Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (7)

7.

Също като пролетните виелици в Роки Маунтинс, снежните бури през късната есен притежават една особена, всемогъща ярост, която те кара да изпълзиш от ежедневието си, да се огледаш наоколо и да си кажеш: „Имаме ли достатъчно храна в къщата?“.

Но онази нощ, когато Коуди се появи на прага ни пиян и подгизнал в кръв, снегът не успя да отклони вниманието ни навън, а го върна назад към проблемите, далеч от краткотрайната ни надежда.

Брайън седеше на пътническата седалка в джипа ми, докато бавно обикаляхме квартала и се оглеждахме за хлапето и автомобила от описанието на Коуди. Снегът се сипеше на вертикални вълни от едри снежинки с размерите на чипове за покер. Плътната снежна пелена заглушаваше външните шумове и смекчаваше светлината от уличните лампи. Все още не бе достатъчно студено и снегът нямаше да се задържи дълго, но валеше толкова силно и толкова бързо, че не успяваше да се стопи. Бели пухкави топки затрупваха тавана на автомобила, а чистачките едва насмогваха.

В квартала светеха само няколко прозореца зад плътно спуснати завеси, както и три-четири лампи на верандите пред къщите. Едрите снежинки, които хвърчаха във въздуха като нощни пеперуди, внезапно изчезнаха и кварталът потъна в мрак.

— О! — възкликна Брайън. — Какво стана?

— Електричеството угасна — казах. — Може виелицата да е скъсала някой електропровод.

— Чудесно! Изненадите се сипят една след друга.

— Господи! — възкликнах. — Какво каза Коуди, преди да изгуби съзнание?

— Доколкото разбрах, едва не ударил някаква кола, която се движела по улицата без светлини — отвърна Брайън, — а после познал шофьора и го последвал.

— Каза ли къде? — отчаяно попитах аз. Не виждах никакви непознати коли, нито по тротоарите, нито по алеите на съседите ми. Освен това всичките имаха по една педя сняг отгоре си и в тъмното едва успявах да различа моделите.

— Говореше доста несвързано — каза Брайън. — Доколкото разбрах, пресякъл пътя на колата. Момчетата изскочили навън и се опитали да избягат, но той успял да настигне едното. Но Коуди изобщо не беше на себе си и е напълно възможно да е имал халюцинации.

— Онази кръв по дрехите му не беше халюцинация — казах.

— Но ние не знаем дали се е случило тук, това имам предвид. Продължавам да смятам, че трябва да извикаме ченгетата и да оставим тях да търсят момчето и колата.

— И да арестуват Коуди — казах.

— Може би той трябва да бъде арестуван.

— Чу какво каза Мелиса.

Брайън въздъхна.

— Че щом не сме извикали полиция, вече сме нарушили закона?

— Не съм сигурен — казах.

— Но знаем, че трябва да го направим.

— Предполагам, че е така.

— Но няма да го направим, така ли?

— Не.

 

 

В края на нашата улица завих наляво по следващата пресечка и подминах тъмна улична лампа. В мрака, насред виелицата, моят собствен квартал ми изглеждаше непознат. Обзе ме същото странно чувство като в неделя, когато съдия Морланд се появи в дома ми и някак си го превърна в непознато и неуютно място.

— Ето — каза Брайън и посочи към предното стъкло.

Малко по-нагоре по улицата се виждаше колата на Гарет, паркирана несръчно, с едната предна гума върху тротоара. Фаровете на джипа ми осветиха празното купе и аз бавно продължих нататък.

— Не видях никого вътре — каза Брайън. — Къде може да са отишли?

— Коуди каза, че единият избягал. Но къде е другият?

Не исках да спирам на улицата и да насочвам фаровете си срещу колата на Гарет, в случай че съседите надничаха през прозорците. Аз нямаше да ги видя в тъмното, но те биха могли да разпознаят мен или джипа ми. Зачудих се дали някой бе забелязал хамъра — У3 бе модел, който трудно се сливаше с обстановката — и извикал полиция. Но електрическата компания със сигурност бе уведомена за аварията.

В края на улицата направих обратен завой.

— Не карай бързо — обади се Брайън. — Оглеждам се.

— Ето го — казах аз и посочих през прозореца.

— Къде?

— Там…

Купчината дрехи лежеше на моравата пред непозната къща, на около три метра от тротоара. Голяма купчина дрехи, тъмна на цвят, покрита с тънък слой сняг. Успях да я зърна съвсем за кратко, но ми се стори, че видях окървавено лице с тънки мустаци. На моравата имаше табела с логото на местна агенция за недвижими имоти и надпис: „Продава се“. Къщата наистина изглеждаше необитаема.

— Луис — казах. — Не Гарет, а Луис.

— Господи… мили боже! — изпъшка Брайън и ме стисна за лакътя. — Какво ще правим?

— Не съм сигурен.

— Мъртъв ли е? Ако не е, съвсем скоро ще замръзне до смърт.

— Знам.

— А къде е Гарет?

Огледах се и поклатих глава.

— Трябва да паркирам. Имам нужда да помисля.

— Божичко! — изпъшка Брайън. — Ако оправят аварията… ако ченгетата се появят… ако Гарет се върне…

— Да, знам!

Стигнах до другия край на улицата, направих обратен завой — отново — паркирах до бордюра и угасих двигателя и фаровете. Хамърът на Гарет бе от другата страна на улицата, петдесетина метра по-нагоре. Луис не помръдваше. Изглеждаше като тъмно петно от сажди върху белия сняг. Изчаках очите ми да свикнат с тъмнината и успях да различа стъпки в снега, които тръгваха от шофьорската врата и потъваха в мрака нагоре по улицата. Натам бе избягал Гарет.

— Ами ако все още е жив? — тревожно попита Брайън и кимна към Луис.

Щеше ми се да можех да изпитам поне малко съчувствие, но единственото, което знаех за Луис, бе стореното от него в банята у дома и нападението с пушката за пейнтбол. Освен това го свързвах с момчето, което искаше да отнеме бебето ни. Дори мисълта за него ме изпълваше с гняв. В благоденстващ град като Денвър, със силно развита икономика и куп възможности за работа, Луис бе избрал да членува в престъпна улична банда, която печелеше пари от търговия с наркотици. И точно в този момент нямах нищо против да изчезне. Беше ми все едно дали ще умре. Но можех ли просто да стоя безучастно и да го гледам как умира?

Да, можех.

Но не исках да въвличам Коуди в още по-големи неприятности.

Тъкмо посягах към дръжката на вратата, когато в далечината проблесна светлина. Ръката ми застина във въздуха. Снежинките се оцветиха в жълто и заприличаха на падащи искри. Фарове. Идваше кола.

— Залегни — казах аз и двамата едновременно се снишихме на седалките си.

— Майчице мила — прошепна Брайън. — Какво ще кажем, ако са ченгетата?

— Ако не ни видят, няма да се наложи да казваме каквото и да било — отвърнах.

— Целият град ме познава, Джак — каза Брайън. — Имам много приятели и много врагове. Ако ченгетата ме спипат тук, това няма начин да не се появи по вестниците.

— Знам. Не забравяй за кого работя аз.

— Да, но…

— Но какво? — изръмжах аз. — Ти си по-важен? Ти имаш повече пари?

— Честно казано, да, и на двата ти въпроса — отвърна той. — Но освен това няма да съм в състояние да помагам на теб и Мелиса.

Добър коз, помислих си.

Държах главата си достатъчно високо, за да виждам през процепа между горната част на волана и таблото. Внезапно ми хрумна, че джипът ми може да е единственият автомобил на улицата, който не е покрит със сняг, и това би изглеждало подозрително. Валеше още по-силно. Снежинките залепваха за стъклото и започваха да се трупат по покрива. Но въпреки това разликата с останалите коли бе очевидна.

Приближаващата се кола влезе в полезрението ми и спря зад хамъра с включени фарове. Стар модел седан, ниско окачване, четири врати — определено не полицейска кола. От онзи модел натруфени класически американски автомобили, които гангстерите харесваха. Три врати се отвориха едновременно и лампичката в купето светна. Гарет седеше на пътническото място отпред. Шофьорът и човекът от задната седалка бяха едри, мургави мъже с испански черти. Носеха развързани кубинки и дрехи в най-големия възможен размер.

— Гарет и гангстерите — прошепнах аз. — Връщат се за Луис.

— Виждат ли ни?

— Все още не.

Пистолетът лежеше на седалката до бедрото ми и аз заопипвах тапицерията, докато открия гладката му дървена дръжка. Открехнах леко прозореца, за да чувам какво си говорят.

Шофьорът и Гарет изтичаха до Луис и му извикаха да става.

— Мамка му, човече, ставай… — каза шофьорът и подритна Луис с ботуша си. — Ставай, братле, чуваш ли…

Гангстерът от задната седалка стоеше до колата и бдително се оглеждаше. Държеше ръцете си в джобовете и аз инстинктивно си помислих, че носи пистолет. Поне един. Той огледа улицата и в двете посоки, в това число и нашата кола. Безизразното му лице приличаше на кръгла тава за пай с тънка козя брадичка и натежали клепачи.

Гарет и шофьорът изправиха Луис на крака, прехвърлиха ръцете му през раменете си и го повлякоха към колата. Стори ми се, че Луис правеше опити да движи краката си сам, но не бях съвсем сигурен. Главата му клюмаше на гърдите му, а когато го настаниха на задната седалка, видях кръвта по лицето и дрехите му на бледата светлина от лампичката в купето. Останах с впечатлението, че Луис е жив — все още.

Видях и лицето на Гарет — противно и разкривено от гняв. Каза нещо относно пушката за пейнтбол и мъжът от задната седалка отиде до моравата, намери я и я прибра в колата. Ясно, значи те са били.

— Добре — каза Гарет, хлопна задната врата и отстъпи встрани.

Шофьорът се настани зад волана, а другият гангстер зае мястото до него. Гарет се запъти към колата си с ключове в ръка.

И тъкмо когато посягаше към дръжката на вратата, той внезапно спря, обърна се в посока към нас и присви очи.

— О, не! — прошепнах.

— Какво?

— Мисля, че ни вижда. — Взех пистолета и го поставих в скута си. Внезапно осъзнах, че не мога да се сетя дали пистолетът е с единично или двойно действие. Почувствах се като кръгъл глупак. Трябваше ли да освободя ударника, или можех направо да натисна спусъка? По дяволите…

Седанът направи бавен завой в снега и потегли обратно по улицата в посоката, от която бе дошъл. Стоповете му изглеждаха розови в гъстата снежна пелена.

Гарет продължаваше да стои до вратата на хамъра си. Мозъкът му трескаво работеше. Погледна през рамо към отдалечаващата се кола, после отново към моята. Почувства се сам и несигурен. Представих си как изглеждаше моят джип — паркиран до бордюра, тъмен и лъскав, за разлика от затрупаните със сняг околни автомобили. Набивах се на очи като развяно знаме. Дали Гарет беше обърнал внимание каква марка кола карам? Дали бе забелязал джипа ми на алеята в двора ми?

Той тръгна към нас по средата на улицата, като каубой от Дивия Запад. Намираше се на двайсетина метра разстояние. С едната си ръка посегна да вземе нещо, затъкнато отзад на колана му, а с другата отвори капачето на мобилния си телефон и го притисна до ухото си. Светлината от екрана озари красивите черти на лицето му. Може би се обаждаше на приятелите си, за да ги накара да се върнат.

Освободих ударника на пистолета и завъртях цилиндъра. Беше зареден. Прицелваш се в най-едрата част от тялото — това помнех от лова на елени и лосове в Монтана — а ако се наложи, стреляш отново и отново.

Гарет вече се намираше на десет метра от нас, но забави ход и се наведе напред, за да огледа купето.

Точно в този момент уличните лампи примигнаха и светнаха. Прозорците и верандите на няколко къщи по улицата се обляха в светлина.

— Коледа е — прошепна Брайън. Очите ни бяха привикнали към тъмнината и осветлението ни се стори твърде ярко.

— Да. За нас — отвърнах аз, когато Гарет хукна обратно към хамъра си и отпраши надолу по улицата.

Брайън се изправи и пое дълбоко въздух. Сърцето ми блъскаше неудържимо в гърдите.

— Щеше ли да използваш това? — попита Брайън и кимна към пистолета.

— Да.

— Радвам се, че не се наложи — каза Брайън.

Аз обаче не бях толкова сигурен.

 

 

Пъхнах се под завивките и погледнах през прозореца на спалнята. Навън продължаваше да вали. Чувствах се изтощен. Бях изпил три таблетки адвил^[1], за да притъпя засилващото се главоболие. Брайън си тръгна веднага след като се прибрахме вкъщи. Каза, че силно се надява ръцете му да спрат да треперят, за да може да шофира. Коуди хъркаше на дивана в дневната. Мелиса бе събула обувките му и го беше завила с одеяло.

Постарах се да не я будя, но тя не спеше.

— Какво стана? — попита.

Разказах й всичко.

— Мразя го — каза тя по адрес на Луис, — но не пожелавам на никого да замръзне до смърт, макар да съм чела, че това е като да заспиш и повече никога да не се събудиш. Изобщо не е болезнено.

Не знаех какво да отговоря.

— Дали Гарет ще свърже Коуди с нас? — попита тя. — Дали знае, че Коуди ни е приятел? Ще обвини ли нас за случилото се?

— Не знам. Зависи дали Коуди им е казал нещо, или направо е започнал да млати Луис.

— Обзалагам се, че е казал нещо.

— Утре можем да го попитаме… ако изобщо помни.

— О, Джак, нещата стават от лоши по-лоши!

Кимнах, макар че тя не ме виждаше в тъмното. Мелиса се извъртя под завивките и сложи топлата си длан върху гърдите ми.

— Пак си се къпал — каза. — Защо?

— Чувствах се мръсен.

— Колко е часът?

— Почти три.

— Утре ще ходиш ли на работа?

— Налага се.

Тя отпусна глава на рамото ми. Косата й ухаеше на хубаво.

— Така ми се иска да можеше да си останеш у дома. Бихме могли да си направим снежен ден, семейно.

— Плюс Коуди — припомних й.

— Плюс Коуди — повтори тя и се засмя.

Погледнах през прозореца. Вече валеше доста по-слабо.

— Можем просто да останем у дома и да си бъдем семейство — повтори тя.

Целунах я по устните. Тя ми отвърна, но бързо се отдръпна.

— Не — каза. — Не сега. Искам само да ме прегърнеш, нищо повече.

Прегърнах я.

От бебефона се чуваше как Анджелина се върти и приплаква насън. Мелиса се измъкна от ръката ми и спусна босите си крака на пода.

— Какво?

— Сънува кошмар — каза тя и навлече халата си. — Случва й се непрекъснато, откак Морланд дойде да я види в неделя. Не знам дали усеща нещо от мен, или има друга причина. Ще я взема при нас.

Мелиса излезе, а Анджелина изскимтя и сърцето ми се сви от мъка. Чух как креватчето изскърца, когато Мелиса я взе на ръце и започна да й гука.

— Искам да спи при нас известно време — прошепна Мелиса, когато се върна в спалнята. Отдръпнах се встрани и тя положи Анджелина помежду ни. Бебето още спеше. На бледата светлина от прозореца изглеждаше спокойна и доволна. Имаше разкошни дълги мигли, а нежната й розова устичка се усмихваше. Дъхът й ухаеше на сладост. Погалих пухкавата й бузка с върховете на пръстите си. Толкова мекичка. И толкова мъничка.

— Внимавай да не я смачкаш в съня си — каза Мелиса.

И аз се страхувах от това, затова се отдръпнах по-далеч от нея.

— Имаме три седмици — каза тя. — А ти ще отсъстваш през едната от тях.

— Няма да е цяла седмица — отвърнах. — Ще се върна веднага след срещата с Малкълм Харис.

— И все пак…

— Обнадежден съм — казах — след разкритията, които сте направили с Брайън. В крайна сметка съдията и синът му не са чак толкова безупречни и могъщи.

— Говорих с Коуди по този въпрос, докато вас с Брайън ви нямаше — каза Мелиса. — Може просто да не е бил на себе си, но не се впечатли особено.

— Какво имаш предвид? — тревожно попитах аз.

— Казах му какво сме открили, но той просто поклати глава и каза: „Просто клюки, които няма да свършат никаква работа в съда“. — Тя се опита да имитира саркастичната му интонация.

— Но ние сме едва в началото — казах. — Тепърва ще търсим доказателства.

— А ако не успеем? — попита тя. — Слуховете са евтина стока. Съвсем различно е, когато се опиташ да ги докажеш.

— Няма да се наложи да доказваме, че родителите и съпругата на Морланд са загинали при загадъчни обстоятелства — отвърнах.

— Но това наистина е нищо. Съдията никога не е бил обвиняван или дори подозиран в каквото и да било престъпление, доколкото ни е известно. А Гарет е просто един раздразнителен младеж. Какво толкова странно има в това?

— Коуди ли каза така? — попитах аз и усетих, че започвам да се ядосвам.

— Не — отвърна тя. — Аз си го мисля. Но той е прав. Ние разполагаме единствено с купчина слухове. Не можем да се изправим срещу влиятелен съдия и сина му, въоръжени с шепа клюки. Някак си трябва да успеем да докажем нещо… каквото и да било.

Минутите се нижеха една след друга. Колкото повече разсъждавах върху думите й, толкова по-ясно съзнавах, че тя е права. Последните ми частици надежда се изнизаха от спалнята като засрамени.

— Няма смисъл да наемаме адвокат и да стигаме до съд — казах. — Може да открием нещо за тях, но Гарет вече има опит за убийство срещу нас.

Тя въздъхна.

— Да се надяваме, че Брайън ще успее да открие нещо по-солидно. Той каза, че ще се разрови още по-дълбоко.

Сякаш изобщо не ме слушаше.

— Аз бих могла да проуча училищните инциденти, но в момента разполагаме само с това, което един възпитател е чул от друг. Ако аз бях съдия, изобщо нямаше да ни изслушам.

— Трябваше да застрелям този кучи син — казах.

— Джак, не говори така. Ако го беше застрелял, щеше да влезеш в затвора. Това бебе има нужда от баща, а аз имам нужда от съпруг.

И все пак…

 

 

— Хрумна ми странна мисъл — каза Мелиса след известно време. — Луис е бил нечие бебе. Гарет също е бил бебе някога.

— Наистина странна мисъл — отвърнах.

— Джак, обичам те — каза тя.

— И аз те обичам.

— Какво ще стане оттук нататък?

— Не знам.

— Трябва да браним това дете — каза тя.

— Да.

— Ти прояви смелост тази вечер.

Хареса ми да го чуя, защото никога не съм се смятал за особено смел. Исках тя да ме мисли за решителен мъж и се зарекох никога да не й давам повод да промени мнението си. Никога до този момент не се бях замислял за тези неща, макар че всеки човек — според мен — се е питал какво би направил, ако опре до дилемата „битка или бягство“.

— Ще ви оставя на спокойствие — казах аз и се измъкнах от леглото. — Все още съм твърде напрегнат и не мога да заспя. Ще се старая да не вдигам шум, като се върна.

Мелиса вече заспиваше, преметнала нежно ръка върху Анджелина. На вратата се спрях и отново ги погледнах, заслушан в равномерното им дишане. Съпругата ми и дъщеря ми, в моето легло.

 

 

Включих телевизора, без да паля лампите в дневната. Пуснах го направо от копчето, тъй като вече нямахме дистанционно. Беше настроен на CNN. Нямах нито сили, нито желание да сменям канали от копчетата на телевизора, затова седнах на стола и се загледах. Бледосинята светлина трепкаше върху Коуди, свит под одеялото на дивана. От време на време се стрясках от гръмовните му газове или чудовищното му хъркане. Усещах миризмата на стар бърбън, която сякаш извираше изпод кожата му. Яркият контраст между него и Анджелина ме накара да се усмихна и да се запитам как възрастта успяваше да влоши миризмите на хората толкова драстично.

На екрана, над рамото на говорителя, имаше снимка на Обри Коутс и надпис „Чудовището от Пустинния каньон“. Включиха местна кореспондентка на име Ерин някоя-си, заснета пред съдебната палата няколко часа по-рано, тъкмо когато започваше да вали сняг.

— Делото срещу Обри Коутс понесе сериозен удар днес в денвърската съдебна зала — каза привлекателната тъмнокоса дама, — когато…

Слушах я с половин ухо. Показаха как Коуди излиза гневен от залата и ръмжи срещу камерата. Не се стърпях и хвърлих поглед към широките рамене под одеялото.

Репортажът завърши с думите:

— Обзалагам се на цяла торба понички, че ако обвинението не разполага със силен коз в ръкава си, Одри Коутс ще си тръгне свободен. А сега обратно към студиото… Андерсън?

— Това бе записано малко по-рано тази вечер — каза Андерсън. — Между другото, Ерин, нямам нищо против торба глазирани понички.

— Кучият му син… — изръмжа Коуди насън и се размърда неспокойно.