Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Three Weeks to Say Goodbye, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Калина Кирякова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2021)
Издание:
Автор: Ч. Дж. Бокс
Заглавие: Три седмици да се сбогуваш
Преводач: Калина Кирякова
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково
Отговорен редактор: Тодор Пичуров
Коректор: Здравка Петрова
ISBN: 978-954-26-1061-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15074
История
- —Добавяне
25.
Понеделник, 26 ноември
На другия ден
Същата нощ поехме към Пустинния каньон. По магистрала I-70 валеше сняг. Започна кротко да сипе около полунощ, но постепенно се засили. По време на двучасовото ни пътуване от Денвър срещахме единствено снегорини с проблясващи в жълто сигнални светлини, както и един или два пикапа. Нервите ми бяха опънати до скъсване, а от кафето ми се гадеше. Коуди проведе три телефонни разговора след като стовари Хенкел пред спешното отделение на „Денвър Дженеръл“ — със Сандърс, Моралес и Торкелсън. Торкелсън се отзова с екип от криминалисти и четирима полицаи от специалните части в пълна бойна готовност. Моралес и Сандърс пристигнаха заедно в очукания пикап на Моралес. Моралес доведе жена си, за да наглежда Мелиса. Торкелсън шофираше първия автомобил в колоната, Коуди седеше до него, а аз — на задната седалка.
Внезапно ме прониза тревожна мисъл.
— Ами ако решат да не правят размяната без Хенкел? — Господи, помислих си, изобщо не трябваше да стрелям по него!
— Добра логика — каза Торкелсън и дръпна радиостанцията си от гнездото й на таблото. — Прехвърлям се на полицейски канал — добави той и потърси патрулния екип на магистралата. После се свърза с полицай, когото познаваше, и го помоли да пусне лъжливо съобщение за жестока челна катастрофа в близост до границата с Ню Мексико и да идентифицира едната от жертвите като мъж на име Уайът Хенкел. — Знаем, че Коутс подслушва полицейските честоти — поясни той за мен и Коуди, — а ако чуе това съобщение, със сигурност ще го предаде на съдията. Това ще обясни отсъствието на Хенкел.
— Гениално — усмихна се Коуди на Торкелсън. — Сега и Коутс, и съдията ще са доволни, че Хенкел и снимките му са извън играта.
Докато пътувахме, се опитах да подредя в главата си всичко, което знаехме до момента. Коуди явно правеше същото.
— Как Коутс е разбрал за Анджелина, та да му хрумне идеята да изнудва съдията за нея? — попитах.
— Аз също съм си задавал този въпрос — каза Коуди, — докато не проверих регистъра на федералния затвор преди процеса. Оказа се, че в продължение на две седмици Коутс е делил килия с един боклук на име Хосе Медина, наркотрафикант. Медина е виден гангстер от Sur-13 и един от съучастниците на Гарет. Морланд младши вероятно е споменал на Медина, че някаква осиновителна агенция го притиска — по-скоро се е похвалил — а Медина го е споделил с Коутс. Полезна информация за Коутс, защото той вече е имал вземане-даване със съдията. Затова е удвоил изискванията си към съдията: негативите, снимките и негово собствено малко момиченце.
— Гади ми се — казах.
— На мен ми се гади още повече от факта, че съдията се е съгласил — каза Коуди. — Или поне изглежда, че се е съгласил.
— А защо Морланд и Гарет са убили Дори? — попитах аз, макар да се досещах за отговора.
— Може би никога няма да получим признание нито от единия, нито от другия — отвърна Коуди. — Според мен Дори се е измъчвала от чувство за вина, че е осигурила алиби на Джон в нощта, когато родителите му са загинали. Колкото повече го е опознавала, толкова по-силно е ставало убеждението й, че той го е извършил, и това я е разяждало отвътре. Ходела е все по-често на църква, нали така? Изливала е сърцето си пред Бог, че се е омъжила за човек, който е убил собствените си родители, а тя му е осигурила алиби. Може би е попитала Джон в прав текст дали го е извършил, а може би той просто е предположил, че тя възнамерява да каже на някого. Така или иначе Джон е усетил, че трябва да се отърве от нея. Освен това той вече е познавал Кели и най-вероятно е искал да се ожени за нея. Постави се на мястото на Джон Морланд: от една страна имаш дебела безлична съпруга, разкъсвана от чувство за вина, която те дърпа надолу, а от друга — красива блондинка с пари. Лесен избор за Джон.
— Но защо Гарет е хвърлил камък по нея?
— Защото Гарет е болен, извратен, зъл копелдак — каза Коуди. — Ти го усети от самото начало. Освен това, помагайки на баща си, той си е осигурил вечен коз срещу него. До известна степен убийството на Дори е дало на Гарет свобода.
— А Джон е знаел какъв е Гарет от ранна детска възраст — казах. — Представяш ли си да разбереш, че синът ти е такъв? И просто да живееш с тази мисъл и да правиш всичко възможно да го прикриваш. А съдията е бил длъжен да прикрива сина си, защото се е страхувал, че Гарет може да признае за стореното в планината. Видях Джим Дуган на погребението на Брайън и той ми каза нещо относно хората от типа на Морланд. Каза, че щом фиксират поглед върху целта си — в този случай Върховния съд — всеки техен ход е подготовка за постигането й. Тогава не разбирах какво точно ми казва. Той също, предполагам. Но ако си Джон Морланд и искаш да стигнеш до Върховния съд, как би могъл дори да обмисляш подобна възможност, ако единственият ти син е гангстер?
— Добър въпрос? — каза Коуди. — Как?
— Смекчаваш ситуацията — отвърнах. — Приемаш незаконното дете на лошия си син и го отглеждаш като свое. Показваш на света, че ако собственият ти непрокопсаник е безотговорен, ти не си като него. Изчистваш младежкото прегрешение на сина си, доколкото е възможно. Превръщаш минусите в плюсове. Освен това знаеш, че е въпрос на време някой да види сметката на умопобъркания ти син и вече никога няма да ти се налага да се тревожиш за него. Можеше да му се случи и в клуб „Апалуза“ онази нощ, но му се размина на косъм. И тогава ще си отдъхнеш и ще продължиш спокойно напред.
Коуди се обърна и ми се усмихна.
— От теб май наистина би излязъл добър детектив, Джак. Само че в теорията ти има нещо погрешно.
— Какво?
— Защо Джон би дал детето на добре известен педофил? Няма ли да се разчуе?
Замислих се. После получих внезапно просветление.
— Морланд е умен — казах. — Достатъчно умен, за да измисли как Анджелина да изчезне след кратък период от време. Може дори да инсценира отвличане. Направо виждам сълзите му, докато прави телевизионно изявление към похитителите, превръщайки Анджелина в новото бебе Линдбърг, което никога няма да бъде открито. Върху Морланд ще се излее океан от съчувствие. И един ден, ако член на Юридическата комисия в Сената има наглостта да го разпитва за момиченцето, което е взел от дома ни преди толкова много години, той ще каже, че се е чувствал ужасно и е направил всичко възможно да помогне на семейството да си осинови друго дете; но не толкова ужасно, колкото се чувства в момента заради съдбата на момиченцето, попаднало в ръцете на похитителите, и накрая ще ги попита възмутено как изобщо е възможно да му задават толкова абсурден въпрос! Джон Морланд — трагичният светец.
Торкелсън подсвирна.
— Исусе Христе!
— Ето сега вече мислиш като Джон Морланд, Джак! — каза Коуди. — Десет стъпки напред.
Коуди познаваше каньона, защото бе планирал внезапната полицейска проверка в караваната на Коутс няколко месеца по-рано, но се оплака, че всичко изглежда различно заради снега и тъмнината. Чуха се доста недоволни възгласи, когато Коуди каза, че единственият начин да доближим караваната е откъм задната й част, и то пеша, защото към лагера водеше само един път, а ние не искахме Коутс да ни усети. Паркирахме колите встрани от пътя и се подготвихме за изкачването на планинския хълм. Пухкавият сняг стигаше до коленете ни. Нямаше абсолютно никакъв вятър и върху боровите клони имаше няколко сантиметра сняг, който изглеждаше като пяна в халба бира. Невъзможно беше да се катерим нагоре, без да докосваме клоните и без да сипем сняг върху главите си. Всички носехме тежки зимни ботуши. Лъчите от челните ни лампи се стрелкаха хаотично между дърветата и ми действаха халюциногенно, затова се стараех да държа главата си наведена и да гледам само пътеката пред себе си. Момчетата от специалните части носеха автоматични пушки с оптични мерници, а Моралес и Сандърс бяха донесли ловните си пушки. Моят „Колт“ лежеше в джоба на анорака ми.
Стигнах върха облян в пот, но мислите ми за Анджелина и Мелиса, за Коутс и Морланд ме дърпаха нагоре. Най-после спрях и започнах да повръщам, докато в стомаха ми не остана нищо.
Докато пъшкахме и ругаехме пътя от другата страна на билото, надолу към лагера в Пустинния каньон, източният край на небето започна да просветлява и се озари в бледосиво. Масите за пикник и металните скари за готвене едва се виждаха под огромните купчини сняг. По пътеките между отделните лагери нямаше други дири, освен от елени. От двете страни на къмпинга се издигаха отвесните стени на каньона и правеха обстановката по-мрачна, отколкото би трябвало да бъде в седем сутринта.
Всички стояхме между дърветата, запъхтени след изморителното изкачване и спускането надолу. Дъхът ни излизаше като пара. Единственото хубаво нещо на падащия сняг бе това, че приглушаваше всички звуци.
Коуди се наведе и посочи към караваната на Коутс, която едва се забелязваше между дърветата, на по-малко от петстотин метра разстояние. От алуминиевия покрив, както вече знаех от чутото в съдебната зала, стърчаха множество антени и две сателитни чинии — за телевизия и за интернет достъп.
Коуди и Торкелсън обсъдиха плана за действие и в крайна сметка решиха да разположат по двама полицаи от специалните части от двете страни на караваната. Торкелсън нареди на своите хора да останат между дърветата в готовност за стрелба. Коуди им припомни, че караваната имаше и задна врата.
Сандърс и Моралес решиха да се разделят, като всеки от тях щеше да се присъедини към двете отделни групи от специалните части. Торкелсън, Коуди, аз и техническият специалист с неговата видеокамера щяхме да тръгнем напряко през дърветата към задната част на караваната, където Торкелсън щеше да постави команден пост, който да направлява движението.
— Намалете звука на радиостанциите си и ползвайте слушалките — нареди Торкелсън на екипа си. — Комуникирайте. Докладвайте на останалите какво виждате. Тази размяна е насрочена за девет, така че имаме час и половина да чакаме.
— Да замръзнем до смърт — обади се един от полицаите.
— Да спасим едно малко момиченце и да приберем три чудовища зад решетките — каза Коуди.
Докато момчетата проверяваха оръжията си преди да се разделят на екипи, благодарих на всеки един поотделно и им стиснах ръцете. С Моралес и Сандърс се прегърнахме.
— Радвам се, че сме тук — каза Сандърс. — Трябва да оправим тази работа.
— Ще я спасим — решително добави Моралес.
Открихме малко сечище на стотина метра от караваната на Коутс и отъпкахме снега с ботушите си. Намерихме си работа, а и имахме нужда да се стоплим. Намирахме се на стръмен планински хълм и имахме добра видимост над покрива на караваната — към парка и към пътя до магистралата. Между нас и караваната се простираше гъста хвойнова горичка, зад която да се крием. На всеки няколко минути Коуди вдигаше бинокъла пред очите си и наблюдаваше караваната.
— Как ми се иска да можехме просто да слезем там долу и да му сложим белезниците, повярвай ми — прошепна Коуди. — Но сме длъжни да го направим по този начин, Джак. — Той се огледа, за да се увери, че Торкелсън е достатъчно далеч и няма да го чуе. — Двамата с теб сме оцапани. Трябва да въвлечем всички тези хора в операцията и да оставим на тях и ареста, и съдебното дело. Моето име не бива да се споменава, твоето също. Хенкел ще реши случая, когато даде показания. Ще ми се ти да не беше натискал спусъка.
— И на мен — прошепнах. — Нещо ми стана. Беше по-силно от мен.
— Случва се — ухили се Коуди. По веждите и тридневната му брада имаше скреж.
В 8:45 видяхме фаровете на автомобил, движещ се към парка по пътя от магистралата.
Не чувах какво говореше човекът от специалните части в слушалката на Торкелсън, но Торкелсън отвърна:
— Да, виждаме го. Някой успя ли да различи модела на колата?
Той се заслуша, кимна и се обърна към нас.
— Жълт „Хамър У3“.
— Колата на Гарет — казах.
— Да действаме — каза Коуди.
Жълтият хамър се движеше много бавно. Не заради снега, а защото водачът шофираше предпазливо. Взех бинокъла на Коуди и се опитах да видя пътниците. През тъмните стъкла не се виждаше почти нищо, но ми се стори, че различих силуетите на двама души.
— Все още не мога да разбера Гарет — прошепнах аз към Коуди. — Що за човек е? Не мога да го проумея.
— Психопат — каза Коуди. — Може никога да не разберем. Хлапето е счупило черепа на собствената си майка, докато баща му е гледал отстрани. Това е един генофонд, който трябва да бъде източен завинаги.
После осъзна какво е казал и побърза да се поправи.
— Джак, съжалявам. Нямах предвид Анджелина, за бога!
Поклатих глава.
— Тя е наша дъщеря, Коуди. Тя няма нищо общо с Гарет.
Но ако кажа, че думите на Коуди не ме разтърсиха до мозъка на костите ми, ще излъжа.
Колата на Гарет спря пред караваната на Коутс. Беше толкова близо, че чух звука от издърпването на ръчната спирачка. Все още не виждах кой е в купето. Двигателят работеше, фаровете все още светеха. Ако Коутс беше вътре, вече трябваше да е разбрал, че са пристигнали.
Пътническата врата се отвори и лампичката на тавана в купето светна. Вдигнах бинокъла пред очите си. Гарет шофираше, съдията се возеше. А зад тях, увита в одеяла на бебешка седалка, кротуваше Анджелина.
Сърцето ми скочи в гърлото.
— Мамка му, планът да върви по дяволите! Трябва да я вземем веднага!
Коуди положи ръка върху рамото ми.
— Не още, Джак. На този етап може да измислят някаква правдива лъжа, с която да обяснят защо са тук. Помни с кого си имаме работа, Джак. Изправени сме срещу един влиятелен съдия и един известен педофил, който никога не е лежал в затвора. И двамата знаят как да работят системата. Трябва да оставим нещата да се развият според плана и да ги хванем натясно.
Криминалистът от екипа ни беше монтирал статива си и се взираше през обектива на камерата.
— Хвана ли ги в кадър? — попита Торкелсън.
— Идеално — отвърна той.
Торкелсън наклони глава на една страна и притисна с длан слушалката до ухото си.
— Коутс току-що е отворил вратата на караваната — прошепна той.
Съдията излезе от автомобила.
— Коутс е установил визуален контакт със съдията — докладва Торкелсън. Все още не виждахме Коутс, защото караваната го скриваше, но следяхме движенията му през погледа на съдията, когото аз наблюдавах през бинокъла. Морланд кимна към караваната и посочи към колата си.
Видяхме Коутс едва когато се приближи до хамъра. Беше леко облечен в нещо като работен комбинезон, тъмен на цвят. Носеше ушанка. Когато се наведе да погледне задната седалка, потри ръце и изписка от възхищение — нечовешки звук, който ме разтърси като електрически ток. После протегна ръце, за да вземе Анджелина, но съдията го спря.
— Убийте ги — казах.
— Не бързай — предупреди ме отново Коуди. — Все още не са направили нищо.
— Коуди — просъсках аз, — това там е моята дъщеря.
Торкелсън смръщи вежди, съсредоточен в информацията, която получаваше от слушалката си.
— Спорят за условията на размяната — каза той. — Съдията не иска да му дава бебето, преди да е получил снимките и негативите.
Докато Морланд говореше, Коутс скръсти ръце и поклати глава. Диалогът им ставаше все по-разгорещен, чувах викове, но не успявах да различа думите.
Накрая съдията кимна, обърна се към колата и излая нещо към Гарет, който все още седеше зад волана. Шофьорската врата се отвори и момчето скочи в снега. После отвори задната врата и се наведе над бебешката седалка, за да разкопчае колана.
— Не я докосвай, мамка му! — просъсках.
— Не мога да повярвам, че я е довел — измърмори Коуди.
Гарет освободи седалката от колана, хвана кошчето за дръжката и го остави в снега между съдията и Коутс. Вдигнах бинокъла толкова рязко, че окулярите се удариха в челото ми. Насочих го към бебешкото кошче. Анджелина беше увита в същото одеялце, с което полицейската служителка я отнесе от дома ни. Лицето й не се виждаше. Представих си блестящите й черни очи и нацупените й устнички, които всеки момент щяха да се разплачат, защото не знаеше къде се намира.
— Ето, размяната! — каза Коуди, когато Коутс бръкна в джоба си, извади хартиен плик и го заби в снега до кошчето.
— Чакайте! — казах аз и усетих как ме обзема паника. — Тук има нещо много нередно! Вижте кошчето. — Коуди и Торкелсън ме погледнаха в недоумение. — Слагал съм я в седалка за кола толкова много пъти и знам със сигурност, че този размер бебешко кошче отдавна е малко за Анджелина.
Насочих бинокъла към Гарет. Стоеше облегнат на колата, наблюдаваше двамата мъже и се подсмихваше.
Съдията грабна плика, разкъса го и прегледа съдържанието му няколко пъти. Коутс протегна ръка към кошчето, но Морланд му направи знак да изчака, докато приключи. Минута по-късно, очевидно доволен от видяното, той кимна и Коутс се наведе към детето, но съдията го изпревари и взе кошницата, а с другата си ръка намести одеялото около Анджелина. Когато Коутс посегна да я вземе с похотлива усмивка на лицето, съдията сякаш я бутна към него, с една ръка върху дръжката, а другата напъхана някъде между завивките. Внезапно задната част на кошницата се отвори, чу се остър пукот и снегът от хилядите борови клони по целия планински клон се срути на земята като бял водопад.
Коутс падна назад с разперени ръце.
Торкелсън изтръгна слушалката от ухото си и изкрещя в радиостанцията:
— Кой направи това, мамка му?
— Не съм аз — извика Моралес. — Не мисля, че е някой от нас.
Двамата с Коуди хукнахме през горичката в посока към караваната. Един боров клон ме удари през лицето и отнесе шапката ми, но аз не спрях и за миг, а продължих да тичам надолу по хълма през дълбокия сняг. Двама полицаи се появиха между дърветата от дясната страна на караваната и извикаха на Гарет и съдията да не мърдат от местата си.
Тичах, падах, устата ми се пълнеше със сняг и борови иглички, изправях се на крака и отново хуквах след Коуди, който тичаше пред мен с пистолет в ръка.
Викове и суматоха от всички посоки.
Добрахме се до задната част на караваната, където стояха Гарет и съдията. Полицаите от двете страни на каньона бяха излезли от гората, в това число Сандърс и Моралес с техните ловни пушки. Хамърът, заедно с бащата и сина, бяха обградени.
Съдия Морланд видя полицаите от двете си страни и вдигна кошницата пред себе си, за да се предпази, в случай че някой от нас решеше да стреля. Изражението му не беше уплашено, нито ядосано, а по-скоро пресметливо.
— Слава богу, че сте тук — обърна се съдията към полицаите с онзи тон, който използваше от съдийската си трибуна. — Двамата със сина ми имаме разрешително и дойдохме да изберем хубава коледна елха, но се изгубихме. Съвсем случайно се натъкнахме на Обри Коутс… — Тогава Морланд видя двама ни с Коуди и нелепата му история увисна във въздуха.
Извадих пистолета си, дръпнах предпазителя и казах:
— Предай ми веднага тази кошница, заедно с оръжието в нея, ако не искаш да те надупча като решето.
Прочетох в очите му, че обмисля да я задържи, за да я използва като щит.
— Остави седалката и оръжието заедно с негативите — каза Коуди, отпуснал пистолета до бедрото си. — Уайът Хенкел е в ръцете ни и пее като славей, освен това имаме размяната на запис. Прецакан си. Съдействай ни или умри! Изборът е твой.
— Вие май не ме чухте — каза съдията и ни изгледа нагло като изпечен лъжец. — Двамата със сина ми сме тук, за да си изберем коледна елха…
Коуди се изсмя.
— Нека поясня, господин съдия. Камерата е изключена. Твоята дума срещу осем полицаи и бащата на детето, което ти отне от дома му.
Точно в този момент Коутс изпъшка и се размърда в снега.
— Кучият му син! Мислех, че е мъртъв — каза Коуди и простреля Коутс четири пъти от упор. Всички застинаха по местата си. Коуди бръкна в джоба на анорака си, измъкна оттам пистолет със заличен сериен номер и го захвърли до трупа.
— Ето защо винаги нося със себе си резервно оръжие — каза той на Морланд.
Съдията погледна към Торкелсън, който се появи запъхтян иззад караваната.
— Няма ли да го арестувате? Не видяхте ли всички какво направи току-що?
Никой не обели и дума. Съдията остави димящата кошница в снега. Одеялото падна и отдолу се показа кукла бебе в естествена големина. Пистолетът лежеше в скута на куклата.
Коуди пристъпи напред и се изправи срещу съдията.
— Кой е следващият? Ти ли? — попита той, после кимна към Гарет. — Или твоето повредено семе?
С периферното си зрение забелязах как Гарет се хвърли към баща си. И преди някой от полицаите да успее да реагира, аз вдигнах пистолета и го прострелях. Прицелих се в гърдите, но го улучих в стомаха. Той се преви одве, седна в снега и притисна с ръце корема си.
— Не мърдай — казах.
— Трябваше да го кажеш, преди да стреляш — каза Коуди.
— Аз не съм полицай.
Очите на Гарет преливаха от злоба.
— Ти всъщност не я искаш, повярвай ми — каза той. — Тя носи моите и неговите гени, не забравяй. И тя е повредена като мен. Ще видиш.
Прострелях го в главата и той падна назад, а кръвта му обагри снега. В съзнанието си аз сложих край на връзката между Гарет Морланд и Анджелина. Завинаги.
Торкелсън пристъпи между мен и съдията и каза:
— Достатъчно, господа.
Той внимателно измъкна оръжието от ръката ми и го пъхна в джоба на якето си. От другия си джоб измъкна никелиран полуавтоматичен пистолет и го подхвърли до трупа на Гарет.
— Колко жалко. От него можеше да излезе велик гангстер — каза той на съдията, а после се обърна към полицаите: — Всички видяхме едно и също нещо, нали така, момчета? Коутс и момчето извадиха пистолетите си и се застреляха едновременно. Имайте го предвид, когато даваме показания, братлета.
Всички кимнаха в знак на съгласие. Моралес се разплака от радост и падна на колене. Сандърс пристъпи напред и положи ръка върху рамото на партньора си.
— Но това не е вярно — изплака Моралес. — Аз убих известен педофил при самозащита! Всички го видяхте с очите си, нали?
— Ха — каза Коуди и напъха пистолета от кошницата в кобура си. — Тъкмо се чудех къде е липсващото парче от пъзела ми. Намерих го.