Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (14)

14.

Гласът й звучеше колебливо. Та кой звънеше в събота вечер, освен телефонните търговци или някой недоволен, че на пътя има крави?

— Ало?

— Здравей, мамо.

— Джак! — Гласът й бе смесица от вълнение и тревога. Обаждах й се толкова рядко, че тя винаги очакваше лоши новини. Тонът й ме обезкуражи и ме върна обратно в детството ми.

— Пътуваме през Хелена заедно с Мелиса и внучката ти. Ще минем и през Таунсенд и бихме могли да се видим.

— Божичко! Защо не ни казахте, че ще идвате?

— Съжалявам. Не се тревожи за вечеря или каквото и да било друго, наистина. Просто решихме, че може би ще искаш да видиш внучката си? Татко наблизо ли е?

— Божичко… да! Навън е, работи нещо с трактора. Аз тъкмо започнах да приготвям вечерята, а ти така ме развълнува! Не знам какво да кажа. Защо не ни се обадихте по-рано?

— Дълга история — казах аз и бузите ми пламнаха. — Виж, ако моментът не е удобен… — Усещах върху себе си погледа на Мелиса от задната седалка. Как стана така, че след цели седемнадесет години самостоятелен живот аз мигновено се въплътих в ученическото си „аз“, въпреки че бях напуснал ранчото — и тях — завинаги? И как бях готов да се откажа веднага и просто да продължа по пътя си.

— О, не! Трябва да дойдете! Просто ме изненада, това е всичко. Тъкмо отварях пакет пържоли и телефонът звънна. Не, елате! Кога ще бъдете тук?

— След около четиридесет и пет минути.

— Божичко!

— Виж, мамо…

— Мили боже! Ще отворя още един пакет пържоли. Само ти, Мелиса и бебето ли сте?

— И Коуди.

— Коуди! Коуди Хойт?

— Да.

— Божичко! Отивам да кажа на баща ти. Четиридесет и пет минути… вече по-скоро четиридесет, предполагам.

— Мамо, можем да вземем нещо за хапване и да го донесем. Можем и да ви заведем някъде на вечеря. Не е нужно да готвиш. Наистина!

— Не ставай смешен — скастри ме тя.

Затворих телефона и се обърнах назад към Мелиса.

— Готово, сега доволна ли си?

— А ти не си ли доволен, че се обади? — усмихна се тя.

— Не съм сигурен. Мама е в шок.

— Хубаво е да имаме алиби, след като куцо и сакато вече знае, че сме тук — каза Коуди. — Ако се наложи, винаги можем да кажем, че сте решили да доведете Анджелина при родителите ти, за да я видят за последен път. Всичко си пасва идеално. А аз ви придружавам, защото имам твърде много свободно време. — После се намръщи и добави: — Надявам се, че твоят старец няма да ми измисли някаква работа из двора, като например да оправя оградата или нещо подобно.

 

 

Когато поехме на изток от Хелена, в посока към Таунсенд, и видях Кениън Фери Лейк отляво — с повече къщи покрай брега, отколкото си спомнях, но не много повече — в главата ми нахлуха спомени.

— Няма голяма промяна — каза Коуди, сякаш прочел мислите ми.

— Не.

— Не е като в Денвър, където на всеки няколко дни изниква нов квартал — каза той. — Тук времето е спряло. Преди се дразнех от това, но вече не. Дори ми харесва.

Безпокойството ми растеше. Чувствах се много по-напрегнат, отколкото преди срещата с чичо Джетър.

— Може би трябваше да вземем готова храна от Хелена — казах.

— Майка ти щеше да побеснее — обади се Мелиса. — Да отидеш на гости и да не ядеш? Как си го представяш?

— В събота вечер се ядяха пържоли, доколкото си спомням. Пържоли и печени картофи. Всяка събота вечер. Дали все още е така?

— Явно е така — казах. — Тя спомена, че смята да отвори още един пакет пържоли.

— Много вкусни пържоли — кимна Коуди. — Все още помня седмичното меню. Свински котлети в понеделник, спагети във вторник, хамбургери в сряда, зелеви сърми в четвъртък, задушено месо в петък, пържоли в събота, пържено пиле в неделя.

Кимнах.

— Винаги? — попита Мелиса.

— Винаги — отвърнах. — Ако мама пробваше нещо ново, татко просто седеше на масата, гледаше чинията си и се цупеше.

— Много харесвах зелевите сърми — каза Коуди. — Предлагам следващият път, когато дойдем да търсим наемен убиец, да го направим в четвъртък.

— Коуди! — скастри го Мелиса. — Престани! Ами ако Анджелина започне да повтаря тези думи?

Коуди се ухили, после включи мигача и пое по чакълестия път, който водеше към ранчото.

 

 

Фермата изглеждаше почти непроменена. Имаше само няколко нови неща — по-голям газов резервоар, по-голям склад за оборудването — но в общи линии същите постройки и същото разположение. Ливадите бяха затрупани с няколко сантиметра сняг, а на изток се издигаше планината Биг Белт — тъмносиня, с побелели върхове. Между ранчото и планината се издигаха по-ниски хълмове, обагрени в ярката златна светлина на залеза, от която снегът изглеждаше като разтопена лава. Стадо елени се навърташе около вятърната мелница и водохранилището. Няколкостотин крави стояха скупчени на източната ливада и очевидно чакаха да бъдат натоварени и извозени нанякъде.

Паркирахме в двора на фермата. През прозореца на Коуди зърнах татко, който работеше нещо под ярка луминесцентна лампа в склада, с разпилени в краката си инструменти и части за трактор. Мама се взираше напрегнато през прозореца на кухнята и щом ни видя, веднага излезе да ни посрещне. Носеше същата престилка, която ползваше и преди осемнадесет години — с щампа на сини патенца.

— Мелиса! — извика тя. — Доведи това сладко мъниче вътре!

— Има предвид Анджелина — сериозно отбеляза Коуди, — не теб.

Мама ме целуна набързо по бузата, тупна свойски Коуди по рамото и без да ни каже и дума, грабна бебето на ръце. Анджелина изписка от радост, а мама се обърна и я отведе в къщата. Мелиса я последва с една от бебешките чанти и ми се усмихна през рамо, преди да влезе вътре.

Двамата с Коуди се запътихме към склада. От поляната се носеше мучене на крави. Нищо друго не нарушаваше пълната тишина наоколо. Бях забравил за тишината.

Макар че мама и татко бяха идвали на сватбата ни, а по-късно и в Денвър, за да видят Анджелина, когато я доведохме у дома, аз не се бях връщал тук от заминаването си. Не исках да идвам и да се чувствам така, както се чувствах в момента. Не знаех какво да очаквам, но сърцето ми тупкаше неудържимо, а дланите ми лъщяха от пот въпреки студа. Татко се обърна към нас, избърса ръцете си в захабена кърпа и изчака да се приближим. Лицето му се бе поналяло през последните години, а зад високия диоптър очите му изглеждаха огромни. Приличаше на старец, което ме шокира.

— Не ви хареса в големия град, а? — каза той. — Идвате да ми се молите да ви взема обратно на работа, вие двамата?

Стомахът ми се сви, но Коуди осъзна, че той се шегува и каза:

— Не, Уолт. Идваме само за заплатите си. Не искаме да работим за тях.

— Нищо не се е променило в това отношение — каза татко и чак тогава се ухили. — Радвам се да те видя, Джак — каза той и се запъти към мен. Мили боже, помислих си, нима смята да ме целува? И го направи! След непохватна прегръдка с една ръка, той ме целуна по бузата и побърза да се отдръпне. Остана ми паренето по кожата от твърдите му мустаци и лек мирис на машинно масло в носа.

— Момчета, ще ми помогнете ли да прибера тези инструменти, преди да влезем вътре за вечеря?

— Ето, нали ти казах? — пошегува се Коуди.

— Хайде, побързайте — каза татко. — Нямам търпение да видя красивата си снаха и най-вече внучката си!

— Не е като да не си я виждал, татко — казах аз и започнах да събирам от пода одрасканите гаечни ключове, които познавах като пръстите на ръката си.

— Да, но тогава тя беше едно малко розово вързопче. Не съм я виждал като човече.

— Съжалявам, че се появихме, без да ви предупредим — казах. — Но се наложи да тръгнем в последния момент.

Той сви рамене.

— Няма значение. Радвам се, че сте тук. Освен това след вечеря съм ви приготвил работа; има ограда за оправяне. — Отново не разбрах дали се шегува. А той отново се шегуваше. Какво се бе случило с него?

— Сигурен ли си, че не се натрапваме за вечеря?

— Щом има достатъчно пържоли, всичко е наред — каза той и кимна към стотиците глави мучащ добитък на поляната. — Смятам, че всичко е наред.

 

 

Вечерята беше приятна. Не, много повече от приятна. Беше весело. Анджелина, също като при срещата си с Джетър Хойт, прекара по-голямата част от времето си в опити да спечели вниманието на татко. Той, на свой ред, залепна за нея; хранеше я и правеше смешни муцуни, които я караха да се залива от смях. Погледнах Мелиса, а тя поклати глава, изненадана точно колкото мен от тази внезапна промяна и у двамата ми родители.

Коуди отказа предложената с вечерята бира, тъй като щеше да шофира. Достоен за уважение жест, защото знаех, че му се искаше да пийне.

Татко сподели с пълна уста, че ранчото било обявено за продажба след развода на стария собственик, но бързо било купено от някакъв нюйоркски хедж фонд мениджър.

— Тази нова птица… хм… не знам — каза татко и размаха вилицата си. — Сигурно ще имаме разногласия.

— Дай му шанс, Уолтър — каза мама. — Тук сме от доста време. Нямам желание да се местим отново.

— Ще му дам аз един шанс — изръмжа татко. — Може и да се разберем, стига да не употребява думата „бизон“ в мое присъствие, както вече му се случи веднъж. В Монтана има предостатъчно първокласни биволи, но и твърде много имитатори на Тед Търнър.

За пръв път се замислих какво биха правили родителите ми, ако им се наложеше да напуснат ранчото. Дали имаха пенсионни спестявания? Медицинска застраховка? Тези неща никога не се обсъждаха в мое присъствие. Къде щяха да живеят? Замислих се за брака им, който — въпреки несъвършенствата си — продължаваше вече четири десетилетия. Само те двамата, на трийсетина километра от най-близкия град, върху това огромно парче земя, толкова диво и необятно, че спокойно би могло да ги погълне. Божичко, помислих си, това се казва издръжливост!

Стигнахме и до темата за съдия Морланд и Гарет. Мелиса разказа историята и макар да пропусна повечето неприятни подробности, мама го прие много тежко. Само клатеше глава, сякаш ставаше въпрос за поредния градски проблем, който тя просто не можеше да проумее.

— Кажи им да си го начукат, аз харесвам точно това бебе — каза татко и разроши косата на Анджелина, което я накара да се разсмее до сълзи. — Задръжте си я.

Сякаш това слагаше край на темата.

Анджелина се опита да повтори движението му и протегна ръчичка към него. За моя изненада той се наведе напред и й позволи да разроши побелялата му коса.

— Да — облегна се той назад, докато тя се смееше. — Задръжте това бебе.

 

 

— Сигурни ли сте, че не искате да пренощувате? — попита мама. — Джак и Мелиса биха могли да спят в старата стая на Джак. Коуди може да ползва спалнята за гости или пък пристройката, ако предпочита. Бебешкото креватче на Джак е горе на тавана, ще го свалим за Анджелина.

Подминах факта, че са пазили леглото ми през всичките тези години, и обясних, че в понеделник съм на работа, че предишната нощ съм се прибрал от командировка отвъд океана и имам да наваксвам.

— Никога не съм разбирал работата ти — каза татко. — Какво точно правиш? Ходиш в чужди държави и им раздаваш туристически карти? И получаваш заплата за това?

Многократно му бях обяснявал какво точно работя. И той всеки път се изумяваше.

— Защо не останете? — отново попита мама.

— Сигурен съм, че могат да се лишат от услугите ти поне един ден, за бога! — добави татко.

— Съжалявам — отвърнах.

Лицето му потъмня и аз вече знаех какво ще каже: как пък не или нещо подобно. Дълбоко в себе си той все още беше онзи Уолтър Макгуейн, когото помнех. Но той се усети навреме и се овладя.

— Това мъниче ще ми липсва — каза той и я погъделичка, а тя отново се разсмя.

— Според метеорологичната прогноза от север се задава голяма буря — каза Мелиса. — Едва ли би искал снегът да ни затрупа тук. — Много я биваше да измисля разумни извинения.

— Ха! — възкликна той. — Не бих имал нищо против.

 

 

Мелиса и майка ми се заловиха да разчистват масата, а татко каза, че иска да ми покаже нещо в плевнята. Не искаше. Докато вървяхме навън на студа под последните лъчи на залязващото слънце, той — без да ме поглежда — ми каза:

— Осъзнах нещо, откакто напусна това място, Джак. Бях твърде строг с теб. Предполагам, че не съм знаел как да бъда добър баща. Моят старец беше негодник, а именно той трябваше да ме научи на тези неща.

— Добре се справи — казах аз и в гърлото ми заседна буца. За дядо помнех единствено това, че беше висок мъж с хладен поглед и дълга черна брада, която миришеше на дим.

— О, не. Но това не значи, че ти не бива да знаеш как да бъдеш добър син. Обаждай се по-често на майка си. Покани я в Денвър, по дяволите. Това малко момиченце е единственото й внуче. Аз ще оцелея, ако тя дойде да ви погостува. Знам как да си сготвя една пържола.

По пътя към склада чакълът хрущеше под краката ни.

— Добре, татко, съгласен съм, ще го направя. Но ти не чу ли какво каза Мелиса относно Анджелина?

— Чух.

— Може да ни я отнемат.

— Глупости! Борете се!

— Това правим.

— Хубаво — каза той. — А ако случайно успееш да се измъкнеш от тежката работа да раздаваш туристически карти на Денвър, ела тук за няколко дни. Имам една ограда, която трябва да се постегне.

Засмях се.

— Гордея се, че се справяш толкова добре сам — каза той. — Точно вчера разправях за теб на един купувач на добитък. Изглеждаше много заинтригуван, само че аз не им вярвам много на тези копелета. Но аз се гордея с теб.

 

 

През прозореца на колата се виждаха светлините на Боузмън, които изглеждаха като последната частица цивилизация насред пълната тъмнина в безлунната облачна нощ.

— Никога няма да ги разберем, Джак — каза Коуди. — Те са такива, каквито са. Моят старец е пияница. Аз не паднах много далеч от това шибано дърво. Монтана е хубаво място. Надявам се да се върна тук някой ден.

— Хубаво място е — съгласих се аз. — А може би в момента ни харесва просто защото не е Денвър?

— За теб може и да е така. Аз просто се надявам, че ще успея да намеря начин да се върна.

Защо го казваше така, сякаш никога нямаше да го направи?

 

 

Спях, когато мобилният телефон на Мелиса избръмча. Надигнах се в седалката и се огледах. Нямах никаква представа къде точно в Уайоминг се намирахме. Беше полунощ.

— Брайън е — уведоми ме тя и вдигна телефона до ухото си. Заслуша се, а накрая каза: — Това е страхотно. Пази се, Брайън.

— Брайън има среща с информатора си тази нощ, някъде в центъра. Докато се приберем, вече ще е взел снимките.

— Всичко се нарежда идеално — казах. — Радвам се, че се отказахме от услугите на Джетър.

— Ще видим — недоверчиво каза Коуди. — Може да са пратили Брайън за зелен хайвер. Това е толкова типично за него.

 

 

В два сутринта, малко преди Каспър, телефонът на Мелиса отново звънна.

— Брайън е — каза тя и прие обаждането. Няколко секунди по-късно изхълца и попита: — Кой се обажда?

— Дай ми го — казах аз и тя побърза да се отърве от слушалката със същото нетърпение, с което аз очаквах да я получа.

Отсреща се чуваха градски шумове и нечий смях в далечината.

— Кой се обажда? — попитах. — И защо звъниш от телефона на Брайън?

— Брайън? — каза гласът. Младежки глас с испански акцент. — Брайън? Сритахме му задника.

В далечината отново се чу смях и една реплика, която звучеше познато.

Ти си наша шибана собственост, човече.

— Брайън — каза гласът, преди да затвори — е един мъртъв педал.

— О, не! — изпъшках аз. — Някой се обади от телефона на Брайън и съм почти сигурен, че чух и гласа на Гарет.

— Мамка му! — процеди през зъби Коуди и натисна газта.