Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (22)

22.

Събота, 24 ноември

Един ден до края

Когато телефонът звънна в седем и половина сутринта, аз разтърках очи и грабнах слушалката с надеждата, че ще чуя добри новини от Торкелсън или Коуди. След неочакваната ми среща с Мелиса предишната нощ, не успях да заспя часове наред и току-що бях задрямал.

— Всичко готово ли е за утре? — попита съдия Джон Морланд.

Не отговорих.

— Сигурно ви е много тежко, убеден съм в това. Но моля ви, не правете нещата още по-сложни и за двете страни.

— По петите ти съм — казах.

Последва секунда мълчание.

— Какво? — попита той.

— Чу ме. Ще бъдеш тикнат в затвора и повече никога няма да докосваш малки момиченца. А ти си наясно какво се случва в затвора с такива като теб.

— Нямам абсолютно никаква представа за какво говориш — отвърна той гневено. Надявах се да събудя чувството му за вина и да го накарам да се издаде. Но той беше добър актьор.

— Така ли? — попитах.

— Ти вече прекрачи границата. Неприятно ми е да го кажа, но е крайно време да изведем детето от тази… обстановка.

— Съвсем скоро ще носиш униформени дрехи и обувки без връзки, и непрекъснато ще се оглеждаш през рамо за следващия си нападател — казах.

Тежка въздишка.

— Направих всичко възможно да бъда търпелив и да проявявам съчувствие — каза Морланд. — Аз нямах никаква нужда от тези три седмици, но ви ги дадох. Предложих ви помощ, ако решите да си осиновите друго дете, но вие не пожелахте да я приемете. От вас получавам единствено заплахи и параноични брътвежи. Обвинявате сина ми в убийство, а мен в нещо, което даже не мога да произнеса на глас. Надявах се, че в тази болезнена за всички ситуация ще съумеете да се държите като зрели хора поне заради детето, но очевидно съм се лъгал.

Човече, още малко и щеше да убеди самия мен в правотата си. Беше дяволски добър, не можех да го отрека.

— По петите ти съм — повторих.

— О, за бога…

Затворих слушалката и вдигнах поглед. Мелиса стоеше до вратата на спалнята с Анджелина на ръце.

— Това той ли беше? — попита тя.

— Да.

— Какво искаше?

— Искаше да се увери, че сме готови.

— Колко мило от негова страна — каза тя с нотка на отчаян сарказъм. После затвори очи. Веднага станах, готов да я хвана, ако залитне. Анджелина протегна ръчички към мен и изплака:

— Та!

 

 

Направих препечени филийки, но не успях да преглътна и хапка, затова пих само кафе в огромни количества. Известно време бродих из стаите на къщата с чаша в ръка, сякаш ги виждах за пръв път през живота си. През щорите и завесите се процеждаше бяла зимна светлина. Изглеждаше по-различна от тази през есента или лятото, някак по-бледа и безстрастна. Навън очевидно беше студено, защото нагревателят се включваше на чести интервали и през клапите нахлуваше мощна струя горещ въздух. Може би това се случва непрекъснато, помислих си, просто досега не съм го забелязвал. Опитах се да си спомня кога за последно съм проверявал отоплителното котле в мазето, но така и не успях да се сетя.

Сандърс и Моралес се намираха на обичайните си места отвън на улицата. Двигателите на колите им работеха и от ауспусите им излизаха рехави облачета пара, които се разтваряха във въздуха.

Не бях казал на Мелиса за подозрението си относно съдия Морланд, нито за разговора си с Торкелсън. Може би трябваше да го направя, но се осланях на надеждата, че Торкелсън ще ми се обади, за да потвърди връзката на съдията с педофилската мрежа, и всичко ще приключи веднъж завинаги.

 

 

Мелиса реши, че на къщата й липсва нещо и се залови да пече хляб. Не след дълго из въздуха се разнесе аромат на прясно изпечен хляб, който сякаш пропъди част от натрупаното напрежение. Добра идея, помислих си.

В стаята на Анджелина имаше кашони, обозначени с надписи — „Зимни дрехи“, „Летни дрехи“, „Играчки и подаръци“ — и натрупани един върху друг в единия ъгъл.

Най-лошото наистина се случваше.

За четвърти път този ден извадих мобилния си телефон и набрах номера на Коуди. И за четвърти път чух: „Номерът, който търсите, е извън обхват. Моля, оставете съобщение…“.

 

 

Телефонът звънна още няколко пъти през деня, но нито едно от обажданията не беше от Торкелсън или Коуди. Майката и бащата на Мелиса се обадиха от различни населени места и тя говори и с двамата поотделно по-дълго от когато и да било. Лицето й почервеня, докато говореше с баща си, и на мен веднага ми стана ясно, че започваше да се ядосва.

— Ние имахме адвокат — разгорещено каза тя. — Не сме останали без адвокат, татко. Работата е там, че нищо не можеше да се направи.

Тя се намръщи, докато го слушаше, и завъртя очи, когато забеляза, че я гледам.

— Господи, татко — каза тя, — страхотно е, че изведнъж се оказваш толкова разтревожен за нас и разполагаш с отговори на всичко. Но къде беше преди три седмици, когато можехме да се възползваме от мъдростта ти?

Малко след това се обадиха моите родители, преди Мелиса да се е успокоила. Тя разговаря с тях и им каза, че няма промяна. Малко по-късно ми подаде слушалката.

— Майка ти е много разстроена и не може да говори повече — каза баща ми.

— Разбирам.

— Ето какво се случва, когато оставим нещата в ръцете на правителството и адвокатите — каза той. — Когато цяло едно общество пренебрегне личната отговорност, изникват такива ситуации. — Бях чувал тази теория многократно; как всичко е било прекрасно по времето на първите заселници, когато взаимоотношенията между хората са били честни и почтени, и всеки е заставал зад думите си със собствената си репутация или оръжието си, без намесата на трети страни като политици или адвокати.

— Татко, не мога да седна на верандата и да ги чакам с пушка в скута си.

— Знам, че не можеш — отвърна той. — И това е безобразие!

Замислих се за 45-калибровия „Колт“ на дядо ми, който държах в килера на спалнята, и казах:

— Да, така е.

— Онзи ден се пошегувах пред майка ти, че трябва да пратим някого като Джетър Хойт да оправи нещата. Щяха да видят тогава тези градски типове какво е гранична справедливост, нали?

Усмихнах се горчиво на себе си. Граничната справедливост не успя да се сработи добре със Sur-13.

— Колко жалко, че не можем да го направим — каза той.

Не можех да стоя на едно място и непрекъснато крачех напред-назад. Продължавах да набирам номера на Коуди и всеки път му се ядосвах все повече и повече. Същото се отнасяше и за Торкелсън, който не вдигаше мобилния си телефон. Потърсих го на служебния му номер в следователския отдел, но служителката от централата ми каза, че Торкелсън е извън сградата и не знае кога ще се върне. Попита дали желая да ме свърже с някой друг, който да ми помогне, но аз отказах.

Стараех се да избягвам Мелиса и Анджелина, защото не исках страхът и гневът ми да им влияят. Качих се на втория етаж и проверих дали колтът е зареден; после слязох в мазето, загледах се в котлето за отоплението и се запитах как, по дяволите, работеше това чудо.

За пръв път ми се случваше да открия смисъл в нещо, казано от баща ми. Защо не можех да седна на верандата с пушка в скута и да държа света настрана от семейството си?

Не ми се стоеше вкъщи, но не можех и да оставя Мелиса и Анджелина сами, затова навлякох анорака си и излязох на улицата.

Когато се приближих до колата на Сандърс, той свали прозореца и вдигна ръка с длан към мен.

— Дотам, Джак!

— Защо?

— Шерифът не одобри съвместната ни вечеря по случай Деня на благодарността. Каза и на двама ни с Моралес да спрем да задълбочаваме приятелските си отношения с теб и семейството ти. Знаеш какво ще се случи утре.

— И какво ще се случи утре? — гневно попитах аз.

— Джак, просто не се приближавай повече.

Обърнах се и ядосано закрачих към къщата. Пътьом извадих мобилния си телефон и отново набрах номера на Коуди.

Извън обхват.

После отново звъннах в полицията, а момичето от централата обеща, че ще остави съобщението ми върху бюрото на Торкелсън — най-отгоре върху купчината с останалите ми съобщения.

 

 

Следобед, докато Анджелина спеше, отидох в кухнята и заварих Мелиса да вади още няколко хляба от фурната и да ги подрежда на плота, за да изстиват. Дори не можех да преброя всичкия хляб, който беше опекла през деня — поне двайсет и пет самуна, а може би и повече. В кухнята се носеше тежка миризма на мая, брашно и препечена до златисто коричка. На масата чакаше още тесто и по всичко личеше, че тя смята да пече хляб, докато свършат продуктите. Хвърлих бърз поглед около потайните места в кухнята, но не видях бутилката.

— Няма нужда да се оглеждаш — каза тя. — Не пия.

 

 

— Джак, обажда се детектив Торкелсън — каза Мелиса и ме потупа по рамото, за да се събудя. Бях задрямал на стола си във всекидневната, изтощен от умора. Отне ми секунда-две да проумея думите й, но после сърцето ми ускори ритъм като двигател на състезателна кола. Грабнах слушалката, хукнах нагоре по стълбите, нахълтах в спалнята и хлопнах вратата зад гърба си.

— Не съм спал, откакто говорихме — каза той. — Отмъкнах най-добрата ни компютърна специалистка и я принудих да будува с мен в мазето на управлението с нейните компютри. Прехвърлихме всички улики, които Скотланд Ярд и Интерпол са ни изпратили…

Опитах се да преглътна, но устата ми беше суха.

— Джак, не можем да открием абсолютно никаква връзка нито между Харис и Морланд, нито между Коутс и Морланд. Нямаме нищичко, с което да ги свържем.

Причерня ми пред очите и се подпрях на стената, за да не падна.

— Можеш ли да продължиш да търсиш? — едва чуто попитах аз. Бях заложил всичко на това. — Може би Гарет има таен компютър? Може би знаят как да прикриват телефонните си номера и IP адресите си? Знам ли и аз, по дяволите! Знам единствено, че трябва да има връзка помежду им.

Торкелсън въздъхна.

— Джак, аз не казвам, че не съществува слаба вероятност това да е така. Не казвам това. Но електронната диря между Коутс и Харис е като магистрала. Нищо подобно не открихме за съдията — дори странична козя пътека, ако ме разбираш. Има няколко IP адреса, които моята сътрудничка не може да изолира, но нищо съществено. Нищо, което да ни послужи пред областния прокурор. Сух кладенец, Джак.

— Там някъде трябва да е, сигурен съм — казах.

— Виж, направихме всичко, което е по силите ни. Теорията ти е интересна и пасва добре на ситуацията, в която се намираш, но няма нищичко, нито зрънце, за което да се хванем, та да продължим разследването й. Може пък някъде по-нататък Харис да каже, че съдията е техен съучастник, или пък да издаде името му срещу смекчаване на присъдата. Винаги съществува подобна възможност.

— Тогава ще бъде твърде късно — казах.

— Знам — отвърна Торкелсън.

Неволно се загледах през прозореца към патрулката на Сандърс. Навън се смрачаваше и ставаше все по-студено. От ауспуха на колата му продължаваше да излиза пара.

— Когато загубиш всякаква надежда, какво ти остава? — попитах.

— Не мога да отговоря на този въпрос, Джак.

— Нито пък аз — отвърнах. После му благодарих и затворих.

 

 

— Къде сгрешихме, скъпа? — попитах аз по-късно същата вечер, когато слънцето потъна зад планините.

Мелиса спря, погледна ме и примигна в недоумение.

— Какво имаш предвид?

Поклатих глава.

— Може би сбъркахме някъде. Виж докъде стигнахме. Утре идват да ни я вземат. Може би трябваше да наемем друг адвокат, да стигнем до съд, да се опитаме да обжалваме. Да, всички казват, че в крайна сметка щяхме да загубим, но можехме да спечелим още малко време. А ние се опитахме да накараме Гарет да подпише документите, но той така и не ги подписа. — Не исках дори да споменавам всички останали неща, които се случиха. — Можехме да направим това, а можехме и веднага да си плюем на петите и да направим медиен спектакъл, да привлечем на своя страна и пресата, и обществеността. Може би това щеше да уплаши Гарет и съдията и те щяха да се откажат от Анджелина.

Мелиса пое дълбоко въздух.

— Мислила съм за тези неща. Повярвай ми, Джак, и за миг не съм спряла да мисля какво можехме да направим. Нямаше да успеем по никой от тези начини. И ти го знаеш.

Не бях толкова сигурен.

— Поне можехме да опитаме.

— Но ние опитахме — каза тя и очите й се насълзиха. — Опитахме с помощта на най-добрите си приятели и направихме всичко, което бе по силите ни. Спри да разсъждаваш за тези неща, моля те. Не точно сега. Единственото, с което разполагаме, е убеждението, че направихме всичко възможно.

Седнах на масата и въздъхнах. Мелиса се приближи до мен и положи набрашнените си ръце върху раменете ми.

— Все още не знаем каква е истинската причина да я искат толкова много — казах.

Но имах смътно подозрение, толкова мрачно и страшно, че все още не смеех да го споделя на глас, въпреки уверенията на Торкелсън по телефона. А когато погледнах Мелиса и видях изражението на лицето й и празнотата в очите й, разбрах, че това подозрение измъчва и нея.