Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (5)

5.

Понеделник, 5 ноември

Двадесет дни до края

В понеделник сутринта Анджелина ни събуди много рано, но по най-приятния възможен начин.

— Чуй я — казах. — Тя пее.

— Не е точно песен — отвърна Мелиса. — Просто е щастлива.

Лежахме и слушахме как Анджелина гука и произнася безсмислени думички. Лицето на Мелиса, заслушана в звуците от детската стая, бе въплъщение на моментно безоблачно спокойствие.

— Успя ли да поспиш? — попитах.

— Не много — отвърна тя.

— Аз също.

 

 

Съдебната зала на Джон Морланд бе просторно помещение, облицовано в светло дърво. Приглушеното осветление създаваше атмосфера на сериозно благоприличие. Влязох в претъпканата зала и открих свободно място на предпоследната редица тъкмо навреме, за да видя как полицай Коуди Хойт заема свидетелската скамейка. Огромни избледнели фрески, изобразяващи историята на Колорадо — златотърсачи, железничари, Пайкс Пийк — опасваха стените още от епохата на Голямата депресия. Сцените ме подсетиха за Колорадската златна треска, която се наблюдаваше и сред последната вълна заселници — в това число и аз самият — пристигащи тук не заради културата или заради семейни взаимоотношения, а заради възможностите на големия град.

Акустиката в помещението беше изумителна. Въпреки размерите на залата и броя на зрителите, аз ясно чувах приглушеното потракване от клавиатурата на съдебния докладчик, настанен на бюро до свидетелската скамейка, шумоленето на хартия от записките на помощник-прокурора и тежкото дишане на ответника Обри Коутс, четиридесет и три годишен, обвинен за отвличането, изнасилването и убийството на петгодишната Кортни Уингейт, безследно изчезнала от детска площадка в Пустинния каньон, където Коутс работел като домакин на къмпинг. Лагерът се намираше в природен резерват и поради тази причина делото се гледаше във федерален съд.

Въпреки че бях прекарал известно време в съдебните зали в Билингс като журналист — отразявах нашумелия процес около двамата братя индианци от племето кроу и техните пристрастени към метамфетамин приятелки, отдали се на едноседмична престъпна фиеста между Южна Монтана и Северен Уайоминг и убили едно фермерско семейство по пътя си — залата на съдия Морланд излъчваше някаква делова ефективност, която може би се дължеше на безкомпромисния му, лишен от всякакви сантименти метод на работа. Той не повишаваше тон, не жестикулираше, но заговореше ли, всички слушаха със затаен дъх. Харизматичен човек, който изцяло владееше положението. Не можех да откъсна очи от него, така както човек не може да отдели поглед от велик актьор — Дензъл Уошингтън, да речем — дори когато той не говори и е извън фокуса на камерата. Но аз не бях единственият поразен. Ако Морланд вдигнеше вежда, докато адвокат задаваше въпрос, на същия този адвокат му призляваше, а опонентът му започваше да се държи самодоволно. Аз, разбира се, го наблюдавах с цел да разбера нещо повече за него, да проумея що за човек е, да открия някоя слабост. Съдията не даваше признаци, че ме е видял да влизам в залата. Аз все още кипях след събитията от предишната вечер. В стомаха ми се надигаше черна топка от ужас, която сякаш притискаше дробовете ми и ми пречеше да дишам.

Открих свободна седалка до едра тъмнокожа жена с топчесто лице, облечена в рокля на цветя, която не изглеждаше свързана със страните по делото. Огледах съдебната зала. Полицаи, репортери от местните новинарски канали, много наблюдатели, привлечени от скандалното естество на самия процес, в това число — най-вероятно — и жената до мен. Стори ми се, че разпознах и тила на самия Обри Коутс, седнал на маса с лице към съдията.

— Това там е Чудовището — потвърди чернокожата ми съседка. Голата й шоколадова ръка излъчваше топлина, докато се притискаше в мен, а дъхът й миришеше на ментов бонбон и цигари. — От време на време се обръща и оглежда присъстващите, за да види кой е тук — прошепна тя. — Според мен се наслаждава на вниманието, защото е един много, много болен човек. Когато ме погледна, аз му отвърнах така… — Тя се облегна назад и ме прониза с присвити очи. — Този поглед обикновено кара хората да замръзват на мястото си. Но той само ми се усмихна.

Бях виждал снимки на Обри Коутс по вестниците, преди да го подстрижат и обръснат, естествено. Сега седеше прегърбен и дребен на стола си, облечен в затворническо яке, което висеше на раменете му. Над огромните му уши висяха кичури посивяла коса, а щом извърна глава, за да прошепне нещо на адвоката си, видях и профила му — ястребов нос, осеян с яркочервени капиляри, изпъкнали устни и остра брадичка. Когато се обърна назад, светлината от стенните лампи се отрази върху голото му теме като мотив от шахматна дъска. Замислих се за същността на злото, за това как понякога просто го виждаш и чувстваш.

— Виновен е — каза тя и кимна. — Убедена съм, че го е направил. И не само това, а много повече.

Протегнах ръка.

— Джак.

— Олив — отвърна тя и обви дланта ми с огромните си ръце. — Питай ме каквото искаш. Познавам всички в тази зала. Това е основното ми занимание — наблюдавам съдебни процеси.

— Познаваш ли адвоката на Коутс? — небрежно попитах аз, загледан в пълничкия мъж до обвиняемия.

Тя кимна и се ококори насреща ми.

— Най-добрият, Бертрам Людик. Не знам как този дребен червей може да си го позволи. Мисля си, че ако Чарлз Менсън бе наел Бърти Людик, щеше да ръга хора с вилици и до ден-днешен!

— Виж ти! — възкликнах.

— Стой и гледай — каза тя. После добави: — За щастие, съдия Морланд няма да позволи на Бърти да се развихри.

— Познавам онзи мъж — обадих се аз и кимнах към Коуди, който вървеше към свидетелската скамейка.

— Детектив Хойт — прошепна тя и се усмихна. — Този човек събужда у мен желание да си го взема вкъщи, да го прегърна и да му кажа, че всичко ще бъде наред.

— Защо? — сепнах се аз.

— Той е объркана душа — каза тя. — Погледни го. Много кадърен полицай, но объркана душа.

Най-обикновен махмурлук, помислих си аз.

Коуди носеше тъмносин костюм, който се набираше под мишниците му, бяла риза и строга, но избеляла червена вратовръзка. Изглеждаше едновременно официален и леко небрежен. Тътреше крака, докато вървеше, и рошеше косата си с пръсти. Когато седна на свидетелското място, огледа залата с отегчение, сякаш безмълвно казваше: Аз съм ченге. Просто ме оставете да си свърша работата. Кимнах му, но не съм сигурен дали ме видя.

— Напомням на свидетеля, че все още е под клетва — каза съдия Морланд.

— Разбирам, Ваша чест.

— Госпожице Блеър — обърна се съдията към заместник-прокурора, привлекателна червенокоса жена, потънала в разговор с прокурора зад масата на обвинението, — можете да продължите разпита на свидетеля.

— Благодаря, Ваша чест — каза тя и пристъпи към подиума с бележник в ръка. — Имам само още няколко въпроса.

Морланд махна нетърпеливо с ръка, подканяйки я да започва.

— Детектив Хойт — каза тя и разлисти бележника си, — на петъчното заседание казахте, че когато сте заловили обвиняемия на осми юни сутринта, миналото лято, той е унищожавал веществени доказателства…

 

 

Ето какво знаех за Обри Коутс, Чудовището от Пустинния каньон.

През последните десет години зачестили случаите на безследно изчезнали деца, докато почивали със семействата си в Маунтин Уест. Повечето от тях така и не били открити. Децата изчезвали от уединени места в Колорадо (Гранд Джънкшън, Пуебло, Тринидад), Юта (Уасач, Сейнт Джордж), Уайоминг (Рок Спрингс, Пайндейл). Момичета и момчета, всички на възраст под дванайсет. Почти всички родители споделили, че децата им изчезвали буквално за миг. Децата били виждани за последно на детски площадки, край потоци или на планински пътеки. И в следващия момент вече ги нямало. Изчезвали като дим.

Случва се често в планините. Всяко лято изчезват деца. Родителите си правят пикници и семейни срещи и някой внезапно осъзнава, че едно от децата не се е появило за вечеря. Някои се губят в гората, други падат в реката, трети се ядосват на брат или сестра и решават да „избягат“, а понякога просто се качват в погрешната кола. Повечето ги откриват. Спомням си как веднъж с баща ми се включихме в издирването на изчезнало малко момче близо до планински резерват на север от Хелена. За мен това си остана едно вълнуващо приключение. Яздихме коне през потоци и планински пътеки и викахме името „Джаръд!“ в продължение на два дни. Накрая го открихме — на километър разстояние от мястото, където бе изчезнал, и той разказа, че се загубил в гората и заспал на някаква поляна. Призна, че се криел от доброволния спасителен отряд, когато минавали покрай него, защото били непознати, а на него му било забранено да говори с непознати, дори ако го викат по име.

Ако човек се върне назад към тези случаи на изчезнали деца през годините, ще види закономерност, останала незабелязана от органите на властта, макар през цялото време да е била пред очите им. Но Коуди ми обясни, че те са несправедливо обвинявани за това. Децата изчезвали от четири щата в продължение на десет години. Единствената „закономерност“ бе фактът, че са изчезвали от къмпинги и запустели местности. Никакви визитни картички, никакви улики, никакви следи. Всичко се случваше в различни подведомствени области с различни полицейски управления. Случаите били разследвани без намесата на ФБР, защото връзката помежду им била открита доста по-късно. Никой от родителите не бил търсен за подкуп. Никой не направил самопризнание, никой не съобщил за заподозрян извършител. Никое от телата не било открито. Никога.

Обри Коутс, назначаван на временна работа като домакин на различни къмпинги, бил разпитван във връзка с четири отделни случая, защото караваната му била паркирана в районите, откъдето изчезвали децата. Коутс отговарял отзивчиво на всички зададени въпроси. В някои от случаите се включвал като доброволец в издирването на децата. Нямал криминално досие и името му не фигурирало в списъка на сексуалните престъпници. В администрацията на Националната горска служба и в четирите щата го познавали като чудат самотник с очукана каравана, отрупана с антени и сателитни чинии за телевизия и интернет, но бил считан за отговорен човек с опит. Всеки път, когато някой домакин се разболеел или излезел в отпуск, викали Коутс да го замести. Работата му включвала няколко прости задължения — да събира таксите за нощувка, да поддържа района в изряден вид, да оказва съдействие при настаняване и да следи дали лагеруващите напускат навреме къмпинга. За двайсет години работа като домакин на къмпинг, срещу него били заведени само две жалби. Дребни жалби — в единия случай родители усетили, че гледа децата им похотливо, а в другия някой го обвинил в грубост, защото ядосано отказал да излезе от караваната си (Какво толкова е правел там вътре?), когато семейство летовници имали нужда от помпа за гуми — подадени в два различни щата с интервал от шест години помежду си.

Коутс покривал следите си много добре. Три от изчезналите деца били отвлечени след завръщането на домакина титуляр, така че неговото име останало извън подозрение.

Но най-лошото, по думите на Коуди, бе това, че седемте деца преди Кортни Уингейт бяха условна бройка. Реално те биха могли да са както десет, така и двайсет или петдесет. За трите десетилетия, през които Коутс е бил извън наблюдение, на територията между Небраска и Калифорния са регистрирани над седемдесет случая на безследно изчезнали деца. И десетки повече в Западна Канада.

Защо само седем? Защото полицията открила в лаптопа на Обри Коутс снимки на седем от изчезналите деца. Ако е имало други — а Коуди смяташе, че Коутс е успял да унищожи голяма част от файловете, съхранявани на сървър в караваната, както и болшинството от тези в лаптопа — Коуди и компютърният специалист, назначен по делото, не са успели да ги намерят.

След първоначалното обвинение срещу Коутс за изчезването на всичките седем деца, повдигнато с надеждата да постигнат споразумение с него — по-малка присъда в замяна на признание за местонахождението на жертвите — федералният прокурор ударил на камък, защото Коутс твърдял, че е невинен, и не направил никакви самопризнания. Няколко месеца по-късно обвинението било съкратено до случая с Кортни Уингейт — последното изчезнало дете в Пустинния Каньон, където Коутс работел като заместник-домакин. В лаптопа му били открити няколко дигитални снимки на Кортни, а родителите й потвърдили, че Коутс се спотайвал около лагера им в нощта преди изчезването й.

Докато Коуди и прокурорът запознаваха журито със снимките, открити в компютъра на Коутс — улики в подкрепа на обвинението, че Коутс е наблюдавал жертвата си, включващи кадри от неразпознаваемо място с борова гора на заден план, където момиченцето кара велосипед или си играе на открито — аз открих с поглед родителите й зад прокурорската маса. Сърцето ми се сви от болка. Кристъл Уингейт, майката на Кортни, бе слаба и съсухрена жена с помъдрялото изражение на човек, преживял много тежки моменти, но не по-тежки от настоящия. Дони Уингейт, строителен работник, имаше големи мустаци и бакенбарди и изглеждаше неспокоен като диво животно, затворено в клетка. Беше толкова напрегнат, докато гледаше снимките, че виждах изпъкналите жили на врата му чак от моето място. Дони изглеждаше достатъчно едър и достатъчно способен да прекрачи металната бариера и да прекърши врата на Обри Коутс, преди съдебният пристав да успее да реагира. Аз не бих го упрекнал. Погледът му изпепеляваше тила на Коутс, докато Коуди описваше другите снимки, открити в лаптопа и допълнителните — но унищожени — електронни устройства в караваната.

Коуди продължи да дава показания още час и половина, които в общи линии представляваха обобщение на целодневното му участие в петъчното съдебно заседание. Попивах всяка негова дума. На ясен език и с маниер, усъвършенстван години наред в съдебните зали, Коуди оказваше пълно съдействие на заместник-прокурор Блеър. Самият прокурор — висок, плешив, с атлетична фигура — наблюдаваше разпита с нескрито одобрение.

Коуди излагаше показанията си организирано и методично. Започна от сигнала за изчезнало дете, подаден в полицията от семейство Уингейт, и стигна до собственото си подозрение, когато пристигнал в къмпинга по молба на областния шериф и видял караваната на домакина с цялото й електронно оборудване.

— Караваната на Коутс ми заприлича на онези мобилни командни центрове, които нашите военни използват отвъд океана — каза той. — Сещате се, оттам изпращат аудио-визуални данни до някой главнокомандващ чак във Флорида или Невада, а той раздава заповеди на бойното поле в реално време. По цялата каравана имаше сателитни чинии и антени, и електрогенератор отвън, в случай че захранването от къмпинга не е достатъчно. Тогава се запитах защо един човек, който толкова държи да разполага с денонощен интернет достъп, би приел работа в затънтен къмпинг, а не в Денвър, да речем, или който и да било друг град. Оттам започнах.

Без да поглежда записките си, Коуди разказа на журито как започнал разследването си, за да открие отговор на този въпрос. Колкото повече научавал за навиците на Коутс, за пътуванията му и за изчезналите деца, които съответствали на маршрута му, толкова по-дълбоко ставало подозрението му, че именно Коутс е отвлякъл Кортни. Данните от сателитния интернет доставчик на Коутс свидетелстваха за огромна натовареност — сваляне и качване на хиляди мегабайти информация. Най-голяма активност се наблюдаваше между 2:00 и 6:00 часът сутринта.

— Интернет активността му идеално покриваше профила на човек, който се занимава с детска порнография — каза Коуди. — Той не само е получавал огромно количество видеофайлове и други материали, но ги е и разпространявал.

Самият Обри Коутс седеше като закован на мястото си, докато Коуди безмилостно свидетелстваше срещу него. Не клатеше глава, не въртеше очи; просто седеше и слушаше внимателно. Ала не Коутс ме тревожеше в случая. Бертрам Людик съзерцаваше Коуди с насмешка и едва прикрито презрение. А докато Коуди излагаше показанията си — убедително, според мен, а и според Олив — раздразнението на Людик нарастваше. В един момент дори въздъхна шумно, но съдия Морланд му затвори устата с един строг поглед.

Блеър разлисти бележника си.

— На осми юни сте влезли в караваната на подсъдимия с федерално разпореждане за обиск. Какво ви направи впечатление?

— Открихме подсъдимия в процес на унищожаване на електронните си файлове. Записите от видеокамерата му бяха изтрити, а преносимата памет от фотоапарата му липсваше. В казана за боклук до караваната му намерихме изгорени списания и снимки, чието порнографско съдържание бе потвърдено след лабораторен анализ. Явно някак е разбрал за обиска предварително, но ние все пак успяхме да съберем достатъчно доказателства, за да го арестуваме.

Блеър представи веществените доказателства — обгорени снимки и страници от списания в найлонови пликове. Членовете на журито си предаваха уликите един на друг. Някои от съдебните заседатели изглеждаха видимо отвратени от видяното, а една от жените намести очилата си на върха на носа си и изгледа Коутс с явно презрение.

— А компютрите? — попита Блеър, след като се върна на подиума си. — Какво открихте?

— Снимките на Кортни Уингейт, които показахме на журито — отвърна Коуди, — и снимки на още шест безследно изчезнали деца.

След думите на Коуди от залата се чуха възмутени възгласи. Главите на журито се обърнаха едновременно към Коутс, който продължаваше да седи невъзмутимо. Съдебната зала се зареди с напрежение. Как Дони Уингейт успя да се въздържи и да не скочи върху Коутс, за мен си остана загадка.

Блеър приключи с въпросите си, но помоли съдията за разрешение да продължи с Коуди по-късно, и той уважи молбата й. По пътя й обратно към масата, в походката на заместник-прокурор Блеър се усещаше прилив на енергия. Мисля си, че ако в този момент в залата се проведеше гласуване — без да изключваме и журито — всички единодушно щяха да са на мнение, че Коутс трябва да бъде обесен незабавно.

Но тогава дойде ред на Бертрам Людик. Той се изправи, прокашля се, поклати тъжно глава към Коуди, сякаш мъмреше непослушно дете, и се запъти към подиума със сковани ръце и крака като мечка.

Отначало не можех да разбера какво цели Людик и не слушах внимателно. Показанията на Коуди накараха всички присъстващи — и мен включително — да се почувстват като във влакче на ужасите. Съзнанието ми се луташе. Людик задаваше процедурни въпроси. Кога е била подадена молбата за разрешително за обиск, кога е била издадена заповедта. Точното време на внезапната полицейска акция. Как са били описани вещите, открити в караваната на Коутс. Колко полицаи са присъствали и какви задължения е имал всеки един от тях. Людик често бъркаше имената на полицаите и Коуди го поправяше. Коуди демонстрираше впечатляващо търпение. Държеше се спокойно, като професионалист, и съдебните заседатели веднага го харесаха. Людик изглеждаше объркан и дезорганизиран. Въпросите му звучаха хаотично, правеше неловки паузи след отговорите на Коуди и се преструваше, че търси нещо в записките си, за да запълни времето. Обърнах се към Олив и повдигнах вежда, чудейки се какво толкова я бе впечатлило у Бертрам Людик, но тя просто сви рамене.

Погледнах часовника си и се запитах колко време остава до края на съдебното заседание. Върнах се мислено на срещата си с Джули Перала и черната топка страх отново се загнезди в стомаха ми. Съзнанието ми ме отнесе в събитията от вчерашния ден, но рязко ме върна в залата, когато Блеър скочи на крака и извика:

— Възразявам, Ваша чест! Господин Людик задава неоснователни въпроси.

Погледнах към Олив. Тя беше чула въпроса и напрегнато се ослушваше за още.

— Какво стана? — прошепнах аз.

— Бертрам попита Коуди нещо за лаптопа.

— Приближете се до съдийската трибуна — каза Морланд, видимо раздразнен от поведението на Людик.

Двамата адвокати се впуснаха в разгорещен разговор със съдията. Морланд покриваше микрофона си с длан, докато спореха, но прокурорът очевидно бе чул достатъчно, защото реши да се намеси. Аз, естествено, нямах представа какво обсъждаха, за разлика от Коуди, който продължаваше да седи на свидетелската скамейка. Лицето му не промени изражението си, но той видимо пребледня, а погледът му се заби в някаква точка над главите ни, сякаш животът му минаваше на лента пред очите му. Познах този поглед и се уплаших, защото го бях виждал и преди. Докато учехме в гимназията, бащата на Брайън извика и трима ни, настани ни в кабинета си и попита кой от нас е разбил шкафчето му за алкохол и е отмъкнал две бутилки бърбън. Със сигурност не бях аз, изключих от подозрение и Брайън. Коуди беше виновен и изражението му го издаваше. Накрая си призна сам.

Интересно за какво бе виновен сега?

 

 

Съдия Морланд отпрати адвокатите. Прокурорът кипеше от яд и изпъшка, докато сядаше обратно на стола си. Заместник-прокурор Блеър — напрегната като струна и със стиснати челюсти — се настани до него и хвърли изпепеляващ поглед към Коуди. Людик се усмихваше на журито, докато вървеше обратно към подиума. Тогава осъзнах, че странното му поведение в началото е било уловка, начин да хване Коуди неподготвен.

Въпросите му станаха ясни, бързи и компетентни, а в тона му се долавяше надменност.

— Детектив Хойт, бих искал да ми изясните нещо.

Коуди кимна. После, преди напомнянето на съдията да изрича отговорите си на глас, за да ги чува съдебният докладчик, каза:

— Да.

— Според вашия доклад, по време на обиска в караваната на клиента ми са били иззети 108 веществени доказателства.

— Предполагам, че са толкова — каза Коуди.

— Трябва ми нещо повече от предположение, детектив Хойт. Прегледайте записките си или прочетете доклада. Не се притеснявайте, ще почакам.

Познавах Коуди достатъчно добре и бях сигурен, че е ядосан, но той успя да го прикрие. Коуди използваше тази физиономия и поведение още когато играеше полузащитник в гимназията, точно преди да се втурне през защитата и да събори някого. Той отвори папката с документите по делото и откри онова, което му трябваше.

— Да. Иззети са 108 веществени доказателства.

— И тези веществени доказателства са били вписани в регистъра на денвърското полицейско управление, нали така?

— Точно така.

— Но тук става въпрос за съвместна акция на ФБР и местната полиция. Защо уликите не са били отнесени в някой от клоновете на ФБР, каквато е нормалната процедура при подобен род разследване?

Коуди се прокашля и впери поглед в Людик.

— Защото федералните работят от девет до пет. Бях сигурен, че нашата сграда ще е отворена.

— Тоест, вие не само сте арестували клиента ми без да информирате или включите федералните си партньори, но и сте занесли така наречените улики при приятелчетата си в управлението?

— Да — отвърна Коуди.

— Интересно. Но да се върнем отново на тези улики. В денвърското полицейско управление те са описани поотделно и на всеки артикул е поставен индивидуален номер, нали така?

— Точно така.

— На всеки предмет поотделно. На всяко парченце обгоряла хартия от контейнера за боклук, на всичко.

— Точно така.

— Разглеждах този списък многократно, детектив Хойт, но не успях да открия нито описание, нито номер на твърдия диск от сървъра в караваната на клиента ми.

Коуди вдигна поглед към Людик.

— Възможно ли е да съм пропуснал нещо? — попита адвокатът.

— Не. Нямаше твърд диск.

— Какво?

— Казах, че нямаше твърд диск. Коутс го е унищожил или е успял да го скрие навреме.

Людик разтри челото си с длан.

— Детектив Хойт, аз съм лудит^[1] по отношение на компютрите. Жена ми ме нарича „Лудит Людик“ — това предизвика хихикане сред членовете на журито, — така че ми простете, ако от време на време ви моля да обяснявате елементарни неща.

Съдия Морланд, бог да го благослови, безцеремонно го отряза.

— Господин Людик, говорете по същество или преминете на следващия въпрос — строго каза той.

— Да, Ваша чест. Съжалявам. Детектив Хойт, поправете ме, ако греша, но твърдият диск е… един вид… мозъкът на компютъра, нали така? Там се пазят всички файлове, всички спомени, прав ли съм?

— Да.

— Без твърдия диск компютърът е просто една безполезна машинария и нищо повече, така ли е?

— Да.

— Значи без твърдия диск от сървъра няма никакъв начин да се разбере за какво е бил използван компютърът или къде е ходил клиентът ми по време на среднощните си набези из интернет?

— Точно така.

— Същото важи и за липсващата преносима памет от дигиталния фотоапарат, нали така?

— Да.

— Значи всичко, с което разполагате, и което по презумпция свързва клиента ми с изчезването на бедната Кортни, са нейни снимки, но не от липсващия твърд диск на компютъра, който евентуално е бил използван за среднощно сърфиране в интернет, и не от фотоапаратите, открити в караваната му, а от лаптопа на клиента ми, нали така?

— Точно така — сухо отвърна Коуди.

— А снимките на горкичката Кортни, които видяхме по-рано, са от лаптопа, така ли е?

— Да.

— Другите снимки на изчезнали деца са намерени в лаптопа, нали?

— Да.

— А открихте ли нещо друго в този лаптоп, което да свързва клиента ми с детска порнография? Например филми или снимки с подобно съдържание?

— Не.

Блеър отново скочи на крака.

— Ваша чест, това са безпочвени въпроси. В контейнера за боклук до караваната на обвиняемия бяха открити веществени доказателства за детска порнография!

— Ние не оспорваме този факт, Ваша чест — каза Людик. — Но никой в тази зала не е свидетелствал, че е видял клиента ми да гори каквото и да било. Върху списанията няма етикети с адрес. Не са представени никакви писмени документи за пощенски абонамент, които да доказват, че клиентът ми е притежавал или използвал тези материали. Напълно възможно е те да са били хвърлени във варела до караваната на клиента ми и да са запалени малко преди пристигането на полицията. Или — продължи Людик и театрално пристъпи към Коуди — да са били подхвърлени от трето лице с определена цел.

— ВЪЗРАЗЯВАМ! — извика самият прокурор, който за пръв път се намесваше в съдебната процедура. — Това е просто една дръзка спекулация и нищо повече!

— Елате тук! — обърна се съдията към адвокатите с гневен тон. — Веднага!

Съвещанието им бе кратко и напрегнато. Морланд не криеше емоциите си. Поклати пръст към Людик и каза на прокурора — достатъчно силно, за да го чуя — да „стои настрана“. Изпитах неволно възхищение от начина, по който държеше залата си под контрол. И се запитах какво, по дяволите, се случваше.

Людик се върна на подиума и започна по същество.

— Детектив Хойт, да се върнем на лаптопа. Отбелязан е в списъка като „Веществено доказателство №3“, така ли е?

— Точно така — отвърна Коуди.

— Нека ви попитам нещо в качеството ви на опитен полицейски следовател. Открихте ли нещо странно и необичайно в самите снимки?

Коуди се поколеба, преди да отговори.

— Не съм сигурен дали разбирам какво точно ме питате.

Но аз разбрах. Мина ми през ум още докато ги показваха на екрана, но го проумях едва сега. Стомахът ми се преобърна. Олив също се сети и ме стисна за лакътя.

— Снимките на децата — каза Людик. — На всички снимки децата са в домовете си или със семействата си. От онзи тип снимки, които родителите непрекъснато правят на децата си. Всички ние имаме подобни снимки на бюрата си. Прав ли съм, детектив Хойт?

— Не съм сигурен — отвърна Коуди.

— Преминете към същността на въпроса — обади се съдия Морланд.

— Точно това смятам да направя, Ваша чест — смирено отвърна Людик. Но после се поколеба и погледна надолу, сякаш събираше сили, сякаш се готвеше да направи нещо против волята си, но аз усещах, че отново играе театър. — Детектив Хойт — започна той, — преди да се върнем на това, нека още веднъж насоча вниманието ви към списъка с веществени доказателства, иззети от караваната на клиента ми. Съгласен ли сте, че съществуват 108 така наречени улики?

— Да.

— А сега ще ви помоля да откриете един друг документ в папката си, детектив Хойт. Списъкът с веществените доказателства, приети за съхранение в денвърското полицейско управление, с дата 8 юни. Можете ли да го намерите?

Коуди отвори папката и бавно започна да прехвърля документите. Накрая се спря на един и изсумтя.

— Огледайте го внимателно, детектив Хойт. Това на практика е копие на другия списък, но вдясно от всяка улика има номер, поставен от дежурния служител при получаването им. При предаването им за съхранение, полицаят въвежда дата и инвентарен номер за всяка една от тях, нали така?

Коуди отново изсумтя.

— Сравнявайки документите, детектив Хойт, забелязвам, че на 8 юни дежурният полицай не е регистрирал една улика. Има я в списъка, но е добавена четири дни по-късно, на 12 юни. Виждате ли я, детектив Хойт? Говоря за веществено доказателство №6. Лаптопът. Излиза, че лаптопът е бил иззет от караваната на клиента ми на 8 юни, но е предаден за съхранение в полицията едва на 12 юни. И вие ли виждате същото, детектив Хойт?

— Да. — Едва чуто.

— А чии са инициалите, поставени до отметката от 12 юни, детектив Хойт?

— Моите.

— Грешка ли е това от страна на дежурния полицай, или действително е имало четиридневен период между изземането на лаптопа и регистрирането му в управлението?

Коуди втренчи поглед в Людик.

— Детектив Хойт, отговорихте ли на въпроса?

Коуди измърмори нещо, което не успях да чуя. Надигналата се вълна от приглушени коментари в залата погълна думите му.

Съдия Морланд помоли за тишина. После се обърна към Коуди и каза:

— Детектив Хойт, моля, отговорете на въпроса.

— Взех лаптопа със себе си — каза Коуди.

— Така ли? — театрално възкликна Людик. — Това нормално ли е? Не е ли това нарушение на полицейския устав?

— Исках да проверя какво има в него — отвърна Коуди. — Просто си вършех работата.

— Вършехте си работата — саркастично повтори Людик. — Значи сте компютърен специалист? Притежавате нужната квалификация да ровичкате сам в компютъра на обвиняемия цели четири дни? Четири дни, през които истински експерти биха могли да вършат тази работа? И къде точно извършвахте тази техническа дейност? В тайната пещера на Батман?

Блеър скочи на крака.

— Възразявам, Ваша чест! Адвокатът тормози свидетеля.

— Съдията си затваря очите за волностите на Бърти. Направо не мога да повярвам — прошепна Олив. — Явно е ядосан на полицая, нямам друго обяснение.

Изтръпнах. Опитах се да осъществя визуален контакт с Коуди, но той не откъсваше поглед от Людик. Очите му хвърляха искри.

Людик се извини и продължи:

— Ще перифразирам въпроса, Ваша чест. Детектив Хойт, къде бяхте през уикенда на 9 и 10 юни, точно след полицейската акция в Пустинния каньон? И къде бяхте в понеделник, на 11 юни, когато не сте се явил на работа, според данните от присъствения дневник на денвърското полицейско управление?

Коуди премести погледа си от Людик към Блеър и прокурора в очакване на помощ. Не я получи. Двамата се гледаха напрегнато един друг и очевидно се чудеха как са пропуснали тази подробност.

— Детектив Хойт? — подкани го съдията.

— Евъргрийн — отвърна Коуди. Градчето Евъргрийн се намираше в планината, встрани от магистрала I-70.

— В хотел? — невинно попита Людик.

— Не — отвърна Коуди.

— А къде?

— Според вас къде съм бил? — изръмжа Коуди към Людик. — Очевидно знаете всичко, защо просто не го кажете?

— Бил сте в ареста на Евъргрийн, детектив Хойт, нали така? Арестуван в пияно състояние на публично място в петък вечерта, 8 юни. Освободили са ви в понеделник сутринта, прав ли съм?

— Да — отвърна Коуди. — Празнувах арестуването на Обри Коутс и съм загубил контрол над ситуацията, предполагам.

— Предполагате?

— Загубих контрол над ситуацията.

— Божичко! — прошепна Олив. — Те не са знаели!

Блеър се изправи и помоли за кратка почивка. Морланд отхвърли молбата й.

Людик тъжно поклати глава, сякаш се измъчваше, че усилията на обвинението — всички онези часове на подготовка, всички пресконференции по повод залавянето на Чудовището, всички свидетелски показания са били чиста загуба на време.

— Къде беше лаптопът по време на престоя ви в ареста, детектив Хойт?

— В колата ми. Заключен в багажника.

— Сигурен ли сте? Да не би някак да сте наблюдавал колата си през прозореца на килията?

— Ваша чест! — скочи на крака Блеър. Тонът й граничеше с писък. — Той отново тормози свидетеля.

— Въпросът е основателен — отвърна съдия Морланд. По лицето на Коуди се изписа разочарование. — Очаквам отговора на свидетеля.

Не „детектив Хойт“, а „свидетел“.

— Естествено, че не съм имал възможност да я наблюдавам — отвърна Коуди.

— Тоест — каза Людик, — в продължение на два дни и половина основното веществено доказателство, заради което клиентът ми може да получи доживотна присъда, е било в багажника на колата ви, паркирана пред нощен бар в Евъргрийн, Колорадо?

Коуди се опита да преглътне и лицето му се сгърчи от болка.

— Никой не го е пипал — каза той.

— О, така ли? А откъде сте толкова сигурен?

Коуди извърна поглед встрани.

— Никой не го е пипал — тихо повтори той.

Людик пристъпи към смъртоносната си атака.

— Детектив Хойт, нека се върна на един въпрос, който повдигнах малко по-рано. Нещо, което ме притеснява откакто видях уликите срещу клиента ми. Вие твърдите, че сте експерт по отношение на педофилите и техния поведенчески модел, и това е причината да насочите подозренията си към клиента ми. Но не намирате ли за странно, че снимките, за които се твърди, че е държал в лаптопа си — снимките на седемте изчезнали деца — не са порнографски или непристойни по какъвто и да било начин? Че са спонтанни кадри, снимани основно от родителите им? Че те на практика са същите снимки, използвани за разпространение от различните полицейски управления в техните съобщения за безследно изчезнали хора?

Блеър ахна от изненада, съвсем неволно. Прокурорът се извъртя на една страна, за да не гледа към Коуди. Обри Коутс бавно се облегна на стола си и хвърли поглед през рамо към семейство Уингейт, сякаш безмълвно им казваше: „Е, видяхте ли?“.

— Детектив Хойт — попита Людик, след като съдията удари с чукчето за пореден път, за да въдвори тишина в залата, — вие ли качихте тези снимки в лаптопа на клиента ми?

— Не! — извика Коуди и едва не скочи от мястото си. Съдебният пристав направи крачка към него, а съдията му нареди да запази приличие.

— Може би в понеделник следобед, след излизането ви от ареста и преди да предадете лаптопа на съхранение в денвърската полиция? — попита Людик.

— Казах не — изръмжа Коуди.

— Но няма как да се закълнете пред журито, че не е възможно някой друг да е взел лаптопа от колата ви и да е качил снимките през уикенда, нали така?

Коуди поклати глава.

— Ще отговорите ли на въпроса, детектив Хойт?

— Не мога да кажа със сигурност, но…

— Детектив Хойт, можете ли да се сетите за случай, при който веригата на попечителство над ключово веществено доказателство да е била прекъсвана толкова непрофесионално? — попита Людик.

— Ще намерим твърдия диск — бързо отвърна Коуди. — И когато го направим, това вече няма да има значение. Този човек — надигна се Коуди от мястото си и посочи с пръст Обри Коутс, който му се усмихна в отговор — е отвлякъл и убил поне седем невинни деца. Не можете да го пуснете на свобода, за да убива още!

Съдия Морланд изглеждаше вбесен.

— Детектив Хойт, седнете на мястото си и млъкнете; в противен случай ще наредя да ви арестуват за непристойно поведение в моята зала. — После се обърна към журито и каза: — Моля ви да не вземате под внимание последното изявление на свидетеля. Държанието му бе неуместно и казаното не може да бъде прието сериозно.

— Нямам повече въпроси на този етап, Ваша чест — каза Людик и затвори бележника си.

— Мис Блеър, приключихте ли с въпросите си към свидетеля? — попита съдия Морланд.

Блеър изглеждаше ядосана и объркана.

— По-късно може и да имаме още въпроси, Ваша чест, но точно в момента… така или иначе стана доста късно.

— Аз решавам кога да сложа край на заседанието, ако не възразявате — отсече Морланд. — Няма нужда да ми казвате колко е часът. Е, имате ли други въпроси към свидетеля?

— На този етап, не — смирено отвърна тя.

— Пристав — процеди съдията през стиснати зъби, — моля, изведете свидетеля.

Докато вървеше към изхода заедно с пристава, съпровождан от погледите на всички присъстващи, Коуди ме забеляза сред публиката и ядосано поклати глава.

— Пресвета майко божия! — възкликна Олив. — За пръв път виждам подобно нещо.

Настигнах Коуди по коридора. Неколцина негови колеги се приближиха, за да го утешат, но той ги отблъсна, излая насреща им да го оставят на мира и закрачи към стъклените врати. Някакви репортери опитаха да му зададат въпроси, но той не им обърна внимание.

Хванах вратата точно преди да се затвори и извиках след него:

— Коуди!

Той не се обърна, просто продължи да лети по стълбите.

— Коуди!

На тротоара спря и аз го настигнах. За пръв път го виждах толкова ядосан. Приличаше на разярено куче — с присвити очи и оголени зъби.

— Този кучи син! — просъска той. — Сърбят ме ръцете да се върна и да го стисна за гушата!

— Людик?

— Не — поклати глава Коуди, — Морланд. Той ме прецака. Той просто ме прецака. Прецака и семействата на всички онези дечица.

— Коуди — казах аз и посегнах към рамото му, но той отблъсна ръката ми, — кучият син е Людик…

— Ти не разбираш нищичко — отвърна той, — нямаш представа как стават тези неща. Съдията можеше да насочи разпита в моя полза или да уважи молбата на прокурорите за почивка. Той можеше да спре Людик, но го остави да се вихри. Прокурорите бяха толкова стъписани, че не успяха да измислят какво да кажат. Съдията може да прави каквото си поиска и в този случай просто остави Людик да ме разкъса.

Осъзнах, че изпитвам абсурдното желание да защитя човека, който искаше да отнеме бебето ни.

— Остави ме на мира! — излая Коуди, когато отново посегнах към него. За миг си помислих, че ще ме стисне за гушата. Обърна се и тръгна да пресича „Банок стрийт“, без да поглежда колите, чиито шофьори натискаха спирачки, за да не прегазят моя приятел — внезапно опозорения детектив Хойт.

 

 

Прибрах се по тъмно. Навън прехвърчаше сняг. По пътя към къщи звъннах на Мелиса и започнах да й разказвам, но тя ме прекъсна и каза:

— Излъчват го по всички новинарски емисии. Казаха, че е временно отстранен от длъжност.

Мелиса ми каза, че двамата с Брайън прекарали следобеда вкъщи и непрекъснато сменяли каналите, за да следят процеса. Унищожението на Коуди се бе превърнало в сензация.

Паркирах на алеята до лексуса на Брайън и изгасих двигателя. Снегът се сипеше по тавана и предното стъкло като пясък. Внезапно се почувствах много уморен и много объркан.

Едва намерих сили да отворя вратата и излязох навън, немощен като стогодишен старец. Ледените снежинки щипеха лицето и ръцете ми. Бях като вцепенен и не обърнах внимание нито на хип-хоп музиката, която кънтеше ритмично от улицата, нито на автомобилния двигател, чието ръмжене би трябвало да ми се стори познато и да ме предупреди.

Точно когато посягах към дръжката на входната врата, музиката внезапно се усили. По-късно осъзнах защо — колата бе спряла до бордюра, а някой отвътре беше отворил прозореца, за да насочи пушката към мен.

Снегът заглуши двата изстрела в гърба ми. Завъртях се на пета и получих удар в лицето. В отвореното ми око плисна гореща течност й ме заслепи.

Ушите ми бучаха. Зад гърба ми се чу смях и колата отпраши надолу по улицата.