Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (12)

12.

Във въздуха. Денвър, Уайоминг

Петък, 16 ноември

Девет дни до края

Часовата разлика действа двупосочно.

По време на обратния полет, в затъмнения метален пашкул на самолета, не успях да заспя. Непрекъснато мислех за това как Мелиса — с помощта на Брайън — „случайно“ е срещнала Кели Морланд на благотворително събитие в местна библиотека и е повдигнала въпроса за Анджелина, само за да срещне недоумяващия й поглед.

— Коя е Анджелина? — попитала Кели.

А това означаваше много неща. Или Кели бе глупава — Мелиса се закле, че не е — или съдия Морланд играеше този театър заедно със сина си тайно от нея по неизвестни за нас причини. Когато Мелиса попитала Кели за Гарет, Кели се свила като зашлевена, сякаш изпитвала ужас дори от името на доведения си син. Когато Мелиса я последвала в опит да я заговори отново, Кели ускорила крачка през тълпата, а накрая започнала да тича. Мелиса също хукнала след нея, но Кели извикала охраната и съпругата ми била спряна от двама мъже, които я попитали какъв е проблемът.

— Проблемът ми — повтаряше Мелиса онази нощ по телефона. — Как бих могла да обясня какъв е моят проблем?

Брайън се беше прибрал в Денвър и изцяло се бе посветил на нашия проблем. А Мелиса каза, че чакал да получи компрометиращите снимки.

— Веднъж щом се докопаме до тях — каза Мелиса, — цялата тази история ще хвръкне във въздуха. Според Брайън, ще държим съдията и Гарет за топките. — Последното изречение прозвуча като ръмжене. За пръв път я чувах да говори така. Срещата й с Кели Морланд отново я бе заредила с надежда. Ако Кели нямаше представа, че съпругът й и доведеният й син се опитваха да спечелят настойничество над бебе, значи в цялата картинка имаше нещо много нередно, каза Мелиса. Съдията криеше нещо от съпругата си. А ако криеше нещо, не можеше да е толкова уверен в правотата си, както се опитваше да ни убеди.

 

 

Когато кацнах на денвърското летище, нямах търпение да получа багажа си. От другата страна на матираното стъкло щяха да ме чакат съпругата ми и дъщеря ми, плюс Коуди или Брайън, или и двамата. Новата мраморна настилка блестеше от чистота. Въпреки късния час, наоколо имаше достатъчно празно пространство, много светлина и никакъв цигарен дим. Типично по американски. И толкова нетипично за Берлин. Моят свят.

Брайън придружаваше Мелиса. Изглеждаше нащрек. Но унилият му поглед ми подсказа, че нещо не е наред. Лицето на Мелиса изглеждаше подпухнало и зачервено. Анджелина ме видя от количката си и започна да пляска с ръце, в пълно неведение от тревогите на Брайън и Мелиса.

— Хари — каза Мелиса, когато я прегърнах. После прошепна в ухото ми: — Хари е мъртъв.

Целият изстинах.

— Хари?

— Хари! — изписка Анджелина, опитвайки се да ме имитира, и продължи да пляска с пухкавите си ръчички. — Куче Хари!

Брайън ме хвана за ръката и ме дръпна настрана от Мелиса и Анджелина.

— Полицаите казаха, че някой е хвърлил в задния двор сурово месо, напоено с отрова за плъхове и набодено с въдичарски кукички — каза Брайън. — Открихме Хари да кашля кръв на задната веранда, но докато го заведем до ветеринаря, вече беше твърде късно. Лекарят каза, че в гърлото му е имало забодени една дузина кукички.

— Кога се случи това? — попитах аз, вцепенен от шока.

Брайън погледна часовника си.

— Преди пет часа, предполагам. Преди един час тръгнахме от ветеринарната клиника към летището, но всичко приключи доста по-рано. Мелиса даде съгласието си да го приспят, защото Хари умираше.

— Значи съм бил някъде над Мичиган, когато кучето ми е умирало — казах.

— Да, предполагам.

Очите ми се напълниха с горещи сълзи и аз гневно ги избърсах с опакото на дланта си. Не съм ревльо по принцип и се изненадах от реакцията си, но новината ме удари като с чук.

— Знаем кой го е направил — каза Брайън. — Нали се сещаш как реагира Гарет, като видя кучето?

— Хари не е наранявал никого. Никога — казах. — Той не беше способен да нарани когото и да било.

— Гарет си отмъщава — каза Брайън. — И не мисля, че е приключил с теб.

— Божичко — изпъшках аз. — Това е толкова… извратено. — Избърсах сълзите от лицето си; не исках Анджелина и Мелиса да ме виждат такъв. Не можех да повярвам, че плача точно сега, особено след като не бях проронил и сълза след всички неща, които ни се случваха напоследък. Но Хари? Каква вина имаше Хари?

— Представям си колко ти е тежко — каза Брайън и прехвърли ръка през рамото ми. — Но Коуди ни чака у вас, готов да шофира до Монтана. Знам, че си уморен, но ще намериш ли сили за това?

— Всички ли ще ходим? — попитах.

— Всички, без мен — каза Брайън. — Не мога да си позволя да съм извън града, ако източникът ми се обади, за да ми предаде снимките. Може да звънне всеки момент — и размаха мобилния си телефон. — Освен това аз никога не съм се разбирал особено добре с Джетър Хойт.

Шепнеше, когато произнесе името Джетър Хойт.

— Ще ми кажеш ли какви са тези снимки? Искам да знам.

Брайън поклати глава.

— Аз самият не съм сигурен, а не смея да задавам твърде много въпроси. Информаторът ми е много уплашен, но се кълне, че тези снимки ще провалят съдията или поне ще го накарат да се откаже от тази работа с дъщеря ти.

— И ти си сигурен, че е прав?

— Може ли някой изобщо да е сигурен в каквото и да било? Но аз му казах, че няма да платя, докато не видя снимките. А повярвай ми, братко, говорим за големи кинти. Така че не искам да се окажа на стотици километри оттук, когато той се обади.

Кимнах.

— Е, готов ли си да тръгнеш?

— Веднага ли?

— Веднага.

— Да хващаме пътя!

— Искаш ли да се сбогуваш с Хари?

Заболя ме.

— Мразя тази дума, „сбогуване“ — отсякох аз и свалих ръката на Брайън от рамото си. — Все едно е някаква процедура, след която вече сме добре и всичко е наред. Полунощ е. Ще разбием вратата на ветеринарната клиника, за да се наплача ли? За да се сбогувам?

Брайън сви рамене.

— Съжалявам, Джак. Просто се опитвам да помогна.

— Знам — въздъхнах аз. — Не исках да си го изкарвам на теб.

Спрях, за да изчакам Мелиса. Тя ме погледна с надеждата да й дам някаква насока, но точно в момента не бях способен да го направя.

— Налага се да отидем до Монтана? — казах. — Имаш ли готовност?

— Опаковам багаж цял ден — отвърна тя. — Още преди да се случи това с Хари. Всичко е натоварено в джипа ти. Ако ти си готов, можем да тръгваме.

Обърнах я към себе си и я прегърнах. Главата й клюмна на рамото ми и аз веднага усетих колко е уморена. Зарових лице в косата й. Обожавах уханието й.

— Божичко, колко ми липсваше — казах. Приклекнах и целунах Анджелина. — И ти ми липсваше.

Докато излизахме от летището, си мислех за Хари. Исках отмъщение. Исках кръв.

 

 

Пъплехме в мрака на север през Уайоминг и в четири сутринта прекосихме Каспър. Коуди шофираше, аз седях до него. Мелиса седеше отзад с Анджелина, настанена в нейната детска седалка. Нямаше градски светлини, нямаше движение в южна посока. Периодично потъвах в дрямка. Когато спях, спях дълбоко и се събуждах замаян. Успокояваше ме мисълта, че Коуди изглеждаше нащрек, сериозен и трезв. Бях много доволен, че вече действахме.

 

 

Зората обля Бигхорн Маунтинс на север от Шеридън, Уайоминг, недалеч от границата с Монтана. Утринната светлина бе толкова ярка, че Мелиса покри с одеяло личицето на спящата Анджелина. Бяхме спрели за гориво и кратка почивка в Ранчестър и в колата се носеше приятен аромат на кафе. Утрото бе хладно и свежо. В ъглите на предното стъкло блещукаха паяжини от скреж.

— Може да закусим в Билингс — каза Коуди.

— Той говори! — обади се Мелиса от задната седалка.

— Бях се замислил — оправда се Коуди.

— Той мисли! — казах аз с престорена изненада.

Коуди не се усмихна. Вместо това се протегна към таблото и усили климатика. Ледът изчезна.

— Имаме… колко… девет дни до крайния срок на съдия Морланд, нали така?

— Да — отвърна Мелиса.

— Нямаме много време — поклати глава той.

— Но това вече няма никакво значение — каза Мелиса. — Снимките ще пристигнат всеки момент.

Коуди се изкашля.

— Искам просто да уточня, така че всички да сме наясно. Прекрачихме границата и с всеки изминат километър се отдалечаваме от нея. И колкото повече се отдалечаваме, толкова по-малко стават законните ви възможности, като например шанса да ви бъдат присъдени родителските права над Анджелина, ако се стигне дотам. Това е така, защото вече сте опетнени. Напуснахме земята на невинните и по своя воля влязохме в подземното царство. Наясно сте с това, нали?

Хвърлих поглед към Мелиса с очакването да видя страх в очите й. Но такъв нямаше.

— Наясно сме — отговорих аз и заради двама ни.

— Добре тогава. В момента се опитваме да атакуваме съдията чрез сина му, нали така? Искаме да сплашим Гарет и да го накараме да подпише документите.

— Да — отвърнах аз след кратко колебание.

Коуди кимна.

— И осъзнавате, че когато решиш да сплашиш някого, за да го принудиш да стори нещо, това може да доведе до неочаквани последствия. — Той замълча известно време, после продължи: — Да си престъпник не е точна наука.

— Коуди! — обади се Мелиса от задната седалка.

— Просто искам да съм сигурен, че се разбираме помежду си — каза Коуди. — Предпочитам да се изразявам точно и ясно.

— Ние не сме престъпници — каза Мелиса. — Ние не сме хора, които се опитват да отнемат бебета от родителите им!

— Законът е на негова страна — търпеливо отвърна Коуди. — И аз не съм съгласен с това. Има много неща относно закона, с които не съм съгласен. Като например факта, че Обри Коутс е на свобода. Но в случая законът е на страната на съдия Морланд.

— Но жена му дори не знае за Анджелина, което значи, че в цялата работа има нещо много гнило. А синът му Гарет уби кучето ни, без да споменавам онова, което той и приятелите му причиниха на Джак и на къщата ни!

Коуди разговаряше с нея чрез огледалото за обратно виждане.

— Мелиса, неведението на съпругата му не е престъпление. Странно е, да. Но не е престъпление. Освен това ние мислим, че знаем кой е убил Хари, но не сме го доказали.

— Ами Луис? — казах аз.

Коуди се усмихна горчиво.

— Аз съм този, който спука Луис от бой. И за какво? Че е обикалял с кола квартала ви. Кой е престъпникът в този случай?

— Гарет го е хвърлил в реката. Това е престъпление.

— А откъде знаем това? — попита Коуди. — Откъде бихме могли да знаем дали Луис не е паднал сам в реката? Имам предвид… Гарет би могъл да каже, че Луис е искал да излезе от колата, че не е знаел колко лошо е бил ранен, че Луис просто не е искал да ходи в болница. И Луис просто се лута в тъмното, препъва се и пада в Саут Плат. Гарет каква вина има за това?

Не казах нищо.

— Защо се държиш така? — попита Мелиса с насълзени очи.

— Искам да се уверя, че всички разбираме какво точно правим — каза Коуди. — Нищо повече.

— Разбираме — казах.

— Така ли е наистина? — попита Коуди.

— Когато Брайън се докопа до онези снимки, всичко това би могло просто да изчезне — каза Мелиса. — Може би няма нужда да стигаме по-далеч.

— Ти вярваш на Брайън и на снимките му? — попита Коуди в огледалото. Във въпроса му имаше щипка сарказъм и нотка на съжаление. — Помисли малко. Какво толкова би могло да има на тези снимки? Съдия Морланд в леглото с момиче? С момче? Ами ако са фалшифицирани? Ако съдията прозре, че те са това, което наистина биха могли да бъдат — аматьорско изнудване? Къде ще бъдеш ти, ако това се случи? И къде ще бъде Брайън? Обзалагам се, че веднага ще замине на някоя от своите дълги командировки… Аз просто казвам… Разсъждавам си на глас и правя предположения. На нас ченгетата това ни е работата.

— Не ми харесва отношението ти към Брайън — каза Мелиса.

Коуди сви рамене.

— Господи, ето защо трябва да бъда отстранен от денвърското полицейско управление, предполагам: аз просто не мога да си държа езика зад зъбите.

— Защо се държиш така? — повтори Мелиса. Протегнах се да уловя ръката й, но тя седеше облегната назад със скръстени ръце.

— Защото — каза Коуди — веднъж щом развържем каишката на Джетър Хойт, всичко става дяволски непредсказуемо!

Помолих Коуди да отбие и той веднага го направи, а аз се преместих на задната седалка при Мелиса. Отначало тя се държеше хладно, но после ми позволи да я прегърна.

— На прав път сме — прошепнах в ухото й. — Всичко ще бъде наред.

— Имам още един въпрос към вас — каза Коуди и прие мълчанието ни за съгласие. — Ако можехте да върнете времето назад и отново да преминете през всичко това, бихте ли предприели осиновяването?

— Да — в един глас отвърнахме ние.

— Добре — каза Коуди. — Браво на вас. — Гласът му изтъня. — Децата трябва да са желани…

Забелязах, че Мелиса бе пъхнала едната си ръка под одеялцето и стискаше седалката на Анджелина толкова силно, та чак кокалчетата й белееха.