Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (13)

13.

Монтана

Събота, 17 ноември

Осем дни до края

Линкълн, Монтана, с население 1100 души, бе цвете в Националния парк Хелена, на брега на река Блекфут. Малкото градче стигна до световните новинарски емисии през 90-те, когато Тиодор Качински, наричан още Юнабомбер, бе арестуван там в схлупената си колиба, която по-късно бе транспортирана цяла-целеничка през прохода Стемпъл до столицата Хелена, на стотина километра в югоизточна посока. Западнало градче, което изглеждаше като спуснато от хеликоптер насред гората, само че някои сгради се бяха приземили накриво.

Родното градче на Джетър Хойт.

Пристигнахме в три следобед, събота. За четиринадесет часа. Все едно да пропътуваш почти цяла Западна Европа, а ние само прекосихме един щат и влязохме в следващия.

Коуди паркира колата до някакъв бар. Батерията на мобилния му телефон беше изтощена, защото през последните седем или осем часа апаратът напразно бе търсил обхват, и Коуди трябваше да използва монетния им телефон. Аз излязох с него.

— Държа се малко грубо — казах.

Той запали цигара.

— Ставам такъв, когато дълго време не пуша и не пия — отвърна той. — Тогава реалността се вторачва в шибаното ми лице.

— Благодаря, че ме смени на волана, все пак — казах.

— Удоволствието е мое.

— Какво ще правим, ако чичо ти го няма?

— Винаги съществува подобна вероятност — каза Коуди. — Сега е краят на ловния сезон. Нали помниш ловния сезон? — попита той и погледът му светна.

— Помня го. Но ти успя да се свържеш с него, нали?

Коуди кимна.

— Уведомих го, че може да наминем. Но той не каза дали ще е тук, или не. Само изсумтя в отговор.

Коуди влезе в бара, а аз се облегнах на колата с ръце в джобовете. Планинските върхове на юг и огромната пустош Скейпгоут на север бяха покрити със сняг. В сенките между боровете зад бара също се виждаше рехав снежец. Малките планински градчета от този тип бяха особено непривлекателни през два периода в годината. Сега, когато ранният сняг стигаше колкото да разкаля земята, но не да я покрие и заледи, и после отново през пролетта, когато снегът се топеше и боклуците изпод него лъсваха. Но сякаш за да компенсират вида си, точно тогава градчетата като Линкълн миришеха най-хубаво — на опияняваща смесица от борови дървета, трева и пушек. Вдишвах този аромат и се сещах за дома, където и да бе това.

Обърнах се и видях, че Анджелина е будна и ми се смее през прозореца. Мелиса я държеше здраво. Усмивката й ме изпълни с безумна радост и аз веднага разбрах, че постъпвам правилно. Почуках на прозореца и й направих знак да го отвори.

— Помириши това — казах.

— Мирише на… гора.

— Ех, ако в някое от тези градчета предлагаха работа за специалисти по международен туризъм — казах аз и протегнах пръста си към Анджелина, за да го хване. — Какво страхотно място за живеене и отглеждане на малки деца.

— Където неин съсед би могъл да е Юнабомбер — добави Мелиса и двамата се засмяхме. Анджелина изписука от радост просто защото родителите й се смееха. Напоследък рядко го правехме, помислих си аз.

Коуди излезе от бара с кутийка „Корс Лайт“ в едната си ръка и цигара в другата.

— Вътре видях няколко приятелчета от гимназията — каза той. — Помниш ли братята Браунинг? А Чад Кер? Питаха за теб и Брайън.

— Сериозно?

— Аха — отвърна Коуди. — Човек не може да се скрие никъде, а? В Монтана всеки знае всичко за всекиго. Това го бях забравил.

— Чу ли се с чичо Джетър?

— Чака ни у тях. Каза, че ще изключи жиците с високо напрежение по алеята, така че спокойно можем да паркираме пред къщата.

— Какво?

— Шегувам се! — каза Коуди и хвърли угарката си в калта.

 

 

До колибата на чичо Джетър, закътана между борове и трепетлики, се слизаше по стръмен двупосочен път с множество дупки, пълни догоре с мътна вода.

— Мисля, че все още помня как се стигаше дотам — каза Коуди.

Минахме под арка от дървени трупи, посивяла от влагата и покрита с яркозелени и бели лишеи. Върху единия й стълб имаше малка дървена плочка с пирографиран надпис: „Хойт — ловни услуги“. Върху другия висеше ръждясала табела, на която пишеше: „Забранено за страхливци“. В края на сводестия навес се намираше колибата на чичо Джетър — схлупена и невзрачна, като декор от 1880 година, ако изключим сателитната чиния, която стърчеше върху дървен стълб и сочеше към облачното небе в южна посока. Видях два високопроходими автомобила — един „Додж“ комби от 60-те и един пикап „Форд“, нов модел, но доста очукан, паркирани със задниците към входа на отворен гараж. На дебел прът, подпрян високо в дърветата, висяха труповете на един лос и на някакво друго животно, което приличаше на мускулест мъж.

— Мечка — побърза да отговори Коуди. — Одраните мечки приличат на футболни полузащитници. От тази гледка винаги ме побиват тръпки. Мелиса, ако бях на твое място, нямаше да позволя на Анджелина да гледа насам.

— За щастие, тя гледа през другия прозорец към конете — обади се Мелиса от задната седалка. Иззад дървената ограда ни наблюдаваха три коня, две мулета и няколко кози.

— Ама че местенце! — възкликна Мелиса.

— Точно такова съм си го представял винаги — казах.

Чичо Джетър ни поздрави от входната врата с очукана чиния в ръка — вътре имаше десетки грубо накълцани кубчета кашкавал, няколко купчинки солени бисквити и снопче шарени клечки за зъби, пристегнати с ластик. Стори ми се нелепо, но и много симпатично, че след обаждането на Коуди този мъж е седнал да реже кубчета кашкавал с ловджийски нож, за да ни почерпи.

Чичо Джетър бе висок, но не толкова висок, колкото го помнех; широкоплещест, но не чак като в спомените ми. Той всъщност изглеждаше тревожно нормален, с изключение на дългата посивяла брада и конската опашка, която се спускаше чак до средата на гърба му. Само очите му бяха същите — пронизващи, синьо-сиви на цвят, хлътнали в леко зачервени кухини. Големият му остър нос бе осеян с тънички като косъм сини капиляри. Огромните му длани приличаха на боксьорски ръкавици. Носеше плътна бархетна риза и вълнен ловджийски елек — толкова стар, та чак лъщеше — тесни джинси „Вранглер“ и ловджийски ботуши с връзки и токове за езда.

Вътре беше тъмно. По стените висяха щавени кожи от лосове и мечки. Рогата на препарираните еленови глави служеха за поставки на дузина дълги ловджийски пушки. Колибата миришеше на пушек, грес и разтвор за почистване на оръжие. Мелиса, Анджелина и аз седнахме на старо кожено канапе с монтирани в двата края колелета от каруца, които изпълняваха ролята на странични облегалки.

Анджелина непрекъснато шаваше и Мелиса едва успяваше да я задържи на дивана. Джетър постави чинията с кашкавала на масичка за кафе, заедно с шест кутийки бира „Молсън“.

— Съжалявам — извини се чичо Джетър на Мелиса и Анджелина. — Това място изобщо не е подходящо за дама и бебе.

— Добре е — смотолеви Мелиса и направи опит да се усмихне.

— Не — каза той. — Не е. Мога ли да предложа нещо на малката? Мляко или нещо друго?

Мелиса кимна към огромната бебешка чанта.

— Не е нужно. Имаме всичко.

За наша изненада Анджелина се опитваше да го очарова. Хвърляше му от нейните наивни, престорено сериозни погледи, пърхаше с мигли, а после покриваше лицето си с ръчички. После разтваряше пръсти, поглеждаше го през тях и започваше да се смее. Забелязах, че чичо Джетър трудно задържаше вниманието си върху Коуди, който вече споделяше проблема ни. Въпреки всичко, което Коуди ни бе казал по-рано, той изобщо не се поколеба да разкаже на чичо Джетър как Гарет и Луис оскверниха дома ни и ме нападнаха с пушка за пейнтбол, и как Гарет твърдеше, че вече ни притежава. Щом стигна до Хари, очите на Хойт потъмняха.

Когато Коуди приключи, чичо Джетър се облегна назад и поглади брадата си.

— Е — каза той, — значи имате едно момче, което трябва да бъде сплашено. И искате аз да го направя. Защо?

Коуди кимна към мен.

— Защото ти плашеше нас.

— Това беше преди двайсет години, Джак.

Коуди се наведе напред и подаде на чичо си плика с доклада и снимките на Торкелсън. Джетър го взе и прегледа набързо снимките на Гарет.

— Защото не те познават в Денвър, чичо Джетър — продължи Коуди. Ти нямаш минало там. Аз знам как действа полицията, знам къде биха търсили, ако нещата се объркат. Не биха тръгнали да обикалят Линкълн, Монтана, освен ако не направиш някоя глупост, като например да изпуснеш портфейла с документите си.

Или ако братята Браунинг и Чад Кер не се разприказват, помислих си аз.

Чичо Джетър му хвърли такъв поглед, че дори аз се притесних за Коуди.

— Не казвам, че нещо такова може да се случи — взе да се оправдава Коуди — или че Гарет би отишъл в полицията. Неговата цел е да не ходи в полицията. А твоята цел е да го убедиш да подпише документите веднага.

Хойт отново поглади брадата си, сякаш обмисляше план за действие.

— През последните няколко години не съм правил много такива неща — каза той. — Може да съм ръждясал. Но ти спомена, че този Гарет обича да се мотае с мексиканци, че по този начин се чувства важен, нали така?

Коуди кимна.

— И конкретно с една престъпна групировка, наречена Sur-13.

Чичо Джетър се обърна към Мелиса.

— Съжалявам, госпожо, би ли завела бебето да разгледа конете навън за няколко минути? Имам няколко коня и две много симпатични мулета. И козел, много добро животно. Изобщо не хапе. Мислиш ли, че това сладко ангелче би се зарадвало да ги види?

Мелиса ме погледна и аз кимнах.

Щом вратата хлопна зад гърба й, чичо Джетър каза:

— Имам сериозен проблем с тази нелегална имиграция. Имам голям проблем с начина, по който тези мексиканци превземат градовете ни и развяват мексиканското знаме навсякъде, където стъпят. Голям проблем, разбирате ли ме?

Коуди кимна.

— Преди няколко седмици се обадих в банката ми в Хелена, защото бяха объркали един депозит. Внесох пари, получени от мой клиент ловец, но те вече не знаят какво да правят с пари в брой, направо им се замъгляват очите. Както и да е, когато звъннах, се включи предварително записано съобщение, в което се казваше — натиснете „едно“ за английски и „две“ за испански. Това се случва в Хелена, щата Монтана, момчета! Толкова много се ядосах, че незабавно отидох и изтеглих всичките пари от сметката си. Когато управителят на банката ме попита защо го правя, аз му казах: „Натисни «едно» за английски и «две» за испански, шибаняк такъв!“. На излизане от града минах покрай болницата и видях опашка от мексиканци — опашка! — пред спешното отделение. Носеха на ръце малките си болни деца и просто чакаха на опашка, защото лекарите са длъжни да ги прегледат, предполагам. Замислих се, чия е тази държава, в крайна сметка? Какво им става на нашите така наречени лидери и защо си затварят очите, докато нашите така наречени южни съседи се размножават помежду ни? А сега чувам, че някакъв отворко и неговите приятели, мексикански гангстери, искат това малко ангелче навън. — Той рязко протегна дългия си пръст към вратата и ни изгледа под сключените си вежди. — Това е несправедливо!

Чичо Джетър изглеждаше толкова страховито, че не посмях да му кажа, че проблемът е в съдията.

— Мога да очистя двама шибани мексиканци, без да ми мигне окото — каза той. — Да изкопча подпис от едно начинаещо гангстерче ми звучи като фасулска работа.

И за да го докаже, той се изправи — доста по-бързо, отколкото очаквах — сграбчи въображаемия Гарет в здрава хватка, насочи два пръста към въображаемата му глава и дръпна въображаемия спусък.

— Помните ли онази сцена от „Кръстника“! — попита Джетър. — Или подписът ви отива на този договор — каза Джетър с фалшив мексикански акцент в ухото на въображаемия Гарет, — или мозъкът ви, сеньор!

Той продължи да говори на въображаемия Гарет толкова убедително, сякаш младежът наистина се намираше в ръцете му.

— А ако си мислиш, че можеш да подпишеш този документ, а после да хукнеш да се оплакваш на татко или на ченгетата, че си бил заставен насила, помисли си пак, сеньор! — изръмжа той. — Защото ако това се случи, ще те открия и ще нахраня козите си с топките ти. И това ще е само предястието, сеньор!

Той вдигна поглед към нас.

— Мислите ли, че това ще свърши работа?

— Може би малко по-деликатно — обади се Коуди.

— Имаме осем дни — казах.

Чичо Джетър кимна, блъсна въображаемия Гарет на пода и пое дълбоко въздух, за да излезе от роля.

— Възнаграждение? — попита.

— Това ще го обсъдите с Брайън Ийстман — казах. — Той разполага с парите.

— Брайън Ийстман? — попита Джетър и се почеса по брадичката. — Вашето старо приятелче? Синът на пастора?

— Да.

— Той беше обратен, нали?

Въздъхнах.

— Да. И сега ни помага с разходите. Справя се добре в Денвър.

— Обзалагам се, че е така — подсмихна се Джетър. — Но педалските пари по нищо не се отличават от останалите, предполагам.

Прехапах език и хвърлих поглед към Коуди, който въртеше очи и клатеше глава от срам.

— Дайте ми един-два дни да се организирам — каза Джетър. — В началото на другата седмица се очаква дяволски силна буря, така че трябва да тръгна оттук съвсем скоро, предполагам. Мога да бъда в Денвър най-късно във вторник или сряда. Не съм виждал този град от години. Разправят, че се развива като бесен.

— Така е — потвърди Коуди.

Джетър се обърна към племенника си.

— Съжаляваш ли, че напусна Монтана и се премести на такова място?

— Напоследък ми се случва доста често — кимна Коуди.

— Аха, изобщо не проумявам защо човек би пожелал да напусне Монтана. Не виждам никакъв смисъл. Според мен всички шибани градове са еднакви: пълни с нежелани елементи.

Плеснах се по коленете, изправих се и казах:

— Коуди, може ли да излезем навън за минутка?

След като затворихме вратата след себе си, Коуди попита:

— Колебания ли имаш?

— Да. Той е по-стар и по-луд, отколкото го помня. Не мисля, че бихме могли да го контролираме или да разчитаме на него да прецени кога да спре започнатото.

Коуди кимна замислено.

— Съгласен съм. Не е същият чичо Джетър, когото помним.

— Виж какво, защо не му кажеш, че съм се уплашил в последния момент, и да се омитаме оттук?

Мелиса се приближи до нас с Анджелина на ръце. Беше дочула разговора ни.

— Наистина изглежда неуравновесен — каза тя.

Коуди се засмя.

— Той винаги е бил такъв. Трудно е да намериш уравновесен наемен убиец напоследък. Но съм съгласен, че е по-зле от преди. Може би не съм осъзнавал колко много е остарял.

Коуди положи ръце върху раменете ни.

— Вижте, вие двамата влизайте в колата. Аз ще се върна и ще му кажа, че сте се разколебали.

 

 

Докато шофирахме през Линкълн, попитах:

— Е, как го прие?

— Трудно е да се каже. Той не дава израз на емоциите си — каза Коуди. — Но мисля, че е разочарован. Беше се вдъхновил, и то много сериозно.

— Това е правилният избор — обади се Мелиса от задната седалка. — Просто ми се иска да имаме резервно решение. Може би Брайън е успял да измисли такова.

Коуди изсумтя, а после добави:

— А на мен ми се иска онзи стар пръдльо да ми беше върнал плика със снимките.