Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (8)

8.

Петък, 9 ноември

Шестнадесет дни до края

Минаха три дни. По вестниците не се появи нищо за Луис. Нямах представа дали е жив, или мъртъв. Нямаше посещения от полицията, нямаше обаждания от Гарет или Джон Морланд. Бих искал да кажа, че всеки изминал ден ми носеше все по-голямо облекчение, но изобщо не беше така. Точно обратното, напрежението ми се трупаше — очаквах следващата атака и се питах дали този път куршумите няма да са истински. Но нито за миг не се съмнявах, че атаката може да ни се размине.

Жените имат по-силен усет от мъжете за чувствата и подбудите в действията на другите човешки същества, но мъжете инстинктивно разбират кога са във война. Онова, което ме шокира обаче, бе лекотата, с която скочих от брега в мътната вода.

 

 

В петък отидох в кабинета си много рано, за да наваксам пропуснатата работа. Не бях единственият човек в службата въпреки ранния час. Джим Дуган, началник на кметския кабинет, подмина отворената ми врата, но се върна и надникна вътре.

Махнах му за поздрав.

— Чакай да си налея чаша кафе — каза той и продължи надолу по коридора.

Усмихнах се. Дуган не можеше дори да помаха в отговор, преди да е пил кафе.

Дуган беше чудат човек — изглеждаше точно като името си. Петдесет и няколко годишен, ирландец, пълничък, червендалест, с рижа, късо подстригана коса, изпъстрена с посребрени кичури. Грубоват тип, коренно различен от кмета, който беше млад, слаб, представителен — красив дори — и зареден с такава енергия, че човек очакваше искрите на ентусиазма му да подпалят хартията в кошчето за боклук. Но Дуган бе ценен кадър. Някой трябваше да плаши подлизурковците и да държи настрана групите по интереси, които се опитваха да се домогнат до ценното кметско време. Някой трябваше да се намесва и да оправя нещата извън общественото полезрение. Когато някой твърдеше, че Халадей му е обещал нещо, Дуган се срещаше с този някой и поясняваше, че кметът не е обещавал нищо, а просто е бил уведомен за проблема. Винаги съм изпитвал симпатия към Дуган. Около него нямаше нищо скрито-покрито. Напомняше ми за мъжете в Монтана — прекупвачите на добитък, които, ако успееха да те надхитрят, прехвърляха ръка през рамото ти и предлагаха да те почерпят една бира.

Очевидно Халадей провеждаше ежемесечната си работна закуска с генералния директор на нашия клон, Х. Р. (Таб) Джоунс. Преди назначаването му на този пост Джоунс бе работил като ръководител на предизборния щаб на кмета и главен организатор на дарителската кампания за набиране на средства. Джоунс бе висок, гръмогласен, комбинативен и — съдейки по думите на дългогодишни служители — не толкова непоносим като предишните президенти. Джоунс идваше от банковата сфера и нямаше опит в рекламата на туризма, но това изобщо не го притесняваше. На съвещанията с подчинените си подхвърляше високопарни думички и изтъркани фрази като „метрически“, „квалификационна рамка“, „парадигма“, „мироглед“, но често ги употребяваше погрешно. Подтикваше ни да „разширяваме хоризонтите“ и „да мислим нестандартно“. Зад бюрото му имаше изобилие от мотивационни бестселъри на бизнес тематика, които изглеждаха неразлиствани.

Дуган най-после се върна с чаша кафе в ръка, влезе в кабинета ми и затвори вратата зад гърба си. За пръв път го правеше. Аз вдигнах поглед към него и се облегнах на стола си. Усетих силната миризма на афтършейва му.

Той поклати глава и присви устни, сякаш възнамеряваше да ми каже нещо неприятно.

— Брайън Ийстман? — изтърси той, без да увърта. — Не е добра идея.

И излезе, преди да съм успял да го попитам как е разбрал толкова бързо, или по-важното — как е разбрал кметът.

 

 

Малко по-късно в кабинета ми нахълта Линда и попита:

— Какво толкова си направил, за бога, та да вбесиш кмета?

— Какво имаш предвид?

Кметът Халадей разпитвал за мен. Таб Джоунс й го казал.

— Попитал дали си компетентен служител, или просто въздух под налягане — каза Линда. — Кметът попитал дали е възможно да създадеш някакви проблеми. Таб каза, че те защитил, теб и отдела ни, но аз мисля, че дрънка глупости. Според мен… — и тя с изумителна точност имитира най-строгия глас на Джоунс — е бил много изненадан и разтревожен и е уверил кмета, че ще проучи нещата. — После продължи с нормалния си глас: — Имам предвид, че дните ти най-вероятно са преброени. Което ме връща обратно към първия ми въпрос: Какво толкова си направил, за бога, та да вбесиш кмета?

Внезапно изстинах. Отчаяно се нуждаех от тази работа.

— Нищо не съм направил на кмета — отвърнах. — Но е възможно Джон Морланд да му е казал нещо. — Зачудих се дали Гарет е казал на баща си за случилото се в понеделник вечер. Или е измислил някаква история за това как е дошъл да види Анджелина, но е бил нападнат от някакъв луд, който е пребил приятеля му до смърт. Дали познанството ми с Коуди, опозорения полицай, или с Брайън, който бе имал приятелство с кмета, преди той да стане кмет, бе събудило този внезапен интерес към мен? Настъпваше ли Брайън нечий мазол със своите проучвания? Или за всичко бе виновен съдия Морланд?

И тогава осъзнах, че на Морланд не му трябваха нито куршуми, нито пушки за пейнтбол, за да атакува. Една закуска с кмета вършеше същата работа.

— Не се забърквай в глупости — каза Линда и ме изгледа изпод вдигнати вежди. — Не мога да си позволя да те загубя точно сега. Не съм сигурна дали бюджетът ни ще позволи да ти наемем заместник. Но дори и да успеем, това може да отнеме месеци. А ние не разполагаме с месеци. Сезонът на рекламните презентации чука на вратата.

— Ще се постарая — казах. — Както винаги.

Тя кимна в знак на съгласие, но погледът й остана непроменен. Погледът на собственик на състезателен кон, преценяващ обещаващо жребче, което внезапно се е оказало куцо.

 

 

Полетът ми за Берлин бе само след два дни, в неделя, с пристигане в Тегал в понеделник, 7:05 сутринта. Куфарът ми стоеше в спалнята почти готов, дипломатическата ми чанта тежеше от лаптопа, списъци с потенциални клиенти, визитни картички, рекламни брошури и шест кутийки бира „Корс“ за Малкълм Харис, който я обожаваше. Щях да отсъствам една седмица, до следващата събота. Трябва да призная, че в съзнанието си вече пътувах към летището.

Опитах се да убедя Мелиса да вземе Анджелина и да замине при майка си в Сиатъл, но тя категорично отказа. Мелиса все още преживяваше развода на родителите си и не харесваше новия съпруг на майка си. И въпреки обстоятелствата, не искаше да среща майка си „с протегната за милостиня ръка“, както тя се изрази.

 

 

Коуди остана вкъщи. Нощем спеше на дивана, а денем гледаше телевизия и помагаше в домакинството. Справяше се много по-добре от мен с поправянето на разни неща, а освен това разполагаше с много свободно време. Повдигна няколко увиснали врати, оправи теча в тоалетната и боядиса кухнята. Мелиса каза, че спирал за почивка само за да следи репортажите от процеса срещу Коутс по телевизията или да изпуши цигара на верандата. Споделил с нея, че не може да си спомни какво е казал на Луис онази нощ, но имал чувството, че го е „спукал от бой“. Попита ни дали може да поживее с нас, докато на репортерите им омръзне да дебнат около къщата му и си тръгнат. Съгласихме се. Мелиса оценяваше помощта и компанията му, а на мен ми харесваше идеята Коуди да е наблизо — заедно с цялото си въоръжение, квалификация и агресия — в случай че момчетата отново решаха да ни погостуват.