Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (18)

18.

Сряда, 21 ноември

Четири дни до края

Денят ми започна ужасно. Събудих се с чудовищно главоболие и отвратителен вкус в устата. Докато си миех зъбите, хвърлих поглед в огледалото и не останах очарован от гледката. Очите ми приличаха на червени въглени в тъмни локви със синкав оттенък. Вината, която не чувствах предишния ден, се стовари отгоре ми като чук и ме накара да се запитам защо удавих следобеда си в алкохол, когато можех да го прекарам у дома, заедно със семейството си в правене на нещо.

Когато най-сетне се облякох, вече бе десет сутринта. И не трябваше да ходя никъде.

Мелиса си играеше с Анджелина във всекидневната. Гъделичкаше я и я караше да се смее. Запитах се колко ли съм пропуснал през последната една година, докато ходех на работа. Много, знаех го. Важните неща се случваха тук, а не в кабинета ми.

— Та! — изчурулика Анджелина. Взех я на ръце и целунах пухкавата й бузка. Божичко, как хубаво ухаеха бебетата. Отново се запитах на каква ли възраст изчезваше тази сладка бебешка миризма. Може би никога няма да разбера, помислих си.

— Реших да не те будя — каза Мелиса и взе Анджелина обратно. — Ти спа като труп.

— Съжалявам — казах.

— По едно време се надигна от леглото и извика: Ето го, идва!… Много странно.

— Сънувах, че Джетър Хойт пътува насам.

— Да се надяваме, че сънят ти не е бил пророчески — поклати глава Мелиса и отново насочи вниманието си към Анджелина.

Повлякох крака към прозореца и разтворих завесите.

— Още е тук — каза Мелиса. Полицаят наистина беше там. Имах смътен спомен за него от предишната нощ. — Има още един в уличката зад ъгъла.

— Шегуваш се!

— Ще ми се да се шегувах. Видях го тази сутрин, когато изнасях боклука. Симпатичен мъж на име Моралес.

— Хм…

— Чудех се — каза тя, — тъй като ще се задържиш вкъщи известно време, дали не бих могла да помоля теб да изхвърляш боклука.

— Разбира се.

— Мога да ти намеря още работа — каза. — Знам, че не си свикнал да имаш свободно време.

— Вярно е.

— А и не искам просто да се мотаеш около мен и да ме изнервяш — допълни тя.

— Никога не съм оставал без работа — казах. — Просто не знам какво трябва да правя.

— Като начало започни да си търсиш друга. Отворила съм вестника на страницата с обяви за работа. Кой знае, може пък веднага да си намериш нещо друго. Няма нужда да ти казвам, че това трябва да стане много бързо.

— Кой знае… — обадих се аз като ехо.

— Ако се наложи да се преместим, ще се преместим — каза Мелиса и започна да подрусва Анджелина на коляното си, докато тя се заливаше от смях.

Погледнах ги и усетих как очите ми се насълзяват. Извърнах глава встрани.

 

 

Наблюдавах ги, докато хапвах овесена каша за закуска. Забелязах, че Мелиса не бе предприела почти нищо във връзка с предаването на дъщеря ни, макар че имахме само четири дни на разположение. Не изпразваше чекмеджета, не опаковаше кашони. Държеше се така, сякаш отричаше неизбежното, сякаш не възнамеряваше да се разделя с Анджелина. Също като мен.

Полицейски коли пред къщата ни и зад ъгъла, в началото на задънена улица. Нямаше никакъв начин да се промъкнем незабелязано покрай тях, дори да имахме намерение да го правим. А и къде можехме да отидем? Нима бихме могли да живеем с бебето в колата и непрекъснато да се озъртаме през рамо?

Най-предсказуемо би било да отидем или в ранчото на моите родители, или при нейната майка в Сиатъл, или при баща й във Финикс.

И точно защото тези места бяха най-предсказуеми, властите щяха да започнат да ни търсят първо там.

Не се сещах за друго възможно убежище. Можехме да опитаме да живеем в колата, пътувайки, но с оскъдните си спестявания нямаше да стигнем далеч. Щяха да минат седмици, преди да получа парите от обезщетението, неизползвания отпуск и болничните. А дотогава, ако решахме да избягаме, шерифът щеше да проследи чека, където и да се намирахме. Лимитът по кредитните ни карти нямаше да ни стигне за дълго, а други доходи нямахме.

Нямаше начин да продадем къщата и да използваме парите, за да избягаме, защото това щеше да отнеме месеци, съдейки по състоянието на бизнеса с недвижими имоти в Денвър. Бих могъл да взема по няколко хиляди за джипа и за колата на Мелиса, но тогава с какво превозно средство щяхме да избягаме?

Всички възможни варианти се оказваха неподходящи. Изпитах непреодолимо желание да се кача в колата, да оставя още една петдесетачка на дружелюбния барман в „Шелби“ и да започна отначало. Прекарах остатъка от деня в подреждане на гаража и тавана, предимно за да не се пречкам в краката на Мелиса. Ровичках за неща, които бихме могли да продадем, ако се наложеше. Наглеждах спящата Анджелина, когато Мелиса отскочи да напазарува от „Кинг Супърс“. Докладва ми, че на излизане попитала полицая пред къщата ни — описа го като много приятен човек — дали възнамерява да я следва дотам и обратно. Той отвърнал, че имат заповед да ни последват само ако и тримата се качим в колата; само ако се усъмнят, че възнамеряваме да избягаме от дома си заедно с Анджелина.

— Представяш ли си? — каза тя и поклати глава.

След вечеря телефонът звънна и аз побързах да го вдигна, защото Мелиса преобличаше Анджелина във всекидневната.

— Чичо Джетър е. Изгубих доста време, докато открия този клуб „Апалуза“.

Сякаш ток ме удари, от глава до пети.

— Ти си тук?

— Пристигнах по обяд. Намерих къде да отседна. Дремнах малко. Вече е тъмно и смятам да се захващам за работа. Дявол да го вземе, Денвър направо ме уплаши с размерите си. Помня го като славно каубойско градче, а днес за малко да се изгубя по улиците. Колко души живеят в него сега?

— Два милиона и четиристотин хиляди.

Той замълча.

— Това е два пъти повече от населението на цяла Монтана — каза.

— Да.

— Откъде изникнаха всичките тези хора?

— Отвсякъде — казах. — Ти къде си в момента?

— В един долнопробен хотел на „Уест Колфакс“. Поне тази част на града не се е променила много. Наоколо пак се навъртат проститутки, но не помня да съм видял бял човек, откак съм пристигнал. Все едно съм на някоя шибана улица в Тихуана.

Не знаех какво да кажа.

— Звъннах на Коуди, но той не вдигна, затова се обаждам на теб. Тази нощ отивам в клуба.

— Джетър, моля те, не!

— Ти какво, тревожиш се за хонорара ми, понеже Брайън вече е мъртъв? Недей. Правя го за вас, момчета, и заради малкото ти момиченце. Приеми го като услуга.

— Чакай, не прави нищо, докато не дойда…

Той затвори.

Грабнах якето си от закачалката.

— Къде отиваш, Джак? — попита Мелиса.

— Едва ли искаш да знаеш — казах. — Току-що ми звънна Джетър Хойт.

Нямаше нужда да казвам повече. Тя отмести поглед встрани. Запитах се дали и тя се бе почувствала омърсена и уплашена до смърт като мен.

 

 

Двигателят на полицейската кола изръмжа веднага щом се качих в джипа, още преди да затворя вратата. Затворих очи и застинах. Ако ме последваше до „Зуни стрийт“…

Слязох от колата, хлопнах вратата и прекосих улицата. Полицаят бе млад, гладко избръснат, с кестенява коса и правилен нос. Докато крачех към него, ме наблюдаваше с добре трениран полицейски поглед — хладен и втренчен. Направих му знак да свали прозореца си. Видях го как каза нещо по радиостанцията си — вероятно уведомяваше колегата си зад ъгъла, че съм там — а после свали прозореца наполовина.

— Здравейте, помощник-шериф — казах.

— Не се приближавайте повече — каза той.

Спрях, вдигнах ръце и му показах дланите си.

— Не съм опасен.

Той кимна.

— Как се казвате? — попитах.

— Сандърс. Били Сандърс.

— А колегата ви зад ъгъла се казва Моралес, нали така? С вас може и да се сприятелим, момчета, след като прекарваме толкова време заедно.

Той се усмихна.

— Съпругата ви вече познава Гари Моралес.

— Виж какво — казах. — Отивам към центъра да пийна няколко бири, като снощи. Чудех се дали не би искал да дойдеш с мен?

— Какво?

— Защо да висиш тук цяла нощ? Ще отидем с моята кола, а така ще можеш не само да ме наблюдаваш, но и да пиеш няколко бири. Предлагам ти го, защото мразя да пия сам. Какво ще кажеш?

Той се ухили.

— Звучи доста добре, но не бива да напускам поста си, докато не дойдат да ме сменят.

— Дотогава ще сме се върнали — казах.

Той се замисли, но после поклати глава.

— Не, не мога.

— Сигурен ли си? Аз черпя.

Той отново поклати глава.

— Може би утре вечер?

— Може би — засмя се той.

— Отивам в „Шелби“. Знаеш ли го?

— Добре. Благодаря, че ме уведоми.

— Намира се на 18-а улица.

— Знам къде е.

— Може да се видим там по-късно. А ако пийна повечко, може да ме докараш обратно.

Той се засмя.

— Съвсем отскоро дежуря тук, но смея да твърдя, че вие двамата сте най-милите хора, които някога съм наблюдавал. Толкова мили, че чак ми се струвате подозрителни, честно казано.

— Съжалявам.

Прозорецът се вдигна обратно.

Обърнах се, върнах се до колата си и бавно излязох от алеята. Наблюдавах го в огледалото за обратно виждане. Ако решеше да ме последва, просто щях да отида до „Шелби“ и да прочета за Джетър в утрешния брой на „Роки Маунтин Нюз“. Но, както и очаквах, полицейската кола не помръдна от мястото си. Човекът не искаше да приключи смяната си в нощен бар, изправен пред вероятността да ме вози пиян до дома ми; освен това знаеше, че щом Мелиса и Анджелина не бяха с мен, нямаше смисъл да ме следи.