Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (26)

26.

Канън Сити, Колорадо

Вторник, 18 ноември

Една година по-късно

Бях обвинен в умишлено нападение със смъртоносно оръжие заради това, че прострелях Уайът Хенкел, и бях осъден да излежа от една до три години не къде да е, а в Колорадския държавен затвор в Канън Сити. Първоначалното обвинение бе за престъпление с втора степен на обществена опасност, но областният прокурор прояви съчувствие и свали тежестта до пета степен. Милостивият съдия не го оспори. Когато произнесе присъдата, аз казах: Благодаря, Ваша чест, но не заради проявеното съчувствие, а защото заслужавах да вляза в затвора. Трябваше да излежа наказанието си, иначе не бих могъл да живея в мир със себе си. Изпитвах благодарност и за това, че най-лошите ми постъпки останаха неразкрити от областния прокурор.

Съдията заяви, че ще напише писмо до Комисията по изпълнение на наказанията с молба за предсрочно освобождаване, но каза, че трябва да се подготвя психически да излежа една година. Как се подготвя човек за това?

И така, сега нося оранжев затворнически гащеризон и обувки без връзки, а всяка моя дреха е щампована с абревиатурата на затвора.

Храната е поносима, но пейзажът отвън — когато имам възможност да го видя — е доста приятен. Моите Роки Маунтинс са пак около мен, макар и в южноколорадската им версия, без сняг по върховете. Но те са винаги с мен, винаги, обрамчили дните и нощите ми на запад, чак до Монтана.

Аз съм в общата затворническа популация. Пазачите ме закрилят, защото — също като съдията и областния прокурор — са състрадателни. Правят ми услуги, без да съм ги молил. Имам самостоятелна килия с легло, мивка и тоалетна, книги и този лаптоп. В библиотеката има още книги, а медицинското обслужване е съвсем прилично. Държа се възпитано, но не и приятелски с всички останали затворници. Виждам се с истински опасните престъпници единствено когато се храним.

 

 

Да, виждал съм Джон Морланд. Пет пъти, ако трябва да съм точен. Той също ме забеляза, но се престори, че не ме е видял. Морланд носи бял гащеризон, което значи, че е осъден на смърт. Всички избягваме затворниците в бели гащеризони, а пазачите ги държат изолирани от нас.

Съдията беше осъден на процеса, който някои от вас са следили по съдебната телевизия и кабелните канали. Въпреки инвестицията му в адвокатски хонорари за първокласен защитник като Бертрам Людик и собствените му убедителни показания — че синът му Гарет и Обри Коутс са били убити хладнокръвно при нескопосно проведена полицейска акция в дома на педофила, където той попаднал случайно, докато търсел идеалната коледна елха — журито избра най-тежкото наказание за смъртта на Дори и издаде присъда за убийство първа степен. Четох някъде, че онези четири снимки, които за пръв път видях в моята всекидневна, са едни от най-разпознаваемите изображения в цяла Америка в средите на онези, които следят съдебните процеси за убийство. Публикували ги дори в списание „Пийпъл“. Въпреки снимките и показанията на Хенкел, Джон Морланд така и не призна вината си за убийствата на родителите си и на съпругата си. Той твърди, че е станал жертва на полицейска измама. Освен това упорито твърди, че той е застрелял Обри Коутс, а не полицията.

По време на процеса всички полицаи, които бяха в Пустинния каньон онази сутрин, опровергаха твърдението му. Един след друг те разказаха различна версия на събитията от тази на Морланд. Защо?

Може би защото Коуди — вдъхновен вероятно от самия съдия — мислеше няколко стъпки напред. Той знаеше, че в затвора за най-долна от всички долни твари се счита педофилът; по-долу дори от доносника. Беше ловен сезон за педофили и дори пазачите си затваряха очите. В този случай затворникът беше съдия, който се бе опитал да помогне на педофил, като го пусне на свобода. Според затворническото разделение Морланд е АдСег — Административна сегрегация. Но въпреки това съм чувал, че е бил нападан няколко пъти, бит, изнасилван и намушкван с нож. Чудя се дали духът на Дори одобрява това. Може би тя има достатъчно вяра, за да му прости. Но аз не мога.

Изпратих му бележка по един от пазачите. В нея пишеше:

Аз излизам след година. А ти? Мелиса ти изпраща поздрави.

Не получих отговор.

 

 

След разследването около Кели Морланд беше установено, че тя е била съучастник в престъпленията на съпруга си и коварния си доведен син. В показанията си пред полицията тя споделила, че била шокирана и ядосана, когато Джон се прибрал онази неделя с деветмесечно бебе и обявил, че момиченцето вече е част от семейството им. Обвинила го, че е провалил живота й, и заявила, досущ като Бътерфлай Маккуийн в „Отнесени от вихъра“: „Не знам нищо за бебетата. Нищичко“. Казала, че я хранела с грозде и препечени филийки, а после се разплакала. Когато на следващата сутрин полицията се появила в дома й заедно с Мелиса, тя отворила вратата с Анджелина на ръце и с облекчение връчила бебето на майка й.

 

 

Мелиса и Анджелина идват да ме виждат всяка събота. Анджелина е голяма бъбривка. Все така красива и чаровна. Трябва да призная, че всеки път, когато я видя, следя поведението й за нещо — каквото и да е — което да потвърди намеците на Коуди и Гарет относно наследствеността. Никога не съм споделял с Мелиса казаното от тях и никога няма да го направя. Но когато гледам Анджелина и си играя с нея, виждам едно умно, обичливо и енергично малко момиченце. Не виждам нищо, което да доказва думите на Гарет. Нищичко.

Внезапно осъзнах, че в продължение на три седмици от моя живот съм бил измъчван от съмнения. На света има добри хора. Добри хора, сърдечни. Сещам се за Коуди, Брайън, Торкелсън, Сандърс, Моралес, екипа от специалните части, адвокатите ми, пазачите, съдията, който ме прати в затвора. Всички те можеха да решат да бъдат студени, жестоки, безразлични. По-лесният избор. Мисля си, че жестокостта се удава лесно на хората. Но те избират да бъдат добри, макар постъпките им невинаги да се вписват в строгите рамки на закона. Не съм циник.

Но съм реалист. Знам, че всеки е способен на всичко, в това число и аз самият. Тънка е границата между доброто и злото, а понякога, в зависимост от ситуацията, тази граница се мести. И още как! При мен се премести, но аз все пак успях да я прекрача — многократно. И научих, че веднъж щом я прекрачиш, лошите дела стават по-лесни за вършене, защото моралните задръжки са разхлабени, а оправданията смекчават същността на престъплението. Става по-лесно да задвижиш нещата, а после да стоиш отстрани и да ги оставиш да се случват. Точно това направих аз. Без усилие.

И точно затова съм тук, където ми е мястото.

На това смятам да науча и дъщеря си.

 

 

Мелиса работи като главен мениджър на хотел „Адамс Марк“. Обитават апартамент в периферията на централната градска зона в Денвър, защото се наложи да продадем къщата поради липса на доходи от моя страна. Мелиса упорито твърди, че апартаментът е идеален. Изглежда приятен на снимките, които ми показва. Единственото нещо, за което съжалява — според думите й — е, че аз съм тук, а Анджелина всеки ден ходи на детска градина.

 

 

Родителите ми дойдоха с кола чак от Монтана, за да ме видят. Отдалеч им личеше, че са ужасно притеснени. Аз също се чувствах неловко заради тях, защото знаех колко са се смутили при проверката от охраната на влизане. Баща ми никога не се разделяше с швейцарското си ножче, а майка ми е трябвало да признае, че има метална тел в сутиена си. Когато седнаха в общата стая за посещения, се хванаха за ръце — никога досега не ги бях виждал да го правят. Не можех да отлепя поглед от ръцете им, защото бяха груби и мазолести — като на хора, свикнали на тежък физически труд — за разлика от меките и гладки длани на коравите престъпници, които обитаваха това място. Татко се пошегува, че откак съм напуснал ранчото, е знаел, че рано или късно ще свърша в затвора. Мама го нахока, че говори така, но не звучеше много убедително.

— Беше ми много приятно, когато ни гостувахте — каза тя. — Надявам се да го правите по-често.

— За бога! — сопна й се татко. — Та той е в затвора!

— Но не завинаги — отвърна тя и бузите й пламнаха.

Обещах да им отидем на гости. И то скоро.

— Чудесно, трябва да оправим оградата — каза татко.

— Аз ще направя пай — добави мама.

 

 

Коуди се върна в Монтана. Работи в полицейското управление на Хелена и често помага на баща ми в ранчото. Казва, че е щастлив и аз му вярвам. Има сериозна приятелка и иска да я доведе в Колорадо, за да ни запознае. Отбива се на свиждане всеки път, когато пътува на юг, за да се види със сина си Джъстин. Увещава ме да се преместя в Монтана, когато излежа присъдата си. Обмислям подобна възможност, въпреки че в Монтана няма хотели от веригата „Адамс Марк“.

По разбираеми причини разполагам с доста свободно време за размишления относно всичко, което се случи през тези три седмици. Дори успях да си изясня някои неща. Съмненията ми се потвърдиха при едно от посещенията на Коуди в затвора.

— Ти изобщо не си казвал на Джетър да стои настрана, когато бяхме в Монтана, нали? — попитах.

Той се поколеба, огледа се и запали цигара точно под табелата, на която пишеше „Пушенето строго забранено“.

— Не.

— Защо ни подведе?

— Нямах избор. Вие с Мелиса се уплашихте, Джак. Ти не можеше да натиснеш спусъка, защото имаш скрупули. Аз нямам този проблем. Знаех, че Джетър ни е нужен, за да даде тласък на действието и евентуално да очисти Гарет. Така че, когато се върнах у тях, просто го попитах дали мога да ползвам тоалетната и му пожелах късмет в Денвър.

— Затова значи се появи толкова бързо след инцидента в „Апалуза“ — казах.

Той кимна.

— Бях малко по-надолу по същата улица. Съжалявам, че не ти попречих да последваш Джетър в клуба. Нямах представа, че ще ти хрумне такава глупост.

И ми намигна.

 

 

О, и още нещо. Нещо невероятно, истинско чудо! Мелиса е бременна в седмия месец. Зачена в последната ни нощ заедно, преди да вляза в затвора. Оказа се, че невинаги стрелям с халосни патрони.

Когато изляза от затвора, ще имаме дъщеря и син. Чудя се как ли ще изглежда синът ни. Нямам търпение да разбера. Вече сме му избрали име, доста дълго, при това. Ще го кръстим Коуди Брайън Сандърс Моралес Макгуейн. На чичовците му.