Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (23)

23.

Неделя, 25 ноември

Денят

И така, всичко приключи.

Дори сега събитията от онази сутрин са размити, болезнени и накъсани в съзнанието ми. Спомням си всичко, но ми е трудно да подредя събитията в правилната им последователност. Дори сега, докато си ги припомням, сърцето ми блъска неудържимо в гърдите, задъхвам се и ми се вие свят.

Беше рано сутринта, когато на входната врата се позвъни, това си го спомням ясно. Слънцето плахо надничаше иззад облаците, а пресният сняг по земята придаваше на въздуха ледено-синкав оттенък. Спомням си, че рязко отворих очи, мигновено се събудих и си помислих: Те са.

 

 

Отворих вратата и вътре нахлу леден въздух. Отпред стояха Сандърс, Моралес, шерифът — с огромното си шкембе и бандитски мустак — и една жена полицай, която не бях виждал досега. Всички те стояха скупчени на верандата ми, облечени в еднакви тъмни униформени палта, а дъхът им излизаше на пара и се виеше като ореол около главите им — една малка черна армия от ада. Изтупаха снега от обувките си и нахълтаха във всекидневната.

Отвън, на алеята ми, в кола с работещ двигател, седяха Морланд и Гарет. И чакаха.

Мелиса се появи на стълбите с Анджелина в ръце. Когато видя полицаите, изхълца:

— О, божичко!

Жената полицай се представи и започна някакъв монолог, който — сигурен съм — според нея звучеше компетентно и успокоително. Но аз не чух и дума от него.

Не мога да си спомня кога загубих самообладание — дали когато тя протегна ръце, за да вземе Анджелина, или когато шерифът каза, че семейство Морланд „искат само детето, не се интересуват от кашоните“.

Нещо нагорещено до бяло избухна зад очите ми и аз се хвърлих напред — удрях с юмруци, ритах, драсках, опитвах се да ги изблъскам настрана и да хукна към вратата, за да изляза навън и да измъкна Морланд и Гарет от колата им, да ги съборя в снега и да ги убия с голи ръце. Сандърс се свлече на земята с изненадано изражение на лицето и повали със себе си и шерифа. Жената полицай извика, а после разкопча от колана си лют спрей и ме заплаши с него. Някой — Сандърс или шерифът — ме удари с юмрук в челюстта толкова силно, че зъбите ми изтракаха, а главата ми се отметна назад. Секунда по-късно ръцете ми бяха приклещени отстрани до тялото, краката ми се отлепиха от пода, а Моралес, стиснал ме в мечешка прегръдка, ме запокити по очи на дивана. За миг видях звезди и още нещо. Някой заби коляно в гърба ми, изви ръцете ми назад и стегна китките ми в пластмасови белезници.

Някъде в далечината се чу гласът на Мелиса:

— Не мога да ви я предам. Просто не мога да изпълня това действие.

— Всичко е наред — каза жената полицай, — разбирам ви. Просто я сложете в тази кошница и аз ще я изведа навън. Не е нужно да ми я подавате в ръцете.

— Не мога. Не мога.

— Моля ви, госпожо. Не искаме да вземаме детето насила от вас. Помислете за момиченцето, което държите в ръцете си. Не искаме да рискуваме да нараним когото и да било.

Мелиса се подчини.

Чух животински рев, който — както се оказа — излезе от собственото ми гърло.

Полицаите се разплакаха и извърнаха глави настрана.

Жената загърна Анджелина в одеялата, които носеше със себе си и тръгна към вратата, следвана от Моралес и Сандърс.

Точно пред мен, на няколко сантиметра разстояние, се намираше долният ръб от палтото на шерифа, който вървеше последен.

Анджелина разбра, че я отвеждат, и започна да пищи и да маха с ръчички изпод одеялото в посока към Мелиса. Жената полицай побърза да ги покрие.

Мелиса изпищя и се свлече на колене.

Входната врата хлопна зад гърба на Анджелина.

— Извикайте линейка — каза шерифът на Сандърс, а после се обърна към мен: — Мога ли да разчитам, че ще помогнете на съпругата си, ако махна белезниците ви?

— Да — отвърнах.

Мелиса се изправи на крака с помощта на Моралес, който плачеше с глас.

Шерифът се изправи до прозореца и проследи с поглед предаването на детето. После обяви мрачно и безвъзвратно:

— Всичко приключи.

Махнаха белезниците ми и аз се претърколих от дивана на пода. Мелиса стоеше права, обвила с ръце раменете си, с помътнели от ярост очи, бледа като платно. Изправих се на крака и изтичах към нея.

Тя се срути в ръцете ми, но аз я притиснах плътно до себе си и я повлякох към дивана.

Казват, че когато човек умира, тялото му внезапно става по-леко, докато душата го напуска. Било измерено и доказано. Мелиса не умря, но помня как си помислих, че душата й е отлетяла, защото я усещах плашещо лека в ръцете си.

Докато я настанявах да легне на дивана, чух хрущенето на снега изпод гумите на колата, с която Морланд и Гарет отвеждаха Анджелина.

Няколко минути по-късно на алеята се появи линейка с включени светлини. Очевидно бяха чакали в готовност наблизо. Къщата ни внезапно се напълни с още хора, облечени в тъмни униформи. Те поведоха Мелиса нагоре към спалнята, а аз останах на площадката пред стълбите — в шок, с пламнали очи и туптяща от болка челюст.

Сандърс и Моралес разпалено обясниха на шерифа, че отказват да ме арестуват за нападение, а ако той настоява, може да го направи лично, но те ще подадат оставките си. Чух го да казва:

— О, боже, добре, добре. Твърде дълбоко сте се забъркали в тази история, момчета, това е ясно. — Докато говореше, попиваше кръвта от един преден зъб, разклатен по време на суматохата.

— И още как — каза Сандърс.

Качих се горе.

Мелиса беше упоена. Клепачите й трепкаха, а ръката й се изплъзна от моята като безжизнена. Вдигнах поглед към екипа от линейката и ги уверих, че не се нуждая от нищо, че не искам нищо.

Когато се върнах на долния етаж, шерифът вече го нямаше. Моралес и Сандърс стояха прави един до друг с наведени глави, вторачени в обувките си.

— Мразя работата си — каза Сандърс.

— Можем ли да те оставим сам? — попита Моралес. — Нищо няма да правиш, нали? Няма да нараниш себе си или някой друг, нали?

Поклатих глава.

— Не.

Което значеше да.

И всичко приключи.

 

 

Същата вечер, докато слънцето залязваше, обливайки ледените кристали на снега в студени огнени краски, а температурите паднаха под нулата, надникнах в тъмната ни спалня, за да нагледам Мелиса. Все още спеше. Медиците казаха, че едва ли ще се събуди до сутринта. Въпреки това й оставих бележка на нощното шкафче, надраскана с непознат за мен почерк:

Отивам да взема Анджелина. Ако не се върна, искам да знаеш, че те обичам с цялото си сърце.

С обич, Джак

Пъхнах 45-калибровия „Колт“ в предния десен джоб на анорака си. Беше тежък. За да балансирам теглото, изпразних кутията с патроните и ги прибрах в левия си джоб.

 

 

Студът ме зашлеви през лицето като плесница. Вдишах студения въздух и усетих как в носа ми се образуват ледени кристалчета. Снегът скърцаше под ботушите ми. Стиснах неволно зъби, а косъмчетата по тила ми настръхнаха.

Отключих вратата на джипа и посегнах към дръжката. Заледеният метал ощипа голата кожа на пръстите ми. Бях забравил да сложа ръкавици.

— Къде си мислиш, че отиваш, Джак?

Застинах. Коуди.

Обърнах се сковано. Вървеше напряко през моравата ми. Колата му беше паркирана пред къщата, но аз изобщо не я бях забелязал.

— Отивам да убия съдия Морланд.

— Значи всичко свърши? Взеха ли я?

— Къде беше? Опитвам се да се свържа с теб от няколко дни.

— Счупих тъпия си телефон в главата на един…

— Трябва да тръгвам.

— Той наистина заслужава да бъде убит — каза Коуди. — Но не сега. И не от теб.

— Махни се от пътя ми, Коуди.

Той се протегна и ме сграбчи за ръкава. Не исках да имам нищо общо с него. Нямах никакво желание да го слушам. Нямаше го, когато имах нужда от него, и сега исках да свърша това сам.

— Имам предвид, че няма нужда да ходиш там точно сега. Така или иначе не можеш да припариш наблизо — шерифът е сложил патрулки пред къщата на Морланд, в случай че ти хрумне да пробваш нещо такова. Нищичко няма да постигнеш, най-много да се озовеш в ареста.

— Не ме интересува.

— А би трябвало — каза Коуди. — Защото аз разплетох цялата загадка, мамка му! Вече можем да докопаме онзи кучи син Морланд и да си върнем дъщеря ти.

Успях само да примигна от изненада.

— Точно така — каза той.

— Как?

— Водя ти един човек, с когото би искал да се запознаеш.

Отново погледнах към колата на Коуди. Вътре нямаше никого.

Но този път забелязах нещо, което ми бе убягнало. Колата леко се поклащаше.

— Той е в багажника — каза Коуди. — Хайде да го заведем у вас и да си поговорим.