Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (19)

19.

На „Зуни стрийт“ забелязах две неща едновременно: уличните лампи не работеха, а моите фарове осветиха не само хамъра на Гарет, но и мръсен пикап с регистрационни табели от Монтана.

— Ето го — казах аз на глас.

Беше толкова тъмно, че клуб „Апалуза“ изпъкваше в мрака — не само с неоновите си надписи, но и поради факта че наоколо му имаше само полуразрушени сгради със заковани прозорци или евтини магазини, затворени за през нощта. Светлините на града озаряваха небето като каймак, но не достигаха до тази мрачна дупка.

До хамъра и до пикапа — който най-вероятно принадлежеше на Джетър — имаше още два автомобила: един „Буик“ и един „Кадилак“, класически модели от седемдесетте, с лъскави хромирани лайстни и пухкави зарове, висящи от огледалата за обратно виждане. Забелязах, че на едната регистрационна табела имаше номер „1313“, обрамчен със зелените планини на Колорадо. Тринадесетата буква от азбуката: М. Тоест М-М. Мексиканската мафия.

Спрях до бордюра, натиснах копчето за фаровете и хамърът потъна в мрак.

Стоях уплашен на мястото си няколко секунди. Той явно беше вече вътре. Чувах ритмичния грохот на музиката от „Апалуза“. Очите ми привикнаха с тъмнината и пред погледа ми изникнаха очертанията на клуба. Беше малък. Неоновите надписи — Pacifico, Corona и Negra Modelo — станаха по-цветни и по-ярки. Започнах да се замислям дали да не се прибера вкъщи.

— Не! — изкрещях с пълно гърло в кабината на джипа.

Изхвърчах от колата тъкмо навреме, за да видя правоъгълния сноп светлина пред клуба и широкоплещестия силует на Джетър Хойт, който изпълни вратата, преди тя да се хлопне след него. Досега беше дебнал отвън и тъкмо влизаше.

Винаги пътувах с комплект за оцеляване в зимни условия. Отворих багажника, разкопчах раницата и измъкнах отвътре тъмносиня бейзболна шапка. Надявах се, че ако я нахлупя ниско над очите, Гарет може би — може би — няма да ме разпознае. Исках да последвам Джетър в бара и да го измъкна оттам, преди да се е случило нещо ужасно. Смятах да държа главата си наведена, а ако се наложеше, щях да го извлека навън, преди Гарет да забележи него или да разпознае мен.

Докато крачех към клуба, измъкнах телефона от джоба си и звъннах на Коуди от бутона за бързо набиране. Не че планирах да си говоря с него, просто исках да му звънна. Не очаквах да вдигне. Стиснах здраво телефона и продължих да вървя. Надявах се — ако нещата вътре загрубееха — Коуди да чуе това като запис в гласовата си поща и да отиде вкъщи при Мелиса.

Открехнах входната врата и се промъкнах вътре. Грохотът на музиката — не разпознах нито песента, нито изпълнителя, но беше груба и вулгарна — се стовари в лицето ми и накара сърцето ми да бие още по-силно. Хвърлих бърз поглед наоколо — мястото беше по-малко, отколкото изглеждаше отвън. Освен това бе по-тъмно и по-празно, отколкото си го представях. Двама навъсени латиноамериканци в рокерски дрехи седяха на бара. Обслужваше ги плешив и много дебел барман, облечен с потник. Тлъстите му ръце и рамене бяха покрити с татуировки, а под долната му устна имаше тънка козя брадичка, сплетена на дълга плитка. Насочваше дистанционно управление към единствения телевизор, монтиран в ъгъла над бара. Малкият дансинг, покрит с напукан линолеум, беше празен. Сепаретата покрай едната от стените — също. В дъното имаше кръгла маса, около която седяха петима души под плътен ореол от дим.

Джетър стоеше до бара, между двамата мотоциклетисти, и се опитваше да привлече вниманието на бармана. Палтото му стигаше до коленете. Изглеждаше доста издуто под мишниците. Оръжие. В огромно количество. Той отново извика на бармана, но дебелият мъж продължи да сменя програмите с такава скорост, сякаш дистанционното беше повредено. Накрая, когато на екрана се мярна гола женска плът, единият от мъжете извика: — „Ето това!“ и барманът бавно започна да сменя каналите в обратна посока.

Не исках да заставам до Джетър, за да не привличам излишно внимание. Седнах на най-отдалечения стол зад бара и държах главата си наведена. Наблюдавах го с периферното си зрение и забелязах, че започва да се изнервя. Най-накрая барманът остави дистанционното под стар черно-бял киноафиш с Антъни Куин от филма „Да живее Сапата“, и се обърна към Джетър с отегчено презрение.

Не се обърнах да погледна към масата на петимата, но се опитах да ги видя в потъмненото огледало зад бара. Петима души — трима мъже и две руси жени с вид на уличници. Пушекът наоколо им и мръсното огледало изкривяваха гледката. На масата имаше десетки празни чаши и препълнен с угарки пепелник. Черната светлина зад тях придаваше допълнителна яркост на всичко — на мръсните отпечатъци от пръсти по чашите, на червилото по устните на момичетата и на белия цвят по огромните тениски, които носеха двама от мъжете с испански черти. Чернокожият мъж по средата се хилеше глуповато и поклащаше глава в ритъма на музиката, докато русото момиче до него гледаше втренчено ухото му и се поклащаше нагоре-надолу. Отне ми време да осъзная, че го задоволяваше с ръка под масата. Другото момиче — със смолисточерна коса на цветни кичури — опипваше с пръсти сребърната халка на долната си устна и хвърляше погледи към заниманието на приятелката си. Гарет седеше в левия край на масата с голяма чаша пред себе си, от която висеше конец с етикетче от чаена торбичка. Незнайно защо, но най-много ме впечатлиха отегченото му изражение и изборът му на напитка. Човек трябваше да притежава смелост и увереност, за да пие чай на такова място. За миг изпитах нещо като възхищение към него, но само за миг. Отново се запитах какво го свързваше с тези гангстери и защо непрекъснато се въртеше около тях.

Почувствах се обнадежден от факта, че петимата от масата сякаш не забелязваха присъствието на Джетър. Бяха толкова вглъбени в заниманията си, че дори не погледнаха към нас. Знаех обаче, че това ще се случи, и то за броени секунди. Джетър трудно можеше да остане незабелязан с това проклето дълго палто.

Не беше лесно да му привлечеш вниманието. Исках да ме погледне, за да му дам знак да се омита оттам незабавно. Просто трябваше да ме види!

— Търся един боклук на име Гарет Морланд — каза Джетър, достатъчно силно, за да го чуя. Дързостта му ме шокира. — Тук ли е?

Барманът не даде вид да го е чул. Хвърлих поглед към огледалото зад бара, за да се уверя лично, че и Гарет не го е чул.

— Джетър — просъсках. — Да тръгваме!

Мъжът, който седеше от моята страна, вдигна поглед от питието си и ме изгледа навъсено, но Джетър все още не забелязваше присъствието ми.

— Гарет Морланд, казах — изръмжа Джетър. — Искам да знам дали в момента е в тази дупка?

Вместо да му отговори, барманът демонстративно пристъпи към двамата рокери и ги попита дали имат нужда от нещо, а мен ме подмина, сякаш не съществувах. Възхитих се от изобилието и женомразката насоченост на татуировките му — черепи с промушени през тях копия; жени, нанизани върху кинжали с форма на пениси или седнали върху металните декорации на „Крайслер“, модел от 70-те години; карикатура на американското знаме, от което се стичаше кръв и капеше в устата на вицепрезидента Дик Чейни.

— По дяволите, Джетър — просъсках, стараейки се да надвикам музиката. — Да се махаме!

Мъжът от дясната ми страна си поръча още една бира. Дебелият барман взе празната му чаша и отиде да я напълни. Изобщо не ме погледна. Кранът за наливна бира се намираше точно пред Джетър. Погледнах към него и ме побиха тръпки — чичо Джетър се усмихваше.

— Мазен дебелако, ако не ми кажеш дали шибаният Гарет Морланд е някъде в тази сграда — бавно изрече Джетър — ще станеш свидетел на страшна дандания.

След края на песента настъпи кратка тишина. Барманът напълни чашата и почти незабележимо кимна към масата в дъното.

— Много съм ти задължен — каза Джетър и бавно се обърна, но без да отлепя дланта си от барплота. Видях как присви очи към масата заради черната светлина.

— Джетър… — казах.

Тъй като вниманието ми бе насочено към Джетър, едва в последния момент забелязах как барманът опипваше с ръка под бара. И с изненадващо чевръсти движения за дебел човек, който от години усъвършенства предимно скоростта на ръцете си, той отстъпи назад, вдигна черна бейзболна бухалка над главата си и я стовари върху ръката на Джетър. Чух как костите му се строшиха, досущ като наръч сухи съчки под тежка подметка.

Замръзнах на мястото си.

Джетър не извика; дори не отдръпна ръката си. Само се обърна бавно към бармана и го погледна така, сякаш безмълвно му казваше — не мога да повярвам, че го направи.

Изненадан, че ударът не успя да повали на колене лудия старец със смешното дълго палто, барманът отстъпи назад и отново стовари бухалката върху обезобразената ръка на Джетър. Ако след първия удар бяха останали някакви здрави кости, вторият ги премаза окончателно. Никога няма да забравя този звук.

Нямах обяснение за действията на бармана. Никога нямаше да разбера защо го направи. Може би заради обидата или пък защото бе инструктиран да постъпва така в ситуации като тази, за да изгони от бара нежеланите посетители. Но онова, което се случи после — досущ като всички събития през последните две седмици от живота ми — не подлежеше на каквото и да било обяснение.

Всички сме чували фразата „отнесоха му главата“, но аз ще ви кажа, че в действителност не се случва точно така. Знам го със сигурност, защото когато Джетър бръкна с дясната си ръка под палтото, за да измъкне оттам рязана двуцевка десети калибър — любимото оръжие на шофьорите на дилижанси от Дивия Запад — и опря дулото в челото на бармана, а после натисна спусъка… е, главата на бармана всъщност не хвръкна във въздуха. Горната дясна четвъртина от нея изчезна, а остатъкът от огледалото зад бара се покри с кръв, мозък, костна тъкан, кожа и коса. Барманът се строполи на пода като марионетка, на която внезапно са й отрязали конците, и повлече със себе си цял рафт празни халби за бира.

Звукът бе толкова силен, че ушите ми писнаха. Двамата рокери скочиха от столовете си и хукнаха към изхода. Наблюдавах ги отвисоко, без каквато и да било емоция, сякаш собствената ми душа и възприятията ми бяха отделени от тялото.

Джетър кипеше от ярост. Сведе поглед към счупената си ръка и каза: „За какъв дявол го направи?“, но бързо се съвзе и отвори пушката със здравата си дясна ръка. Двете огромни димящи празни гилзи изхвърчаха назад над раменете му. Той премести оръжието под дясната си мишница и извади два нови патрона от джоба на палтото си, напъха ги в гнездата, хлопна затвора с едно рязко изтласкване нагоре и се запъти към масата в дъното. Счупената му лява ръка висеше безпомощно до тялото му.

— Кой от вас, боклуци такива, е Гарет Морланд? — ревна той.

Осъзнах, че писъкът в ушите ми всъщност излизаше от гърлото на едното момиче.

Гангстерът от десния край на масата, който седеше най-далеч от Гарет, скочи толкова рязко от стола си, че го запокити далеч зад себе си. Мургавото момче по средата — онзи, който се забавляваше с момичето — седеше със зяпнала уста, докато не изпита внезапна потребност да закопчае панталона си. Блондинката до него зарови лицето си в шепи и започна да пищи. Гарет продължаваше да седи на масата, обвил чашата си с длани. Излъчваше забележително спокойствие и не изпускаше от поглед човека с пушката, сякаш се опитваше да проумее откъде той би могъл да знае името му.

— Ти ли си боклукът Гарет Морланд? — попита го Джетър.

Джетър не забеляза, че първият мъж, който скочи от масата, вече стоеше леко наведен напред, а ръката му се опитваше да извади нещо, затъкнато отзад в панталона му.

Джетър насочи пушката с една ръка и отново попита:

— Ти ли си Гарет Морланд?

Тогава гангстерът извади оръжието си — полуавтоматичен пистолет — и произведе четири бързи изстрела пред себе си. Палтото на Джетър се разлюля и той залитна една крачка назад. После отново натисна спусъка и откатът отметна пушката по-високо от главата му. На гърдите на гангстера цъфна огромно червено петно и той се просна по очи върху стола, който малко преди това бе изритал встрани от масата.

Джетър старателно прибра пушката на мястото й под палтото и измъкна оттам полуавтоматичен пистолет от неръждаема стомана, 45-и калибър. Насочи го към мургавия мъж в средата на масата и хладнокръвно простреля шията му, докато онзи се мъчеше да свали предпазителя на собствения си пистолет. Оръжието на гангстера се плъзна през масата и падна върху мръсния мокет на пода.

— Разкарайте се, момичета — каза Джетър. — Имам сметки за уреждане с младия господин Морланд.

Блондинката продължи да пищи, докато тичаше, без да сваля ръце от лицето си. Погледите ни се срещнаха за миг и аз се запитах дали щеше да запомни чертите ми, за да ме идентифицира по-късно.

Джетър направи път на момичето с кичурите, но изобщо не очакваше, че тя ще спре, ще се обърне, ще навре пистолет под мишницата му и ще натисне спусъка три пъти. Той изрева, отпусна дясната си ръка, залитна няколко стъпки наляво и се строполи на дансинга.

— Дявол да го вземе! — викна той. Звучеше ядосан по-скоро на себе си, отколкото на момичето. После взе да се гърчи на пода, като подвижна мишена за момичето с кичурите, което непохватно се мъчеше да го вземе на прицел. Джетър се претърколи по корем, измъкна пистолета и я довърши с три бързи изстрела.

После се надигна тромаво, изръмжа като мечок и се изправи на крака. Мургавият мъж продължаваше да седи на масата, притиснал шията си с длан. Между пръстите му бликаше артериална кръв. Джетър се заклати към него и опря дулото на пистолета в челото му.

— Или подписваш шибаните документи — каза Джетър със смешния си мексикански акцент, — или умираш, сеньор!

Преминах шокиран през лютивия облак дим и положих ръка върху рамото му. По пода се въргаляха празни гилзи.

— Това не е той — казах.

— Или подписът ти, или мозъкът ти, сеньор! — повтори Джетър и притисна дулото на пистолета в челото му.

— Джетър, това не е той! — извиках. — Гарет избяга през задния вход, докато ти лежеше на пода. — Бях почти сигурен, че Гарет изобщо не ме е видял.

Джетър застина, докато осмисли думите ми. Кръвта от раните под палтото му се стичаше по пода на едри капки.

— Всичките ми изглеждат еднакво — каза той и дрезгаво се изсмя. После натисна спусъка. Гангстерът залитна назад с отворени очи и зейнала дупка на челото.

 

 

Джетър се олюля и прибра пистолета в кобура си. Лицето му беше бледо и изпито, а погледът — мътен.

— Човече — каза, — ужасно прецаках нещата.

Кимнах.

— По друг начин трябваше да процедирам — каза. — И през ум не би ми минало, че момичето може да има оръжие. Това тук е една много долна дупка.

Не знаех какво да правя. Да се опитам да го отведа до джипа? Да го закарам до болница? Да го оставя тук? Да чакам полицията? Все още не се чуваха сирени.

— Не искам да умра тук — каза Джетър. — Искам да умра в Монтана. Не в Денвър. Не и в кенеф като този, заедно с тези боклуци.

Той се опита да пристъпи към вратата, но краката му не го слушаха. Кръвта шуртеше от долния ръб на палтото му и се събираше в локва на пода.

— Сериозно съм ранен — каза. — Сякаш цялата ми топлина изтича от мен. Много ми е студено. Помогни ми, Джак.

— Къде искаш да отидеш?

Пак онази усмивка.

— Монтана.

— Не можем да отидем до…

— Направо чувам гласа на Коуди в главата си — прекъсна ме той. — Просто не чувам какво точно ми казва.

— Коуди?

— Да, чувам го.

Тогава проумях, че все още стискам телефона в ръката си. Погледнах екрана и видях, че съм успял да се свържа с набрания номер преди пет минути.

Вдигнах слушалката до ухото си.

— Коуди?

— Джак, добре ли си? Господи… досега чувах само изстрели.

— Аз съм добре, но чичо ти Джетър…

— Чух. Вече пътувам. Дръжте се още пет минути. — И той затвори.

Джетър кимна в посока към бара.

— Виж дали няма да откриеш нещо по-различно в тази стереоуредба, Джак. Намери някакво хубаво старо кънтри, на което да умра. Ханк Сноу, Литъл Джими Дикенс, Ханк Уилямс, Боб Уилс — нещо добро. Не мога да понасям шибаната музика, която слушат тук.

След тези си думи той залитна напред като отсечено дърво. Главата му се блъсна в пода с такава сила, че можеше да го е убил и самият удар.

 

 

Стоях облегнат на бара, когато Коуди влезе. Бях изключил светещите табели на прозорците от електрозахранването. Оставих само черната светлина в дъното, така че клубът да изглежда затворен отвън и да не привлича посетители. Всичко изглеждаше много нереално и аз отново изпитах чувството, че наблюдавам ситуацията извън тялото си.

Коуди нахлузи чифт гумени ръкавици.

— Помогни ми да го пренесем до багажника — каза. — Ако го оставим тук, полицаите биха могли да го свържат с мен.

— Къде смяташ да го оставиш? — попитах.

Коуди поклати глава.

— В планината. Имам едно подходящо място наум.

— Той искаше да отиде в Монтана — тихо казах аз.

— В близките няколко дни ще го откарам там — каза Коуди. После улови Джетър за яката и го повлече към вратата. — Божичко, колко оръжие има под това палто?

— За пръв път през живота си виждам подобно нещо — казах аз и го последвах. — Беше ужасно, Коуди. Истинска касапница. Барманът счупи ръката на Джетър с бейзболна бухалка и чичо ти започна да стреля. Гарет избяга.

— Чух. Ти ми се обади, не помниш ли?

— Ще отидем в затвора — казах.

— Не знам — отвърна Коуди и огледа клуба. — Прилича ми на вътрешен конфликт. Изглежда като престрелка след сериозен спор около разпределение на територии.

— Наистина ли смяташ, че и полицията ще го възприеме така?

Той замълча и ме изгледа под свъсените си вежди.

— Ще ми помагаш ли, или не?

 

 

— Внимавай как шофираш — каза Коуди, след като напъхахме тялото на Джетър в застлания с найлон багажник и хлопнахме капака. — Карай спокойно и внимателно. Последното нещо, което искаш да ти се случи в момента, е да те спрат за превишена скорост. Съдейки по изражението на лицето ти, ще си признаеш всичко.

Кимнах.

— Прибирай се вкъщи — добави той и ме тупна приятелски по рамото. — Ще се чуем по-късно. Може би трябваше да държим чичо Джетър настрана от това. Остаря, но си остана самонадеян. Беше твърде голям фанатик, за да мисли разумно.

— Трябваше да го видиш там вътре — казах. — Ще сънувам кошмари до края на живота си.

Коуди се огледа. Улицата бе тъмна и безлюдна.

— Да изчезваме оттук, Джак.

Обърнах се и тръгнах към колата си.

— Джак — извика Коуди след мен. — Днес бе поредният успешен ден, ако не броим вечерта.

 

 

Поех на запад по магистрала I-70. Радиото в колата работеше, но аз не чувах и дума. Поглеждах в огледалото за обратно виждане на всеки няколко минути, в очакване да видя полицейска кола с включена лампа. Скоростта ми варираше между шейсет и сто и двайсет километра в час. Не можех да се концентрирам. Настроих автопилота на сто километра в час, за да не се тревожа поне за това.

Чувствах се като мъртъв отвътре, а съзнанието ми тънеше в мъгла. Едва тогава се запитах какво бе имал предвид Коуди под „успешен ден“. Може би ставаше въпрос за данните от телефона на Брайън?

Сцената от клуб „Апалуза“ се повтаряше в главата ми като на запис.

Дали Гарет ме бе видял? Дали знаеше защо беше там чичо Джетър? Щеше ли да отиде в полицията, за да им разкаже за случилото се, или смяташе да мълчи, точно като след инцидента с Луис?

Дали блондинката би могла да опише лицето ми? А двамата мотоциклетисти? Бяха ли успели да ме огледат добре? Щеше ли Коуди да стигне до планината с мъртвия си чичо в багажника, без да го спрат за проверка на пътя?

Господи!

Осъзнах, че неусетно съм излязъл от платното и съм на път да се врежа в някакъв пикап от съседната лента. Положих усилие да се концентрирам.

Не чух началото на новината по радиото, може би просто защото с годините бях свикнал да не им обръщам внимание. Хванах я от средата нататък… „От полицията съобщават, че тази нощ в клуб на «Зуни стрийт» е имало четворно убийство… вътрешен конфликт между престъпни групировки…“

Вътрешен конфликт.

 

 

Помахах за поздрав на новия полицай от другата страна на улицата и той ми помаха в отговор.

Мелиса ме посрещна по нощница на стълбите.

— Защо не се обади?

Поклатих глава.

— Миличък, добре ли си?

— Не — казах. — Не съм добре.

— Гарет подписа ли документите?