирането на черквата. Дошъл е от Париж. Сутринта, като заминавах за Сент-Адрес, го видях да разглежда сградата отвън.

— А, архитект, значи, а пък аз се чудех кой е — каза Модест, на която джуджето бе дало възможност да се съвземе.

Дюме изгледа Бюча накриво. Предупредената Модест имаше непроницаемо изражение. Мнителността на Дюме бе здравата раздразнена и той реши да отиде на другия ден до кметството, за да провери дали наистина очакваният архитект се беше появил в Хавър. От своя страна обезпокоеният за съдбата на Модест Бюча си обеща да замине за Париж и да проучи Каналис.

След това дойде Гобенхайм да играе вист и с присъствието си потисна всички напиращи чувства.

Модест очакваше с нетърпение да си легне майка й: тя искаше да пише, а тя пишеше винаги през нощта. Ето писмото, което й продиктува любовта и което написа, когато реши, че всички спят.