Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (11)

Единадесета глава
Уроците на нещастието

Две събития бяха изградили душата и развили ума на тази девойка.

Още преди да ги сполети бедствието, стреснати от катастрофата с Бетина, господин и госпожа Миньон решиха да омъжат Модест. Те избраха сина на един богат банкер, родом от Хамбург и живеещ в Хавър от 1815 година, който впрочем им беше длъжник. Младият хавърски денди Франсиск Алтор, чиято просташка хубост харесваше на буржоата — англичаните наричат такива волове (червендалести, месести, плещести), напусна годеницата си в момента на нещастието и оттогава не видя вече нито Модест, нито госпожа Миньон, нито семейство Дюме.

Латурнел се бе опитал да разпита таткото, Жакоб Алтор, на което германецът бе свил рамене с думите: „Не ви разбирам!“

Този отговор бе предаден на Модест, за да й обогати опита, и тя разбра добре урока, още повече че Латурнел и Дюме широко коментираха гнусната измяна.

Двете дъщери на Шарл Миньон бяха разглезени деца, те яздеха, имаха собствени коне, собствена прислуга и се радваха на пагубна свобода. Модест разполагаше вече с официален поклонник, комуто позволяваше да й целува ръцете и да я хваща през кръста, помагайки й да се качи на коня. Тя приемаше от Франсиск цветя и другите дребни доказателства за любов, с които е изпълнено ухажването. Избродира му една торбичка, вярвайки, че с нея ще го обвърже. Но подобни връзки, толкова здрави за благородните души, са тънки като паяжина за хора като Гобенхайм, Вилкен и Алтор.

През пролетта след настаняването на госпожа и госпожица Миньон в Колибата, Франсиск Алтор бе поканен на вечеря у Вилкен. Забелязвайки Модест през зида, той извърна глава. След месец и половина се ожени за голямата дъщеря на Вилкен. Така красивата, млада и от благородно потекло Модест научи, че в продължение на три месеца е била само госпожица Милион.

Бедността й и заедно с нея благоразумието на Дюме, както и бдителността на Латурнелови бяха стражата, която пазеше подстъпите на Колибата. За госпожица Миньон хората говореха само с обидни думи като: „Горкото момиче, какво ще стане с нея? Ще оста не стара мома.“ „Каква съдба! Да си имала всички в краката си, да си имала късмета да се сгодиш за сина на Алтор и да стигнеш дотам, че никой да не те иска.“ „Да си живяла в такъв разкош, мила моя, и да изпаднеш в такава бедност!“

Не мислете, че тези обиди бяха изричани тайно и че Модест само ги отгатваше. Тя ги чу много пъти от устата на млади хора от Хавър, които се разхождаха в Енгувил, които знаеха, че госпожа и госпожица Миньон са настанени в Колибата и говореха за тях, минавайки покрай хубавото им жилище. Някои приятели на Вилкенови се учудваха, че двете жени са пожелали да живеят сред декора на бившето си величие.

Иззад спуснатите кепенци Модест често чуваше подобни безочливи разсъждения. „Не мога да разбера как живеят там!“ — казваха хората, навъртайки се покрай моравата, може би за да помогнат на Вилкен да изгони наемателите си. „От какво ли живеят? Какво ли правят вътре?“ „Старата е ослепяла!“ „Дали госпожица Миньон е все така хубава? Тя няма вече коне. Ама пък беше темпераментна!“

Пред тези жестоки глупости на злословната и хаплива Завист, която се нахвърля дори върху миналото, много девойки биха се изчервили до корена на косите си, други биха се разплакали, някои биха се ядосали. Модест се усмихваше, както човек се усмихва в театъра, като слуша актьорите. Гордостта й не слизаше до равнището, до което стигаха тези тръгнали толкова от ниско думи.

Другото събитие бе още по-значително от тази дребнава подлост.

Бетина-Каролин умря в обятията на Модест, която бдя над сестра си с юношеска преданост и с любопитство, свойствено на всяко девствено въображение. В тишината на нощите двете сестри си довериха много неща. Каква само драматична стойност придобиваше Бетина в очите на невинната си сестра! Бетина бе опознала страстта единствено в нещастието, тя умираше, защото бе обичала. За девойката мъжът си остава любим, какъвто и злодей да се е оказал. В човешките отношения страстта е наистина абсолютна, тя винаги има право. Комарджията, развратникът, престъпникът Жорж д’Естурни живееше в спомена на двете момичета като парижкия денди от хавърските празненства, в когото се заглеждаха всички жени (Бетина мислеше, че го е отнела на кокетната госпожа Вилкен) и който в края на краищата бе щастливият любовник на Бетина. У една девойка обожанието е по-силно от общественото неодобрение. В очите на Бетина правосъдието беше заблудено: как бе възможно да осъдят този млад човек, който в продължение на шест месеца я бе обичал страстно в тайнственото парижко убежище, където я бе скрил, за да запази свободата си.

Умиращата Бетина бе заразила сестра си с любов. Двете девойки често бяха разговаряли за голямата драма на страстта, която въображението увеличаваше още повече, и Бетина бе отнесла в гроба си чистотата на Модест, оставяйки я ако не добре осведомена, то поне ненаситно любопитна. И все пак угризението твърде често бе забивало острите си зъби в сърцето на Бетина, така че тя не спести предупрежденията към сестра си. Доверявайки се на Модест, тя никога не пропускаше да я поучи, да й препоръча пълно подчинение на семейството. В навечерието на смъртта си горещо я беше помолила да запомни това мокро от сълзи легло и да не подражава на поведението й, което толкова страдания не бяха стигнали да изкупят. Бетина се обвиняваше, че е привлякла мълнията върху семейството си, и умря отчаяна, че не е получила прошка от баща си. Въпреки утешенията на покъртената от толкова разкаяние религия, преди да заспи завинаги, Бетина извика със сърцераздирателен глас: „Татко! Татко!“ Един час преди смъртта си Каролин бе казала на Модест: „Не давай сърцето си без ръката си и главно не приемай никакви ухажвания без съгласието на майка ни или на татко…“

Изречени посред агонията, тези тъй трогателни и верни думи имаха силен отклик в съзнанието на Модест, още повече че Бетина я накара да даде тържествена клетва. С пророческо проникновение бедната девойка измъкна изпод възглавницата си пръстен, който по нейно поръчение вярната й слугиня Франсоаз Коше бе занесла в Хавър, за да гравират отгоре му вместо девиз думите: Мисли за Бетина! 1827.

Секунди преди да издъхне, тя сложи пръстена на пръста на сестра си и я помоли да не го сваля до женитбата си. Това, което свързваше двете девойки, бе една странна смесица от мъчителни угризения и наивни описания на краткия период, бързо пометен от смъртоносния вятър на предателството. В тази смесица над сълзите, съжаленията, спомените властвуваше неизменно ужасът от злото.

И все пак драмата на прелъстеното младо момиче, завърнало се под покрива на една елегантна бедност, за да умре от ужасна болест, бедствието, сполетяло бащата, подлостта на Вилкеновия зет, ослепялата от мъка майка, всичко това бяха само външните обстоятелства в живота на Модест, с които се задоволяваха хора като Дюме и Латурнел, защото ничия преданост не може да замени майката!