Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (20)

20.

Четвъртък, 22 ноември

Три дни до края

Около четири сутринта най-после се унесох в неспокоен сън. Когато се събудих, Мелиса стоеше над мен с насълзени очи. Очаквах да каже: Полицията е тук.

Вместо това тя каза:

— Днес е Деня на благодарността, Джак. Забравих. Можеш ли да повярваш?

— Мога — отвърнах аз и разтърках очи, за да се разсъня, — защото аз също забравих.

— Как е възможно човек да забрави Деня на благодарността? — каза тя и се разплака.

Станах и я прегърнах. Тя сякаш се разтвори в ръцете ми и сълзите й опариха рамото ми. Знаех, че истинската причина за плача й беше друга.

 

 

Беше студено и облачно. Върховете на планините не се виждаха. По склоновете им се спускаха млечнобели нишки. Зимата отново бе спечелила в сезонната надпревара и сега възвръщаше изгубените си територии, помислих си. Сетих се за Коуди, който трябваше да шофира някъде в тази посока. Надявах се да успее да се прибере без проблеми. Дъхнах в дланите си, за да ги стопля, и се запътих към полицейската кола от другата страна на улицата. Били Сандърс отново беше на смяна. Двигателят работеше, за да топли купето. Този път не ме предупреди да запазя дистанция.

Той свали прозореца си и аз се наведох. Отвътре ме блъсна вълна горещ въздух и аромат на буритос със сирене. Торбичката лежеше в скута му, а по пода се въргаляха няколко смачкани празни кутийки от безалкохолно. Сутрешният брой на „Денвър Поуст“ лежеше на седалката до него. Заглавието на първа страница крещеше: „Касапница в Северен Денвър“.

Господи. Мили боже.

— Всичко наред ли е? — попита ме Сандърс. — Не ми изглеждаш много добре. — Той притвори едното си око. — Заместникът ми каза, че не си се прибрал чак толкова късно.

— Да — отвърнах аз и побързах да сменя темата. — Значи работиш и през почивните дни, а?

Сандърс кимна. По горната му устна и по пръстите му имаше оранжев прах от чипса.

— Да, не е много приятно, но нямам избор.

— Отивам да пазарувам в „Кинг Супърс“. Жена ми предложи да те поканим на вечеря по случай Деня на благодарността. Няма да имаме пуйка, защото и двамата забравихме какъв ден е, но ще има много други вкусни неща. Мисля да купя няколко печени пилета и искам да знам колко души ще бъдем на масата. Какво ще кажеш?

Той ме погледна подозрително.

— Съпругата ти наистина ли иска да ме покани на вечеря?

— Тя ме изпрати да те попитам?

Мелиса ме изненада с това предложение. Каза ми:

— Денят на благодарността не е никакъв ден на благодарността, ако не го споделим с други хора. И тъй като семействата ни са извън щата, какво ще кажеш да го споделим с нашите надзиратели?

— Ами Моралес? — попита Сандърс.

— Мелиса току-що отиде да говори с него.

Той поклати глава и се усмихна. Изглеждаше искрено трогнат от предложението.

— Човече, би било страхотно. Мислех, че ще прекарам целия ден тук, отдаден на самосъжаление, но в крайна сметка ние пак ще си вършим работата, защото ще ви държим под око. Може дори да пренебрегнем правилата относно пиенето на алкохол по време на работа, поне днес. Искате ли помощ за вечерята?

— Разбира се, ако имате желание. Защо не се обадиш на Моралес и тримата заедно да отидем до магазина?

Сандърс се засмя и посегна към радиостанцията си. След като поговори с партньора си, той се обади на диспечера и помоли да изпратят друга кола, която да наблюдава къщата, докато той и Моралес „проследят заподозрения“. След като получи потвърждение, ме погледна и каза:

— Съжалявам, но не искам да рискувам и да оставям съпругата ти без наблюдение, докато ни няма.

 

 

Двамата полицаи и аз обикаляхме магазина като вятърничави тийнейджъри, подготвящи се за екскурзия на палатки. Аз бутах количката, а те я пълнеха — консервирани боровинки, сладки картофи, картофено пюре, буркани със сметана и сосове, буркан топено сирене (Сандърс!), два стека от по шест кутии бира, после още няколко. Пътеките между рафтовете пустееха. Наоколо се мяркаха неколцина забързани клиенти, дошли да купят нещо дребно в последния момент. Но никой от тях не изглеждаше объркан като нас тримата, защото никой от нас не бе планирал или пазарувал продукти за празнична вечеря в последния момент. В сектора за готова храна имаше четири печени пилета. Купих ги всичките, без да питам кога са били опечени.

— По-добре да остане, отколкото да не стигне — казах.

— Страхотно — засмя се Били Сандърс. — Какво ще кажеш за тези хлебчета? Изглеждат много добре.

— Мятай ги в количката.

— Вие сте много мили хора — каза Моралес. — За пръв път ми се случва да съм поканен на вечеря от хора, които наблюдавам.

Да, бяхме много мили хора, помислих си.

 

 

Двамата полицаи бяха също толкова непохватни в кухнята, колкото и аз, затова тримата позволихме на Мелиса да ни изгони оттам, за да можем да пием бира и да гледаме футбол по телевизията.

— Само една — каза Моралес. Сандърс кимна в знак на съгласие. Едната бира беше последвана от още няколко. Мелиса сякаш нямаше нищо против да приготви всичко сама. Чувах я как готви и си тананика. От кухнята ухаеше на вкусно. Анджелина пълзеше между тримата и ни подаваше играчки, а ние ги вземахме и се преструвахме, че ги крием. Беше голяма чаровница и караше полицаите да се кискат и да й правят муцунки.

Докато седях и ги наблюдавах, събитията от предишната нощ отново нахлуха в съзнанието ми и аз положих огромно усилие да ги пропъдя. Когато мобилният ми телефон звънна, едва не подскочих. Коуди.

— Извинете ме — казах аз на полицаите, но те изобщо не ми обърнаха внимание. Отнесох телефона в кухнята и изненадах Мелиса, която бързо напъха нещо зад микровълновата фурна.

— Здрасти — казах в телефонната слушалка.

— Добре ли си? — тревожно попита той.

— Доколкото ми е възможно — отвърнах.

— Имам предвид сега — каза. — Отвън на улицата съм и виждам две полицейски коли пред къщата ви.

— О, това ли? Поканихме полицаите на вечеря по случай Деня на благодарността. Защо не дойдеш и ти?

Знаех, че Коуди няма къде да отиде, освен в онзи полицейски бар, където подготвяха празнична вечеря за разведени, необвързани или дежурни полицаи.

— Шегуваш ли се? — попита той.

— Не, ела, имаме много храна. — Погледнах към Мелиса и безмълвно произнесох „Коуди“, а тя кимна ентусиазирано. Изглеждаше в чудесно настроение. После пийна голяма глътка от висока чаша, пълна с портокалов сок.

— Може ли да доведа някого? — глуповато попита Коуди.

— Разбира се. Коя е тя?

— Де да беше тя. Имам среща с Торкелсън. Може ли да го доведа? Предполагам, че съпругата му и дъщеря му са в Калифорния.

— Колкото повече, толкова по-весело — казах. — Мелиса обожава да готви за цели тълпи полицаи. Нали, миличка?

— О, да — отвърна тя достатъчно силно, за да я чуе Коуди.

— Дай ми половин час — каза Коуди.

Затворих телефона и пристъпих до печката, за да надникна в тенджерите.

— Ухае много вкусно — казах на Мелиса.

— Като се вземе предвид странната комбинация от продукти, които донесохте, нямах голям избор с менюто.

Бръкнах зад микровълновата и измъкнах оттам бутилка водка, наполовина празна.

— Откога държим водка подръка — попитах. Мелиса пиеше рядко, и то чаша вино на вечеря. За последен път я бях виждал да пие в колежа, но не толкова за удоволствие, а по-скоро като поза.

Изглеждаше много притеснена, че съм открил бутилката.

— Всичко е наред — казах. — Просто съм малко изненадан, че изпита желание да я скриеш.

— Сигурно се шегуваш — отвърна тя. — Не бих я оставила на видно място. Какво ще си помислят хората?

— Ще си помислят, че това е най-кошмарният месец през целия ни живот — казах.

— Понякога идвам в кухнята, след като заспиш. Сипвам си едно-две питиета и започвам да се питам с какво сме заслужили това. Понякога вземам чашата горе и просто седя до леглото на Анджелина и плача. Понякога влизам в спалнята, за да погледам и теб. Единственото, което ми хрумва, е, че сме прокълнати.

— Не — отвърнах. — Просто сме подложени на изпитание.

— Значи аз се провалям на този тест.

— Ни най-малко — казах аз и погалих бузата й с опакото на пръста си.

— Разпадаме ли се — попита тя.

Не знаех как да й отговоря.

 

 

Спрях за миг, преди да се върна във всекидневната, и хвърлих поглед към Сандърс и Моралес през процепа на вратата. И двамата седяха с гръб към мен, а вниманието им беше насочено към Анджелина и към мача по телевизията.

Бих могъл да ги нападна в гръб — помислих си, — а после да вземем дъщеря си, да се качим в джипа и да избягаме.

Кухнята беше пълна с тежки предмети, които можеха да ми свършат работа — чугунени тигани и тенджери, точилката, проклетият грамаден миксер. Представих си сценария и пулсът ми се ускори за няколко секунди. Бих ударил първо Сандърс, защото той беше по-близо, а после Моралес, но бързо, преди да е успял да извади пистолета си. Но имах ли смелост да ги нападна? Побиха ме тръпки. Това се случваше само по телевизията и на кино. Ами ако не успеех да ги ударя достатъчно силно и поне единият — ако не и двамата — останеше в съзнание?

Не, помислих си, ако исках да подсигуря бягството ни, трябваше да ги убия. Хвърлих поглед през рамо към комплекта с ножове. Имах голям нож „Сантоку“ — остър, солиден, с дванайсетсантиметрово острие. Можех да прережа гърлото на Сандърс, да пронижа тила на Моралес, а ако се наложеше, бих могъл да забия острието в слепоочието или сърцето му. Можеше и да успея, но дали бих могъл да го направя пред очите на Анджелина? Щеше ли да пищи и да остане белязана завинаги?

Точно тогава Сандърс взе Анджелина в скута си, а Мелиса каза:

— Джак, би ли донесъл сухите листа за украса на масата?

 

 

Коуди се появи заедно с Торкелсън, с парче печен свински бут и кашон бира.

— Има ли по-безопасно място за съучастник в четворно убийство от празнична вечеря в домашна обстановка, заобиколен от полицаи? — прошепнах аз на Мелиса в кухнята.

— Изобщо не ми е смешно — каза тя.

 

 

Мелиса вложи цялото си старание в подготовката на вечерята. Чашата с водка и портокалов сок, която винаги изглеждаше пълна, обясняваше — поне донякъде — нейната жизненост. Отново ме нахока шеговито за странния ни избор на консервирана храна и за това, че сме взели достатъчно бира за цял батальон. Коуди и Торкелсън изглеждаха в добро настроение и веднага завързаха разговор с другите двама полицаи. Четиримата се разприказваха на служебни теми и колкото повече бира пиеха, толкова по-шумни ставаха. Засрамих се от мислите си за убийство и известно време ми беше трудно да гледам Сандърс и Моралес в очите.

Най-накрая Мелиса тържествено обяви, че вечерята е готова, и ние тромаво се заклатихме към масата. Мелиса каза молитвата, а аз крадешком огледах присъстващите — и четиримата мъже седяха с наведени глави.

Колкото до мен, точно в този момент аз не бях в много добри отношения с Бог.

 

 

Разговорът на масата неминуемо се насочи към убийствата в клуб „Апалуза“ от предишната нощ. Сърцето ми веднага ускори ритъм, но успях да симулирам умерен интерес, стараейки се да държа главата си наведена. Единствения път, когато я надигнах, с Коуди се спогледахме гузно за част от секундата.

— Ако не бях разменил дежурството си с Маккой и Скръгс, случаят щеше да е мой. Горките. Кметът непрекъснато ни тормози заради убийството на Ийстман, а сега и това. Човече, тези момчета работят под огромно напрежение.

— Имате ли представа кой го е извършил? — попита Моралес.

Торкелсън сви рамене.

— Една руса мацка твърди, че е била там. Казала на Скръгс, че стрелецът бил един — някакъв едър грубоват мъж с брада и дълго палто.

Това означаваше, че Гарет Морланд не бе говорил с полицията, досущ като предишния път. Или е бил уплашен, или криеше нещо сериозно. Спомних си колко спокойно седеше на масата пред чашата с чай, когато Джетър се приближи до него и извика името му.

— Това са глупости, мамка му — каза Сандърс, но после се сети, че Анджелина седи при нас в столчето си за хранене. — Съжалявам — добави той и погледна към Мелиса.

— Да, знам какво имаш предвид — съгласи се Торкелсън. — Това да е дело на един-единствен човек? Не е за вярване. Не знам дали изобщо може да се има доверие на тази блондинка. Тя твърди, че високият здравеняк е извадил пушката изпод палтото си и е започнал да стреля наред.

— Значи тя твърди, че този едър грубоват мъж просто я е пуснал да си ходи? Само нея и никой друг? Как пък не!

— Помислила си, че приятелката й излиза след нея, но се оказва, че приятелката й е една от жертвите — каза Моралес. — Простреляна три пъти в гърдите.

— Едър грубоват мъж? — обади се Сандърс. — Май е гледала твърде много филми. Цялата тази работа изглежда точно като вътрешен конфликт между престъпни групировки.

— Напълно съм съгласен с теб — кимна Коуди.

— И ние така смятаме — каза Торкелсън. — Две от жертвите са били местни лидери на Sur-13. Сякаш някой е искал да отсече главата на този звяр, вероятно друга престъпна група като „32 Крипс“ или „Вариос“. Или мафията „Крешно“, които са наемни убийци — чухме, че се местят тук от Южна Калифорния. Няма начин това да е случайно престъпление. Това е борба за власт. Имайте предвид, че един от стрелците е използвал 10-калиброва пушка. Сериозно оръжие. Мислех си, че тези момчета се придържат към деветки или калашници.

Не знаят нищо за Гарет, помислих си. Запитах се каква роля играеше Гарет сред тези гангстери. После си помислих: Той би могъл да е лидер. А сбирката в „Апалуза“ би могла да е работна среща. Това ме накара да погледна с други очи на Гарет.

— 10-калиброва, божичко! — възкликна Моралес. — Обзалагам се, че последствията са били много грозни.

— Ами… от снимките, които видях… хм… — обади се Торкелсън. Той хвърли поглед към Мелиса, която изглеждаше замислена, но бледа като платно. Не бях споделял с нея подробности от случилото се в „Апалуза“. Казах й само, че нещата ужасно много са се объркали, а Гарет се е измъкнал. Тя ме погледна, опитвайки се да разгадае мислите ми.

— … нека просто кажем, че имаше доста кръв — продължи Торкелсън.

— Съжалявам — каза Сандърс, — но не мога да страдам до сълзи, че някакви важни клечки от Surenos 13 са били застреляни.

Моралес кимна.

— Две от жертвите са били случайни посетители — поясни Торкелсън. — Приятелката на блондинката е имала разни дребни хулигански прояви, но няма досие. Барманът е бивш затворник и вероятно член на Sur-13, но съм сигурен, че смъртта му е просто случайност.

— Няма ли свидетели? — невинно попита Коуди.

Торкелсън поклати глава.

— До този момент никакви, само блондинката. Познаваш квартала — нощем е пуст и оттам рядко минават полицаи, макар че са длъжни да го наблюдават. А доколкото ми е известно, среднощните престрелки в района са често срещано явление.

— А кой се е обадил в полицията? — попита Коуди.

— Някакъв гражданин — отвърна Торкелсън. — Казал, че отишъл до бара да пийне нещо, но той изглеждал затворен, което му се сторило необичайно. Погледнал през прозореца и видял труповете.

— Нещо друго? — отново се намеси Коуди. Надявах се да не събуди подозрение, но в крайна сметка той никога не излизаше от образа си на безмилостно ченге.

— Едно нещо, макар и дреболия — отвърна Торкелсън. — Някакъв шофьор на камион, който понякога използвал тази улица, за да зарежда магазина си. Твърди, че е видял светъл на цвят джип, паркиран пред клуба, долу-горе по същото време, когато е извършено престъплението.

— Момент — обади се Моралес и посочи към мен с лъжицата си. — Нашият господин Макгуейн има светъл джип. Снощи го нямаше в продължение на няколко часа.

— Точно така — потвърди Сандърс.

Стомахът ми се преобърна. Ръката на Мелиса замръзна, докато бършеше парче картоф от бузата на Анджелина.

— Може по пътя към бара да си се отбил в клуб „Апалуза“, за да застреляш четирима души.

— Може — казах.

— Ето, решихме случая — каза Моралес и загреба картофено пюре с вилицата си.

— Сега ще получим похвала и повишение — добави Сандърс, — и ще ни покажат по телевизията рамо до рамо с кмета. Би ли ми подал шунката?

Започнах отново да дишам. Когато погледнах към Коуди, той ми намигна.

Мелиса стана и леко залитна. Надявах се, че само аз съм го забелязал.

— Кой иска десерт? — попита тя и се запъти към кухнята. Сигурен бях, че първо ще посегне към чашата си с портокалов сок.

 

 

Преместихме се във всекидневната. Навън вече беше тъмно. Ситни и твърди топчици сняг потракваха по западните прозорци, разтапяха се при допира със стъклото и се плъзгаха надолу, оставяйки след себе си следи като от охлюви.

Хванахме последната четвъртина от празничния мач за Деня на благодарността. „Далас“ водеха с двайсет точки, а Джон Мадън възхваляваше достойнствата на Търдъкен^[1] и осмокраките пуйки. Бях искрено изненадан, че дежурните полицаи и Торкелсън останаха толкова дълго. И очевидно не бързаха да си ходят. Все още имаше достатъчно бира, а Коуди отвори бутилка „Джим Бийм“ с черен етикет. Запитах се дали смятаха да стоят, докато свърши мачът, или докато свърши алкохолът. Заложих на алкохола. Анджелина изглеждаше превъзбудена от компанията и не проявяваше никакво желание да си ляга. И как да спи, когато около нея се въртяха четирима мъже и я обсипваха внимание? Мелиса почистваше кухнята и — най-вероятно — продължаваше да допълва чашата си с водка. Не можех да прогоня образа й от главата си — как наблюдава мен и дъщеря ни нощем, с питие в ръка.

Обичах Мелиса, а сега вече бях наясно и с дълбочината на нейните чувства. Когато — ако — се наложеше да предадем Анджелина, нямаше начин Мелиса да не стопи и мен със себе си. Тя каза, че се разпадаме, а загубата на дъщеря ни със сигурност щеше да я докара не само до ръба, но и отвъд него. Вече дори не бях сигурен дали щях да я познавам толкова добре, какво щеше да се случи с мен и в какво щях да се превърна след тази огромна загуба. Побиваха ме тръпки от всички възможни сценарии, които можех да си представя.

Бях чел някъде, че няма нищо по-тежко на този свят от това да загубиш детето си. И го вярвах. Но въпросните загуби се дължаха на смърт или нещастен случай. А все още никой не бе изследвал какво е усещането да се откажеш от детето си заради правна аномалия. И да го предадеш на хора, които биха могли да се окажат чудовища.

 

 

— Онзи английски извратеняк — каза Торкелсън. — Чухте ли последната новина около него?

Това, разбира се, веднага ме измъкна от унеса ми.

— Как се казваше този задник? — попита Торкелсън. — Нали се сещате, онзи, дето щеше да се мести тук? Имаше репортаж за него в новините по „Канал 9“.

— Малкълм Харис — казах.

Торкелсън беше пиян. Говореше твърде високо и леко заваляше думите. Сандърс и Моралес — също. Те буквално си крещяха един на друг в продължение на половин час, разказваха си полицейски истории и сравняваха подвизите си. Полицаите, също като фермерите и търговците от детството ми, бяха подозрителни и необщителни по принцип, но не и в случаите, когато попадаха в компанията на себеподобни. После започна безсмисленото дърдорене, което сякаш нямаше край. Слушах с половин ухо. Мислех предимно за собствените си проблеми и се опитвах да усмирявам Анджелина. Надявах се, че Мелиса скоро ще приключи в кухнята и ще сложи дъщеря ни да спи. Но когато чух да се споменава името на Малкъм Харис, веднага наострих уши.

— Та какво за него? — попита Коуди. С изненада установих, че той е най-трезвият от всички. Не че не пиеше, просто не се наливаше както обикновено — или както правеха останалите ни гости. Това вероятно се дължеше на „добрите“ дни, с които често се хвалеше напоследък. Коуди пиеше само когато бе отегчен, а това се случваше почти непрекъснато. Ако работеше по някакъв случай или проект, се въздържаше.

— За кого говори той? — обърна се Сандърс към Моралес.

— Не гледаш ли новините по телевизията? Не четеш ли докладите? — попита Моралес.

— Мамка му, не! — каза Сандърс, преди да забележи седналата в скута ми Анджелина. — Съжалявам — добави.

За моя радост Мелиса излезе от кухнята и взе Анджелина от ръцете ми. Пожела лека нощ на всички, а гостите ни я засипаха с благодарности и похвали. Очите й се насълзиха — вече се разплакваше много лесно и много бързо и тя побърза да отведе дъщеря ни в стаята й. Изпитах облекчение, че не залита и не изглежда пияна, но си отбелязах наум да проверя количеството на изпитата водка от бутилката зад микровълновата.

— Познаваш го — каза Моралес. — Онзи англичанин. Канеше се да мести компанията си тук или нещо такова. Обадиха ми се да отида до летището, за всеки случай. Ако случайно се окажеше в самолета, трябваше да го арестуваме, но те са го заловили още преди да се качи, предполагам. Оказа се някакъв извратен педофил.

Сандърс поклати глава.

— Никога не съм чувал за него.

— Както и да е — отегчено продължи Торкелсън, — оказва се, че е бил свързан с някого тук.

Двамата с Коуди наострихме уши.

— Обри Коутс — каза Торкелсън. — Телефонният му номер и имейлът му бяха навсякъде из разпечатките на англичанина. От Скотланд Ярд смятат, че нашият човек е бил част от мрежата на онзи извратеняк за разпространение на детско порно.

— Ще ми се да беше успял да кацне при нас — каза Сандърс. — Така някой можеше да го застреля. Ненавиждам такива боклуци.

— Аз бих го застрелял, без да ми мигне окото — каза Моралес и аз веднага му повярвах.

— Чакайте малко — казах аз. Мозъкът ми отказваше да възприеме чутото. — Малкълм Харис е бил свързан с Обри Коутс?

В главата ми отново нахлу част от разговора ми с Харис:

— Моите приятели от Колорадо казват, че в сравнение с онова, на което съм свикнал, там ще съм брониран! Това е думата, която използват, брониран. Звучи ми страхотно.

— Така ли? Кой го казва? — попитах.

— О, не — смутено отвърна той. — Не искам да разкривам източниците си.

Значи източникът му е бил Обри Коутс? Но източник на какво? И как би могъл Коутс да бъде брониран?

Погледнах към Коуди с надеждата да получа някаква яснота по въпроса, но той изглеждаше не по-малко изненадан от мен.

— Обаче аз разбрах, че шибаният главен прокурор няма намерение да повдига повече обвинения срещу Коутс. Не и след като Коутс успя да се измъкне първия път… — Торкелсън млъкна внезапно, осъзнавайки какво казва и пред кого го казва. После хвърли поглед към Коуди. — Съжалявам, човече.

Коуди кипна от ярост, но не каза нищо.

— Какво? — попита Сандърс. — Какво, по дяволите…?

Моралес се облегна назад на дивана и строго изгледа Коуди и Торкелсън.

— Момчета, успокойте се — каза.

— Какво? — повтори Сандърс, съвършено объркан.

— Не мислех какво говоря — заоправдава се Торкелсън. — Изплъзна ми се от езика.

— Точно така, мамка му! — каза Коуди.

— Братлета, хайде по-спокойно — каза Моралес, умиротворителят, и се изправи помежду им. — Всичко е наред. Не забравяйте, че в къщата има жена с малко дете.

Сандърс тропна с крак.

— Някой ще ми обясни ли какво, по дяволите, става тук?

Моралес се завъртя към партньора си и каза:

— Празничната вечеря приключи, ето това става. Нашите заместници ще пристигнат след двайсет минути, така че е време да си ходим.

Мелиса — Бог да благослови Мелиса — стопи напрежението, като доведе Анджелина от горния етаж. Беше облечена с пижамка и макар че изглеждаше много уморена, личицето й грейна при вида на полицаите.

— Анджелина иска да ви пожелае лека нощ — каза Мелиса.

Сандърс, Торкелсън и Моралес се изправиха. Благодариха още веднъж на Мелиса и погалиха пухкавата ръчичка на Анджелина. Тя възнагради всеки един от тях с радостно писукане и това ги накара да се разсмеят с глас.

— Много е изморена — каза Мелиса. — Вие също, момчета.

— Каква душичка е — каза Моралес.

Целунах дъщеря си за лека нощ, но тя бе обсебена от мъжете в стаята, които продължаваха да й се усмихват.

— Ще се видим след няколко минути — казах на Мелиса.

Тя сложи Анджелина на раменете си и тръгна нагоре по стълбите, но дъщеря ни непрекъснато шаваше и се обръщаше, за да помаха за последно, ухилена до ушите.

Моралес изглеждаше съсипан, Торкелсън и Сандърс — също.

— Това, което се случва, е много несправедливо — каза Сандърс, който сякаш едва сега осъзна причината, поради която ни наблюдаваха.

— Много — поклати глава Моралес.

Торкелсън се здрависа набързо с мен, благодари за вечерята и се запъти към входната врата. През цялото време Коуди не откъсваше поглед от него.

Сандърс и Моралес го последваха. А аз не спирах да се чудя каква информация беше доставял Коутс на Харис — и защо.

 

 

— Този задник — просъска Коуди. — Как можа да ме издаде така?

— Не го направи нарочно — казах. — Просто говореше, без да мисли.

— Ето това е проблемът на цялото шибано управление. Те просто не мислят.

— Искаш ли едно последно питие преди лягане? — предложих.

Коуди поклати глава.

— Не, приключих.

— Връзката между Малкълм Харис и Обри Коутс — казах. — Нещо става тук, но не мога да разбера какво. Нещо голямо и много лошо.

— Понякога — каза Коуди и зарея поглед над главата ми — ми се иска да имам разрешително, с което спокойно да убивам хора. Бих избил доста народ, за да превърна света в едно по-добро място. Щях да започна с Обри Коутс и Малкълм Харис, после щях да продължа с Гарет и Джон Морланд. Сещам се за още петдесетина души.

— Коуди…

— О, моля те — прекъсна ме той.

— Погребението на Брайън е утре — казах. — Искаш ли да дойдеш с нас?

— Утре ли е?

— Да.

— Божичко! Още не мога да повярвам, че го няма. Просто не мога да свикна с тази мисъл.

— Знам какво имаш предвид.

Той заби поглед в мен.

— Не, няма да дойда.

Това ме разтревожи.

— Няма нищо общо с Брайън — каза Коуди. После вдигна ръка и доближи палеца и показалеца си на милиметър разстояние. — Ей толкова близо съм до разгадаването на цялата тази каша.

Неволно отстъпих крачка назад.

— Шегуваш се!

Очите му грейнаха.

— Не. Мисля, че съм на прав път. Просто ми трябваше време да проследя регистъра на обажданията и да свърша малко полицейска работа. Усещам, че съм на финалната права.

— Разкажи ми — помолих.

Той се усмихна. Усмивката му — за жалост — наподобяваше тази на чичо му Джетър.

— Ще ти разкажа, когато приключа — отвърна. — Ти и Мелиса преминахте през достатъчно неприятности. Не искам да ви давам напразни надежди.

Той взе сакото си от облегалката на дивана и кимна към стълбите.

— Този Сандърс не е от най-умните, но беше прав, когато каза, че това е много несправедливо. Наистина е несправедливо.

На входната врата спря и отново ме погледна. Отвън нахлуха снежинки.

— Коутс е един ходещ мъртвец, просто още не го знае. Но да, съгласен съм с теб, че в тази история има неща, които все още не са ни известни. Тази работа с Малкълм Харис доста ме обърка, но като се замисля, всичко се връзва… някак. Просто все още не знам как точно.

— Кога ще те видя? — попитах. — Остават само три дни.

— Няма да е скоро — отвърна той. — Заминавам за Ню Мексико.

— Защо?

— По-нататък ще разбереш — каза той и махна с ръка. — И дръж Мелиса настрана от бутилката. Тревожа се за нея.