Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (2)

Втора глава
Скица на Енгувил

Енгувил е това за Хавър, което е Монмартр за Париж — висок хълм, в чието подножие се простира градът, с тази разлика, че морето и Сена заобикалят и града, и хълма, че Хавър по принуда е опасан от тесни укрепления и че най-после устието на реката, пристанището, заливите имат съвсем друг вид, твърде различен от този на петдесетте хиляди парижки къщи. В подножието на Монмартр океан от плоски керемиди излага на показ застиналите си сини вълни, а в Енгувил на човек му се струва, че вижда подвижни покриви, развълнувани от вятъра. Възвишението, което от Руан до морето следва течението на реката, като оставя между себе си и водата едно пространство не много обширно, но затова пък необикновено живописно със своите градове, проломи, долини и ливади, придаде огромна стойност на Енгувил още през 1816 година, когато започна разцветът на Хавър.

Енгувилската община стана истински Отьой^[1], Вил Д’Авре^[2]. Монморанси^[3] за търговците, които си построиха амфитеатрално разположени вили, за да дишат морския въздух, примесен с благоуханието на цветята от пищните им градини. Тук тези дръзки спекуланти си почиват от умората, натрупана зад гишетата, и от атмосферата, царяща в къщите им, застроени нагъсто, без простор, често и без двор, причината за което е и увеличаването на населението на Хавър, и непреклонната линия на укрепленията му, и разширяването на пристанищните заливи. Наистина, колко е тъжно в центъра на Хавър и колко е радостно в Енгувил! Покрай брега се вие като змия предградието Гравил, поникнало като гъба по закона на общественото развитие и станало днес по-внушително от Хавър.

На билото на Енгувил има само една улица. Затова къщите, обърнати към Сена, имат огромно предимство пред тези от другата страна на пътя, на които скриват гледката и които тъкмо затова се изправят на пръсти като правостоящи зрители, за да надникнат през покривите. Впрочем и тук, като навсякъде, човек зависи от много неща. Няколкото къщи, разположени на върха, заемат преимуществено положение или пък имат изглед, който задължава съседа да строи само до определена височина. Освен това своенравната скала е издълбана от пътища, които правят хълма достъпен и през чиито просеки от някои имения се вижда или градът, или реката, или морето. Без да е съвсем отвесен, хълмът доста стръмно се спуска надолу.

От края на улицата, която се вие на върха, се забелязват проломите с няколко селца в тях — Сент-Адрес и още две-три Сен-, както и заливчетата, в които бучи Океанът. Тази почти пустинна част на Енгувил контрастира рязко с хубавите вили с изглед към долината на Сена. Може би поривите на вятъра карат хората да се страхуват за насажденията си? Или пък търговците се плашат от разходите, необходими за тези стръмни терени? Така или иначе, голият и изровен от пороите бряг на запад от Енгувил — дрипав бедняк, застанал до напарфюмиран и разкошно облечен богаташ, предизвиква крайно учудване у туриста на борда на минаващия параход.