Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (3)

Трета глава
Колибата

През 1829 година една от последните къщи откъм морето, която днес сигурно се намира в центъра на Енгувил, се наричаше и може би още се нарича Колибата.

Отначало това бе портиерска къщичка с градинка отпред. Собственикът на вилата — къща с парк, градини, птичарник, оранжерия, поляни, — комуто принадлежеше и тази къщичка, има прищявката да й придаде вид, достоен за великолепието на жилището му, и я преустрои по подобие на английските котиджи. Той отдели котиджа от цветната си морава и от терасата на вилата с ниска каменна ограда, покрай която посади жив плет, за да я скрие. Зад котиджа — наричан Колибата въпреки всичките му усилия — се простират зеленчуковите и овощните градини. Колибата, в която не се отглеждат крави, нито има мандра, е отделена от пътя само с един стобор, чиито колци не се виждат изпод буйната зеленина на живия плет. Къщата от другата страна на пътя по принуда е оградена с подобен стобор и жив плет, за да не закрива изгледа на Колибата към Хавър. Въпросната къщичка направо отчайваше собственика на вилата, господин Вилкен. И ето защо.

Създателят на това имение, всяка частица на което енергично свидетелствуваше, че тук са вложени милиони, се бе разпоредил паркът му да стига чак до полето, та градинарите да не му се мотаят из краката, както казваше той. Веднъж преустроена, Колибата можеше да бъде обитавана само от някой негов приятел. Този именно предишен собственик, господин Миньон, обичаше много касиера си — нашият разказ ще докаже, че и Дюме му отвръщаше със същото — и затова му предложи това жилище. Дюме беше по формалностите и накара шефа си да сключат договор, с който наемаше Колибата за дванадесет години срещу триста франка наем. Господин Миньон подписа охотно и каза: „Драги ми Дюме, имаш ли ум? Та ти се задължаваш да живееш у нас дванадесет години.“

По силата на обстоятелства, за които ще разкажем по-късно, имението на господин Миньон, най-богатия търговец в Хавър, бе продадено на съперника му Вилкен. Радостен, че се е докопал до знаменитата вила Миньон, купувачът забрави да изиска отменянето на договора. За да не провали продажбата, Дюме би подписал всичко, което Вилкен му поиска. Но щом продажбата бе извършена, той започна да държи на договора си като на лично отмъщение. Мотаеше се из краката на Вилкен и на семейство Вилкен, наблюдаваше Вилкен, пречеше на Вилкен, превърна се в конската муха на Вилкен. Поглеждайки сутрин от прозореца си, Вилкен изпитваше остро раздразнение при вида на това архитектурно бижу, на тази Колиба, която струваше шестдесет хиляди франка и блестеше на слънцето като рубин. Сравнението не е много преувеличено!

Архитектът е изградил котиджа от тухли с най-хубавия червен цвят, свързани с бели фуги. Прозорците са боядисани в яркозелено, а останалата дървения — в жълто-кафяво. Покривът е издаден с няколко стъпки напред. Хубава галерия обикаля първия етаж, а по средата на фасадата се откроява стъклената клетка на верандата. Партерът се състои от прекрасна гостна и трапезария, разделени от площадката на дървено стълбище, чиято форма и украса се отличават с елегантна простота. Кухнята е до трапезарията, а към гостната има кабинет, който по това време се използуваше като спалня от господин и госпожа Дюме. На първия етаж архитектът е предвидил две големи стаи, всяка от тях снабдена с тоалетна, на които верандата служи за гостна. По-горе, под покрива, подобен на две подпрени една на друга карти, се намират две слугински стаи — достатъчно просторни мансарди, осветени от кръгли прозорчета.

Дребнавият Вилкен издигна зид откъм зеленчуковите и овощните градини. След това отмъщение няколкото квадратни метра площ, които се падат на Колибата по договор, заприличаха на парижка градина. Пристройките, изградени и боядисани така, че да подхождат на Колибата, са прилепени до оградата на съседното имение. Вътрешността на това очарователно жилище е в хармония с външния му вид. Подът на гостната е покрит с паркет от твърдо дърво, а стените — с чудесна боя, имитираща китайски лак. Върху черен фон, обточен със злато, сияят шарени птици, безподобни зелени гъсталаци, фантастични китайски рисунки. Трапезарията е изцяло облицована с ламперия от резбовано северно дърво като хубавите руски колиби. Малкото антре, образувано от площадката на стълбището, и стените на самото стълбище са боядисани с цвят на старо дърво и са украсени с готически орнаменти. Спалните са покрити с тапети от персийска басма и се отличават със скъпо струваща простота. Кабинетът, в който тогава спяха касиерът и жена му, е целият в дърво, с гипсов таван като корабна каюта. Тези приумици, достойни за богат корабовладелец, обясняват яростта на Вилкен. Нещастният купувач искаше да настани в котиджа зет си и дъщеря си. Дюме знаеше за тези му планове и това пък ще ни обясни бретонския инат, който прояви по-късно.

В Колибата се влиза през неголяма желязна решетеста врата, с няколко пръста по-висока от стобора и живия плет. Широка, колкото разкошната морава, градинката беше по това време пълна с цветя: рози, гергини, с най-прекрасните, най-редките творения на оранжерийната флора. Защото — и това също опечаляваше Вилкен — малката изящна оранжерия, оранжерията-блян, наречена оранжерия на Госпожата, принадлежи на Колибата и отделя вила Вилкен или, ако щете, я съединява с котиджа, Дюме намираше разтуха от касиерските си занимания в поддържането на оранжерията, чиито екзотични произведения бяха едно от удоволствията на Модест. Някога билярдната зала на Вилкен, която представляваше нещо като галерия, се свързваше с оранжерията посредством огромен кулообразен птичарник. Но след издигането на зида, който го лиши от изгледа към овощните градини, Дюме зазида вътрешната врата.

— Зид за зид! — каза той.

— Големи зидари сте вие с Дюме! — подкачаха търговците Вилкен.

И всеки ден на борсата те поздравяваха обзетия от завист спекулант с някоя нова шега.

През 1827 година Вилкен предложи на Дюме шест хиляди франка заплата и десет хиляди франка обезщетение за прекратяване на договора. Дюме отказа, въпреки че имаше само хиляда екю у Гобенхайм, бивш служител на шефа му. Имайте предвид, че Дюме е бретонец, присаден от съдбата в Нормандия. Можете да си представите омразата, която изпитваше към наемателите на Колибата нормандецът Вилкен със своите три милиона! Какво оскърбление на мнлионерското достойнство е да покажеш на богатите безсилието на златото! Вилкен, чието отчаяние го бе направило за посмешище на цял Хавър, наскоро бе предложил една красива къща на Дюме, който отново отказа. Хавър започваше да се безпокои от това упорство, причината за което за много хора се свеждаше до следното: „Дюме е бретонец.“ Самият касиер смяташе, че госпожа Миньон и особено госпожица Миньон щяха да бъдат зле настанени където и да е другаде.

Неговите два идола живееха в храм, достоен за тях. Те разполагаха поне с тази разкошна сламена колиба, в която детронираните крале биха могли да запазят царствеността на обстановката, декора, който често липсва на хората, паднали отвисоко.

Читателят едва ли ще съжалява, че предварително се е запознал с жилището и с обичайната компания на Модест, защото на нейната възраст хората и нещата въздействуват върху бъдещето точно толкова, колкото и характерът, стига, разбира се, вече да не са оставили върху този характер някои неизличими следи.