Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (24)

24.

— Представи се на господин Макгуейн — каза Коуди на чорлавия дребен мъж, когото блъсна грубо през входната ми врата.

Мъжът измърмори нещо неразбираемо през стиснати устни, което прозвуча като „Май-уот“.

— Къде е Мелиса? — попита Коуди.

— В спалнята, упоена.

Коуди поклати глава.

— Копелета. Добре ли е?

— Как би могла да бъде добре?

— Копелета.

— Дойдоха тази сутрин. Шерифът и трима полицаи. Съдията и Гарет стояха в колата си отвън и дори не влязоха.

Май-уот просто седеше и наблюдаваше диалога ни, все едно следеше топката в тенис мач. Съдейки по празния му поглед, нямаше никаква представа за какво говорим.

— Сядай — каза Коуди на Май-уот и кимна към дивана.

Дребният мъж се надигна от пода с вдървени крака и седна. Едва тогава разбрах защо е толкова скован и не може да говори: човекът замръзваше. Кожата му беше бледа. Зъбите му тракаха като пуканки в микровълнова фурна. Май-уот беше слаб, прегърбен и невзрачен. Висок около 165 сантиметра, не повече от 60 килограма. Имаше нескопосно подстригана кестенява коса, очила с дебели рогови рамки, почти липсваща брадичка, но силно изпъкнала адамова ябълка, а лицето му изглеждаше като лунен пейзаж, набраздено със стари белези от акне. Лукавите му очи непрекъснато се озъртаха, а самият той създаваше впечатление на слабоволев и дразнещ човек. Беше ми жал за него, но в същото време изпитвах желание да го ударя. Носеше червена карирана риза, провиснали панталони и гуменки. Протегна ръце, докато сядаше, и тогава забелязах масивния златен „Ролекс“ на китката му, който изобщо не се връзваше с останалата част от него. Имах чувството, че тежи поне килограм.

Май-уот имаше доста неприятна синина точно в центъра на малка плешивина в задната част на главата си. Коуди забеляза, че я гледам, и каза:

— Ето как счупих проклетия си телефон.

Коуди довлече два стола от кухнята и ги сложи пред дивана. Завъртя своя, възседна го, и подпря ръце върху облегалката. Очите му блестяха, а устата му бе застинала в саркастична усмивка.

— Казах да се представиш на господин Макгуейн. — Към мен: — Джак, сядай.

Дребният мъж сведе поглед към гуменките си. Краката му трепереха неудържимо.

— Отвори си шибаната уста и говори! — каза Коуди и го зашлеви по бузата.

Хвърлих изпепеляващ поглед към Коуди, но той не ми обърна внимание.

— Уайът — каза мъжът.

— Уайът кой? — излая Коуди.

— Уайът Хенкел.

— И откъде си, Уайът Хенкел?

— Имаш предвид сега или къде съм роден?

Коуди отново го зашлеви.

— Господи, Коуди! — извиках.

— Като чуеш какво има да ти казва, и ти ще искаш да му удариш плесница… поне.

— И все пак — казах.

— Роден съм в Грийли, Колорадо — смотолеви Хенкел през тракащите си зъби. — Сега живея в Лас Крусес, Ню Мексико.

— Добре — каза Коуди. — Сега кажи на господин Макгуейн защо си тук. Кажи му защо телефонният ти номер се намира в разпечатката с разговорите от мобилния телефон на Брайън Ийстман.

Хенкел извърна глава встрани и впери поглед в газовата ни камина, която бях изключил няколко минути преди да изляза от къщата.

— Умирам от студ — каза Хенкел и се обърна към мен. — Лежах в онзи багажник осем часа.

— Седем, не повече — каза Коуди. — Стига си мрънкал.

Изправих се и тръгнах към камината.

— Не — спря ме Коуди. — Не я включвай.

— Погледни го — казах.

— Майната му — отсече Коуди. — Ще включим камината, когато започне да говори. — После към Хенкел: — Майната ти! Разбра ли?

Хенкел избягваше да го гледа в очите.

— Забелязах някаква тежест в джобовете ти, Джак. Въоръжен ли си?

— Да.

— Чудесно. Извади пистолета от джоба си. Това е онзи „Колт Пийсмейкър“, 45-и калибър, който принадлежеше на дядо ти, нали?

Извадих го. Беше тежък и студен и изглеждаше като тъп инструмент в ръката ми.

— Дръпни ударника и опри дулото в челото на Уайът Хенкел. Ако от устата му излезе лъжа, ще те помоля да дръпнеш спусъка. Не се тревожи, че мозъкът му ще се пръсне по стената ти, защото главата му е куха. Не се тревожи и за трупа му. Просто ще го отнеса в планината, където погребах чичо Джетър. Мястото е идеално. Никой не би се сетил да го потърси там. Може койотите да изровят кокалите им през 2025-а, но кой ще ги помни дотогава?

Коуди отвърна на ужасения ми поглед с едва доловимо намигване, което Хенкел не можеше да види, защото все още седеше с наведена глава. Добре, кимнах. Сега вече ми е ясно.

Хенкел бавно вдигна глава. Изглеждаше уплашен до смърт.

Дръпнах ударника, барабанът се завъртя и аз опрях дулото над веждата му.

Коуди се намести на стола си, извади служебния си полуавтоматичен „Глок“, 40-и калибър, и го размаха под носа му.

— В случай че не улучи — поясни той на Хенкел. — А сега да продължим. С какво се занимаваш?

— Портиер съм в гимназията в Лас Крусес — отвърна Хенкел с писклив и треперещ глас.

— Портиер, а?

— Да, сър.

— Добре, това ми хареса. Наричай ме „сър“. Обръщай се със „сър“ и към господин Макгуейн. Сега ми кажи откога работиш там.

— От седем години.

— Каква заплата получаваш?

— 26 000 долара годишно. Води се нещатна работа, на непълен работен ден.

— Интересно — каза Коуди. — Изкарваш само 26 хилядарки годишно, но живееш на пет акра земя и имаш два нови автомобила. Така ли е?

Хенкел се опита да преглътне и адамовата му ябълка подскочи нагоре-надолу.

— Да — каза.

— И носиш тази голяма буца злато на китката си. Фалшив ли е? Да не е някакво тайванско менте?

— Истински е — отвърна.

— А този „Кадилак Ескалейд“, който шофираш, краден ли е?

— Не, сър.

— Живееш добре като за портиер на непълен работен ден, а, Уайът?

— Не чак толкова добре, но се справям. — Гласът му звучеше малко по-уверено. Започваше да се стопля, буквално и преносно. Което вбеси Коуди.

— Застреляй го.

Притиснах по-силно дулото във веждата на Хенкел.

— Не! — извика той с разширени от ужас очи.

— Тогава отговаряй, без да лъжеш — каза Коуди. Дори аз се уплаших от тона му.

— Добре — отвърна Хенкел.

— Невинаги си бил портиер, нали?

— Не.

— Какво друго си работил?

— Какво ли не. Не съм много умен, предполагам. — Макар че Коуди задаваше въпросите, Хенкел отговаряше на мен. Може би защото — въпреки пистолета ми — Коуди го плашеше повече. — Старая се максимално, но хората просто не ме харесват. Никой никога не ме е харесвал.

— Което изобщо не ме изненадва — каза Коуди. — Пак те питам, какво друго си работил през живота си?

Хенкел завъртя очи към тавана, сякаш се опитваше да си спомни.

— В търговски вериги предимно. „Уолмарт“, „Таргет“, „Пиър Уан“. Местех се доста често в района между Ню Мексико и Колорадо.

— Забрави да споменеш онова фотоателие, в което си работил — каза Коуди. — Нали се сещаш, в Канън Сити, Колорадо, снимки за един час?

— О, да — отвърна Хенкел и лицето му пребледня още повече. Явно Коуди бе засегнал оголен нерв.

— Кажи на господин Макгуейн кога си работил там?

Той се замисли за секунда.

— През 2001 година.

— Преди масовото навлизане на цифровите технологии. Краят на епохата на хартиените снимки.

— Да. Това ателие сигурно отдавна не съществува.

— Ройъл Гордж се намира в покрайнините на Канън Сити, нали?

— Да.

— Поразително красиво място, нали? — попита Коуди. — Много туристи ходят там, за да го видят, да се разходят по пешеходния мост и да погледат река Арканзас, която тече отдолу. Там има дори природен резерват, нали?

Изкушавах се да попитам Коуди накъде бие, но се въздържах.

— Да — отвърна Хенкел след кратко колебание.

— През 2001-а домакинът на този природен парк е донесъл лента за проявяване в твоето ателие. Спомняш ли си този момент?

Хенкел отново се опита да преглътне, но не успя.

— Може ли да получа чаша вода? — попита ме той.

— Можеш да получиш куршум в главата — каза Коуди. — Повтарям, спомняш ли си момента, когато домакинът на този парк ти е донесъл лента за проявяване?

— Да.

— Носил е доста ленти, нали?

— Да.

— Ти не бива да гледаш снимките, които проявяваш, нали? Апаратурата работи по такъв начин, че няма причина дори да ги поглеждаш. Целият процес е автоматизиран, нали? Единственият момент, в който докосваш снимките, е когато ги пъхаш в плик за клиента, нали така?

— Такива бяха изискванията, да.

— Но в този случай си погледнал, нали, Уайът?

— Погледнах — отвърна той с дрезгав глас и смутено отмести поглед от Коуди към мен.

— Какво имаше на тези снимки, Уайът?

— Предимно природни пейзажи. Но имаше и много снимки на деца със семействата им. Семейства, летуващи в къмпинга или отишли на разходка в планината.

— Клиентът предимно снимки на деца ли проявяваше?

— Да.

Коуди стрелна поглед към мен. Продължавах да недоумявам какво целеше.

— А защо реши да направиш втори комплект снимки за себе си?

Хенкел притвори очи и въздъхна.

— Уайът?

— Имаше четири снимки, които исках да запазя — отвърна той.

Коуди протегна свободната си ръка и измъкна кафяв хартиен плик от джоба на палтото си.

— Това ли са четирите снимки, които искаше да запазиш, Уайът?

— Да, знаеш го.

Коуди ми подаде плика.

— Кой притежава оригиналите и негативите? — обърна се той към Уайът.

— Клиентът.

Коуди се усмихна саркастично.

— А кой е клиентът, Уайът?

— Обри Коутс. Той бе домакин в резервата по онова време.

Усетих как ме прониза електрически ток и едва не натиснах спусъка. Внезапно се почувствах така, сякаш навсякъде около мен в продължение на цели три седмици е имало десетки листи от прозрачна пластмаса, всеки от които белязан с цветен щрих и няколко завъртулки. Взети поотделно те нямаха никакъв смисъл. Но когато се наложеха един върху друг, се появяваше цялостно изображение. Сякаш всичко, което бяхме научили и правили през тези три седмици, най-после се подреждаше в един отблъскващ и ужасяващ пъзел.

Свалих пистолета и отворих плика. Вече знаех какво ще открия.

Брайън се оказа прав. Наистина имаше снимки.

На първата се виждаше младо тричленно семейство, което вървеше по тясна планинска пътека. Зад тях имаше каменна стена, което значеше, че се намираха в каньон — Ройъл Гордж каньон. Снимката беше зърнеста, а в долния ъгъл се виждаше борова клонка — сигурен признак, че кадърът е бил направен от голямо разстояние, а фотографът се е криел в горичка. Жената — невзрачна, едра, очевидно бременна — вървеше най-отпред. Най-отзад крачеше момче на около дванайсет-тринайсет години. Отне ми известно време, но го познах — малкият Гарет Морланд. Мъжът по средата беше баща му.

Втората снимка бе леко размазана, но на нея ясно се виждаше как Морланд дърпа ръката на съпругата си, а тя трескаво се мъчеше да запази равновесие. Лицето на Гарет бе на фокус и изглеждаше така, сякаш наблюдаваше случващото се с огромен интерес.

На третата снимка Дори Пенс Морланд — силно набожната католичка и домошарка, пречката за социалното и политическо израстване на съпруга си; жената, която носеше в утробата си съперника на първородния си син и завършен психопат Гарет — летеше презглава във въздуха, а дългата й черна коса се вееше зад нея.

На четвъртата Гарет се приготвяше да нанесе смъртоносния удар върху потрошеното тяло на майка си с огромен камък, който държеше над главата си, под окуражителния поглед на баща си.

Разгледах снимките три пъти.

— Господи — прошепнах, — значи Коутс държи съдията натясно.

— Правилно — каза Коуди.

— И точно поради тази причина е брониран.

— Бинго.

— Значи Коутс го е изнудвал през всичките тези години?

Коуди кимна, вдигна пистолета си и го насочи към главата на Уайът Хенкел.

— Нещо такова. Кажи му, Уайът.

Хенкел внезапно стана още по-дребен и още по-жалък — ако това изобщо беше възможно.

— Аз съм този, който изнудваше съдията — каза той. — Казах му, че притежавам тези снимки. Изпратих му копия, за да му го докажа. И той ми плаща от години, за да си държа устата затворена.

— Това обяснява автомобилите, охолния живот, ролекса. Но ти си излъгал съдията, нали, Уайът? Казал си му, че разполагаш и с негативите.

Хенкел кимна.

— И когато Брайън Ийстман започна да уведомява всичките си познати, че издирва под дърво и камък компрометиращи снимки на Морланд, ти отново се свърза със съдията, прав ли съм?

— Да.

— За да му кажеш, че цената се покачва, а ако откаже да плати, ще продадеш снимките на Брайън, нали така?

— Да.

Хенкел изглеждаше необяснимо горд от себе си. Действително ми се прииска да го застрелям, но не преди да съм чул всичко.

— Просто си разсъждавам — обърна се Коуди към мен, — но разсъжденията ми са базирани върху ролята на Хенкел в цялата тази история. Когато разследвах Коутс, винаги съм се чудил защо се е отказал да работи в природни резервати и се е насочил изключително към къмпинги на федерална земя. Това беше просто едно от онези дребни неща, които се набиваха на очи, но си оставаха необясними за мен. Сега всичко си идва на мястото. Коутс е сменил работата си точно по времето, когато Морланд е бил избран за федерален съдия. Хенкел е разполагал със снимките, искал е пари от съдията — и ги е получил. Коутс не е искал пари, а спокойствие и сигурност. Коутс е знаел, че някой ден ще го хванат, затова се е свързал с Морланд и го е уведомил за положението си. Искал е да се увери, че ще бъде съден във федерален съд, защото е знаел кой ще бъде съдията. Още нещо: има девет областни съдии. Коутс някак си е уведомил Морланд, че ако някой ден се появи в залата му, ще има нужда от услуга. Но как Морланд е бил сигурен, че именно той ще е съдията, ако този неизвестен изнудвач бъде изправен пред него? Въздействал е на системата отвътре и е направил всичко възможно той да е съдията за сериозни престъпления, извършени на федерална земя. Морланд е искал да има контрол над ситуацията, в случай че вторият изнудвач някога има нужда от тази услуга. Ето защо Коутс е бил брониран.

— Кучият му син — казах. — Чакай малко. Защо Коутс би рискувал да занесе лентата си на Хенкел? Не се ли е притеснявал, че Хенкел или някой друг ще види снимките от убийството?

— Веднага ще ти отговоря — обади се Хенкел. — Не мисля, че в онзи момент е съзнавал какво притежава. Тези снимки са увеличени, затова са толкова зърнести. На оригиналите хората изглеждат като мравки до скалата. Успял е да я снима как пада, но тогава едва ли е знаел, че съдията я е бутнал. Мисля си, че е видял с какво разполага едва когато се е прибрал и е разгледал снимките.

— И никога не се е опитвал да те открие? — скептично попитах аз.

Той се усмихна за пръв път. Прогнили жълти корени вместо зъби.

— Дори да го е направил, мен вече отдавна ме е нямало. Взех снимките и ги носех със себе си навсякъде, където се местех. От град на град, от работа на работа. Мисля, че се опита да ме открие няколко пъти. Веднъж в Салида, в магазина, където работех, се появи някакъв мъж и попита за мен. Чух го от съседното помещение и веднага излязох през задния вход. Никога повече не се върнах там. Друг път, когато се прибирах от работа в Дуранго, видях някакви младежи, които изглеждаха като мексикански гангстери, паркирали пред входа на моята жилищна кооперация. Просто подминах и продължих напред, чак до Ню Мексико.

Коуди кимна доволен, сякаш поредното късче от пъзела си идваше на мястото.

— Когато остави съобщението за Брайън Ийстман, съдията обади ли ти се?

— Не, обади се Гарет, синът на съдията. Той е момчето от снимката. Онзи с камъка.

— Точно така. И какво каза Гарет?

— Накрая ще ме убиете, нали? — попита ни Хенкел.

Коуди сбърчи чело.

— Моят отговор е деветдесет процента положителен. Но имаш десет процента надежда, Уайът. Трябва да ме убедиш, че ги заслужаваш, като ми кажеш истината.

Виждах как Хенкел се измъчва от противоречиви мисли. Накрая каза:

— Гарет обеща, че те ще ми платят повече, но само ако се обадя на Ийстман и му кажа за снимките. Обадих му се и той се съгласи да се срещнем тук, в Денвър. Гарет избра мястото на срещата, помоли ме да инструктирам Ийстман как да стигне дотам, но ми каза да не ходя. Предполагам, че Гарет се е срещнал с него.

Натиснах спусъка.

Изстрелът беше оглушителен. Не знам как не събудих Мелиса. Хенкел се гърчеше на дивана ми, притискаше рамото си там, където го беше улучил куршумът, и размазваше яркочервена кръв по цялата дамаска.

Коуди дръпна пистолета от ръката ми, преди да съм довършил Хенкел с още един изстрел.

— За бога, Джак! — извика той. — Още не сме приключили с него!

— Аз приключих — каза аз, шокиран от собствената си жестокост.

Хенкел стенеше и пъшкаше.

Коуди го улови за косата и го надигна в седнало положение.

— Говори бързо, ако ти е мил животът — каза.

— Боли — изпъшка Хенкел през стиснати зъби.

— Ще те боли още повече!

— Губя много кръв, ще умра.

— Не е изключено.

Коуди се надвеси над него, на сантиметри от лицето му.

— Доколкото ти е известно, Коутс никога не е търсил съдията, освен напоследък, нали така?

— Доколкото ми е известно — каза Хенкел.

Коуди ме погледна и кимна.

— Коутс вероятно е усетил, че съм по петите му, и се е свързал със съдията, за да му припомни какво притежава от години. Представи си изненадата на Морланд, когато е разбрал, че единият от двамата души, които знаят за убийството на Дори, е самият педофил, около когото ние затягахме обръча. Морланд е държал на бюрото си заповедите за обиск и арест, разбира се, и е предупредил Коутс, че го дебнем. Ето защо Коутс е успял да унищожи всичко предварително. А съдията направи всичко възможно да го пусне на свобода.

Милион мисли нахлуваха в главата ми. Опитах се да ги подредя по някакъв начин.

— Но, Коуди — казах, — Коутс е на свобода заради твоята грешка.

Веднага съжалих за думите си, а погледът на Коуди се изпълни с дива ярост.

— Съжалявам — казах. — Но…

— До тази вечер непрекъснато ме тормозеше един въпрос, свързан с процеса, а именно — как Людик е разбрал всичко за действията ми след като арестувахме Коутс. Да, той е умен, не споря, но не чак толкова умен. Някой му е подшушнал поверителна информация. Според мен Морланд. И не го е направил по телефона или по друг очебиен начин, сигурен съм. Може да го е казал като съдебна клюка, нещо от сорта на „искрено се надявам процесът да е стабилен, защото се очертава сериозен проблем във веригата от улики“… нещо такова. Може би е чул за мен от областния прокурор или от някое приказливо ченге. И е решил да пусне слуха, така че Людик да го чуе от някого и да направи разследване. Не казвам, че не съм оплескал нещата, Джак, напротив — виновен съм. Но Морланд е режисирал целия този провал в движение — от момента, в който е предупредил Коутс за обиска, до предложението към защитата да огледат по-внимателно уликите.

Звучеше логично.

Коуди опря пистолета си в носа на Хенкел и продължи с равен глас:

— Когато дойдох в къщата ти в Ню Мексико, ти товареше багаж в колата си. Къде смяташе да пътуваш?

— Щяхме да правим размяната.

— За какво говориш?

— Беше организирана голяма среща, на която всеки щеше да получи своето.

Коуди отново го зашлеви през лицето. Хенкел потръпна от болка. Възглавниците на дивана бяха почернели от кръв. Подушвах я — остър, метален мирис, от който ми се повдигаше.

Хенкел гаснеше. Клепачите му започваха да се притварят.

— КАКВА РАЗМЯНА? — изрева Коуди.

— Съдията щеше да получи всички снимки и негативите от двама ни с Коутс, веднъж завинаги — отвърна Хенкел. — Аз щях да получа от съдията голяма сума пари. Трябваше да се срещнем в жилището на Коутс в планината утре сутрин.

— Какво щеше да получи Коутс? — попита Коуди.

Хенкел се изкашля и едва не загуби съзнание.

— Каквото винаги е искал — негово собствено малко момиченце.

Тогава разбрах кой бе изпратил снимката на Анджелина до Малкълм Харис в Лондон — Обри Коутс. Спомних си как Морланд настоя да снима Анджелина онази сутрин, когато се качи с Мелиса в детската стая. Ето защо е искал да я види и ето защо бе помолил Мелиса да я обърне по гръб.