Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (4)

4.

Израснах в различни ферми в Монтана. Помня ясно всяка една от тях. Имам предвид, че помня разположението им, постройките, оградите, местенцата за криене. Фермите се намираха около Икалака в източна Монтана, Билингс, Грейт Фолс, Таунсенд, Хелена. Баща ми си намираше работа като управител на ранчо и ни местеше със себе си. Ще ми се да можех да кажа, че се развиваше, но няма да е вярно. Някои от фермите бяха хубави, други — не толкова, но всички те се оказваха собственост на хора, с които баща ми просто не се погаждаше. Той имаше собствено виждане за кравите, конете и управлението на ранчото, и ако собственикът не се съгласеше с абсолютно всичките му идеи, баща ми казваше на майка ми, че „има разногласия“ с работодателя си. Майка ми въздъхваше и двамата започваха да разпитват наоколо, докато му намереха нова работа. Чак тогава, спокоен за хляба си, той напускаше старата си работа с гръм и трясък, натоварваше целия ни багаж в пикапа и ремаркето, и потегляхме към следващото ранчо. Единственото постоянно нещо в моя живот бяха родителите ми и докато растях, започнах да се срамувам от тях.

С течение на времето промених мнението си и сега се чувствам виновен, че съм се срамувал. Те бяха обикновени хорица от друга ера и с други разбирания. Те бяха семейство Джоуд^[1]. Работеха здраво и дори не поглеждаха към света, който ежедневно ги подминаваше. Рядко четяха книги, а разговорите им се въртяха около земята, храната и времето. Татко отказваше да купи цветен телевизор дълго време, докато накрая просто нямаше друг избор. Но в много отношения те ми подариха неща, които аз просто не забелязвах навремето или не ги оценявах достатъчно. Дадоха ми перспектива. Не познавам друг човек, който да е израснал навън. Съвсем буквално. Познавам отблизо лишенията и упорития труд, защото семейството ми специализираше в тази област. Когато колегите ми се оплакват от дългия си работен ден или от купищата бумаги по бюрата си, аз се сещам за снежните виелици от детството си и за това как трябва да тичаш до обора, защото ако не прибереш новороденото теленце на топло за броени минути, то ще замръзне до смърт в ръцете ти.

Аз просто не бях създаден за фермерска работа. Поправях огради, жигосвах, стрижех, ваксинирах, зимно време разтоварвах сено от каруци и пикапи за гладния добитък. Но не ме влечеше. Никога не съм бил груб или непочтителен към баща ми и неговата работа, просто не проявявах интерес. Той рано се прости с надеждите си да стана управител на ранчо или поне компетентен помощник. Майка ми обикновено прикриваше чувствата си, но имаше навика да ги проявява в неочаквани и крайно неподходящи моменти. Спомням си как веднъж, докато вървях по черния път към спирката на училищния автобус, я чух да тича след мен. Спрях и покрих главата си с ръце в очакване да ме набие, макар че нямах представа каква беля съм направил. Но вместо това тя ме стисна в прегръдките си, целуна ме по челото и през сълзи каза: Прекрасното ми момче, ти си моят свят, ти си всичко за мен. И продължи да ме прегръща и целува чак до идването на автобуса, пълен с градски деца, които викаха и дюдюкаха през прозорците. Същата вечер, когато се прибрах у дома, я попитах за този внезапен изблик, а тя ме погледна с разширени от ужас очи, защото повдигах въпроса пред баща ми. Едва сега разбирам огромната й родителска любов, на която бях станал свидетел тогава. Самият аз я изпитвам, когато погледна Анджелина и разбирам, че каквото и да става, аз винаги ще я обичам.

Преди намирах спасение в теорията, че майка ми тайно ме е насърчавала да се махна. Сега вече не съм съвсем сигурен дали съм бил прав за тайните й желания. По-скоро си мисля, че тя ме е виждала като неин заместник в недоволството й срещу съпруга й и живота й като цяло. Не казвам, че е била подла — не беше. Но тя бе родена с някакъв мрачен облак над главата си, който с годините ставаше все по-тъмен. Примирил съм се с това.

Единственото място, на което се задържахме повече от две години, се намираше между Таунсенд и Хелена. Собственикът, когото видях само веднъж, беше милионер инвеститор с постоянно местожителство в Кънектикът. Бъбрив, самонадеян и груб. Появи се веднъж в ранчото в каубойско облекло, което приличаше по-скоро на костюм от сериала „Бонанза“, отколкото на истински дрехи. Не го харесах — наричаше ме Джейк вместо Джак — но поради влошеното му здраве, тежък развод и проблеми с Комисията по ценни книжа и фондови борси, рядко го виждахме или чувахме. По тази причина баща ми каза, че той е най-добрият собственик на ранчо, с когото някога е работил. Разбирали се добре и нямали разногласия, което значеше, че собственикът изобщо не говореше с него. През тези две години аз ходех с автобус до гимназията в Хелена. По пътя вземахме Коуди Хойт от източния край на Хелена — бедняшкия квартал на града. С Коуди станахме големи приятели. По-късно се запознахме с Брайън Ийстман и тримата веднага намерихме общ език, може би защото никой от нас не се вписваше в останалите групи. Бащата на Брайън беше презвитериански пастор в Хелена.

Ходехме на лов, за риба, разхождахме се из горите и преследвахме момичетата. Винаги заедно. Още в началото стана ясно, че Брайън е предопределен за велики неща. Всички момичета го обожаваха. Той беше техен пръв приятел и довереник. Аз и Коуди се запознавахме с момичета покрай Брайън, защото никоя от тях не бе достатъчно добра за него. Поне на нас така ни изглеждаше по онова време.

След гимназията двамата с Брайън продължихме обучението си в колеж. Брайън — в Денвърския университет, със стипендия. Аз — в държавния университет на Монтана в Боузмън, със студентски заем, който щеше да виси над главата ми в продължение на десет години. Когато потеглих с двайсетгодишния си пикап към Боузмън, знаех, че никога няма да се върна нито в Хелена, нито в което и да било друго ранчо от детството си. Коуди продължи да живее в родния си град и да работи каквото намери — в строителството, по ферми, в това число и тази, която стопанисваше баща ми. По-късно ми каза, че след шестте месеца, в които работил за баща ми, взел решение да се запише в полицейската академия, така че никога повече да не му се налага да работи за такъв подъл кучи син като него.

Запознах Мелиса с родителите си едва след като се сгодихме, защото се страхувах да не я подплаша. Баща ми я огледа продължително, обърна се към майка ми и каза: „Тя е твърде добра за него“. Родителите на Мелиса, които по това време живееха в Билингс и все още не бяха разведени, смятаха същото. С този горещ попътен вятър на увереност в платната, потеглихме към Лас Вегас с Брайън и Коуди в колата на Брайън, и замърсявахме с празни кутийки от бира магистралите по целия път до Невада. С натежали от махмурлук глави, приятелите ми станаха кумове и свидетели на венчавката ни, която се състоя в един параклис в Града на хазарта.

Завърших журналистика, сдобивайки се с практически безполезна диплома, и започнах като репортер в „Билинг Газет“. Работех основно като асистент в графичния отдел на минимална заплата. Живеехме в каравана до „Метрапарк“, виждахме и усещахме миризмата на добитъка, който водеха на тържището, и деляхме оскъдната си жилищна площ с две кучета, които просто се появиха и не си тръгнаха. Мелиса се развиваше по-добре от мен. Започна като асистент по резервациите в местен хотел, а две години по-късно стана негов управител. Когато се отвори свободно работно място в Бюрото за конгресен туризъм в Билингс, тя ме убеди да кандидатствам, а после използва връзките си, за да ме препоръча. Получих работата благодарение на добрата репутация, с която се славеше съпругата ми. Няколко години по-късно започнаха да ме изпращат в командировки до Боузмън и Каспър, щата Уайоминг, а аз започнах да се чувствам точно като баща ми, който непрекъснато се местеше от едно място на друго.

След дипломирането си Брайън остана в Денвър, започна успешна кариера в бизнеса с недвижими имоти и не след дълго се озова в управителния съвет на денвърското Бюро за конгресен туризъм. Именно той предложи на Линда ван Гиър, вицепрезидент на отдела за туризъм, да ме наеме.

И така двамата с Мелиса се озовахме в големия град.

Коуди също се местеше от едно полицейско управление в друго, обикаляйки малките градчета в Уайоминг, Монтана и Колорадо. Името му започна да се споменава в „Денвър Поуст“ и „Роки Маунтин Нюз“, във вестникарски статии относно тежки криминални престъпления, в това число отвличането, изнасилването и убийството на ученичка от нелегален мексикански емигрант. В една от статиите го наричаха „безмилостен следовател“. Ожени се и се разведе два пъти. Накрая подписа договор с полицейското управление в Денвър, а наскоро го повишиха до детектив първа степен в Отдела за криминални разследвания. Коуди бе главният следовател, арестувал Обри Коутс — човекът, известен в пресата като „Чудовището от Пустинния каньон“.

Избрахме Денвър също като мнозина други. Срещам много малко хора, които са от Денвър или Колорадо. Тук почти липсва усещане за споделена история или култура. Общуването и връзките между хората са дълбоки точно колкото Саут Плат Ривър, която пресича града като криволичещо планинско поточе.

— Бихте могли да направите оплакване за проява на вандализъм, предполагам. Сигурен съм, че никой няма да е изненадан — каза Коуди Хойт малко по-късно същата вечер. — Не става въпрос дали имате основание да предявите обвинение, а дали имате смелостта да ги дразните.

Коуди дойде веднага след като му се обадихме. Брайън също. Лари от „Лари — денонощни водопроводни услуги“ продължаваше да се бори с проблема на горния етаж.

Коуди носеше същите дрехи от следобеда. Беше небръснат и миришеше на бира, цигари и пот. Каза, че след като оставил бормашината вкъщи, отишъл да гледа мача в някакъв бар на „Чероки Стрийт“, недалеч от полицейското управление. С течение на годините Коуди все повече заприличваше на баща си — виден пияница и ветеран от войната с Виетнам, с нос като патладжан и огромно бирено шкембе, който обикаляше окръга с разнебитения си микробус и работеше каквото му попадне. Полуавтоматичният пистолет на кръста му ме плашеше и придаваше на всекидневната ни сериозност и решителност, каквито до този момент й липсваха.

Брайън, от своя страна, носеше памучен панталон, мокасини на бос крак и разпасана бледосиня официална риза. Имаше късо подстригана оредяла коса и проницателни лешникови на цвят очи. Беше отслабнал още повече след последната ни среща и започваше да прилича на закачалка за хубавите си дрехи.

Мелиса ги бе попитала дали искат нещо за пиене, преди да се настани на стола. Коуди помоли за бира. Брайън пожела чаша студена вода с „тънко резенче лимон“.

— Убеден съм, че е Луис — казах аз. — Той стоя в банята доста дълго време. — Не съм сигурен дали Гарет не го е накарал обаче.

— Отвратително — възмути се Брайън. — Животни.

— Татуировката, която ми описа — каза Коуди, — е символ на местното подразделение на общонационална престъпна групировка. Виждал си техни графити из цялата южна част на града, както и в центъра. Знаем всичко за тях — те са основните дилъри на метамфетамини в Колорадо. Ще питам колегите ми за този Луис, може да се окаже стар техен познайник.

— Защо му е на Луис да се мотае с Гарет? — попитах. — Или по-скоро обратното. Стиви също е бяло хлапе.

— Напоследък това е все по-често срещана тенденция — обясни Коуди. — Богати бели хлапета дружат с мексикански гангстери. Искат да прихванат от могъществото и самоувереността им. Също като белите рапъри, които се правят на такива, каквито не са. Мексиканските групировки са крале не само в Денвър, но и във всеки друг град от западните и югозападни щати.

— А гангстерите какво печелят от това? — попитах.

— Връзки — отвърна Коуди. — Достъп до училища и квартали, обитавани от много деца от заможни семейства. Луис изобщо не е глупав. Той знае, че бащата на Гарет е федерален съдия. Това познанство може да отвори доста врати както за него, така и за приятелчетата му.

— Сега забелязвам и още нещо — казах. — Дистанционното за телевизора липсва. Сигурно са го взели, когато отидох до кухнята за питиетата им.

— Колко любезно от твоя страна — саркастично отбеляза Коуди.

— Държахме се любезно с тях, защото не искахме да ги настройваме срещу нас от самото начало — обади се Мелиса. — Надявахме се да проявят разум, след като се запознаят с нас и видят дома, който сме създали за Анджелина…

Брайън и Коуди кимнаха съчувствено.

Коуди хвърли поглед към записките си и попита:

— Гарет каза ли нещо, което би могло да се сметне за заплаха?

— Не.

— Но спомена, че ако не се държите любезно с него, няма да подпише документите, нали така?

— Да.

— Мелиса, ти чу ли тази негова реплика? — попита Коуди.

— Не.

— Значи опираме до твоята дума срещу неговата — обърна се той към мен.

Поклатих глава.

— Не става въпрос само за реплики, а за начина, по който се държаха. Те бяха дошли тук, за да се забавляват. Непрекъснато се споглеждаха, готови да избухнат в смях.

— Поставиха ни в ужасно неловко положение — каза Мелиса. — Гарет ме гледаше така, сякаш съм парче месо.

Брайън видимо се ядоса и вкопчи пръсти в коленете си. Той изпитваше закрилнически чувства към Мелиса от самото начало на брака ни. Казваше, че се чувства като част от семейството ни, тъй като никога не бе имал свое. Двамата с Мелиса си говореха по телефона поне два пъти седмично. Дълги, безсмислени разговори, прекъсвани от нейния смях и престорено възмутените й викове: „Брайън!“, когато той кажеше нещо лукаво или неприлично. Той беше нейна опора след спонтанните й аборти и я разбираше толкова добре, че понякога ревнувах. Тя все още се изумяваше как през всичките тези години аз не съм подозирал, че той е гей, а тя го е разбрала още при първата им среща. Мелиса твърдеше, че той е най-добрият й приятел. Партньорът на Брайън се казваше Бари, архитект. Бяха заедно от няколко години и живееха в модерен тавански апартамент на пъпа на града. Според мен, Бари бе труден за разгадаване. Намирах го за скован и хладен, но с Мелиса веднага намери общ език. Не го виждахме много често.

Веднъж Мелиса ми каза, че винаги е усещала противоречивите чувства на Коуди спрямо стария му приятел, особено след професионалните успехи на Брайън и по-особения му личен живот. Аз просто свих рамене и оправдах отношението на Коуди с типичния за полицаите цинизъм спрямо бизнесмените. Коуди често цитираше репликата на Оноре дьо Балзак (макар да не знаеше кой е авторът) — „Зад всяко голямо богатство стои престъпление“. Мисля, че вярваше в това. И вероятно смяташе, че е валидна както за Морланд, така и за Брайън.

— Защо изобщо ги пусна да влязат? — гневно попита Брайън.

— Реших, че Гарет иска да говори с нас — отвърнах. — Надявах се, че ще предложи да подпише документите. Но той изобщо не повдигна този въпрос, докато аз не го споменах.

— Не можеш да докажеш, че са взели дистанционното, предполагам — обади се Коуди.

— Сигурен съм, че в началото на мача си беше тук — казах. — Отидох до кухнята и ги оставих за малко сами. Вероятно тогава са го взели.

— Но за какво би могло да им послужи? — попита Коуди.

— За трофей — каза Брайън. — Символично е. Все едно ви отнемат контрола над положението. Нещо друго липсва ли?

Двамата с Мелиса огледахме всекидневната. Би могло и да липсва, но нямаше как да съм сигурен. Продължаваше да ме измъчва усещането от следобеда, че се намирам в чужда къща.

Погледът на Мелиса спря върху полицата над камината и лицето й пребледня. Тя скочи от стола си и тръгна нататък.

— Снимката ми с Анджелина от болницата — каза.

— Гарет я гледаше днес следобед — казах. — Видях го.

— Може би е искал да има снимка на дъщеря си — каза Брайън.

— Биологичната си дъщеря — поправих го аз. Мелиса бе много чувствителна към терминологията.

— Или е искал — обади се Коуди — да има снимка на Мелиса.

Неволно свих юмруци.

Водопроводчикът Лари се прокашля, докато слизаше по стълбите. Клатеше глава и се усмихваше.

— Всичко е поправено — каза. — Случва се непрекъснато, когато наоколо тичат малчугани.

Двамата с Мелиса се спогледахме озадачено.

— Трябва да си направя музейна колекция от нещата, които намирам в тоалетните — каза Лари и извади кочан с фактури и писалка. — Кукли Барби, чорапи, обувки. Едно хлапе беше пуснало в тоалетната цяла ябълка, защото не искало майка му да разбере, че не я е изяло. Проблемът е, че подобна музейна колекция би заинтригувала единствено други водопроводчици.

— Нашето дете не тича наоколо — каза Мелиса. — То е още бебе.

— Така ли? — изненада се Лари. — Много странно.

После видя Хари и се засмя.

— Следващите най-вероятни виновници за изпускане на предмети в тоалетната са лабрадорите.

— Какво извадихте? — попитах.

— Дистанционното управление за телевизора — каза Лари. — Опасявам се, че е окончателно повредено. Освен ако не настоявате да го почистя и да се опитам да го поправя.

— Няма нужда — отвърнах.

— Горе все още е голяма бъркотия — каза той и ми подаде фактурата. Буквално ахнах, като видях сумата: почти 400 долара.

— Спешните денонощни услуги са доста скъпи — заоправдава се Лари, — особено във вечерите, когато има мач, а аз съм изпил няколко студени бири и съм си легнал рано.

Щом Лари си тръгна, Брайън се обърна към мен и каза:

— Символизмът се задълбочава. Взел е контрола над положението, пуснал го е в тоалетната и двамата с Луис са се облекчили върху него. Имаш ли представа с какъв хлапак си се захванал?

 

 

— Да измислим план за действие — предложи Коуди.

Стояхме будни до два сутринта. Отне ни един час да изперем килимите с маркуч на двора и да почистим пода на банята. Брайън притискаше кърпа към носа и устата си, но непрекъснато повтаряше „животни… животни“. Преди да започнем чистенето, Брайън снима цялата бъркотия с цифровия си фотоапарат и го прибра в джоба си.

Той смяташе, че ни е нужен нов адвокат, тъй като вече бях уволнил Диърборн. „Трябва ни булдог“, каза Брайън; някой, който „да погне здраво семейство Морланд и да им хвърли атомна бомба“.

— Не можем да си позволим такъв адвокат — казах. — Останали сме без пукнат грош покрай осиновяването и ипотеката за къщата. Вече не разполагаме със заплатата на Мелиса.

— Чудех се кога ще опрем до този въпрос — обади се Мелиса доста по-разпалено, отколкото очаквах. И без да изчака да обясня какво съм имал предвид, продължи да говори: — Можем да продадем къщата. Мога да се върна на работа. Получих обаждания от „Мариот“ и „Радисън“…

— Аз ще ви помогна — предложи Брайън. — Не се тревожете за пари. Позволете ми да ви бъда подкрепа в цялата тази каша. — Той се наведе напред и заговори с една октава по-ниско. Служебният му глас. — Откакто живея в Денвър непрекъснато контактувам с хора. Мнозина от тях ми дължат услуги. Градът е голям и продължава да се разраства с бясно темпо, но това се случва в периферията. В ядрото си той все още е едно малко градче, управлявано от кликата на кореняци, предприемачи и политици. Властта притежава лостове и аз знам как да боравя с тях. Правя го от години. Познавам градски съветници и журналисти, а ти си наясно, че съм близък и с хора от вътрешния кръг на кмета. Ако плъзне мълва, че аз се застъпвам за теб, ситуацията ти вече няма да е просто проблем, а юридически спор. А това е последното нещо, което властимащите желаят.

— Благодаря ти, Брайън — каза Мелиса с просълзени очи.

Не знаех какво да кажа. За пръв път през живота си чувах думите: Не се тревожи за пари.

— Не — намеси се Коуди, — не смятам, че това е най-добрият план. Дори и със заем и с нов адвокат…

— Никога не съм казвал „заем“ — скастри го Брайън.

— … пак ще сте изправени срещу съдия Джон Морланд — продължи Коуди, без да обръща внимание на Брайън. — Морланд е съдия и има повече връзки, отколкото можете да си представите. Той може да наеме цели екипи от адвокати, които да ти извиват ръцете и да ти източват парите години наред. Освен това всеки съдия ще постанови, че той е в състояние да осигури прекрасен живот на детето, докато вие двамата затъвате все по-дълбоко в дългове.

— Това просто не е справедливо — процеди Брайън през стиснати зъби.

— Не, не е — съгласи се Коуди. — Но е налице неоспоримият факт, че Гарет не е подписвал документи за отказ от родителски права, нали така? Той може да е крадливо и подло копеленце, но в този случай законът е на негова страна. Освен това ще ви трябва луд късмет, за да намерите добър адвокат, който смело да се изправи срещу действащ федерален съдия. И особено този съдия.

Мелиса въздъхна и се облегна назад. Очите й бяха зачервени. Устните й трепереха, сякаш полагаше усилие да не се разплаче.

— Толкова е несправедливо. С какво сме заслужили това? Направихме всичко както трябва. Ще се боря с тях до последния си дъх! — процеди тя през зъби. — Ще направя абсолютно всичко, за да запазя дъщеря си. Ако трябва да флиртувам с Гарет, ще го направя!

Сърцето ми се сви от болка.

— Някак… не знам как… но трябва да го убедим да подпише документите — продължи тя. — Не мога да повярвам, че има какъвто и да било интерес към Анджелина. Той изобщо не иска да бъде баща, макар че не мога да проумея какви игрички играе. Може би просто се възползва от ситуацията, за да ни плаши.

— Сякаш харесва не нея, а теб — обади се Брайън.

— Не бива да го дразним — каза тя. — Трябва да намерим начин да го убедим да постъпи правилно.

— Джули Перала предложи същото — казах аз.

Мелиса се обърна към мен.

— Можеш да продължиш да се държиш мило с него, нали? Поне се преструвай, че не го мразиш, докато измислим начин да го убедим! Можеш ли?

— След това, което направи тази вечер? — попитах аз и махнах с ръка към стълбите. — Той е не просто хитър. Той е зъл. Погледнах го в очите и ме побиха ледени тръпки.

— Това ще свърши чудесна работа в съда — изпъшка Коуди и завъртя очи към тавана. — Не знаеш ли, че в днешно време понятия като „зло“ не съществуват. В нашия политически коректен град? Човече, трябва по-често да излизаш.

— Някои го наричаме толерантност и почтеност, Коуди — каза Брайън. — Счита се за напредък.

— Напредък, как пък не! — изпухтя Коуди.

— Моля те — въздъхна Брайън, — нека се придържаме към конкретния проблем, става ли?

— Проблемът не е в Гарет — каза Мелиса, без да им обръща внимание, — а в баща му. Ако можем да ги разделим някак и аз да поговоря насаме с Гарет…

— Не — отвърнах, — идеята не ми харесва.

— Ако поговоря с него или направо му покажа колко трудно е да се грижиш за малко дете, той може да се стресне и да се откаже от правата си. Може би трябва да види отблизо пълен памперс или оповръщано лигавче и ще осъзнае, че изобщо няма да му е лесно, дори ако я отглеждат родителите му.

— Но той не искаше да я види — казах. — Сигурно си има причина за това. Ти допускаш, че е разумен. Аз не забелязах такива признаци.

— Ти смяташ, че е зъл — саркастично отбеляза Коуди.

— Гарет не желае да се сблъсква с тази ситуация в реалния живот — каза тя. — Той се старае да избягва Анджелина. Може би ако я види…

— Не знам — поклати глава Брайън.

И аз не знаех.

Мелиса огледа всички ни един по един.

— Момчета — каза, — преди всичко трябва да мислим за Анджелина и нейните интереси. Ако се случи най-лошото, тя ще се озове при тях. Не казвам, че трябва да се случи, но има такава вероятност и ние не можем да я изключим. Джон Морланд ми се стори доста амбициран. И ако се случи най-лошото, аз не искам да отравям връзката на Анджелина с тях.

Настъпи кратко мълчание. Разкъсваха ме противоречиви чувства.

— Ти си невероятна — прошепна Брайън.

Така си беше. А аз бях изумен, че тази невероятна жена е моя.

И тогава в душата ми се загнезди вледеняващ страх. Ако се случеше най-лошото, ако семейство Морланд някак успееха да вземат Анджелина, това щеше да съсипе Мелиса. А след всички преживени трудности, това щеше да съсипе нас.

— Това няма да се случи — казах. — Аз няма да го позволя.

Тя вдигна поглед към мен и тъжно се усмихна.

— Няма да го позволя — повторих.

— Божичко — изпъшка Коуди и се изправи, — имам нужда от още една бира.

 

 

— Какво още знаем за съдия Морланд? — попита Мелиса. Риторичен въпрос. — Той е ключът.

Коуди се намести на дивана, сякаш за да разчисти пространството около себе си преди да отговори, но Брайън го изпревари:

— Срещали сме се няколко пъти. На приеми и благотворителни събития. Неприятно ми е да го кажа, но прави впечатление на изключително приятен и нормален човек. Пръв приятел е с кмета и е много близък с двама сенатори, с министъра на правосъдието и дори с президента. Говори се, че му предстои нещо голямо извън щатската съдебна система, доста по-висок пост и то съвсем скоро. Той просто излъчва компетентност и увереност, разбирате ли?

— Разбираме — кимна Мелиса.

— Женен е за Кели — обадих се аз. — Гарет я нарече негова мащеха. Каза, че истинската му майка била починала.

Брайън се облегна назад и сбърчи вежди.

— Виждал съм Кели. Истинска руса бомба.

— Чудя се какво общо имат със случая Sureno-13 — каза Коуди.

— Както и да е — намеси се Брайън, — аз мога да започна да подпитвам из средите, в които се движа. Представа нямате какви неща може да научи човек за хората от по-високо ниво. На коктейли и благотворителни събития. Изчакайте ги да пийнат малко алкохол и те сами почват да бълват какви ли не тъмни тайни. Нищо по-различно от Хелена, момчета — просто в много по-големи мащаби. Може да се окаже, че той не е чак толкова перфектен, и да се сдобием с коз срещу него.

Мелиса и аз кимнахме едновременно. И двамата знаехме, че Брайън е великолепен сладкодумец, който може да намери общ език с всеки човек на планетата. Привлекателни омъжени жени — точно като Мелиса, като се замисли човек — охотно го засипваха с тайни само заради насладата от умението му да изслушва.

— Старай се да не разпитваш погрешните хора, защото това може да утежни нещата за Джак и Мелиса — каза Коуди. — Или за мен. Аз работя за този град и понякога ми се налага да свидетелствам в съдебната зала на Морланд. Опознах го още докато беше прокурор, а аз работех в обединените оперативни групи.

Коуди се беше оплаквал през годините, че често го разпределяли в обединени оперативни групи на различни агенции, в това число ФБР, държавните следствени служби и денвърската полиция. Той имаше проблем с бюрокрацията, процедурите и навиците на ФБР да бранят териториите си, и непрекъснато влизаше в конфликт с тях. Но тъй като Коуди го биваше в работата си и не държеше да се сприятелява с околните, той сам решаваше случаите и нямаше нищо против ФБР да обират овациите, стига да го оставяха на мира. Коуди трудно се погаждаше с околните и не обичаше да работи в екип.

— Как се държи в съда? — попитах. — Когато говорихме, той сам се определи като строг и справедлив съдия. Очевидно е много чувствителен на тема „отговорност“, щом е склонен да причини това както на нашето, така и на своето семейство.

Коуди кимна.

— Всички съдии се самоопределят така, не го приемай твърде сериозно. Но аз бих казал, че на Джон Морланд много му харесва да бъде съдия, и то твърде много. Късмет е да ти се падне такъв като него, защото ако намрази ответника ти от пръв поглед, ще стовари отгоре му възможно най-суровото наказание. Обикновено разбираме в каква посока отива решението му още в началото, съдейки по целенасочените му процедурни ходове. Ако той смята, че обвиняемият е боклук, ще се погрижи да го изпрати във федерален затвор. Ако по някаква причина реши, че сме арестували погрешния човек, нищо не е в състояние да го убеди в противното. Съдиите са длъжни да изслушат доказателствата — продължи Коуди, — да проучат закона и да произнесат присъда, базирана на изложените факти. Морланд го прави, но си съставя предварително мнение по делото и повечето от нас смятат, че поставя себе си над закона. Това е страхотно, ако мнението му съвпада с нашето, но е ужасно, ако е обратното. Но в болшинството от случаите той застава на страната на полицията, а нас друго не ни интересува. Утре ще свидетелствам в неговата съдебна зала по делото „Коутс“. Нали се сещаш, Чудовището от Пустинния каньон? Може би трябва да дойдеш и да видиш човека в действие. Делото е насрочено за един следобед.

— Ще науча ли нещо? — попитах.

— Ще научиш срещу какво се изправяш — отвърна Коуди по начин, който не ми вдъхна никаква увереност.

Настъпи неловко мълчание.

— Проблемът е точно в Гарет, Мелиса — обади се Брайън. — Момчето със сигурност има нещо тъмно в миналото си, ако действително е такъв, какъвто го описвате. Казвате, че злото струи от него, освен това води в къщата ви член на престъпна групировка. Може би ако разберем нещо повече за Гарет, бихме могли да убедим съда, че от него баща не става, независимо от твърденията на баща му.

Коуди кимна.

— Това обаче може да се окаже доста трудно. Ако има досие като непълнолетен закононарушител, то може да се окаже запечатано.

— Дори за полицейски служител? — попита Брайън и се усмихна лукаво. — За знаменития детектив, на когото му писна да работи за ФБР и сам арестува Чудовището? Обзалагам се, че този детектив знае как се наднича в запечатани досиета.

Погледнах предпазливо към Коуди. Не исках да го притискам.

— Ще се обадя тук-там. Съвсем дискретно — каза Коуди. — Но категорично отказвам да провеждам каквито и да било разследвания около съдията. Трябва да остана съвършено чист. Можете ли да си представите какво ще се случи с мен и с полицейското управление, ако плъзне мълва, че провеждам самостоятелно разследване около действащ федерален съдия? Мамка му, ще ме върнат обратно в Монтана, ако не и по-зле.

Брайън потръпна от ужас. Последното място, на което някога би искал да отиде, бе у дома.

— Е, да обобщим — каза той и плесна с длани по коленете си. В погледа му проблесна искра. — Имаме план и разполагаме с по-малко от месец, за да го осъществим. Аз ще се опитам да събера информация за съдията, Коуди ще провери хлапето. Джак и Мелиса, вие продължавайте започнатото. Наемете добър адвокат и се борете с тези копелета колкото се може по-дълго. Смятам, че междувременно трябва да подадете оплакване срещу Гарет и Луис за представлението им тази вечер.

Коуди вдигна ръка.

— Ако го направите, не бива да ме намесвате по никакъв начин. Освен това смятам идеята за глупава.

— Защо? — попита Брайън, видимо наранен.

Мелиса побърза да се намеси:

— Не искаме да настройваме Гарет срещу нас. Все още не. Първо искаме да пробваме да го спечелим с добро.

Брайън ми хвърли поглед, който сякаш казваше — какво би могъл да направиш?

 

 

Когато Брайън и Мелиса се качиха горе, за да нагледат Анджелина, Коуди излезе от кухнята с нова бира в ръка.

— Сигурен ли си, че ти се пие? — попитах. — Утре трябва да свидетелстваш в съда, нали?

Коуди сви рамене и отвори кутийката.

— Ще заковем кучия син. Чудовището от Каньона ни е в кърпа вързано. Аз не се тревожа, въпреки че федералните са ми ядосани, задето действах на своя глава. Искрено се надявам съдията да не ме е разпознал, когато се видяхме пред къщата ти. Ако знае, че сме приятели…

— Какво?

Той сви рамене.

— Не съм сигурен.

Коуди изпи бирата си, без да си кажем и дума. После се наведе напред и заговори почти шепнешком:

— Знам, че Брайън е добронамерен, но… просто си го представям как дрънка пред приятелчетата си от висшето общество, а те го слушат с интерес. Ако съдия Морланд разбере, че някой целенасочено се опитва да хвърля мръсотия върху него или сина му, той ще насочи мерника си към вас двамата, а може би и към мен.

— И как по-точно ще го насочи? — попитах аз, леко ядосан.

— Може да оттегли предложението си да ви осигури друго бебе. Това е доста щедра оферта, Джак.

— Мелиса не би я приела, Коуди. Никога — казах. — Нито пък аз.

— Понякога се налага да вземем най-доброто, което ни се предлага, това се опитвам да кажа. Знаеш, че имам син, нали?

— Какво?

Коуди обърса уста с ръкава си.

— Аха… резултат на пиянска закачка във Форт Колинс, докато работех под прикритие. Със сервитьорка на име Рей Ан. Вече е омъжена за втори път, но аз всеки месец й изпращам пари за малкия Джъстин. С моята заплата си е удар по джоба ми, но… какво да се прави.

— Никога не си го споменавал — казах.

Той сви рамене.

— Случва се. Но аз имам предвид друго. Джъстин и аз се сближихме едва сега, когато той навърши шест. През първите си пет години той беше просто едно бебе. Можеше да бъде което и да било бебе, ако трябва да съм честен. Бебетата са си бебета. Сега вече е истински човек, разбираш ли? Харесва бейзбол и камъчета. Но през тези първи пет години той беше просто едно дребно дебело… нещо. Бебетата не са хора, докато не пораснат, това знам аз.

— Не съм съгласен — поклатих глава аз.

Той допи последната глътка от бирата си.

— От моята мъжка гледна точка бебетата са си бебета. Можете да си вземете друго. То ще порасне и ще стане човек. Кой знае, може да го обикнете повече от Анджелина! Ти просто няма как да знаеш. Ако имате шанса да вземете друго бебе, вие с Мелиса ще отгледате победител, това се опитвам да кажа.

За миг ми причерня пред очите.

— Коуди, стана късно, а ти си пиян. Млъкни. И то веднага.

Той вдигна ръка.

— Казвам само, че…

— Знам какво казваш. Спри. Този вариант е неприемлив за нас.

— Защо просто не го обмислите, Джак?

— Защото не желаем.

Той се опита да продължи спора, но Брайън и Мелиса се появиха на стълбите.

— Достатъчно — вдигнах ръка аз.

— Добре — отвърна той. — Е, ще те видя ли утре?

Точно в този момент нямах никакво желание да го виждам до края на живота си.

— Обади ми се — каза Брайън на Мелиса и я прегърна за довиждане.

— Непременно — отвърна тя. Беше изтощена, също като мен, и й личеше. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Колко жалко, че не можем да извикаме чичо Джетър, за да се погрижи за тази каша — засмя се Коуди. — Той с удоволствие би дошъл да посрита малко задници.

Представих си го нагледно и се усмихнах. Джетър Хойт бе легенда по времето, когато растяхме в Хелена. Никой и с пръст не смееше да ни пипне — мен, Брайън и Коуди — поради простата причина че Джетър Хойт бе чичо на Коуди. Историите за него се шепнеха тайно, а разказвачите се озъртаха през рамо, за да се уверят, че никой не ги подслушва.

Когато изпратихме гостите си, Мелиса каза:

— Имаш много добри приятели.

— Ние имаме много добри приятели — поправих я аз. Премълчах казаното от Коуди.

 

 

Мелиса оправи завивките на Анджелина и й прошепна нещо, което не се чу ясно от бебефона в спалнята. Спокойното дишане на дъщеря ни се носеше в стаята ни като тиха музика. Унесох се в неспокоен сън.

 

 

В 4:00 сутринта чух ръмжене на автомобилен двигател, който бавно подмина дома ни. Разпознах колата на Гарет.

Представих си ги заедно с Луис, втренчили погледи в къщата, и снимката на седалката помежду им.