Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (2)

2.

В неделя Мелиса изглеждаше едновременно красива и уплашена. Обожавах луничките по носа и бузите й, с тях изглеждаше като момиченце. Имаше дълга до раменете коса, подстригана много изискано. Прекара часове наред в чудене какво да облече, пробвайки тоалет след тоалет в опит да открие комбинация, която да й придава увереност и сила. Измъчва се дълго над дилемата дали да обуе чорапогащник, или не, и в крайна сметка се отказа от него. Накрая избра обикновена бяла тениска без ръкави, пуловер и бежова пола. Краката й имаха слънчев загар и изглеждаха дълги и стегнати. Искаше да изглежда добре, но не твърде добре. Не толкова добре, че биологичният баща да си направи погрешни изводи за нея, така каза.

Аз сложих джинси, официална риза — леко износена — и тъмносиньо сако. Изглеждах добре, но не твърде добре. Мелиса ме помоли да сменя старите си каубойски ботуши с мокасини. Не искаше да ме вземат за някой селяк, така каза. Научих се да отстъпвам в подобни ситуации, и то отдавна. Смятам, че умението да отстъпваш, е една от тайните за щастлив брак.

Анджелина носеше бяла клоширана рокля на червени точки. Изглеждаше като кукла — смолисточерна коса, кадифена кожа, пълни бузки и онези нейни ококорени тъмни очи. Разтапях се при мисълта, че нашата дъщеря ме обичаше и ме гледаше по бебешки невинно, без да има и най-малка представа за онова, което се случваше покрай нея и заради нея.

— Тези копелета — казах, — какво ни причиняват само! — Гласът ми прозвуча грубо и Анджелина веднага стисна юмручета и си пое въздух, готова да се разплаче. — Не, не, всичко е наред, миличка — изгуках аз. — Всичко е наред.

Но не беше. Въпреки това тя се успокои. Повярва на лъжата ми и аз се почувствах ужасно. Мелиса я отведе на горния етаж за сутрешната й дрямка. Искрено се надявах, че когато се събуди, нашият живот отново ще си тече нормално и тя никога няма да разбере какво е можело да се случи.

 

 

На улицата пред къщата ни се появи син джип „Кадилак“, последен модел, и свърна по нашата алея. Вътре се виждаха двама души.

Гарет Морланд, син на съдията и предполагаем биологичен баща на Анджелина, излезе пръв от колата и огледа къщата ни със смесица от изненада и отвращение.

Гарет Морланд бе висок, мургав младеж с изваяна фигура, гарвановочерна коса и поразителни очи, които приличаха на кафяви стъклени топчета върху поставка от китова кост. Когато видях очите на Анджелина върху лицето на този мъж-момче, сърцето ми се сви и усетих вкус на гнило в устата си. Гарет имаше необичайно дълъг врат и изпъкнала адамова ябълка, която подскачаше нагоре-надолу, докато челюстните му мускули трептяха като опънати струни — израз на възмущението му от фасадата на дома ни, най-вероятно. Имаше бяла като платно кожа и тънки червени устни, които изглеждаха като разрез от бръснач, секунда преди от него да шурне кръв. Беше облечен като осемнайсетгодишен младеж, принуден насила да отиде на църква — строг костюм, мокасини, риза и твърде голямо сако, вероятно на баща му. Стоеше отвън с отпуснати до тялото ръце и леко наведен напред, поклащаше се от пети на пръсти и гледаше къщата изпод вежди. Прилича на демон, помислих си.

Джон Морланд беше висок и красив като кинозвезда. На видима възраст някъде между четиридесет и пет и петдесет години, с приятно момчешко лице и въздълга кестенява коса, вчесана назад. Изглеждаше като модерен презвитериански пастор; като човек, който е свикнал да го забелязват и се чувства удобно в собствената си кожа. Той беше дяконът, президентът на световното ротарианско дружество или бившият доброволец от Корпуса на мира, когото жителите на някое село в Третия свят все още помнеха и боготворяха. Светлокафявият костюм му стоеше като шит по поръчка, а под сакото носеше кремава официална риза. Имаше лек слънчев загар и бенка на бузата — досущ като онези, които фотомоделите си слагат с молив за ефект. Походката и осанката му излъчваха самонадеяност… и още нещо, което прехвръкна между погледите на баща и син, преди да почукат на вратата ни.

Чух Мелиса да слиза по стълбите.

— Те са — каза тя. — Видях ги през прозореца.

Кимнах.

— И двамата са хубави мъже — добави тя. — Вече разбирам защо Британи се е забъркала с Гарет.

Погледнах я и се опитах да си спомня кога за последно е правила подобен коментар.

— Сви ми се сърцето като излязоха от колата — продължи тя. — Така ми се искаше да ги намразя веднага.

— Не успя ли?

Тя поклати бързо глава, приглади дрехите си и сложи хладнокръвно изражение на лицето си.

— Мразя повода, по който са тук — отвърна тя и притисна лицето ми между дланите си. — Помни какво говорихме. Дръж се възпитано и контролирай гнева си. Последното ни желание точно в този момент е да ги ядосаме, особено Гарет. Той трябва да подпише документите. Не му давай причина да отлага поставянето на подписа си дори една секунда по-дълго, отколкото е необходимо.

— Разбрано — отвърнах.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Когато отворихме вратата, насреща ни зейна широката усмивка на Джон Морланд. Имаше подкупваща усмивка, леко сладникава, но въпреки това изглеждаше нервен. Изобщо не ми беше хрумвало, че те също ще бъдат на тръни. Това ме накара да се почувствам доста по-добре.

Отстъпихме назад и ги поканихме да влязат. Господи, каква любезност от наша страна! Мелиса ги попита дали желаят кафе. Морланд каза, че би изпил една чаша. Гарет се начумери и поклати глава. В първия момент не успях да го разгадая. Не желаеше да среща погледа ми, а движенията и поведението му сякаш целяха да издигнат стена между него и всички присъстващи в помещението.

— Заповядайте, седнете — казах аз и кимнах към дивана. Бяхме сложили два големи стола за мен и Мелиса от другата страна на масичката за кафе. Столовете бяха малко по-високи от дивана и когато ги намествах, си представях как Джон и Гарет седят близо един до друг и ни гледат от ниското. Знаех този трик от бизнес срещите. Това ни даваше психологическо предимство.

За жалост, Морланд не захапа въдицата и се настани на единия стол. Гарет се затътри до дивана и демонстративно се тръшна върху него с неприкрито презрение към баща си. Или към мен. Или към нещо друго.

Мелиса усети напрежението веднага щом излезе от кухнята. Оставаше й да избере дали да заеме доминираща позиция и да седне на другия стол, или да се настани до Гарет. Колебанието й стана очевидно и аз реших дилемата й, като седнах на дивана. Носеше кафетата върху поднос, който виждах за пръв път, и това леко ме подразни. Морланд пое своята чаша.

— Нося ви малък подарък — каза той и ми подаде хартиена торба. Надникнах вътре и видях някакви лепкави сладкиши. Подадох торбата на Мелиса, тя погледна вътре, благодари на Морланд и се върна в кухнята, за да ги сложи в чиния. После отново се появи и седна при нас.

Наложи се да разчупя неловкото мълчание, затова се обърнах към Гарет и казах:

— Приятно ми е да се запознаем. Тази година завършваш гимназия, нали така? — Исках да покажа, че знам някои неща за него.

— Да, завършвам — отегчено отвърна той.

В социална обстановка Мелиса винаги водеше. Обърнах се към нея и забелязах, че въпреки усмивката, лицето й изглеждаше бледо като платно. Ужасяваше се да отвори уста и да се включи в разговора, който неминуемо щеше да стигне и до болната ни тема. Насилих се да продължа, за да запазя предимството, което смятах, че съм постигнал с въпроса си към Гарет.

Поговорихме малко за времето (захлаждаше се), за автомобилния трафик по пътя към нашия квартал (спокоен, заради уикенда). Морланд имаше дълбок носов глас с ясно изразен южняшки акцент. Опитах се да го разпозная и предположих, че е или от Тенеси, или от Северна Каролина. Имаше навика да ни гледа право в очите, когато говореше на нас, и това ми действаше успокояващо. Гарет мълчеше. Мелиса също.

— Движението би трябвало да е спокойно до мача довечера — казах аз. — После на магистрала I-25 ще е броня до броня известно време.

Морланд се усмихна разбиращо и кимна.

— Имаме билети за целия сезон. Не съм пропускал среща на „Бронкос“ срещу „Рейдърс“ от петнайсет години. „Бронкос“, по мое мнение, колкото и победи да натрупат, пак няма да са им достатъчни. — Той ме погледна извинително. — Кажете ми, че не сте фен на „Рейдърс“ и че не съм ви обидил току-що.

— Не съм фен на „Рейдърс“ — отвърнах аз, макар че за миг ми се прииска да бях.

— Е — усмихна се Морланд, — поне едно нещо споделяме със сигурност. Когато дойдох в Боулдър, за да уча в Колорадския университет, разбрах колко специални са „Бронкос“ за онези от нас, които живеят тук. Този отбор е нашият пробен камък, нашият начин за установяване на връзка и общи интереси. Дори хората, които не харесват футбол, са техни почитатели, защото една победа означава, че всички ще започнат седмицата в добро настроение, а една загуба води до нервни шофьори по пътищата и лошо обслужване в магазините.

С това контролът над ситуацията се оттегли от мен и се прехвърли върху Джон Морланд.

Опитах се да получа някакъв знак от Мелиса, за да се ориентирам, но тя изобщо не ми помагаше, а внимателно наблюдаваше бащата и сина. Несъмнено търсеше общи черти с Анджелина или пък просто се опитваше да си представи Гарет като баща. Забелязах, че Гарет също я наблюдаваше крадешком. Хвърляше й дълги, хищни погледи, които се плъзгаха от обутите й в сандали ходила, нагоре по голите й крака, прескачаха ръцете и скута й, и залепваха върху гърдите й. Полагах огромно усилие да не се дразня от това.

— Мисля, че е време да преминем към основния разговор — казах аз, може би малко по-рязко от необходимото. Стига празни приказки. Стига сте зяпали съпругата ми.

— Да — примирено отвърна Морланд.

Макар че никой не помръдна от мястото си, настроението в стаята рязко се промени и атмосферата стана някак стерилна. Мелиса изпъна гръб, Морланд също. Единствено Гарет, който седеше отпуснат на дивана, преметнал ръка върху страничната облегалка, продължи да наблюдава нещо на тавана в паузите, когато не се взираше в Мелиса.

— Доколкото разбрахме — започнах аз, — вие сте се свързали с осиновителната агенция във връзка с дъщеря ни Анджелина.

Морланд кимна.

— Според Джули Перала, Гарет не иска да подпише документите, които ни дават пълно попечителство над Анджелина. Това беше огромен шок за нас. От агенцията ни уведомиха, че за пръв път попадат в подобна ситуация. Можете да си представите, предполагам, че изобщо не сме очаквали подобна развръзка. Не можем да повярваме, че някой би могъл да чака осемнайсет месеца, преди да предприеме някакви действия.

Гарет старателно избягваше погледа ми. Очите му сновяха между съпругата ми и лампите на тавана. Морланд стоеше неподвижно, но пулсиращата вена на шията му издаваше, че започва да се дразни.

— Господин Морланд — продължих аз, — ние обичаме Анджелина и тя обича нас. Ние сме единствените родители, които някога е познавала. Биологичната майка избра нас измежду още няколко много достойни двойки, и ние сме направили всичко, което е по силите ни, за да й осигурим любящо семейство и удобен дом. Огледайте се наоколо. Мелиса напусна работата си, за да стои вкъщи и да се грижи за бебето. Мелиса е майка на Анджелина. — Премълчах следващата логична реплика, че аз съм неин баща. На този етап беше напълно излишно да дразня Гарет. — Надяваме се, че сега, когато се запознахте с нас и видяхте дома ни, ще сметнете за разумно да подпишете документите.

Стана ми приятно, че Морланд ме слушаше внимателно, докато говорех, а погледът му се плъзна из всекидневната, когато споменах дома ни.

— Имате много приятен дом и аз не се съмнявам в искреността ви — каза той и аз усетих прилив на надежда.

Ала надеждата ми бързо угасна.

— Но… — продължи той и аз забелязах с периферното си зрение как Мелиса потръпна, а пръстите й се вкопчиха в страничните облегалки на стола, — ние имаме друго мнение по въпроса.

Морланд кимна в посока към Гарет.

— Синът ми е направил ужасна грешка. Аз се срамувам от него. Кели, неговата майка, се срамува от него. Той самият се срамува от себе си. Това негово поведение е черно петно за нашето семейство. По онова време той контактуваше с неподходящи приятели, които намират тези неща за нормални. Те вече не са негови приятели. Именно затова го изпратихме извън страната за известно време. Искахме да проумее грешката си и да започне да разсъждава като мъж. Но нито Гарет, нито семейството ни може да затвори очи пред отговорностите и последствията от глупавите му младежки постъпки. Това е ситуация, с която трябва да се справим заедно, цялото семейство. Искаме да отгледаме нашето дете в нашето семейство.

Загубих дар слово. Нашето дете.

— Господин и госпожа Макгуейн — продължи Морланд и се наведе леко напред. Погледът му сновеше между мен и Мелиса. — Аз съм федерален съдия, както вероятно знаете. Имам репутация на справедлив съдия, който не прави компромиси. Вярвам, че всеки трябва да носи отговорност за поведението си. Искам моят син да е наясно, че житейските ни постъпки имат последствия. Жизненоважно е да носим отговорност за деянията си. Гарет е отговорен за зачеването и раждането на това бебе. Моля ви, не ме разбирайте погрешно — кротко продължи Морланд. — Не тая нищо лично против вас двамата. Очевидно е, че обичате бебето и сте му осигурили чудесен дом в спокоен квартал. Съжалявам, че ви причиняваме това. Много, много съжалявам. Ние не знаехме за съществуването на внучката ни, докато не открих писмата от осиновителната агенция в стаята на Гарет. Той дори не ги беше отворил — каза той и хвърли изпепеляващ поглед към сина си. Гарет отегчено завъртя очи към тавана. После съдията отново се обърна към нас: — Сигурно има и други бебета за осиновяване, нали?

Звучеше почти разумно, поне на думи.

Хайде, Мелиса, проплаках наум. Кажи нещо. Но вместо това тя просто изучаваше Морланд с хладна, любопитна настойчивост.

— Господин Морланд — обадих се аз възможно най-спокойно. — Това, което искате, е невъзможно. Анджелина е наша дъщеря от девет месеца и това не включва седемте месеца, през които очаквахме раждането й заедно с биологичната майка. Ние сме свързани в семейство. Излишно е да споменавам, че през цялото това време изобщо не сме познавали нито вас, нито Гарет. Ако знаехме, че проявявате интерес към нея, щяхме да се свържем с вас. Но да идвате тук в момента е просто прекалено.

Морланд кимна.

— Знам, че ви е много трудно. Знам и за финансовите разходи, с които е свързано едно осиновяване.

Усещах, че едва се побирам в кожата си.

— Направих някои проучвания, господин и госпожа Макгуейн. Знам, че осиновяването ви е струвало над 25 000 долара. Знам също, че госпожа Макгуейн е напуснала работата си, което е достойно за възхищение. Освен това знам, господин Макгуейн, че с годишна заплата от 57 500 долара е трудно да се храни семейство и да се поддържа къща като тази. Съчувствам и на двама ви, но всички знаем колко дълбоко сте затънали в дългове, а това е много неприятно. Готов съм да покрия всичките ви разходи, плюс необходимата сума за осиновяването на друго дете.

Почувствах се осквернен от информацията, с която съдията разполагаше. Внимателно подготвената ни постановка за срещата се изпари за миг. Просто ей така. Хвърлих бърз поглед към Мелиса. Лицето й приличаше на алабастрова маска. Гледаше го с присвити очи и твърд поглед, който виждах за пръв път през живота си. Поглед, който ме изпълни едновременно със смелост и ужас. Бях изумен, че запази мълчание. Бях изумен, че не скочих през масата върху него.

— Не става въпрос за пари — казах. — Вече е твърде късно за това. Твърде късно. Може би ако бяхте дошли при нас преди раждането на Анджелина…

— Не знаех — прекъсна ме Морланд. Гласът му преливаше от гняв, но не към нас. Той изгледа сина си с открито презрение. — Гарет беше извън страната с майка си няколко месеца. Не ни спомена и дума за това. Ако ни беше казал, сега нямаше да сме тук.

Мелиса се обърна към Гарет и ледено го попита:

— Къде беше?

Гарет сякаш не осъзна, че тя говори на него.

— В Холандия и Англия, на гости на роднини — отвърна Морланд вместо него. — Кели има голямо семейство. Научихме за това едва преди два месеца.

С периферното си зрение видях как Гарет завъртя очи към тавана.

— Ти знаеше ли, че е бременна? — попита Мелиса.

Гарет я погледна леко усмихнат и сви рамене.

— Все ми е тая.

Наведох се напред, за да привлека вниманието на Морланд, и казах на Гарет:

— Тук не става въпрос за теб. Не става въпрос за теб, синко. Не става въпрос и за нас. Тук става въпрос за Анджелина. — Опитвах се да създам напрежение между баща и син.

Морланд мълча дълго време и най-после се обади:

— Става въпрос за бебето, съгласен съм. Но бебето е част от нашето семейство, независимо от поведението на сина ми. Бебето е наша кръв и наша отговорност, не ваша. Трябва да поправим тази грешка.

Едва тогава осъзнах, че Морланд нито веднъж не каза „Анджелина“. Винаги „бебето“.

Погледнах към Гарет. Той не ни обръщаше никакво внимание.

Очите му бяха вперени в Мелиса, която този път забеляза нездравия му интерес и отвърна на погледа му. Въздухът сякаш се зареди с електричество. Не можех да понеса това напрежение и секунда повече.

— Гарет — казах.

Мълчание.

— Гарет.

Той бавно обърна глава към мен и ме изгледа презрително.

— Трябва да ти задам един въпрос.

Той повдигна вежди.

— Наистина ли искаш да бъдеш баща? Наистина ли искаш да промениш живота си точно в този момент? Осъзнаваш ли колко трудоемко занимание е бащинството? Осъзнаваш ли с колко време и средства е свързано отглеждането на едно дете?

Морланд отново отговори вместо него.

— Кели и аз ще отгледаме бебето. Тя ще бъде наша внучка и дъщеря. Гарет ще отиде в колеж, за да стане адвокат или лекар, а когато се ожени и има собствен дом, ще вземе детето при себе си.

— Аз питах Гарет — казах.

— Той няма какво да каже по въпроса — гневно отвърна Морланд. — Обсъдили сме проблема семейно и това е нашето решение.

Гарет ме наблюдаваше, опитвайки се да предвиди реакцията ми.

— А къде е вашата съпруга в цялата тази работа? — обърна се Мелиса към съдията. — Тя защо не дойде с вас?

— Чувстваше се твърде неудобно — отвърна Морланд през стиснати устни.

— Не иска да се срещне с нас? — язвително попита Мелиса.

Морланд се изчерви и наведе глава.

— Срамува се.

Звучеше като лъжа.

Той побърза да смени темата.

— Бих искал да видя бебето.

— Тя спи — каза Мелиса.

— Няма да я будя.

Мелиса ме погледна със смесица от ужас и отчаяние.

— Може би ще е по-добре да не я виждате точно сега — казах.

— Искам да я видя. Искам да видя как изглежда — твърдо изрече той.

Безизходно положение. Никой не обели и дума в продължение на цяла минута. Вътрешностите ми вряха от напрежение, а дланите ми бяха сухи и леденостудени. Увереността, която изпитвах в началото на срещата, се изпари безвъзвратно. Дори всекидневната на собствения ми дом ми изглеждаше напълно непозната.

Мелиса въздъхна.

— Ще ви заведа горе.

— Сигурна ли си? — попитах. Нима отстъпвахме? Не ми се вярваше. Може би Мелиса смяташе, че ако Морланд види Анджелина заспала в креватчето си, в стаята си, в нашата къща, ще омекне и ще се смили над нас. В крайна сметка, до този момент обменяхме само празни приказки.

— Разбира се — каза тя.

— Ти искаш ли да отидеш? — обърнах се аз към Гарет.

Той поклати глава.

— Няма нужда — отвърна той. — Но бих пил една кока-кола, все пак. Имате ли кока-кола?

Той не искаше да я вижда. Това ме изпълни с надежда. Мелиса поведе Морланд към горния етаж, а аз тръгнах към кухнята. Мелиса винаги имаше запаси от диетична кока-кола в дъното на хладилника. Напълних една празна чаша с лед, взех кутийката с безалкохолното и ги отнесох обратно във всекидневната. Гарет стоеше пред камината и разглеждаше снимките ни — от сватбата, с родителите ми на ранчото, близките на Мелиса от семейната им среща миналото лято в Бродмуър, Колорадо Спрингс, Анджелина като бебе в ръцете на Мелиса.

От бебефона се чу отварянето на вратата към стаята на Анджелина.

Подадох безалкохолното и чашата на Гарет. Той ги пое, без да каже и дума. Реших да се възползвам от благоприятната възможност да говоря насаме с него.

— Ти всъщност не искаш да ставаш баща, нали?

— Не особено.

— Значи желанието е на баща ти?

— Той има свои собствени намерения.

— Можеш ли да го разубедиш?

— Не мисля, че ще е възможно.

— Можеш ли поне да опиташ?

Гарет ме погледна безизразно. В погледа му имаше нещо, което ме притесняваше. Сякаш ме смяташе за човек, който не би могъл да го разбере и не заслужава никакво обяснение.

— Просто подпиши документите — казах. — Ако го направиш, родителите ти ще останат с вързани ръце.

Той се подсмихна с типичната си половинчата усмивка.

— Ще ти помогна с каквото е по силите ми, ако ги подпишеш — казах аз, макар че нямах никаква представа какво бих могъл да направя за него.

— Баща ми е много богат — отвърна той. — Нямам нужда от твоята помощ.

— Може и да имаш, ако подпишеш документите — продължих аз, опитвайки се да събудя интереса му. — Виж, всички сме правили грешки. Няма идеални хора. Но бащинството променя живота из основи, повярвай ми. Хубаво нещо е, но трябва да си готов за него. Принуждава те да се откажеш от много неща. Животът ти вече не ти принадлежи. Губиш свободата си. Освен това подписването на документите е правилното решение и ти го знаеш.

Той кимаше, докато говорех, а очите му светеха. Слушаше ме внимателно и сякаш искаше да чуе още. Имах странното чувство обаче, че не ме окуражаваше, а сякаш ме насъскваше, за да се забавлява.

От високоговорителя се разнесе гласът на Мелиса:

— Не я пипайте!

Тонът й ме разтревожи.

— Просто искам да я обърна, за да видя лицето й — каза Морланд.

— Аз ще го направя.

Чух шумолене от завивките на Анджелина и някакво неясно мърморене.

— Ето — каза Мелиса.

Осъзнах, че и двамата с Гарет гледаме втренчено бебефона и напрегнато следим всяка дума, всеки звук.

— Ах — възкликна Морланд. — Колко е красива! Прилича на баща си и на мен.

Мълчание от страна на Мелиса.

— Виждате ли това родилно петно на глезена? Аз имам същото. Това е знак, че детето е от семейство Морланд.

— Не! — извика Мелиса.

Какво правеше той?

— Искам да я взема на ръце — каза съдията.

— Казах не.

— Добре, добре — отвърна Морланд. — Ще я оставя да спи. Може ли поне да я снимам? Да я покажа на Кели?

— Моля ви, предпочитам да не го правите — въздъхна Мелиса.

— Само една снимка? Само една?

Очевидно Морланд прие мълчанието й за съгласие. Чу се щракане от цифров фотоапарат.

— Искам да я погледам още мъничко.

— Само гледайте. Нищо повече — каза Мелиса.

Оставих чашата с леда на масичката за кафе и се приготвих да се кача горе. Ръцете ми трепереха, а пръстите ми неволно се свиха в юмруци. Бях на ръба да загубя контрол. Ако кажеше една дума само, или направеше още една снимка, или я докоснеше…

— Моля ви, госпожо Макгуейн — каза съдията. — Положението е достатъчно трудно за всички ни. Не го усложнявайте допълнително.

— Тя е моето бебе и вие искате да ми я отнемете — отвърна Мелиса.

— Разбирам как се чувствате.

Поех дълбоко въздух в опит да се успокоя. Отдавна не бях изпитвал такъв гняв. Запитах се какво бих направил аз, ако бях в стаята на Анджелина. Отново се сетих за револвера в дрешника. И тогава осъзнах, че с Мелиса вече се намирахме в нов, коренно различен етап от живота си.

Забелязах, че Гарет ме наблюдава със самодоволна усмивка на лицето си.

— Какво щеше да направиш? — попита той.

— Нищо — отвърнах.

— Аха, нищо, сигурен съм.

— Ти не искаш да виждаш бебето, нали? — попитах.

— Не — отвърна той с онази негова ленива усмивка.

— Подпиши документите — казах.

— Съпругата ти е много хубава — каза Гарет. — Харесвам я.

Самодоволната му физиономия изчезна с появата на Мелиса и Морланд, но очите му отново залепнаха върху съпругата ми.

— Може да дойда да гледам мача с теб — каза младежът.

— Какво? — Изумих се за пореден път този ден.

— Може би трябва да се опознаем — каза той, без да откъсва поглед от Мелиса. — Трябва да прекарваме повече време заедно.

Нямах представа как да реагирам. Съдейки по лицата им, Мелиса и Морланд не бяха чули нищо.

Морланд спря в дъното на стълбите и стисна ръката на Мелиса.

— Благодаря — каза. — Тя е много красива.

— Да, красива е — каза Мелиса и неволно се усмихна. — И е наша дъщеря — добави.

— Трябва да решим този проблем.

— Не — отвърна Мелиса. — Няма нищо за решаване.

Дявол да го вземе, възхитих се на твърдостта й. Просто не.

Морланд се обърна към мен. Вместо отговор кимнах към Мелиса, сякаш безмълвно му казвах: Не зависи от мен. Отговорът е „не“.

— Хайде, Гарет — кимна съдията към сина си. После се обърна към нас: — Благодаря за кафето. Беше ми приятно да се запознаем.

Гарет изля кока-колата в гърлото си, подаде ми празната кутийка и изчака баща си да се отдалечи достатъчно, за да не ни чува. На лицето му се изписа скептично изражение, сякаш не можеше да повярва на внезапния си късмет.

— Какво? — попитах.

Ъгълчетата на устата му се повдигнаха леко нагоре, зениците му се разшириха и аз почти го чух да казва на себе си: Аз ви притежавам, хора, не мислите ли? Да не сте посмели да кажете или направите нещо, с което да ме ядосате, иначе няма да подпиша документите.

После се ухили и в погледа му просветна искра. Побиха ме ледени тръпки.

— Синко? — Морланд отвори входната врата и Гарет се измъкна навън. Пътьом ме стрелна с поглед и смотолеви:

— До скоро.

Морланд се обърна към Мелиса:

— Трябва да обмисля нещата. Вие сте изключителни хора. Но…

Отново това „но“.

— Обстоятелствата около този проблем са черно-бели. Запознах се с правната страна на случая и се срещнах с мои приятели адвокати, добре запознати със семейното право. Биологичната майка е отстъпила родителските си права, но бащата — Гарет — не се е отказал от тях. Опекун на бебето трябва да е Гарет, просто и ясно. Нито един съд не би го оспорил. Но независимо от това — каза той и махна с ръка, сякаш за да отмести правния аргумент настрана, преди да изрази личното си мнение, — аз все още смятам, че можем да действаме заедно. Вие очевидно обичате бебето и изпълнявате задълженията си добросъвестно. Може би ще успеем да намерим компромис. Може би бихте могли да я посещавате периодично и да останете част от живота й, като леля и чичо например. Но истината е, че бебето е наша кръв и по закон принадлежи на нас. Този факт не може да бъде омаловажен. Кръвта си е кръв, законът си е закон. Всеки съдия може да се убеди, че ние разполагаме с достатъчно средства, за да се грижим за нея и да й осигурим прекрасна домашна обстановка.

— Това какво означава? — попита Мелиса. — Че ние не разполагаме?

— Естествено, вие сте се постарали според възможностите си — любезно отвърна Морланд.

— Ние обичаме Анджелина — каза Мелиса с нотка на паника в гласа.

Джон Морланд кимна и стисна устни.

— Обмислете варианта да накарате Гарет да подпише документите — казах аз. — Казвате, че ние можем да си осиновим друго бебе, а Гарет трябва да поеме отговорност за постъпката си. Може би той трябва да я посещава периодично в ролята на чичо.

Усетих как погледът на Мелиса се заби в мен. Тя не искаше да има нищо общо и с двамата Морланд.

— О, компромис — хладно отвърна съдията. — Няма да стане. Искрено се надявам, че ще успеем да разрешим този проблем помежду си, без да влизаме в дълга съдебна битка, която вие накрая ще загубите. Така само ще усложним нещата и ще ги направим много по-мъчителни в емоционално отношение както за вас, така и за бебето. Всъщност, това ще е много жестоко спрямо нея, защото крайният резултат е сигурен, а вашата възможност да плащате на адвокати е ограничена. Вижте — спокойно продължи той, — знам, че ви е много тежко в момента и сте много объркани. Но моето предложение си остава в сила. Има и други бебета за осиновяване и аз мога да ви съдействам за това. Има хиляди изоставени бебета, които могат да бъдат отгледани и обичани в дом като вашия. Моето предложение е в сила, за да поправим сторената грешка.

Морланд направи пауза и продължи:

— Нека поговорим и за подходящия момент. Макар че имаме право да вземем бебето още сега, това не би било разумно. Но искаме и да избегнем сцени на принудително изискване на детето със съдействието на полицията. Затова ще ви дадем три седмици да се сбогувате — до края на месеца. Пада се в неделя. Смятам, че това е достатъчно време да започнете процедура за ново осиновяване — с моя помощ — и да се сбогувате с детето. Вече съм уведомил шерифа за датата и той ще е на разположение с екипа си. Няма да идва тук, освен ако не се наложи, така че не го принуждавайте да го прави, моля ви. Съжалявам, но това е най-доброто ми предложение. Три седмици.

Гарет стоеше настрана с каменно изражение на лицето.

— Е — каза Морланд, — най-добре да тръгваме. Ще стискаме палци за „Бронкос“, предполагам. Поне в това нямаме разногласия, нали?

Той затвори вратата след себе си. Двамата с Мелиса застанахме до прозореца. Имах чувството, че кислородът в стаята е крайно недостатъчен. Внимателно наблюдавахме как Гарет се качи на пътническото място в колата, затвори вратата и погледна право пред себе си. Морланд посегна към дръжката на вратата, но спря и се загледа в къщата ни, сякаш обмисляше мъчително за него решение. Изглеждаше разкаян, но едновременно с това лицето му излъчваше решителност. Сърцето ми се сви. Разбрах, че той никога няма да промени намерението си.

Ала гостите ни нямаше как да си тръгнат. Приятелят ми Коуди бе избрал точно този момент, за да паркира полицейската си „Краун Виктория“ на алеята пред къщата и да блокира несъзнателно колата на Морланд. Съдията стоеше отвън с ръце на хълбоците и го изпепеляваше с поглед. Коуди сякаш не го забелязваше. Излезе от колата и отвори багажника, премятайки между устните си вечната си цигара. От радиото на колата му кънтеше кънтри музика. Измъкна отвътре електрическата ми бормашина, която от месеци седеше у него, както и стек с дванайсет кутийки евтина бира, и се обърна в посока към къщата. И точно тогава видя съдията, а съдията видя него.

Не успях да чуя диалога им, но Коуди очевидно се извиняваше като луд и отстъпваше притеснено назад. Хвърли бормашината и бирата обратно в багажника и бързо освободи алеята, за да направи път на съдията и сина му.

Мелиса не видя нищо, защото притискаше лице върху гърдите ми.

— Това не може да се случва — проплака тя.

— Знам.

Тя вдигна глава и ме изгледа свирепо. За пръв път през живота си виждах подобна абсолютно маниакална твърдост.

— Джак, закълни ми се, че ще направиш всичко възможно да спасиш бебето ни от тях.

Кимнах и я притиснах още по-силно към себе си.

— Закълни ми се!

— Заклевам се — казах. — Обещавам. — Стомахът ми се преобърна.

Коуди се шмугна през входната врата. Носеше анцуг, целият в лекета, а пясъчножълтата му коса стърчеше във всички посоки.

— Исусе Христе, дано съдията не ме е разпознал. Не е позволено да ползвам колата за лични нужди. А той какво правеше тук всъщност? Какво се е случило? Изглеждате така, сякаш сте видели призрак?

От високоговорителя, свързан с детската стая, се чуха познати шумове. Анджелина се прозя, изгука и въздъхна. Креватчето изскърца от опита й да се изправи.

После каза:

— Ма…