Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (21)

21.

Петък, 23 ноември

Два дни до края

Погребението на Брайън се състоя в Кепитъл Хил, в най-голямата църква, която някога бях виждал, претъпкана с непознати за нас хора. Лек, стерилен декор в светъл чам и изчистени линии. О, и един малък стилизиран кръст, висящ на верига в един от ъглите най-отпред, сякаш на някого му бе хрумнало да го постави там в последния момент.

— Църква с дизайн от „Икеа“ — прошепнах аз на Мелиса в опит да я разведря. Не успях.

Ако Брайън трябваше да организира собственото си погребение, то сигурно щеше да изглежда точно така. Пищно, мащабно и твърде луксозно. Група музиканти свиреха съвременни погребални песни, а на голям екран отпред се сменяха снимки на Брайън — на ски, в басейн, като оратор на подиум, усмихнат, танцуващ, костюмиран като Джон Елуей и като Спайдърмен на различни партита. Останките му лежаха в мраморна урна върху обвит с кадифе подвижен подиум в предната част на църквата. Партньорът на Брайън — Бари — говори за лоялността на Брайън, за творческите му заложби, за „способността му да озарява околните с присъствието си“. Бари изглеждаше като спокойна противоположност на Брайън и аз едва сега разбирах колко добре са си пасвали заедно.

След Бари дойде ред на кмета Халадей, който произнесе не само прочувствена реч в памет на Брайън, но и даде обет на присъстващите, че убиецът ще бъде открит и предаден на правосъдието. Чуха се леки ръкопляскания, когато кметът каза, че Денвър не е място за екстремистки прояви, и че смъртта на Брайън завинаги ще бъде запомнена като инцидента, превърнал града в „зона без престъпления, основани на омраза и нетърпимост“. Убеждението на кмета, че убийството на Брайън е последица от обикалянето му по барове за хомосексуалисти, говореше за липсата на напредък в полицейското разследване.

Улових се, че неволно оглеждам опечалените, докато кметът говореше. Много от лицата бях виждал в светския раздел на „Денвър Поуст“ и „Роки Маунтинс Нюз“, а някои и по телевизията. Брайън често повтаряше, че познава всеки, който е някой в този град, и навалицата в църквата го доказваше. Гордеех се, че бе успял да постигне такова влияние в града, и то без да загърбва нас, приятелите си от детството.

Седяхме най-отзад, просто защото църквата вече беше пълна, когато пристигнахме. Сандърс и Моралес ни придружаваха, естествено, но — слава богу — в цивилни дрехи. По време на службата двамата седяха точно зад нас и аз чух как Сандърс прошепна на Моралес:

— Тук е пълно с гейове и откачалки от световна величина.

— Имам чувството, че изобщо не съм познавала Брайън, и това ме притеснява — прошепна в ухото ми Мелиса. — Кои са всички тези хора? Той е споменавал единствено Бари. Сякаш е имал паралелен живот, който е водил тайно от нас.

— Ние бяхме неговият таен живот — казах. — Тази зала бе истинският му живот.

Кметът най-после отстъпи встрани. Групата започна да свири „Губя религията си“ на R.E.M, което ми се стори някак неуместно.

— Господи — възкликна Мелиса. — Нима не знаят, че се намират в църква?

Макар Коуди да беше казал, че няма да идва, аз все пак се оглеждах за него. Беше ми оставил късче надежда, и това бе единственото, което ме крепеше.

Когато песента свърши, някакъв модерен пастор с дълга коса, добре оформена брада и полуразкопчана риза зае подиума и ни каза, че не сме се събрали, за да скърбим за нечия смърт, а за да отпразнуваме живота на едно прекрасно човешко същество. Започна да разказва смешни случки с Брайън — събрани очевидно от Бари и общи приятели на Бари и Брайън. Някои от тях бяха много смешни наистина, но и много изненадващи, защото двамата с Мелиса ги чувахме за пръв път. Истории за наш приятел, когото ние познавахме в коренно различна светлина. Не след дълго Мелиса започна да се смее и да плаче едновременно, което пък веднага разплака Анджелина.

— Ще я изведа навън — казах аз и Мелиса с облекчение ми я подаде. Сандърс ни последва.

Планинските върхове все още се губеха в снежни облаци. Ски курортите — съдейки по информацията от радиото — едва побираха наплива от почиващи. Говорителите на различни туристически фирми се надцакваха един друг относно количеството на падналия през нощта сняг. Познавах лично повечето от тях покрай работата ми и със сигурност знаех, че снежната покривка далеч не ги вълнуваше толкова, колкото звучеше по радиото.

Анджелина — както обикновено — предпочиташе да е навън. Започна да се дърпа от ръцете ми веднага щом излязохме, но аз я държах здраво и не исках да я пускам на земята, защото Мелиса я бе облякла в кадифена рокля, розов чорапогащник и дебело палто. Докато се борех да я удържа, се озовах точно пред Джим Дуган, който пушеше цигара, облегнат на дънера на голо дърво в двора на църквата.

Дуган впери поглед в Сандърс, който вървеше на няколко крачки след мен. Не се представи, но очевидно нямаше нужда да го прави.

— Би ли ни оставил насаме за няколко минути?

Сандърс тръгна обратно към църквата и се настани на една от пейките по алеята.

— Кметът приключи ли там вътре? — попита Дуган.

— Мисля, че да.

— Добре ли се представи?

Свих рамене.

— Достатъчно добре. Не каза нищо лошо за Брайън.

Той се засмя.

— Този Ийстман ни причиняваше големи главоболия. Направо побъркваше кмета, защото знаеше как да накара системата да работи в негова полза, в това число и самия градоначалник. Винаги съм смятал, че е било на лична основа.

— Брайън беше силен характер — казах.

— Така е. Има нещо, което искам да споделя с теб. Но искам да си остане между нас — каза Дуган.

— Разбира се. Обичам да си споделям с хората, които ме уволняват от работа. Няма проблем.

Дуган отново се засмя.

— Нали знаеш, че аз съм просто момчето, което предава съобщенията? Кметът и съдията са доста близки. Съпругата на съдията е един от най-сериозните му дарители, така че кметът си има някакви задължения, ако схващаш намека ми.

— Схващам го. — Анджелина отново взе да се дърпа и аз я гушнах по-здраво. — Но това тук е много по-сериозно от тези неща.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли разговора ни за Малкълм Харис?

Дуган кимна.

— Знаеш ли кой е връзката му тук, в Колорадо?

Той поклати глава.

— Обри Коутс, Чудовището от Пустинния каньон.

Дуган тъкмо вдигаше цигарата към устата си, но ръката му застина във въздуха.

— Както споменах онзи ден, кметът може би има по-голям проблем, отколкото предполага — продължих аз. — Ако се окаже, че в този град, точно под носа му, е разположено ядрото на международна педофилска мрежа, това изобщо няма да помогне на политическите му амбиции. Да не говорим, че някой може да потърси отговорност от неговия приятел съдията за това, че е пуснал Коутс на свобода. Как ще прозвучи това по новините на „Канал 9“, според теб?

— Не, не — каза Дуган, — съдията няма вина за това. Просто полицията не си беше свършила работата. Това по никакъв начин не може да опетни кмета, просто няма връзка. Ти просто хвърляш кал напосоки.

Да, аз наистина хвърлях кал напосоки, но част от нея залепна точно където трябваше. Можех да се обзаложа, че в момента му се виеше свят — поне малко — и се чудеше как да овладее положението.

— Хващаш се за сламки — каза той. — Просто търсиш нещо, каквото и да е, което да използваш срещу съдията.

Не отговорих.

— Чух, че си се опитал да стигнеш до кабинета му онзи ден — продължи Дуган. — Но когато не са те пуснали, си му звъннал по телефона, използвайки моето име. Стигнал си и до завоалирани заплахи. Кметът ме помоли да проуча проблема, но още не ми е останало време.

— Благодаря ти.

— Нека не ти става навик.

Той насочи вниманието си съм Анджелина, която не спираше да се върти в ръцете ми и дори бе успяла да накриви шапката ми на една страна.

— Това е дъщеричката ти, нали?

— Да.

— За нея ли…

— Да!

Той поклати глава и отмести поглед встрани. Изглеждаше искрено развълнуван.

— Да, тя е момиченцето, което приятелят на кмета, съдия Морланд, смята да ни отнеме в неделя.

Дуган дръпна дълбоко от цигарата си и издиша безкрайно дълга струя дим.

— Съдия Морланд е много особен тип. Рядко срещана птица. Срещам такива като него ежедневно, но той е рядък екземпляр.

Оставих го да продължи.

— Гледаш на нещата от погрешен ъгъл. Правиш си погрешни заключения. Аз работя в тази сфера и мога да ти кажа, че политиците, които твърдо са се запътили нанякъде, не се вторачват в настоящия момент. Добрите политици — а Морланд е много добър — мислят в далечна перспектива. Те фиксират погледа си върху трофея. И понякога не им е лесно да контролират нещата, които вършат точно пред очите ти. Ако искаш да ги разбереш, трябва да мислиш в перспектива. А ти не мислиш в перспектива.

— Върху какво е фиксиран неговият поглед? — попитах.

— Върховния съд — отвърна Дуган.

Поклатих глава.

— И как отнемането на дъщеря ни би му помогнало да стигне до Върховния съд?

— Не знам, Джак. Трябва сам да разгадаеш това. Но аз знам със сигурност, че се е устремил точно натам.

 

 

Оставих Дуган до дървото му. Сандърс отново ме следваше на няколко крачки разстояние. Когато стигнахме до паркинга, във въздуха се разнесе рев на мощен двигател. Веднага го разпознах и се почувствах така, сякаш остър нож преряза гърлото ми.

Жълтият „Хамър У3“ на Гарет се отдалечи на заден ход от нас. Не виждах добре купето заради затъмнените стъкла, но ми се стори, че разпознах два профила — Гарет и баща му.

— Какво стана, познаваш ли го? — попита Сандърс, усетил реакцията ми.

Значи Гарет присъстваше на погребението на човека, когото бе ритал до смърт? Защо, за да злорадства? А какво правеше съдия Морланд тук? Той пък какво искаше да види?

Анджелина се разшава в ръцете ми и посочи към катерицата, която се катереше по близкото дърво.

— Коте! — възкликна тя.

Започнах да се смея, но внезапно ме прониза вледеняваща мисъл, от която ми се подкосиха краката. Погледнах към малкото си момиченце, после към отдалечаващия се жълт хамър, а после отново към Анджелина. Дошъл е с надеждата да види нея, помислих си.

Което отново ме върна в началото, при простичкия въпрос, на който все още търсех отговор: Защо я искаха толкова много?

И тогава всичко доби внезапен и ужасяващ смисъл.

Брониран. Каква по-добра броня за един педофил от това да има за партньор в престъпленията си влиятелен съдия? Съдията, от чиято зала си бе тръгнал свободен Чудовището от Пустинния каньон — друг участник в международната педофилска мрежа?

Анджелина изплака и аз осъзнах, че я стискам твърде силно. Отпуснах хватката и я погледнах. Беше красива и всички го твърдяха — с тъмните си искрящи очи, усмивката, маниерите — не си го внушавах като оглупял от любов родител.

Почувствах се така, сякаш някой ме ритна в стомаха с всичка сила.

Понесох я към паркинга зад църквата, където бях видял няколко полицейски автомобила, в това число и невзрачния „Краун Виктория“ на Торкелсън. Полицаите стояха там и зорко наблюдаваха, без съмнение, защото случаят все още се разследваше. Торкелсън стоеше облегнат на колата си и разговаряше с някакъв свой колега. Личеше си, че са ченгета дори сред траурната обстановка, където почти всички носеха костюми и вратовръзки. Около тях се навъртаха и няколко униформени полицаи.

Торкелсън явно забеляза тревогата в изражението на лицето ми, защото се извини на колегите си и ме пресрещна на тротоара.

— Здравей, Джак — каза.

— Ти спомена, че Малкълм Харис е свързан с Обри Коутс? Откъде знаеш това? Как стигна до този извод?

Той сви рамене.

— Разпечатки от телефонни разговори, имейли, свалени и качени файлове в интернет. Има доста технически улики, свързани с доставчици на интернет и прокси сървъри, както и други неща, които не разбирам особено, но ми обясниха, че Коутс е изпращал огромни файлове и големи количества снимки отвъд океана от онази негова каравана. Британците са стигнали до източника от компютъра на Харис. За жалост, ние вече не разполагаме с оригиналните файлове, както ти е известно. — Той хвърли поглед над рамото ми, за да види дали Коуди не се спотайва някъде с намерението да го нападне.

— Не знам къде е Коуди — казах. — Не се тревожи за него.

— Защо ми задаваш този въпрос? — попита той.

— Защото съм почти сигурен, че ако се заровиш малко по-дълбоко в тези улики, ще откриеш още един участник в комуникацията между Харис и Коутс. И този някой живее в нашия град.

Торкелсън ме изгледа подозрително.

— Имаме екип, назначен да се занимава с това — каза. — Работят съвместно с британците и Интерпол. Арестуват се педофили всеки ден, навсякъде по света. Конкретен човек ли имаш предвид?

— Съдия Морланд или сина му Гарет — казах. — Или и двамата.

Торкелсън затвори очи, пое дълбоко въздух и изстена.

— Не започвай пак, моля те — каза. — Знаеш какво се случи, когато изпратих полицаи в къщата му след твоите безценни показания.

— Това е различно — казах. — От всички възможни места, на които може да премести централата на бизнеса си, Малкълм Харис избира Денвър. На мен ми каза, че тук ще бъде като брониран. Някой го е уверил, че тук ще се чувства много добре. Какво по-добро доказателство за това от факта, че един педофил и разпространител на детска порнография като Обри Коутс бива пуснат на свобода от самия съдия Джон Морланд?

Торкелсън отвори уста, за да ме обори, но се отказа и спря. Усещах как мислите му препускат и нещата започват да се наместват и в неговото съзнание, точно както се случи и с мен.

— Откъде познаваш Харис? — попита Торкелсън.

— Наложи се да се запозная с него по служба — отвърнах. — Още преди да разберем какъв е.

— Исусе! — прошепна той.

— Имаш ли достъп до уликите срещу Харис? — попитах.

Торкелсън кимна.

— Ще се наложи да се свържа с един от компютърните ни специалисти, за да ги разтълкува — каза той. — Но мисля, че разполагаме с цялата помощна информация, събрана до този момент. Остава да направим кръстосано проучване на телефонните разговори, имейл адресите и компютърните данни — поне така си мисля.

— Ще се пробваш ли? — попитах.

Торкелсън хвърли поглед през рамо, за да се увери, че колегите му няма да го чуят.

— Да — тихо каза той.

— Благодаря ти — отвърнах. Прииска ми се да го целуна.

— Честно казано, не мисля, че ще успеем — добави той и положи ръка на рамото ми. — Ако имаше някакви електронни следи от Коутс и Харис до Морланд или сина му, вече щяхме да сме ги открили. По този случай се работи от дяволски дълго време.

— Разбирам — казах. — Но няма ли да е по-лесно, ако насочиш вниманието си към нещо конкретно, като компютрите и телефоните на Морланд и Гарет, отколкото да правиш кръстосано проучване на всички данни?

— Може би — каза той. — Не знам.

Анджелина изгуби и малкото си останало търпение и започна да удря с миниатюрните си юмручета по реверите на палтото ми.

— Долу! Долу! — захленчи тя.

— Анджелина, престани! — Тонът ми я стресна и тя мигновено млъкна. После започна да плаче и аз се почувствах виновен, че съм й се скарал.

 

 

Същата нощ се обърнах в леглото, отворих очи и видях Мелиса, седнала в тъмното с чаша в ръка и вперен в мен поглед. Сигурно се чудеше защо се е омъжила за човек, който не може да закриля семейството си.