Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (3)

3.

Две минути след началото на първата четвърт от мача, отвън се разнесе басово бучене от автомобилен двигател. Мелиса къпеше Анджелина на горния етаж.

На вратата се звънна.

Бяха трима: Гарет, татуиран здравеняк с испански черти и гангстерски вид, и изпит червенокос младеж от бялата раса, облечен в същия хип-хоп стил като испанеца. Паркираният отвън яркожълт „Хамър У3“ на Гарет изглеждаше като мускулестия по-възрастен чичо на моя джип „Чероки“.

Гарет каза здрасти по твърде фамилиарен начин, а после:

— Не възразяваш, надявам се, че доведох двама приятели, Луис и Стиви. — Дошли, каза Гарет, да се помотаят.

Не казах нищо.

— Проблем? — попита той с присмехулно изненадано изражение. Стиви се ухили глуповато.

— Здрасти, амиго — кимна Луис и втренчи поглед в мен.

Гарет седна на същото място, което заемаше няколко часа по-рано. Луис се настани до него, а Стиви приседна на страничната облегалка. Съдейки по езика на тялото му, Стиви бе в подчинена позиция спрямо другите двама. Трите момчета гледаха мача в пълна тишина, без да коментират нищичко. Не изглеждаха отегчени, защото не откъсваха очи от екрана. Внимателно проследиха с поглед Мелиса, която слезе долу, запъти се към кухнята и затвори вратата след себе си. Изражението на Гарет, когато погледна към Луис, сякаш казваше: Е видя ли? Аз какво ти разправях!

Луис бе по-нисък и по-тъмен от Гарет, с глуповата физиономия като на мопс. Изглеждаше така, сякаш някой го е ударил с чук по лицето. Носеше огромна тениска под още по-огромна карирана риза с дълъг ръкав и широки панталони, няколко размера по-големи от неговия. Имаше късо подстригана черна коса, мрачни черни очи и татуиран на шията надпис „Sur-13“^[1]. Седеше с изпружени напред крака, обути в огромни развързани кубинки с тежки подметки. Стиви носеше същия тип дрехи и червена кърпа на главата. Но прическата, идеалните зъби и скъпите, чисто нови кецове издаваха, че той е богаташко хлапе с претенции за гангстер. Ясно личеше, че Стиви и Гарет бяха приятели, а Луис бе истинско дете на улицата и не се вписваше в картинката.

По време на рекламата за лек срещу проблеми с ерекцията, попитах:

— Гарет, има ли нещо, за което искаш да говориш с мен?

Той ме погледна искрено и отвърна:

— Да, има.

Аз кимнах, за да го окуража да продължи.

— Бих искал нещо студено за пиене. Още една кока-кола например. Обзалагам се, че приятелите ми също са жадни.

— Аз искам бира, пич — каза Луис и се ухили. В устата му проблеснаха златни зъби.

— И аз — обади се Стиви с лек (и престорен) мексикански акцент.

Поклатих глава. Просто не можех да повярвам на ушите си.

— И нещо за хапване, може би — допълни Гарет. — Чипс, сосове някакви? Начос? Не хапваш ли такива неща, докато гледаш мач?

— Ние обичаме да хрупаме такива неща по време на мач — подигравателно каза Луис.

Изругах наум и отидох до кухнята, за да донеса две безалкохолни. Никаква бира за Стиви или Луис, обаче и никакви проклети закуски. Когато се върнах във всекидневната, ги чух да се хихикат. Наложи се да затворя очи и да поема дълбоко въздух няколко пъти, за да овладея гнева си.

 

 

По време на третата четвърт от мача попитах Гарет дали е мислил по въпроса с подписването на документите.

— Не съм мислил — презрително отвърна той. — Говори за това с баща ми.

Луис самодоволно се ухили.

— Той винаги ли говори вместо теб?

— По този въпрос, да.

— Защо?

Гарет ме прониза с поглед, от който косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

— Имаме споразумение — каза.

Преди да успея да попитам какво е споразумението им, Мелиса излезе от кухнята и тръгна към горния етаж, за да си ляга. Гарет веднага отклони вниманието си към нея.

Хари, старият ни лабрадор, се довлече при нас от кухнята. Гарет подскочи от уплаха и се облегна назад.

— Той е безобиден — усмихнах се аз. — Хари обича всички.

— Би ли го извел оттук, ако обичаш? — помоли Гарет с ледена нотка в гласа.

— Разбира се — смутено отвърнах аз. Винаги се изненадвам, когато някой не харесва кучета. Изведох Хари в задния двор. Когато се върнах, момчетата не бяха помръднали от местата си, а Гарет все още не можеше да се отърси от отвращението си.

— Някой от вас алергичен ли е? — попитах.

— Не — лаконично отвърна Гарет, но тонът му ясно показваше, че не желае да коментира повече тази тема.

— Той просто не обича кучета — каза Луис. — Аз лично имам четири. Бойни кучета, пич. Никой не смее да се закача с кучетата ми.

— Имаш ли нещо против да използвам тоалетната? — попита Гарет.

— На горния етаж, вляво — отвърнах аз и се зачудих дали не планираше да влезе при Мелиса в стаята на Анджелина. Но той се върна почти веднага.

— И аз отивам, пич — каза веднага Луис.

Докато Луис го нямаше, аз отново се обърнах към Гарет.

— Какво искаш от нас? — попитах аз, без да обръщам внимание на Стиви. — Защо доведе приятелите си тук? — Осъзнах, че съм вкопчил пръсти в страничните облегалки на стола.

— Ти какво, не харесваш мексиканци ли? — невинно попита Гарет. — Луис изнервя ли те?

— Не става въпрос за това.

— На мен пък точно на такова ми прилича. Ти как смяташ, Стиви?

— И на мен така ми се струва.

Гарет ми се усмихна.

— Ти си като мащехата ми. И тя не харесва Луис.

— Имаш мащеха?

— Да. Истинската ми майка е починала. Кели ми е мащеха.

— Тя е хубав човек — обади се Стиви.

— И двамата знаем, че трябва да се държиш добре с мен — каза Гарет, — иначе можеш да се простиш с подписа ми. Трябва да бъдеш ужасно любезен с мен. Знам, че това те убива, но имаш ли избор?

— Каква игра играеш? — попитах.

— Няма никаква игра.

— Възнамеряваш ли изобщо да ги подпишеш?

Той сви рамене.

— Все още не съм решил. Зависи от отношението ти към мен и приятелите ми. Ако обидиш по някакъв начин мен или тях… е, просто няма да получиш това, което искаш.

Изпитах огромно желание да скоча и да забия юмрука си в устата му, но вместо това стиснах още по-силно страничните облегалки на стола.

Той вдигна поглед към Луис, който най-после се върна от тоалетната с подозрително зачервени бузи.

— Приключи ли? — попита го Гарет.

— Да — отвърна той и се обърна към мен. — Има някакъв проблем с тоалетната ти, пич. Трябва да я оправиш.

— Няма никакъв проблем с…

— Трябва да тръгваме — прекъсна ме Гарет и ми се усмихна. — Утре съм на училище, все пак. Готов ли си, Луис? — До скоро — измърмори Гарет под носа си и се изниза навън заедно с приятелчетата си.

Двигателят изръмжа, но колата продължи да стои на алеята още няколко минути. От купето се носеше мощен бас от добре заглушена музика. Угасих осветлението във всекидневната, за да мога да ги наблюдавам. Не ги виждах добре, но съдейки по поклащането на главите им, явно разговаряха и се смееха, което ме вбеси. Най-после колата излезе на заден ход от алеята и бавно, съвсем бавно, пое по улицата.

Минута по-късно Мелиса извика от горния етаж:

— Джак!

От тоалетната чиния извираше мътнокафява вода и заливаше мокета. Вонята беше ужасяваща. Във водата подскачаха изпражнения, късаха се на парчета и се изсипваха на пода.

— Ще извикам водопроводчик — казах.

— Извикай Коуди — каза Мелиса и запуши устата си с длан. — Обади се и на Брайън.